Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Издание:

Андрея Илиев. Епизод от войната

Редактор: Георги Величков

Корица: Калин Николов

Издателство „Аргус“, 2003

ISBN: 9545701064

История

  1. — Добавяне

10.

Дамата се оказа истинско разочарование — слаба, плоска као дъска, с безцветно лице и зелени жабешки очи. Направо антисекс.

Къщата бе на около два километра от табелата на града и ако се съди по оборите, гаражите и складовете, преди години тук са се опитвали да направят ферма по американски образец. Неуспехът бе толкова явен, че Марк се напъна да си представи не дали, а защо са се провалили. Земята бе кафеникава, глинеста и дори бурените я избягваха с отвращение. На около четири километра громоляха мините на „Ватерло“ и това едва ли бе създавало уют за кравите. Постройките бяха в центъра на котловината и ако през лятото бяха като скара, през зимата в тях сигурно си правеха срещите всички мъжки и женски ветрове на света.

Марк погледна с неприязън домакинята… как беше? А, госпожица Мария Камалиева. Мома. Хе… една такава госпожица в качеството си на госпожа на фермера би могла да изиграе същата съсипническа роля за стопанството, както почвата и ветровете… Колко време би изтърпял един здрав и силен мъж с тия кокали в леглото? Месец-два. И би зарязал и крави, и трактори, за да се юрне като порой след някое бяло и пухкаво създание с бухнали като тесто пазви…

Колко ли ще даде? Не прилича на госпожа Йосифова… Уиски, шоколади… Тая една чаша вода не е сложила още на масата. Сигурно ще кара по ценоразписа. Марк със злорадство си помисли, че и той няма да се престарава… Само да не беше това отвратително главоболие. И тази вечер ще го боли и ще го отпусне. До следващия сън…

— Време е — каза тя с треперещ глас.

— Колко е часът?

— Към седем. Седем и етнайсет.

— Нали казахте, че идвали по тъмно. А дотогава има почти час.

— Да, да…

И затрака с кокали от прозорец на прозорец. Уплашена, тръпнеща… „Знам какво ти се иска“ — помисли си Марк, но реши да изчака свечеряването. Явно дамата държеше събитията да се разиграят на тъмно. Какво пък, това напълно го удовлетворяваше при положение, че външният вид не бе силната й страна. Той извади учебника на господин Балкански и го отвори на бертильонажа. В центъра за подготовка на ООН покрай стотиците часове ръкопашен бой, кросове, оживяване в джунгла, пустиня, пещера и заразен район, снайперска подготовка, маскировка и изкуството да бъдеш невидим, след теорията и практиката на йога, биология, анатомия, флора и фауна, работа с компютри, летенето с вертолет и шофирането на всички видове моторни превозни средства, изучаваха и методите на идентификация. Но за това…

— Не се коси — тупна го по рамото Кънчо. — Поне сто пъти ме е питал и поне десет пъти ме е уволнявал, задето не го знам.

— И защо не го научиш?

— Абе, къде време у мен за тия глупости…

Но Марк бе решил твърдо да натрие зурлата на това дърто прасе Балкански. И въпреки че криминалистиката е скучна наука, той я предпочете с удоволствие пред обятията на госпожица Камалиева — от двете злини избра по-малката.

Алфонс Бертильон — обикновен писар във френската полиция през 1879 година. Слаб, мрачен, мълчалив. Недоверчив и саркастичен, злобен като пепелянка и себелюбив като крокодил. Но потомък на знаменити предци — дядо му бил известен естествоизпитател и математик, а баща му — уважаван лекар и вицепрезидент на Парижкото антропологическо общество. Целият живот на тия негови прародители минал в усилия да докажат на света, че няма и не съществуват двама човека с еднакво телосложение. Това така било набито в мозъка на младия човек, че чудо би било, ако по време на безкрайните шаблонни описания на престъпници от рода на „ръст — висок, среден или нисък; лице нормално, без особени белези“, които правел от зори до мрак за няколко мизерни франка, не го осенило прозрението. Той предложил на шефовете си на задържаните да се измерват ръстът, ширината и дължината на главата, дължината на ръцете, палците и стъпалата. Те се хилели, а Бертильон ги убеждавал, че едно или друго при отделните хора могат да съвпаднат, но не и всички наведнъж…

— Четете ли? — изписка жално госпожица Камалиева от прозореца.

— Чета — отговори Марк и веднага сгърчи лице от пристъпа на главоболие.

— Криминален роман?

— Не. Учебник по криминалистика.

— Сега ли се учите? — учуди се тя.

— Защо не и сега?

— Боже мой! Не е честно. Господин Балкански ми каза, че ще изпрати най-добрия си сътрудник.

— Мисля, че на вас не ви трябва добър криминалист, госпожице.

— Как?

— На вас ви трябва здрав и як мъж — двусмислено подметна той.

— Да, да… прав сте — въздъхна тя и пак залепи нос на стъклото.

Марк продължи сагата, наречена Алфонс Бертильон. Префектът на полицията му рекъл: „Бертильон? Струва ми се, че вие бяхте чиновник двадесети клас и работите при нас едва от осем месеца, нали? И вече имате идеи? Вашата докладна се чете като виц!…“ Голям дървеняк бил тоя писар… При всичките си недостатъци, отгоре на всичко и трудно изразявал мислите си. Вместо да забие началника си, той запелтечил и получил предупреждение да не губи времето на хората над себе си, защото формалностите около уволнението му траят само четири минути… На Бертильон не му оставало нищо друго, освен да се свре в своя ъгъл и да чака назначаването на нов префект.

— Господине — извика госпожицата. — Май ще вали.

— Нека вали — великодушно разреши Марк.

Замълчаха.

— Господине — повика го пак госпожица Камалиева.

— Да.

— А вие як и здрав ли сте?

— Представете си. Не ми ли личи?

— О!… Питам, защото не виждам да носите револвер.

— Че защо ми е?

— Нали ще ги залоите…

— Мога и без револвер.

— Не е ли опасно?

Боже мой, каква маниачка! Марк я погледна с нови очи. Бе чел някъде, че един спял с жени само ако са обути в бели обувки. Да не би тая да иска да я чукат с патлак, препасан на голо?

— Май ще си подам оставката — промърмори той.

— Какво?

— Казах, че имам револвер, госпожице.

— Нима? И къде е?

— Скрит е на сигурно място — нагло й се ухили Марк и се завря пак в книгата.

През 1881 година новият префект дал двама помощници и три месеца на Бертильон за проверка на неговия метод. Настъпил звездният час! Помощниците хихикали и я карали през пръсти, колегите от управлението току надничали и издевателствали над бедния Алфонс. Той, въпреки че разбирал колко малък е срокът, даден от шефа, за да бъде задържан един престъпник, осъден, да излежи присъдата и отново да попадне в полицията, работел като луд. Впрочем съдбата закриля лудите… И ето, десет дни до изтичане на даденото време при Бертильон довели някой си Дюпон. Той го измерил, заровил се в картотеката. Изважда картонче, разглежда го и казва с треперещ глас: „Вече сте идвали тук, нали? На петнадесети декември вие сте били арестуван за кражба на празни бутилки. Тогава сте се наричали Мартен.“ В стаята се възцарила тишина. Арестуваният изсъскал злобно: „Добре де, добре! Аз бях…“

— Господине!

Пак тая!

— Какво?

— Стъмни се.

Е, не съвсем. Нали бе чел досега?

— Добре — въздъхна той.

— Не съм ви наела да четете книжки — сухо отбеляза тя.

Това вече мина всички граници. Марк хвърли учебника на масата и се изправи решително.

Госпожица Камалиева се бе привела към прозореца. Той застана зад нея, разтри слепоочията си, съсредоточен над работата, която му предстоеше. Гледай я как е застанала… Да не би да иска така? Ама че извратено женче…

„Трябва да мисля за доларите. Колко ли ще отидат за фирмата?“ — въздъхна Марк и посегна. Заметна полата на госпожицата на гърба й и я хвана през кръста. Тя ахна и застина, без да диша. Той делово вкара пръсти под ластика на пликчетата и в същия момент клиентката премина в друго агрегатно състояние. Изпищя, сякаш я колеха, и се извърна рязко. Марк изтълкува това съвсем погрешно намеренията й и понечи да я целуне. Тя изпищя пак и тъй като не можеше да избегне устата му, впи зъби в брадата му. Заедно с това краката й заритаха като умиращо кенгуру, а ръцете задраха всичко, до което достигаха — тапети, радиатора на парното, гърдите и ръцете на насилника.

Отблъскването не беше проблем, като се има предвид, че при това развитие на нещата и Марк не се натискаше за прегръдките й. Той отскочи назад и с трепереща ръка се опита да установи дали всички неща са му по местата. Още повече че госпожица Камалиева бе опряла гръб в стената с хищно разтворени пръсти и кървава уста и нямаше никакви гаранции, че тази кръв е нейна.

— Мръсно копеле! — изплака тя гневно. — Какво ти става?

— Върша си работата — възнегодува Марк. — Или по-точно, опитвам се да я върша.

— Мръсник!

— Хайде, госпожице, хайде… В края на краищата вие ме повикахте.

Очите на Камалиева се разтвориха до неподозирани за човешките възможности размери.

— Аз?

— Вие.

— Но аз ви извиках да ме пазите, а не да ме изнасилвате!

— Аз да съм ви насилвал!?

— А какво бе това?

— Изпълнение на задълженията… изкарване на хляба… Както искате.

— Ще се оплача на господин Балкански!

— Ох, имате късмет, че не дойде той.

— Защо?

— Защото си пада много по кльощаци като теб и ако се бе срутил отгоре ти, трудно би го отместила.

— Как така ще се срути отгоре ми?

— Просто защото и той си мислеше, че искате да ви изчукат.

— Изчукат ли?

— Да, да… Не се правете на невинен агнец.

— Но аз…

— Да ви вдигне полата и още някои работи след това!

— Ау! — прови госпожица Камалиева, зачервена от срам, а Марк мигом настръхна — около къщата имаше някой.

Не го виждаше, не го чуваше, но усещаше с цялото си тяло — има! Той тръгна към прозореца, но жената късо изпищя и протегна предупредително ръка:

— Не приближавайте!

— Кротко, глупачке!

— Да не сте посмели!

— Тихо! — изшътка прекипял той. — Вън има някой.

Камалиева не му повярва и се хвърли слепешката назад. Чуха се шум от падащ стол, охкане, ново тупкане.

В същия момент по двата прозореца се почука отчетливо, ясно се чу подвикване, после хихикане.

Марк се хвърли към вратата, но тя се оказа заключена!

— Ключа! — изсъска той.

— В мен е — жално изпъшка госпожица Камалиева.

— Дай го! Бързо!

Дворът се обля в светлина.

— Какво стана?

— Включих външното осветление.

— Защо? — ахна Марк и се втурна към прозореца и задърпа ръкохватката.

— Заковани са — обясни тя.

— Ех! — плю той на пода.

Но ги видя — бяха двама и тичаха към дъното на градината.

Марк се извърна към домакинята.

— Не приближавайте! — предупреди тя строго.

— Ключа! Хвърли го!

— Говорете по-учтиво, господине!

— Ключа! — изрева Марк.

Все пак му го даде. Отключи бързо и излетя навън. Притича в двора, обиколи градината. Нищо, естествено. За следи и дума не можеше да става — беше тъмно. Плюс спечената земя. Завъртя се под прозорците с олющени рамки и мръсни, оплюти от мухите стъкла. И дали защото допреди броени минути четеше учебника по криминалистика, реши да огледа за пръстови отпечатъци.

След близо двайсет минути пуфтене, ругаене и работа имаше идеални образци от пръстите на нощните хулигани.

— О, вие взехте отпечатъци!

— Представете си — измърмори Марк.

— Добри ли са?

— Чудесни.

— Надявам се, че това се дължи на високото качество на стъклото. Аз купувам само от фирма „Кадънков“.

— Не, госпожице. Най-много ми помогна, че не сте влюбена в хигиената.

— Моля?

— Мръсотията ми помогна най-много.

— Грубиян!

Марк въздъхна, прибра инструментите си, взе учебника под мишница и понечи да се изнесе навън.

— Къде? — учуди се госпожица Камалиева.

— Отивам си.

— Как си отивате?

— Ами свърших си работата.

— Не сте!

Марк се ухили.

— Вие не ми позволихте.

— Мръсно копеле! Все оная гадост ти е в главата! Аз те наех да ги хванеш.

— Точно последното имах предвид. Помолих ви да не заключвате. Вие не само заключихте, но и взехте ключа в себе си. После извършихте друго своеволие — пуснахте външното осветление. Това имам предвид, като казвам, че не ми разрешихте да изпълня клаузите на договора ни.

— Значи сте съгласен с мен?

— Но ако отида в кантората, аз ще го изпълня, защото ще се свържа с полицията и тя ще установи самоличността на хулиганите.

— Това може да стане и утре.

— А дотогава? — изненада се Марк.

— Ще стоите тук — стисна устни тя. — Може да се върнат.

— Ще се заключите — сви рамене той. — Толкова добре го правите.

И тръгна към вратата. Госпожицата скочи с писък и прегради пътя му с тялото си.

— Седнете! Четете, пишете, играйте си с револвера, но тук. Инак няма да платя!

Марк се почеса по врата. Представи си как ще го посрещнат в кантората, ако цъфне там без чек.

— Добре — въздъхна той и се върна в креслото.

Госпожица Камалиева седна доволна срещу него.

— Четете — подкани го тя.

— Не ми се чете — изсумтя той и се намести удобно.

Денят бе тежък, миналата нощ — бурна. Сънят го обори за секунди.

Някой го дръпна за ръката, главата му, останала без опора, се понесе надолу. Марк се стресна, отвори очи и видя как госпожица Камалиева отскочи назад.

— Какво по дяволите правите? — възнегодува той.

— Не спете — изскимтя тя. — Страх ме е.

— Спете тогава.

— Не мога.

— Да сте бебе, че да ви сложа в коша.

Марк се намести пак в креслото.

— Обичате ли да решавате кръстословици? — прехапа устни Камалиева.

— Не.

— Хайде да си поговорим.

— Не ми се говори.

— Да ви донеса ли лаптопа си? Имам много забавни игри.

— Не, благодаря — отегчено отклони предложението той.

Очите на госпожицата заскачаха уплашено.

— Ами тогава…

— Какво тогава?

Сигурно наред бяха куклите.

— Не ви ли се прави…

Марк се изправи стреснат на ръце.

— Кое? — попита той с лоши предчувствия.

— Онова — рече тя с пламнало лице…