Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Андрея Илиев. Епизод от войната
Редактор: Георги Величков
Корица: Калин Николов
Издателство „Аргус“, 2003
ISBN: 9545701064
История
- — Добавяне
7.
В осем часа в кантората го посрещнаха с ръкопляскания.
Той ги изгледа свирепо, хвърли на бюрото на господин Балкански чека и се тръшна на най-близкия стол. Главата му се пръскаше от болка.
— Пили са уиски — цъкна с език Кънчо. — От препиването е.
— Н-не — опита се да отсече Васил.
— От сладкишите? Лекарите казват, че захарта е отрова.
— Н-не.
— Ами от какво тогава?
— От… от…
— Хайде стига си туткал! — изръмжа шефът. — По-добре направи изводи за работата си.
— Какви изводи? — учуди се Кънчо. — Не си ли доволен от мен?
— Аз ли? Да питаш мен… — Шефът грозно сви юмруци. — Клиентките да са доволни от теб, глупако!
— Правя каквото мога — тросна се Кънчо.
— Но никога след това не са звънели да изкажат благодарността си — мило и коварно се усмихна Сабине. — Кафе, мъченико?
Марк механично кимна.
— Какво кафе? — зяпна господин Балкански.
— Бразилско — поясни секретарката. — Оригинално.
— Но преди петнайсет минути поисках и ти каза, че няма!
— Специален контингент. Трябва да го възстановя, защото след броени часове е пак на работа.
И Сабине размаха малко листче.
— Кой?
— Самотна дама.
— Че защо той?
— Той лекува подобни симптоми.
— Айде стига с тия докторски лафове! Аз съм шефът тук.
Марк погледна изпод дланите си и изпъшка.
— Оставете ме на мира.
— Ще отида аз — заинати се господин Балкански.
— Но, шефе!
— Какво?
— Вижте: чукане нощем, драскане по прозорците, подвиквания, опити да се влезе в къщата от мъж.
— Е, и?
— Същото, от което се оплакваше и госпожа Йосифова.
Господин Балкански най-после загря.
— И ти смяташ?…
— Да. Тя е споделила снощното си приключение с някоя своя приятелка и дамата бърза да опита.
— Логично — въздъхна с нега шефът. — Често ми се е случвало.
— Трябва да е било доста отдавна.
Балкански се направи, че не я чува.
— Бизнесът потръгва. Днес трима от нас имат работа. Васил ще охранява гости на господин кмета, а Кънчо ще проследи къде се губи след училище десетгодишният Янаки от двайсет и второ училище.
— Изпрати Марк — възнегодува кривогледият. — Новак е, полага му се. Омръзна ми да гледам как тоя малък и гаден пъпчивко губи на стъклени топчета.
— Майката иска доклад до минута.
— Шефе!
— Тя плаща, глупако! Хайде къш, лентяи! Марк, ти разбра, нали?
— Прати Кънчо.
— Чу доводите на Сабине.
— Тя си го измисля.
— Абе, вие тая сутрин да не сте се наговорили? Тоя не иска това, оня друго! Ще уволнявам!
Марк се заинати.
— Ще стачкувам.
Ченето на господин Балкански увисна със страшна сила.
— Има кодекс на труда, закон за осемчасов труд и социалното осигуряване.
— Каквооо?
— Боли ме главата. Трябва да се лекувам. Искам болнични.
— Сабине, дай му нещо за глава.
— Нямам квартира — продължи програмните си искания Марк.
— Ще го взема при мен — предложи с половин уста Сабине.
— Не — нервно отказа шефът. — Ще му дам ключа за вилата.
— За вилата?
— Иска ти се да го прибереш в леглото си, нали? Няма да ти позволя, уличнице! В кантората искам да се спазва не само законът, но и моралът. Аморалните ги уволнявам…
— Откога, шефе?
— … или глобявам — още по-заплашително навъси вежди господин Балкански. — Ето ти ключа.
— Къде е това? — попита Марк.
— Сабине ще ти даде адреса. — После се обърна към нея и размаха пръст. — Но не го води.
И господин Балкански се изнесе навън. Секунди бяха необходими на Сабине да се настани удобно в скута на Марк.
— Недей — мирно й предложи той.
— Защо? — невинно го погледна тя с ръка на колана му.
— Всеки си има капацитет, скъпа.
— Изцеди ли те? — съчувствено рече Сабине. — Страшна е. Трае, трае, пък като се разпаше…
— Не те обича много.
— Госпожа Йосифова? Така ти се е сторило.
— Твърдеше, че не се казваш Сабине.
— Вярно е. Господин Балкански сметна, че ще е в интерес на фирмата. Пък и много приличам на германка.
Тя замълча очаквателно, но не получи обичайното уверение и предизвикателно запита:
— Не е ли така?
— Така е, разбира се… Слушай, би ли ми услужила с колата си?
— Защо ти е?
— Трябва да отида извън града. За главоболието.
— Не ти ли мина от аналгина? Още един?
— Няма да помогне… Препоръчаха ми вашата лечителка Секула.
— Секула ли? Кой?
— Не го познаваш. От Америка е.
— Хм… — замисли се Сабине. После се оживи, погледна го с влажни очи и предложи тихо: — Слушай, хайде да опитаме?
— А, не!…