Андрея Илиев
Епизод от войната (19)

19.

Към десет часа телефонът иззвъня. Марк се събуди и с разкъсвана от болки глава вдигна слушалката.

— Как си?

Сабине. Гласът й бе неспокоен.

— Как да ти кажа…

— Мислех си…

— Знам — усмихна се той. — Уплашила си се да не сънувам пак оня сън.

— Да — призна Сабине.

Стана му хубаво и той побърза да отклони разговора.

— Шефът мърмори ли?

— Никакъв го няма — оживи се тя. — Така се е вживял в задачата, която му даде, че снощи не се е прибирал вкъщи.

— Това не е много добре.

— Е, не се тревожи. Обадил се е на жена си, че ще прескочи до София… Стар номер. Кръшнал е.

— Дано — лаконично отбеляза Марк. — А ти?

— Уредих си среща с директора на банката. Мисля, че ще изкопча името.

— Как?

— Ей, ти да не ревнуваш?

Той прехвърли слушалката на другото си ухо.

— Добре, не си признавай. Но ми стана хубаво, Марк. Ще ти се обадя пак.

Той въздъхна и реши, че главоболието му няма да се откаже от една закуска. Прегледа хладилника — салам, масло, сирене, домати, буркан с маслини и бира. Включи котлона, сложи кафеника. Хлябът бе изсъхнал, но ходенето до супермаркета му се стори излишно разточителство.

Докато дъвчеше замръзналия салам и дебнеше кафето да не изкипи, си спомни какво бе чел някъде в някаква книга — през двайсет и първи век хората щели да се хранят с хапчета и сигурно нямало да имат зъби. А колко малко всъщност се бе променил светът. Поне тук, на Балканите… Но тичаха вече, бяха изпълзели стръмнините на страшната икономическа криза и слизаха надолу. Да, предпазливо, защото страхът от нов икономически ритник бе реален, но темпото вече се засилваше. Щом и „Ватерло“ е тук…

Марк се замисли. Дали аномалиите във фермата съществуват и на територията на „Ватерло“? Трябва да опита един полет с вертолет… Дали дават вертолети под наем на местното летище? Трябва да попита… Но сам… сам. Без пилот. Той ще кара. Ако и там е Зона, ще има изненади. Те контролират особено ревниво въздушното пространство.

Зона… Какво всъщност знаеше той, редовият командос, за Зоната? Аномалии… странни хора, НЛО, часовниците, животните… Но защо? В базата им обясняваха това с новия ред, който извънземните въвеждат в завладените райони. Нима „Ватерло“ е техен? Нима на десетина километра от града има чужда колония? И никой не подозира?… Какво чудно в това? Нима на острова не е било така? Всичките чудеса там и страданията на фермерите не предизвикали и ей толкова реакция на властите. И кой знае дали щяха да съществуват групи „Кондор“, „Бенгалски тигър“ и „Кобра“, дали той, Джон Елрой Макгавърн, щеше да се превърне в Марк Флорина и дали изобщо щеше да види в живота си тая земя и Сабине, ако една летяща чиния не се бе разбила в хълмовете източно от градчето и ако един фермер, собственик на стотина кози, не бе забелязал това. От запитването до летището става ясно, че в този район не се е вдигал и летял самолет от седмица, а компаниите твърдели, че всичките им машини са налице. Военните отговорили, че не са засичали никакви летящи обекти, още повече падането им. Кметът бил склонен да махне с ръка, ако от мястото, което козарят сочел, не се вдигал висок стълб дим — гората горяла. Той настоял за пожарникарски вертолет и го получил.

Всички водещи металургични фирми в света отрекли наличието на технология, позволяваща производство на изпратените им образци. Това предизвикателство било достатъчно — и оптимисти, и песимисти застягали багажа за острова.

Междувременно там се разиграл нов акт от драмата, който накарал всички да се сетят за разказите на фермерите.

Малка английска яхта с две жени на борда, тръгнали да пръскат парите на мъжете си и да търсят развлечения по света, спряла на брега. Ей така — минавали и решили да спрат. Защо точно там и те не можели да обяснят.

Тъкмо опъвали палатката на брега, когато от джунглата, на стотина метра от тях, на пясъчната ивица излезли трима души, облечени в бели, сребърни дрехи, подобни на кимона и без яки. Лицата им били бледи, с големи сиви очи и еднакви като близнаци. Едната жена извикала и те се извърнали. И двете почувствали, че сякаш иглички пронизали телата им. И мигом изчезнали. Двете треперели — уж нищо особено, а ги било страх, като че стоят на ръба на дълбока бездна. Зарязали палатката и побягнали към яхтата. Късно — до сами нея от въздуха безшумно, без да прави вятър и без да мръдне песъчинка, слизала сфера с размери около десетина метра, обляна в червена светлина. Отворила се врата, паднала стълба с три стъпала. И стремително, като войници от боен хеликоптер, отвътре изскочили трима високи, огромни мъже. Жените спрели — силите им секнали изведнъж… Когато след четири дни почукали на вратата на полицейски участък на триста и седемдесет километра от мястото, където била яхтата им, те нищо не си спомняли.

И докато вестниците строяли пикантни версии за приключенията на дамите, полицейският началник на острова получил телеграма да се погрижи за яхтата. Седемте полицаи я намерили непокътната, но имали неблагоразумието да потърсят похитителите. Влезли в джунглата и изчезнали… След три седмици се появили и не помнели нищо — достатъчно основание да ги подложат на старателен медицински преглед. Той установил, че седмината са напълно нормални, напълно здрави и че всичките имат по три белега — на прасеца, бедрото и гърба — подобни на излекуван цирей, които те отричали да са притежавали преди изчезването си.

Полицията е майстор на преструвките, особено в слепота и глухота, но засегнеш ли нейни служители, тежко ти. Мигом били алармирани всички началници по-нагоре. В резултат била сформирана първата група „Кондор“, рекрутирана от специалните части на ООН за борба с тероризма. Момчета подбрани и неслучайни. Половин час след като десетте командоси влезли в джунглата, връзката с тях била загубена и те просто изчезнали.

Обявената всеобща тревога завършила печално — стоварените бронетранспортьори застинали и нищо и никой майстор не бил в състояние да задейства двигателите им. А когато опитали да обстрелват джунглата с лазерните си оръдия, те също блокирали. Два от петнайсетте вертолета, опитали да облетят района, паднали като круши и екипажите им загинали.

Тогава започнала сериозната работа. Към случая били привлечени физици, биолози, химици, медици, космически специалисти. След шестмесечна подготовка в джунглата била изпратена групата „Бенгалски тигър“. Тя също изчезнала. Но по някои изтървани думи Марк бе разбрал, че никой не е очаквал и друго. Тя просто е била жертвана, за да успее третата — „Кобра“. Момчетата носели повече апаратура по себе си, отколкото оръжие. И тях ги няма, но в ефира понякога се чуват гласовете им, които търсят Центъра. Къде са, що са — никой не може да каже…

Но благодарение на регистрираната от апаратурата им информация „Кобра“ успя. Командосите изненадаха извънземните, убиха десетки техни роботи — защото черните гиганти бяха роботи, които се самоунищожаваха до последния атом, щом биваха улучени от куршум, а Марк стигна и до космическия им кораб. Мината не задейства, но те напуснаха острова, а, дай, Боже, и Земята — близо четвърт час след като се върна при позициите на специалните части в края на джунглата, свръхчувствителните радари засякоха за секунда излитането на огромен НЛО.

От печката най-после замириса на изгоряло кафе. Марк се смръщи при вида на полупразния кафеник и почернелия емайл около нагревателната плоча. Прибра остатъците от закуската, облече син памучен анцуг и излезе навън.

Първият километър според часовника мина добре, беше му леко и приятно, но той не се самозалъгваше — знаеше, че след него ще дойдат сривът и страшната умора. Тичаше и си мислеше, че ако на тринайсетата минута не е към края на третия километър, най-добре да се откаже. Значи двете години търкаляне из болницата, хотелите и криеницата с Интерпол безвъзвратно ще са го пратили на боклука. „Командосът е командос всяка секунда! — ревеше инструкторът на тренировките. — Не може да си командос и да се натъпчеш на закуска като прасе; не може да си командос и да седнеш да обядваш, без да си пробягал трите мили; не може да си командос и да седнеш да вечеряш, ако през деня поне веднъж не си се уплашил и не си овладял този страх; не може да си командос и да се навреш при някоя проститутка, без да си строшил поне три тухли с гол юмрук (тук той проявяваше известен либерализъм — разрешаваше смяна на тухлите с «гадната физиономия на някой задник»)“.

Вътрешното му чувство за разстояние категорично отбеляза завършването на третия километър и Марк погледна часовника — дванадесет минути и петдесет секунди. Той подскочи радостно и увеличи рязко темпото. Но сривът дойде след стотина метра и той спря задъхан и пулсиращ като огромно изпотено сърце. Подпря се на близката ограда, препънат на две, с отворена суха уста.

— Бягането не е за мъже — хихикна някой от другата страна.

Марк се извърна — иззад тухлите надничаше добродушен чичко в сини дочени дрехи и червена противослънчева козирка с надпис „Кока-кола“.

— Мъжът е създаден за други радости, момче.

Марк поклати глава: и тоя е болен от болестта на господин Балкански. Ако го питаш, за закуска, обед и вечеря — оная работа…

— Бог ни е създал да стоим в тия горещи дни под дебела орехова сянка и да пием изстудена в кладенец бира!

Той го погледна така жално, че мъжът мигом предложи:

— Ще удариш ли една? Не? Малко диня тогава?

— Диня може.

Мъжът като че ли се поколеба, но се наведе и след малко бавене му подаде червен резен.

— Мислех да я инжектирам с мастика и да я тикна за час-два в хладилника, ама…

— Колко струва? — попита Марк с пълна уста.

— А, да ги нямаме тия! Я виж колко са.

Марк понечи да надникне, но току пред лицето му тракнаха огромни бели зъби, злобен, плътен лай смрази кръвта му. Той се дръпна инстинктивно назад с пребледняло лице и изтърва динята.

— Шаро, назад! — завика градинарят. — Марш оттук! Кога се домъкна?

Марк приклекна на улицата и притвори очи.

— Хей!

— Няма ми нищо — побърза да го успокои той.

— Абе нищо… Изтърва ли резена?

— Изтървах го.

— Уплаши ли се? — загрижен го огледа чичкото.

— Да — с неохота си призна Марк.

— Уф, каква стана тя… Искаш ли още диня?

— Не.

— Мръсно животно!… Как ще ти е до ядене.

Във вилата стоя под душа почти половин час. Няколко пъти сменя водата от гореща на ледено студена. Когато излезе, чувстваше се по-добре.

Към три часа следобед телефонът пак иззвъня.

— Наспа ли се? — попита Сабине вместо поздрав. — С главата как си?

— Защо?

— Има работа — рече тя сериозно. — Директорът ми даде името и адреса. Идваш ли?

— Колата е при теб — изсумтя Марк.

— Поръчала съм ти такси.

— Ти си гениална — похвали я умерено той.

Облече се за няколко минути. Когато излезе, пред вилата наистина го чакаше жълт мерцедес с огромна антена.

В центъра първото, на което налетя, бе госпожа Йосифова. Със стремително движение тя се залепи за него като гербова марка и зарида.

— Ах, господин Флорина!…

— Но, госпожо… — опита се той да се освободи от хватката на ръцете й.

— Не си ли доволен, Марк?

— От какво, госпожо?

— От вечерта… нашата вечер… теменужената ни вечер, както казва поетът…

Марк най-сетне успя да я откопчае от врата си, изтласка я на половин метър от себе си и за да не припадне, побърза да й отговори.

— Разбира се, че съм доволен, госпожо.

— Защо не идваш тогава?

— Как… без покана как?

Лицето на госпожата замръзна от смайване.

— О, Боже мой!… Три пъти поръчвах да те изпратят! Ами да! Пак ме безпокоят!… Чукат, подвикват… Само ти ще ми помогнеш!

— Никой не ми е предавал, госпожо.

— Никой? — зяпна тя. После очите й се свиха заканително. — О, това е работа на оная кучка Пена!

— Моля?

— Секретарката! „Ще предам на шефа, госпожо… Радвам се, че ни предпочитате, госпожо…“ Никаквица! Селяндурка!…

Гневът заслепява и Марк използва това му качество, за да се измъкне с едно „Ще се видим, госпожо“.

— Кога? — изплака тя и тъй като нямаше кой да я поеме, ако припадне, решително се отказа от това.

— Скоро, госпожо, скоро!

Едва се вмъкна в градинката пред хотела и налетя на Сабине.

— Това оная стара джанта Йосифова ли беше? — рече тя невинно, но с цвят на лицето, твърде близък до оня, който почтената госпожа придоби, когато стана въпрос за нея.

— Йосифова.

— Беше ти се обесила на врата — протоколно отбеляза Сабине.

— За да ми каже на ухото, че три пъти се е опитала да ме покани на гости чрез теб.

— Ти имаше работа — сопна се тя.

След няколко връщания и питания, лутане и взиране по табелките най-после се добраха до улица „Календарна“. Номер двадесет и четири висеше на метална врата с решетки, а зад нея дълга алея, накичена с лози, водеше към масивна едноетажна къща. Марк натисна звънеца, хванат доста грубо върху тухлената колона с гипс. Вратата в дъното хлопна и по плочките към тях тръгна пълна ниска жена с къса прошарена коса.

— Тук ли живее господин Димитър Алеков? — попита любезно Сабине.

Лицето на жената потъмня, очите й леко се присвиха.

— Живееше — отговори тихо и потръпна, сякаш й стана студено.

Сабине се стъписа, но Марк реагира почти мигновено.

— Ние сме от банката. Той има сейф при нас.

Докато очите на непознатата подскачаха объркано от единия на другия, той успя да посочи с глава лявата колона на огромната дворна врата. На нея висеше пожълтял и полуизгнил некролог, когото към тухлите все още крепяха може би само някакви тайнствени сили.

— Но как… аз…

— Така и предположихме — разпери ръце Марк. — Инак бихте потърсили сумата.

Жената го гледаше нетърпеливо в устата, сякаш парите вече капеха оттам.

— Но заповядайте!

— Предполагам, че говорим с госпожа Алекова?

— Разбира се, разбира се… Извинявайте, че не се представих… Объркахте ме. Заповядайте.

Холът, в който влязоха, бе широк и подреден по задължителния калъп — библиотека със сервизи вместо книги по лавиците. Телевизорът бе толкова стар, че сигурно трудно хващаше каквато и да е програма. Семейство Алекови откровено предпочиташе спестяването пред разните му глезотии в бита.

— Госпожо, трябва да ви зададем някои напълно формални въпроси. Предполагам, че те ще ви навеят тъжни спомени, ще ви причинят болка и скръб по незабравимия господин Алеков, но… дълг! — започна със служебен тон Марк.

— Разбирам ви, господине. Вече единайсет години…

Двамата се спогледаха. Марк рече сухо:

— Госпожице, подгответе се да записвате.

Сабине се сепна и извади от чантата си бележник и писалка „Паркър“. Госпожа Алекова бе нокаутирана.

— Писецът златен ли е?

— Разбира се, госпожо.

— Къде работеше господин Алеков?

— Минен инженер, господине. Беше много добър минен инженер. Работеше в мина „Лазур“.

— Това не е ли сегашната „Ватерло“? — спря да пише Сабине.

— Да, госпожице. След като нашите специалисти решиха, че „Лазур“ няма бъдеще, я закриха. Няколко месеца мъжът ми стоя без работа. Но дойдоха тия от „Ватерло“, започнаха проучвания. Старите кадри потрябваха отново. Но Митко не можа да се радва дълго…

— От какво почина той?

— Лекарите на „Ватерло“ казаха, че от инсулт.

— Там ли почина той?

— Не — оживи се тя и се приготви за една дълга история, но Марк я прекъсна.

— На работа ли е бил?

— В пощата, господине. Оттам го откарали в местната болница. „Ватерло“ пое всички разходи по погребението.

Госпожа Алекова най-после се сети, че е време да заплаче и извади от джоба на роклята си груба носна кърпа.

— После?

— Донесоха урната…

— Значи са го кремирали?

— Да, господине.

— Имате ли снимка на господин Алеков, преди да се случи с него… хм… това?

— Разбира се — подсмръкна доста делово тя и стана.

Марк и Сабине събраха глави над албума. Оттам ги гледаше хубав, елегантен мъж в сив костюм и грижливо сресана коса. Сабине го побутна и попита с очи: този ли е?… Марк кимна.

— Фирмата плати ли ви обезщетение?

— Не — поклати енергично глава госпожа Алекова. После се стресна: — Защо? Трябваше ли?

— Не съм запознат със случая — измъкна се Марк. — Пък и аз съм само дребен банков чиновник, госпожо. Би трябвало да се консултирате с адвокат. А що се отнася до сейфа на господин Алеков…

— Да? — зяпна тя.

— Би трябвало да се явите със смъртния акт на съпруга си…

— Още утре!

— Не е спешно, госпожо…

— Ау! Защо да ви обременявам излишно.

— Госпожице, записахте ли всичко? — обърна се Марк към Сабине. — Е, ние изпълнихме дълга си…

— Чакайте — отчаяно извика госпожата. — Да ви почерпя. Такава вест!

— Но, госпожо…

— Сладко от смокини, господине! Плюс лимонада.

След кратко боричкане и дърпане численото превъзходство си каза думата и двамата успяха да напуснат двора. А поне до ъгъла чуваха обещанията на госпожата за експедитивност:

— Още утре, господине!…