Андрея Илиев
Епизод от войната (16)

16.

Марк отключи с уморен вид вратата и без да се събува, влезе в хола. Наля си конска доза уиски, разположи се в креслото с вдигнати на масата крака. Беше чувал, че тая прословута шерифска поза стимулирала мисленето.

Всъщност той нямаше какво толкова да мисли — докато пътуваше, реши всичко. Дойде тук заради Секула. Срещна се с нея. Научи що-годе нещо. Разбра, че не може да му помогне.

Близна от питието в чашата.

От целия живот най-приятното е пътуването. А от него — моментът на обирането на крушите. Сега той правеше това и се стараеше да изживее добре това удоволствие.

Отпи от уискито.

Никакъв багаж… Никакви сбогувания… Ето сега ще вдигне телефона.

— Пощата ли е?

— Да, господине.

Приятен глас. Целият живот на човека трябва да е пълен с такива гласове.

— Бихте ли ми казали номера на летището?

— Кой по-точно, господине?

— Бих искал да резервирам самолетен билет.

— В такъв случай звъннете на този.

И тя го издиктува.

— Госпожице?

— Да, господине.

— Имате много приятен глас.

— Благодаря, господине.

При всички случаи се е изчервила!

— Сигурно сте красива, госпожице.

Тя се засмя. Смехът й бе като камбанките по шейната на Дядо Мраз.

— Шефът ухажва ли ви?

Тя пак се засмя.

— Недискретен сте, господине.

— Не му се давайте, хубавице. И затвори телефона.

В ушите му звънеше невинният женски смях… Ето това бе липсвало в живота му. И жените бе вземал на абордаж… Край. Остават му няколко години. Колко ли?… Няма значение — една… пет… десет… Да. Ще ги изживее като хората. Пари има. На осмия месец още са му били внесени от специалния отдел на ООН осемдесет хиляди долара. После още сто хиляди. А когато се върнаха — петстотин хиляди… Сега е ясно, че е било смешно малко… С лихвите почти седемстотин хиляди. Не бе теглил дори и цент от тях, защото знаеше, че следят сметката му.

Той се замисли. Не, няма да се разкрива. Тук е неговото леговище, тук и в бъдеще трябва да се връща. Тоя Георги Иванов от Котел дърпа, тегли с всичко останало в него към тая проклета Македония… Какво пък, ще отиде. Ще си купи къща с градина. На езерото ли? Не, сигурно в онова страшно, магнетично Пътеле… Но първо трябва да вземе Раул и другите… Сигурно са засилили охраната, след като той избяга. Няма значение. Тежко й на охраната тогава…

На улицата се чу шум от кола. Той надникна през щорите и я видя — сив, безцветен опел. Отмина неговата врата и спря на двайсетина метра по-надолу. Шофьорът не слезе.

Марк отпи от чашата замислен.

Вратата на съседите беше на още трийсетина метра нататък. Не отиваше у тях. Кой?… Да са го засекли, че обикаля „Ватерло“? Възможно, възможно… Но това не е следене — толкова очевадно… Една-единствена кола в улицата — само такива тъпанари като местните полицаи… Стоп! Ами да. Днешният разговор при Камалиева! Този полицейски шеф щеше да е прекалено умен, ако не го заподозреше… Ето още една достойна причина да се оттегли от играта.

Пребърка джобовете си и извади всички пари, които имаше в наличност. Преброи ги — сто и девет долара. Набра номера на летището, като мимоходом си помисли: „Дали не подслушват телефона?“

— Услуги, моля.

Прегракнал, стържещ женски глас. Тая тежи поне деветдесет и девет килограма и пуши цигари. И то второ качество.

— Бих искал самолетен билет за сто долара.

Оная мълча поне двайсет секунди.

— Не разбрах, господине.

— Какво неясно казах?

— Моля да ме извините, господине… Но за къде и за кога?

— Няма значение за къде. А за кога — колкото се може по-скоро.

— И за… за колко казахте?

— Сто долара.

Стори му се, че някой изпъшка, но не можеше да се закълне кой — дали жената или компютърът, който получи тая задача.

— Може ли да ви потърся след десет минути? — рече тя притеснено.

— Защо? — престори се на нервиран той.

— Знаете ли… поръчката ви е много необичайна.

Марк каза номера си и затвори. Беше доволен — развали душевното равновесие на това дебело същество. И цигарата ще й се стори отвратителна… Той отпи от уискито и глътката му се стори по-сладка и напълно заслужена. Да, след десет минути щеше да знае откъде ще изтегли седемстотин хиляди долара…

Марк се ослуша — пред вилата спря кола. Подкрепление ли идваше на оня с опела? Или се сменяха?… Инстинктът му не реагираше. Беше спокоен. Не, нямаше опасност… Той вдигна пак чашата.

Външната врата изтрака, той изненадан опъна врат. После изскърца холната и вътре като Иисус се яви Сабине.

— Ах, негоднико! — весело извика тя. — Пиеш си уискито, а?

— Като съм забравил да купя лимонада — промърмори той.

— Раздаде ни работа и се пльосна като чорбаджия на стола!

Сабине се огледа, хвърли чантата си на дивана и положи бикините и останалите си части край тях на коленете му.

— Чакай — не се възпротиви кой знае колко той. — Абе, защо си облякла тая блуза?

— Защо ли? — учуди се тя. После бързо предложи: — Да я съблека ли?

— Не, бе. Тя е толкова прозрачна, че през нея май по-добре се вижда.

— Че аз да не съм я облякла да се крия?

— Ами защо тогава?

— Да не ми е студено.

— Студено ли? Че то сигурно е поне плюс трийсет градуса!

— И да не рекат, че съм тръгнала гола.

— Е, това е уважителна причина…

Ръцете й побързаха да потърсят копчетата на ризата му. Той й помогна. Когато все пак се наложи да прекъснат целувката заради блузата, тя вече мъркаше унесено, а очите й бяха влажни.

— Искам те, Марк… Много те искам…

Гласът й бе поне сто пъти по-кристален от тоя на телефонистката от пощата.

В тоя момент телефонът иззвъня.

Марк застина с лице, завряно в гърдите на Сабине. Тя успя да отдели едната си ръка от тялото му и взе слушалката.

— Моля?… Прага ли?… Какъв билет? Сто долара?… Чакайте!

С едно движение тя се освободи от прегръдката му и бързо мина от другата страна на масата.

— Какво мислиш да правиш, Марк?

— Нищо, милинка — промърмори той. — Дай ми телефона.

Тя запуши с длани слушалката.

— Марк!

— Какво? — неохотно запита той.

— Ще бягаш ли?

— Да бягам?

— Защо, Марк?

В гласа й прозвуча толкова мъка, че той потръпна.

— Уплаши ли се? Тази работа не е за теб, а?

— Глупости.

— Защо, Марк?

Той нервно седна на креслото, отпи от уискито.

— Всъщност какво знаеш ти за мен?

Тя се замисли и бе откровена:

— Нищо.

— Е, тогава? За мен може би има и по-важни неща от това да тичам подир истериите на един дебеланко.

— Аз ли съм тези по-сериозни неща? — със змийски сарказъм попита тя.

— Слушай, Сабине…

— Да, знам… да не си въобразявам, че между нас е имало нещо. Всичко е било на шега, ти си привърженик на свободната любов, дори много-много не я признаваш, тя е една глупост за ученички в напреднала пубертетна възраст… Че майка ти би се ужасила, ако разбере, че спиш с негърки и тъмни балкански субекти. Впрочем не ти го е казала, а ти си го засукал с млякото й… А, и още нещо: в Америка те чака годеницата ти… Русо, синеоко невинно същество с няколко милиона долара в банката…

— Сабине…

— Негодник! — изплака ядно тя. После мигом се преобрази и каза в слушалката: — Извинете, господинът размисли и се отказва от пътуването.

— Чакай! — извика отчаяно Марк.

— Благодаря ви — лъчезарно се усмихна тя, затвори телефона и физиономията й мигом заприлича на огромна сълза. — Марк…

И тъй като сълзата можеше всеки момент да падне, той се опита да я улови с устни…

Някъде в полунощ тя се събуди, бутна Марк.

— Спиш ли?

— Какво има?

— Сетих се!

Гърдите й лежаха като дисаги от двете страни на врата му и Марк се помъчи, в интерес на дихателните си органи, да ги поизмести.

— Нали ми постави задача сутринта?

Успя. Двете цицки, които биха изтръшкали от завист половината женски Холивуд и биха подлудили цялата му мъжка част, най-после минаха отляво и той пое широко въздух.

— Уф, че служебно звучи.

— Намерих човека.

Марк мигом седна в леглото.

— Всъщност… Има негов пръстов отпечатък в банката.

— Името? — хвана я той за раменете.

— Искат специално разрешение от полицията. Но господин Балкански ще се оправи по късата процедура — с директора са някакви роднини.

— Каза ли му?

— Търсих го. Но той така се е вживял в задачата, която му даде, че е заминал от града.

— Добре, спи — помилва я той и се отпусна на възглавницата.

— Марк — рече тихо тя. — Знаеш ли… Не, няма да ти кажа.

— Знам, Сабине.

— Знаеш? — учуди се тя.

Той я целуна.

— Марк, нали няма да заминеш?

Той се засмя късо.

— Не без да ми се обадиш, нали?

Марк я помилва и рече твърдо:

— Не.

Сабине помълча и рече със стаена надежда:

— И ще се върнеш, нали?

Той я целуна пак. Сабине се разля като мрак, като пролетен дъх около него. Загуби чувство за време. Само чуваше как бие сърцето й — бързо, учестено, шеметно…