Андрея Илиев
Епизод от войната (25)

25.

Марк влезе в банката и се нареди на гишето за валута. Поиска десет хиляди долара и с неохота показа документите си, удостоверяващи, че пред касата стои лицето Джон Елрой Макгавърн. Натъпка джобовете си с пари и сподирен от завистливите погледи на малкото клиенти, излезе.

„Ден, най-много два“ — мислеше си той. Интерпол и ФБР не бяха организации, за които може да се каже, че са известни като пипкави или туткави. „Ден, най-много два и ще са тук.“ Само едно не му бе ясно — дали ще дойдат юначагите от специалните части, натоварени като магарета с оръжия и защитни средства, или класическите ченгета с шлифери и бомбета. Ден или два. Време, достатъчно да спечелиш или загубиш. И да изчезнеш, защото Марк бе сигурен, че ще успее да ги прати за зелен хайвер. Които да са. „Ако не ме е хванало главоболието“ — помисли той.

Обиколи паркинга за коли под наем и хареса една тойота. Плати за една седмица и подкара към хотела.

Там вече се бяха струпали представители на четвъртата сила — журналисти, репортери от местната телевизия, фотографи. Охраната на мистър Бач бе блокирала стълбището към втория етаж и не пускаше никого. Оказа се, че той въобще не е идвал — с наетия от летището хеликоптер бе кацнал направо във „Ватерло“.

— Искам да говоря с мистър Колинз — обясни Марк на косматото ренде, което явно бе началник на охраната.

— Докторът ли? Няма да те прегледа.

— Изобщо не се натискам.

— Че защо ти е тогава?

— Това вече е мой проблем, приятел.

Фамилиарниченето направи впечатление. Косматият го огледа, изхъмка заканително, но извика на един от по-малко ръбатите зад себе си:

— Ханс, кажете на доктор Колинз, че го търсят!… А вие, господине, най-добре слезте във фоайето или бара.

— О кей — усмихна му се вежливо Марк. — Ще бъда в бара.

— Добър избор — въздъхна и вдигна палец той.

Но доброто винаги се е натъквало на безброй пречки. В дадения случай тя бе една и изкачваше стъпалата нагоре — сива, безлична, уморена. Тоест госпожица Камалиева.

— Здравейте — поздрави я той.

Не се хвърли на врата му. Нещо повече — като че ли се уплаши.

— Вие? — рече с широко отворени очи.

— Аз — вдигна рамене Марк. — Защо, не трябваше ли да съм аз?

И в същото време безпокойството й го овладя — той вече знаеше, че инстинктът му за самосъхранение реагираше така при косвена опасност.

— Какво се е случило?

— Нищо — вдигна тя разтревожена рамене.

Следеше ли го?

— Защо сте тук? — рязко запита той.

— Търся мистър Бач.

Изглеждаше искрена.

Марк се усмихна. Е, с доста усилия, но стана.

— И сега, за да продължим разговора, аз би трябвало да ви попитам: защо?

— Бях ви казала, че „Ватерло“ искат да купят фермата ми.

— Но вие сте отказали.

— Да. Но те копаят.

— Копаят ли? Хм… Къде?

— Под земята. Една от галериите, изглежда, минава точно под къщата, защото в нея постоянно се чува глух тътен.

— Сигурна ли сте?

— Извиках специалист. Той предположи, че „Ватерло“ разширяват мината в моя парцел.

— И сега? — почеса се по главата Марк.

— Ще помоля мистър Бач да напусне земята ми.

Той сви устни скептично.

— Боя се, че няма да се вслуша в молбата ви.

— Тогава ще си търся правото в съда — закани се тя.

Но думата съд веднага предизвика промяна в настроението й, защото Марк пак получи сигнали за косвена опасност.

— Нещо ви тревожи, госпожице — атакува той без маньовър.

— Мен ли? — стресна се тя. — Бързам, господин Флорина.

— Мистър Бач го няма.

— Ще го почакам — сложи тя крак на по-горното стъпало.

Той щеше да я хване за ръката, но видя, че отгоре слизаше възрастен мъж с бели коси с една от горилите, и правилно предположи, че това е доктор Колинз.

— Господине, нали вие искахте…

— Аз — съгласи се неохотно Марк и проследи бързащата по стълбите Камалиева с чувството, че е пропуснал край себе си нещо важно.

Доктор Колинз също хвърли едно око нагоре. По лицето му пролича, че не е очарован от гледката.

— Казвам се Марк Флорина, господине — започна той със загуба нула към едно. — Американец съм.

— О, много се радвам. Тук ли работите?

— Да, господине. Представител съм на медицинската фирма „Мургаш и компания“. Но да седнем някъде. Може би едно уиски…

— Благодаря, господине, но не пия преди деветнайсет часа. Бих предпочел някое кътче на фоайето.

Това бе недвусмислен намек за деловитост и пресичане на каквото и да е сближение. Седнаха на малко диванче до прозорците, между два фикуса.

— Слушам ви, господине.

— Аз съм представител на фирма, която произвежда изкуствени органи.

— Не съм чувал за вас — промърмори Колинз и набърчи красноречиво чело.

— Ние сме млада, но преуспяваща фирма, господине — с достойнство отговори Марк. — С наши бъбреци живеят министър-председателят на Руанда, министърът на външните работи на Мали, президентът на Лаоските промишлени синдикати…

— Списъкът ви е внушителен — прекъсна го докторът.

— А червата ни, господине…

— Сигурно половин Африка ги пълни.

— Нещо повече — намират много добър прием в Италия и Лихтенщайн…

— Не се и съмнявам.

— Но на нас (няма да крия!) ни липсват големите личности.

— Разбрах, приятелю. Но…

— Специална поръчка, господине! Нашата технология е по-добра…

— Трябва да те разочаровам, приятелю — тупна го по рамото Колинз. — Мистър Бач не използва никаква синтетика.

Докторът явно бе разочарован от разговора и търсеше начин да го приключи. Долу-горе така стояха нещата и при Марк. Първо — той разбра, че няма да изкопчи нищо повече от него. Второ — отсреща се появи Сабине и след като му даде да разбере, че й е много нужен, кръстоса така крака срещу тях, че бикините й се виждаха по-добре, отколкото прическата.

— Е, чак пък нищо…

— Мистър Бач се радва на добро здраве. От десет години, откак съм край него, той дори не е кихнал.

Марк реагира мълниеносно:

— Не е кихвал? Тогава защо ви е наел?

— Това е негов проблем — изправи се доктор Колинз.

Марк остана сам…