Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Андрея Илиев. Епизод от войната
Редактор: Георги Величков
Корица: Калин Николов
Издателство „Аргус“, 2003
ISBN: 9545701064
История
- — Добавяне
15.
На манастирската порта се отвори малко прозорче и от него надникна миловидно личице, обсипано с младежки пъпки. „Това пък се нуждае най-малко от молитви и уединение за спасението си“ — помисли Марк, докато обясняваше при кого идва.
— Американец ли си? — недоверчиво попита младата монахиня и погледна към колата.
Той вече бе навикнал на реакции от такъв вид — на Балканите всички си представяха американеца като човек, препасан с чифт револвери, а от пазвата му надничат пачки с долари. А, и с лека кола, голяма поне колкото една селска кръчма…
— Имам и паспорт — озъби й се той в неуспешен опит да се усмихне. — Проверявате ли ги?
Това убеди момичето — наглостта и безцеремонността благодарение на Холивуд се бяха превърнали в друга същностна черта от образа на американския гражданин.
— Сестра Секула ви чака в църквата — рече то. — Помогнете ми да отворя.
Вратата изскърца и се открехна. Марк забърза по каменните плочи. Пред църквата се обърна — момичето го гледаше.
Вътре бе хладно и сумрачно, а в дъното гореше свещ. Секула стоеше пред иконата на Иисус със събрани под брадата си ръце.
Стъпките му отекнаха звънко по изтърканата безцветна и очевидно древна мозайка.
Тя се обърна, втренчи се в лицето му и рече равно:
— Джон Елрой Макгавърн.
Марк спря на три крачки от нея. Светлината на свещта падаше върху горната част от главата й. Очите й бяха мътни, блуждаещи.
— Цезар Луис Ардилес?
Ноздрите, устата и брадата бяха в сянка. Марк вдигна рамене. Тя продължи:
— Георги Иванов от Котел. Известен сред другарите като Марко Лерински, сред селяните в Македония — като Марко войвода, а сред турците — като Марко паша.
Той кимна.
— Флорина е гръцкото име на град Лерин. Марк Марко ли е?
— Да — рече той с пресъхнало гърло.
— Кой си ти? Джон?… Цезар? Марко?
— И тримата — рече с усилие той. — Марк Флорина.
— Човек е един, не може да крие у себе си други.
— Затова съм при теб. Помогни ми.
Секула поклати глава и призна:
— Не мога.
— Ти можеш всичко.
— Не аз, неразумни човече, а Бог може всичко.
— Той ли ти каза кой съм аз?
— Втори ден се моля за теб, но велики са греховете ти.
— Пил съм, прелюбодействал съм… Да.
— Не — поклати глава тя. — Ти си убивал.
Марк бе подготвен и за това.
— Убивах. Но тези хора бяха престъпници и застрашава ха живота на беззащитни.
Седмия месец от подготовката тренираха и даваха дежурства в Центъра за борба с тероризма. При повикване — а това на денонощие ставаше поне веднъж, — действаха кат оперативна група и освобождаваха заложници, арестуваха рецидивисти, а веднъж потушаваха бунт в затвор за особено опасни престъпници.
— Не става въпрос за хора — бързо рече тя.
Той вдигна вежди.
— Ти си посегнал на Божиите пратеници.
— Божии пратеници!?
— Нещо повече — на самия Бог.
— За острова ли говориш?
Секула сведе очи тържествуващо.
— Това ли бяха Божиите пратеници? И Бог?
Клепачите й не се вдигнаха.
Марк я погледа десетина секунди и избухна в зъл, смразяващ смях:
— Ха-ха! Това ли са Божиите апостоли? Да, стрелях по тях и ги убивах! Защото те изгониха хората там! И първи, които посегнаха на живота, бяха те!… И Бог!… Ха-ха! Той в кораба ли беше? В „летящата чиния“? Да благодари, че паси кожата! Ха-ха!
Тя се извърна и се строполи на колене пред иконата на пасителя.
Той млъкна така внезапно, както и започна.
— Боже, прости му! Прости му, Боже! — шепнеше бързо Секула.
Марк приклекна с широко отворени очи до нея. В зениците му трептеше късото пламъче на свещта, а в главата му като на филмова лента вървяха страшните спомени. Ето петнистите великани, изненадата по човекоподобните им физиономии, а после, след трясъка на автомата, и болката в черните като маслини очи без зеници. Те се мятаха по поляната объркани, неподготвени, мъчеха се да се скрият във фона наоколо, но колкото и да се променяше хамелеоновата им кожа или дреха, куршумите ги намираха и те се гърчеха пронизани, внезапно разцъфнали като странни екзотични цветя във виолетово. А когато след третия изстрелян пълнител все пак ги изгуби, Раул започна да изстрелва специалните осветителни ракети във всички посоки и ниско над земята, така както бяха тренирали. Ето един… втори… Третия… Браво, Раул!… Нямаше, вече нямаше никой. Марк вдигна ръка към партньора си и пресече бавно, напук на всички инструкции, поляната. Можеше да си позволи тоя лукс — победителите не ги съдят. Пък и Раул го прикриваше с готов автомат. Приближи до „летящата чиния“. Опита се да отвори вратата. С всичките шест варианта, които толкова им бяха набивали в главата. Когато се мъчеше с четвъртия, на север избухна пукотевица. Марк се ослуша — освен огнестрелните антики се чуваше и характерното звънене от електронните пушки на извънземните. Групата на Шмид не бе успяла с изненадата… Раул извика и му направи знак да побърза. В същия момент на него му се стори, че корпусът се разтресе и зажужа като разсърдена пчела, всичките му инстинкти заскимтяха предупредително. Нима бяха включили двигателя? Нещо тревожеше и Раул. Марк опита и другите два варианта и като не успя, извади магнитния заряд и го залепи на корпуса. Даде му най-кратката програма — една минута — и се хвърли към храстите…
— Те ли ти дадоха тия сведения за мен? — сложи ръка на рамото й той.
— Кои те? — с негодувание го измери тя. — Има само Бог.
— Как ги нарече… Божии пратеници — поклати глава Марк. — Но както и да е. Болен ли съм?
— Не, не си.
— А това, което става с мен и останалите? Петима загинаха на острова, трима се крият като прокажени от всичко живо, а четирима ни събраха в една психиатрична клиника.
— Наказани сте.
— От Бог ли?
— Човече, укроти душата си! Бог е милостив.
— А главоболието? Не мога да си представя…
— Човек е създаден да бъде човек.
— Не те разбирам.
— Други искаха да направят от теб Бог или равен на Бога. Ако посееш вятър, ще пожънеш буря.
— Чакай. Говори по-ясно.
— Човече, укроти звяра в себе си!
— Моля те!
— Дори и когато се молиш, в душата ти избуяват непокорството и високомерието. Търси. Търси злото на Земята, защото небето е изпълнено с добро.
— Значи… на Земята?
Тя издържа смирено недоверчивия му поглед. Марк сведе колебливо очи и прехапа отчаян устните си. Внезапно в главата му нахлуха черната стая, светлинката от свещта, косматото лице, което не виждаше, но, кой знае защо, бе уверен, че е космато, и смразяващият глас: „Дотук!… Дотук!“ Той се сви като ударен.
— Да — долетя отдалече тихият глас на Секула. — Хипнозата.
Той се отърси от страшните спомени като куче от бълхите си и попита плахо:
— Ти знаеш?
— Не аз — поклати глава тя. — Той.
И посочи нагоре.
— Но защо? — изтръгна се от обраслото му с кактуси гърло.
— Правили са ви богове. Вие изненадахте Господ, защото нямахте ореол.
— Ореол? Чакай… Биополе?
— Да.
— И ти смяташ, че биополето ни е отнето тук?
— Да.
Той мисли дълго. И започна предпазливо:
— Тук… В Центъра ли?
Тя мълчеше.
— Но защо? — почти изплака Марк.
— Човек е създаден да бъде човек. Ти си затворена книга за Бога и усещаш опасността като див звяр.
— Усещам я.
— Божиите способности са непосилен товар за човека.
— И ти твърдиш, че извънземните нямат пръст в неприятностите, които ме сполетяха след събитията на острова?
— Казах, което знам — рече Секула с безизразно лице. — Казах, което ми казаха.