Андрея Илиев
Епизод от войната (20)

20.

Седнаха в „Липата“ — симпатично кафене с маси от цветна пластмаса.

— Той е — рече Марк замислен.

— Дяволска работа — вдигна рамене Сабине.

— Никак даже.

— Остава да налетим на духове. Нали има такава теория, че умрелите вампирясвали? Наскоро четох за къщата на ужасите в Англия… Поне десет души са умрели в нея…

— Глупости.

— Не вярваш? И сър Робърт Уарбойс не вярвал. Приел нощувката на „Бъркли Скуеър“ 50 като приключение. Взел пушка, поставили му звънец…

— Какви гадости четеш?

— В полунощ се разнесли силни позвънявания. Дванайсет в полунощ е часът на призраците. Докато тичали от долния етаж, горе се чул изстрел. Намерили сър Робърт мъртъв, с изцъклени от ужас очи. Нямал никаква рана по тялото. Лекарят установил, че е умрял от страх.

— Свърши ли? — търпеливо попита Марк.

— Да. Но виж — умрял… кремиран. Изведнъж шета с фолксваген из града и околностите, чука по прозорците на самотни жени. Най-малко е неестествено, нали?

— Дай първо да разчепкаме естественото. Възможно ли е господин Алеков просто да е инсценирал смъртта си?

— И още как!

— Мотиви?

— Тоя крокодил вкъщи е достатъчен! — жлъчно и солидно натопи Алекова Сабине.

— Добре… Погребват го, разлепят некролози, вдовицата плаче, близките скърбят… А той продължава да скита из града със същата физиономия… Чакай!

— Какво?

— От смъртта му са минали единайсет години. Той е бил на трийсет и две. Сега трябва да е на четиридесет и три.

— Смяташ добре — вдигна рамене Сабине.

— Той не се е променил дори с една бръчица — рече Марк с неестествен глас.

— Духовете не стареят — натърти тя. — Четох и за случая с доктора, който умрялата дъщеря води при болната си майка…

Той посегна към чашата, но я бутна и бозата се изля. Сабине го погледна внимателно и се уплаши от бледото му лице и горящите трескави очи.

— Марк, да не би пак да ти прилоша? Боже мой, трябва да отидем на лекар.

— Глупости!

— Хайде, само през две улици има частна клиника.

— Ще ми дадеш ли колата си? — хвана я за ръката той. — Трябва да проверя нещо във фермата на госпожица Камалиева.

— За духове ли? — широко отвори очи тя. — Рано е. Те излизат в полунощ…

— Хайде стига с тия фантазии! В жабката имаше револвер, нали?

— Какво си намислил? — наежи се Сабине.

— Нещата са много по-сложни, моето момиче. Много, много…

— Това е само още един довод към останалите, за да не те пусна сам.

— А, не — категорично завъртя глава Марк. — Би ли ми дала и кутията си с гримове?

— Ти луд ли си? — ахна тя.

— Хайде, бързо! Нямам време.

Сабине му подаде ключовете разколебана. Той я целуна, сложи кутията с грим под мишница и в стартова позиция каза припряно:

— Ако не дойда утре в осем в кантората, вдигнете цялата полиция и ме търсете из фермата или „Ватерло“.

И преди тя да успее да реагира, той забърза към центъра.

Сабине гледаше с отворена уста.

След трийсетина метра Марк спря, върна се малко и извика нервиран:

— Къде си я паркирала?…