Андрея Илиев
Епизод от войната (21)

21.

На два километра от фермата той зави по страничен междуселски път и отби на малка полянка. Преоблече се в камуфлирани дрехи, които купи от ловния магазин в града. Огледа се. На ръкава и джобовете фирмата производител бе налепила свои рекламни емблеми в синьо, жълто и червено. Отпра ги. После извади кутията с гримовете и нацапа лицето и ръцете си с кафяво, зелено и жълтеникаво. Затъкна пистолета в колана на клина, погледна часовника си и се затича на север.

Когато наближи края на хълма, спря, прикри се между драките и близо пет минути наблюдава фермата. Спусна се, ниско приведен напред. При първия ред дървета отново се сля със земята и няколко минути внимателно се оглежда и ослушва. И пак тръгна — ловко, уверено, безшумно.

Някъде в средата на овощната градина спря и се спотаи във високата трева. Зад него бе фермата, а отпред — неголяма полянка. Миришеше на диви треви, жужаха щурци. На небето изгряваха първите звезди.

Марк притвори очи, обладан от спомените за необятната равнина, стотиците крави и тичащите пастири. Америка… И в същото време всичко се разпадна като счупен прозорец и иззад парчетиите излязоха измършавели, брадясали мъже, застинали край синя рекичка и заети с важна задача — чистеха въшките от ризите си. А един от тях — нисък, набит — ги гледаше присмехулно и въртеше крак с продънен цървул. И мигом усети, че е гол, без бельо във вълнените гащи. Той, всемогъщият Марко войвода, страшният Марко паша ходеше така, за да не охарчва излишно ятаците и организацията…

Марко… С него бе по-леко. Но Цезар… Цезар Ардилес го плашеше. Какво плашеше — и последната клетка от тялото му се вцепеняваше от ужас… Омраза, кръв, писъци до Бога… Господи, човек ли е било това? И ако е човек, ти ли си го създал?…

Впрочем Марк не можеше да твърди, че това е Цезар Ардилес. И как, той бе друг човек, бяха живели по едно и също време. И имаше хиляди доказателства, че смъртната му присъда е изпълнена. Но някаква връзка имаше. Това име бе табу за мозъка му и всеки път, когато опираше до него, получаваше срив в паметта, заливаха го отвращение, омраза, неудоволствие, пропадаше в черната стая, светваше жълтият светлик на свещта и гласът на човека, който Марк, кой знае защо, считаше, че е с брада, повтаряше методично: „Доотууук!… Доотууук!…“

Когато избяга от клиниката с десетте хиляди на бармана, първата му работа бе да си потърси психоаналитик. Прескочи до Канада. Докторът го изслуша и го препрати при друг свой колега, който практикуваше хипноза. Той започна абсолютно уверен, че пред него стои Цезар Ардилес, който не е застрелян, а използван за научен експеримент. След една изтощителна и за двамата седмица хипнотизаторът се отказа. Непрекъснато стигаха до един праг, който не бе по силите му — тъмната стаичка, светликът, косматият.

— Не знам как е набито това в главата ти — призна той. — Не знам дори дали е било чрез хипноза. Но е по-силно от мен.

И все пак се добра до нещо. На няколко пъти Марк си бе припомнял една среща с някой си Кузнецов, при която бе получил картечен пистолет „Скорпион“. Имаше и няколко детски спомена — като стъкълца от разбито огледало. Там ставаше въпрос за Куба, море, някакъв метис, който Марк наричаше „татко“.

След Канада той отлетя за Лондон. Там близо шест месеца слепва късчетата от мозайката. В делото на Ардилес наистина се мотаеше един руснак с фамилия Кузнецов. При масовото убийство на пражкото летище той бил хванат от един фотограф в кадър с Ардилес, но твърдял, че било случайно. Но на хипнотичния сеанс Марк си бе спомнил, че за този атентат оръжието за групата е било доставено от човек на име Кузнецов. „Заредено ли е?“ — питаше Ардилес…

Другото също намери своето обяснение. Цезар бе роден в Куба, бе израснал по крайбрежието, а вторият му баща се оказа метис.

Близо месец Марк бе като нокаутиран. Боже мой, нима наистина имаше нещо общо с Цезар Ардилес? Нима бе плод на някакъв страшен експеримент?… Отчаян, потърси помощ от екстрасенс. Той или по-скоро компютърът му го насочи към Секула…

Марк изстена — главата му напираше да се пръсне. „Още час-два — окуражи се той. — После поне три дни няма да ме боли. Най-важните три дни“.

Това безсъмнено е Зона. А щом е Зона, той няма никаква работа тук. Ще се омете — Австралия, Чили или Филипините. Някъде далече, много далече. Ще изтегли парите и дим да го няма. Нищо че целият Интерпол ще се юрне след него — ще се измъкне. Утре, когато му мине главоболието, ще измисли как да ги остави с пръст в устата. Ще си кротува някъде в Австралия една година. Нека боли — той умее да търпи. После ще си купи най-добрия лекар. Такъв като доктор Антал например… Той ги лекуваше в клиниката. Беше младичък, с козя брадичка и очи на арабия. „Много са ви човъркали…“ — казваше някога на прегледите. Човъркали… Мъчеше се да проумее какво се крие зад тази дума. Пита го — оня се смееше. После започна да я свързва с операция. Успя да открие разрез на гърба на Раул. Той пък откри на неговия. Някога и някъде ги бяха оперирали. Но нито единият, нито другият можеше да се сети кога и къде.

Но Секула го успокои. Значи хора… Най-много се страхуваше, че може да са извънземните… Щом човек го е накиснал, не може да няма друг, който да го изцеди и подсуши. Не може…

„А Сабине?“ — стресна се той. И се учуди — нима?… Нима не може да я зареже така, както е правил поне десет пъти досега с други момичета?

Марк се замисли. Всъщност за какво стои още тук? Да се убеди, че тези, които ще обезпокоят тази вечер госпожица Камалиева, не са хора? Вятър! Та той е абсолютно убеден, че те не са…

Марк трепна — цялото му тяло крещеше, че наблизо има някой.

Отвори очи и започна бавно да надига глава. Видя ги: бяха двама и вървяха доста безгрижно точно към него.

Той се усмихна зловещо и усети как по тялото му се разлива приятна топлина, а коремните мускули се стягат и стават корави като стомана. Както на боксовите мачове в кварталния клуб, както на тренировките в базата, налетите върху въоръжени терористи, както там, в джунглата…

Когато наближиха на десетина крачки, Марк се изправи и въпреки че нямаше нужда, извика:

— Хей!

Не можеше да им се отрече — бяха бързи. Спогледаха се и Марк ги видя и отстрани. Естествено бяха пълно копие на господин Алеков… Той леко пружинира от коленете — Боже мой, чувстваше се в страшна форма. Както на боксовите мачове, в джунглата…

Тръгнаха.

Марк се гмурна под юмрука на този, който нападна отляво, отскочи нагоре и нанесе удар с крак в гърдите на другия. Не можа да падне на краката си, политна и за да омекоти удара в земята, се претърколи. Стана бързо. Удареният също. Марк се позачуди — след такъв ритник би трябвало поне минута да си кротува. Пак тръгнаха — втренчили очи в него, приведени, раздразнени. Той ги изчака да приближат и се втурна напред. Отби удар отляво, ритна вдясно в слабините и повтори с лакът назад, пак наляво.

Все едно, че ги бе блъснал леко — загубиха за миг равновесие и отново тръгнаха към него.

„Зона е“ — изпъшка Марк и извади пистолета.

Единият Алеков бе вече на сантиметри от него. Той направи кълбо под изсвистелия като снаряд юмрук и стреля от земята по втория. Със ставането на крака, от четири метра разстояние, застреля и другия.

Избърса изпотеното си лице с ръкава на ризата и размаза грима. Приближи до първия труп и се наведе над него. Кръвта още течеше на тласъци. Но това, което го смути, бе друго — лицето беше някак размазано, сякаш залято с киселина.

Марк се хвърли към другия. Същото.

Той отпусна ръце.

В същия момент от двата трупа се чу слаб пукот и те пламнаха с къс, но интензивен син пламък. След трийсет секунди единствената следа, че тук е имало нещо, бяха припукващите горящи треви.

Марк надигна очи — нощ, звезди, щурци…