Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (9)

8.
Ездата на двамата пратеници

Вече от час и половина слънцето бе на небето, когато двама мъже на красиви яки коне яздеха през онази залята в по-голямата си част с вода почти непроходима низина, която обгражда Мисисипи по двата й бряга на ширина от няколко мили. Не можеше и дума да става за някаква пътека, по храстите и дърветата не се забелязваше дори и най-малкият белег, че някога тук е действала усърдната ръка на човека. Из околността чудесно вирееха тръстика и храсталаци, доколкото им позволяваха гъстите сенки на шумнатите дървета, а, изглежда, че тук и пълзящите растения се развиваха особено пищно. Само нарядко слънчевите лъчи успяваха да пробият хаоса от листа и клони и където това им се удаваше, там танцуваше гъст облак москити на топлата слънчева светлина, прогонваща влажните пелени на нощния въздух.

Но, изглежда, ездачите бяха привикнали на заобикалящата ги пустош. Не се оглеждаха нито наляво, нито надясно из тази дива местност, погледите им бяха насочени само пред копитата на конете, за да намерят някакъв горе-долу проходим път.

Колкото по-възрастният и по-якият от тях подхождаше на околната среда, толкова повече по-младият изглеждаше тук не на място. Някой човек, незапознат по-отблизо с обстоятелствата, наистина би се зачудил, ако видеше на благородния кон стройната изящна фигура, облечена почти контешки, и то на едно място, където всяко разумно човешко същество сигурно би си помислило, че е възможно да се срещне само някой ловец на мечки.

Младежът бе облечен точно по последната парижка мода от онова време, в лек светлокафяв фрак с бяла копринена жилетка и кафява копринена кърпа около врата, а освен това носеше и панталони на едри карета. За да предпази долната част на панталоните си от кални пръски, той ги беше обвил по маниера на горяните с широки парчета яркочервена фланела^[1], достигащи нагоре чак до над коленете, като същевременно предпазваше от изцапване и обувките си. На главата си имаше фина черна филцова шапка, а изпод нея надничаха дълги буйни руси къдри. Ако не беше покаралият мъх над горната му устна, с неговите сини невинни очи той би могъл да мине и за момиче, преоблечено в мъжки дрехи. Но в ничии човешки гърди не е туптяло сърце, така достойно за сатаната, както в неговите, никъде не можеха да се срещнат очи и поглед, които да лъжат повече, отколкото при този негодник, който, подобно на змия, улеснен от излъсканата си външност, се прокрадваше в сърцата на онези, които искаше да унищожи и над чието нещастие после злорадстваше.

На острова се беше представил като Едуард Сандър и с изкуството си да се преструва и сатанинската си злост бе принесъл вече огромна полза на бандата. Но никой не можеше да каже нещо определено за предишния му живот и понеже по-голямата част от хората на организацията, към която се числеше и той, също така нямаха никаква причина да се гордеят с миналото си, никой не го и разпитваше. Той се представи за син на плантатор от Джорджия и това напълно задоволи околните.

Неговият затворен характер го правеше доста самотен и сред другарите му по време на кратките му престои на острова. Той не се сприятеляваше с никого, само с капитана и жена му бе в дружески отношения, което наистина можеше лесно да се обясни с по-високата степен на образование, отличаваща го от съмишлениците му.

Единственият от тях, с когото се беше сближил и с когото бъбреше от време на време, бе Блекфут, сегашният му придружител, който гледаше на грабежа в известна степен като на занаят и често твърдеше, че се бил превърнал за него в страст, както за ловците преследването на мечки. Предан на своя капитан, Блекфут бе верен и откровен поне спрямо другарите си. Но той обичаше Сандър особено заради това, защото онзи лицемерно се преструваше на също тъй искрен към него. Всъщност Сандър бе далеч от мисълта да споделя с Блекфут неща, които според него той нямаше нужда непременно да знае.

Блекфут се беше облякъл като обитателите на дивите гори. Носеше карабина и голям ловджийски нож и се представяше за заселник, установил се да живее наскоро близо до брега на Мисисипи, който има голямо желание да вложи една част от състоянието си в някакви изгодни спекулативни сделки. Но засега целта и на двамата беше Хелена, като, разбира се, Сандър си имаше своите специални тайни инструкции.

— Мътните го взели такова яздене — наруши най-сетне Сандър мълчанието, което бяха пазили дотогава, заети твърде много с неравностите на пътя. — Човек би могъл да си строши врата, а едва ли не при всяка крачка калната вода те залива целия. Хубаво ще изглеждам, като стигна в Хелена. Къде ли, по дяволите, остана проклетият път! Накрая в целия този хаос ще стигнем отсреща и там ще се окаже, че сме се отправили на запад към някоя красива местност, неоткрита още от никого.

— Не бой се — засмя се Блекфут, — пътят за Хелена трябва да се намира най-малкото на миля пред нас. Човече, не забравяй, че бяхме принудени да яздим съвсем бавно и често доста да заобикаляме, за да избегнем езерата и гъсталаците, през които е невъзможно да се премине. Но за твоя утеха тук теренът става малко по-добър. Най-лошото е зад гърба ни и сега ще можем поне да яздим един до друг и да си побъбрим.

Изглежда, че Сандър хич не беше възхитен от тази утеха, защото измърмори недоволно няколко неразбираеми думи, но в крайна сметка преглътна раздразнението си, притисна леко слабините на коня и препусна редом до своя другар, който го наблюдавайте с ироничен поглед.

— Добре изглеждаш — каза той и устата му се разчекна в широка подигравателна усмивка. — Но пада ти се, защото не последва съвета ми и не наметна одеялото.

— Да, та после една седмица да не мога да се отърва от космите му, нали? — отвърна Сандър намръщено. — Не, изсъхналите кални петна могат да се изчеткат по-лесно. Но по дяволите тази езда, я ми разкажи по-подробно за парахода. Значи ще купуваме параход, а?

— Е да, нали вече ти казах. Това е най-умната мисъл, каквато е имал някога Кели. Хиляди тюлени и моржове, ама дяволски хубав номер ще бъде, ако някой път съседите ни надушат и после изведнъж видят как цялата банда отплава с пълна пара. И със злато не можеш да заплатиш такъв майтап.

— Не можеш — промърмори придружителят му, — защото залогът в играта са нашите глави. Но работата с парахода би могла да се проточи. Естествено ще вземем и нашите оръдия и преди да достигнем мексиканския бряг, ще се позанимаем малко с пиратство. Сега, през лятото, когато в Мексиканския залив е почти винаги тихо, работата сигурно ще потръгне прекрасно. Каквито шхуни и други по-малки плавателни съдове видим, ще бъдат наши, да, кой знае дали няма да можем да вземем на абордаж и някой от параходите на Съединените щати и да натоварим знаменита плячка. Вярно, че първо трябва да се сдобием с парахода.

— Е, въпросът ще бъде внесен пред откритото събрание и ще бъде решен вдругиден, последната събота от месец юни. Осем дни по-късно параходът може да е вече на наше разположение.

— Естествено екипажът би трябвало да се попълни само от нашите хора.

— Разбира се, по същото време ще се направи и изборът на хората за различните постове, иначе после направо кръв ще се лее и всеки ще иска да бъде капитан, а не огняр или обикновен моряк.

— Сигурно капитанът е събрал много суха пара — каза Сандър замислено, — в последно време пристигнаха огромни суми. Колко ли може да има в касата?

— Не знам — отвърна Блекфут, — вероятно в събота ще направи също и отчета. Но, изглежда, е изпратил много пари в Мексико, където, както чух, бил закупил за нас доста земя.

— А получавал ли е такова поръчение от организацията? — попита Сандър, обръщайки се внезапно към своя придружител.

— Едва ли — каза боцманът — но и за какво ли? Щом е счел, че е полезно и необходимо, то и ние, останалите, можем да сме доволни. Откровено казано, след последната история край Фурш ла фав и след известията, които хич не звучат утешително, аз съвсем не се чувствам тъй сигурен край Мисисипи, както по-рано. Винаги си мисля, че рано или късно може да ни се случи нещо, и може би тъкмо това е минало през ума и на капитана. Затова планът с парахода и закупената земя е много добър.

— Да — каза Сандър, — разбира се… тоест, ако бъдат набавени с парите, които са на съхранение у капитана, иначе не. Иначе ще изпразним собствените си джобове до последния цент и после пак ще бъдем зависими от организацията или от капитана, който и без това ни държи твърде изкъсо. Е, все ми е тая, нямам ни дете, ни коте, а имуществото ми може да се пренесе и без параход. Затова няма да дам нито цент, вие, останалите, можете, разбира се, да постъпите както ви харесва. Що се отнася до мен, ще си вървя по своя път.

— А накъде води той сега? — попита Блекфут. — Все още изобщо не си ми казал какво всъщност ще търсиш в Хелена.

— Какво ще търся ли? — каза Сандър и челото му се покри с мрачни бръчки. — Попитай ме по-добре какво ме карат да търся. Исках да остана още няколко дни на острова, за да си почина от несгодите на последното уморително пътуване. Мътните го взели, не е лека работа да преведеш една лодка по Уобаш, Охайо и Мисисипи чак дотук… а после и онези сцени. Но не, не ме оставиха дори да си отспя тази сутрин, ами трябва да измина сега и този път, по който, бог да ме убие, никоя жива душа няма да ме види да минавам втори път.

— Ас каква цел отиваш в Хелена?

— Да подмамя едно хубаво младо момиче да напусне дома си.

— Хубаво младо момиче ли? Невъзможно е заради някакво си любовно приключение Кели да…

— Едва ли — прекъсна го Сандър, — първо, цената, заложена от него, би била твърде висока, и, второ, останалите обстоятелства не говорят за това. По-вероятно е да става въпрос за някое наследство.

— Наследство ли? Откъде?

— Питаш ме твърде много и аз самият си блъсках вече главата, за да разбера. Впрочем… в кой щат беше капитанът наскоро, когато отсъства толкова дълго?

— В Джорджия. Да не мислиш, че е било във връзка с това наследство?

— Защо не? Та нали и Симроу също е в Джорджия, а Кели е в много оживена кореспонденция с него.

— Тъй ли? Нищо не ми е споменавал — обади се Блекфут и втренчи замислено погледа си в предния край на седлото. — А познаваш ли вече дамата от Хелена, при която искаш да бъдеш въведен?

— Да, от Индиана е — отвърна другият все още разсеяно.

— Така ли? Значи старо познанство… е, тогава няма да има нужда от други препоръки. Играта е наполовина спечелена. А как се казва?

— Въпреки всичко имам една препоръка до неин роднина, в чийто дом тя живее… до някой си мистър Дейтън!

— Мистър Дейтън й е роднина? — възкликна Блекфут и в смайването си така силно дръпна юздите на коня, че той се изправи на задните си крака.

— Да, писмото е за него — каза Сандър, — а момичето е една млада гъска от провинцията, но не му липсва природна интелигентност. Познава ме и в цялата работа няма нищо трудно.

— Какво ли може да се цели в случая?

— Ха, по дяволите, какво ме интересува! Поръчано ми е само да я отведа, по възможност с добро, най-късно до събота вечер на едно точно описано ми място и после да предоставя останалото на капитана. В замяна ще получа хиляда долара от собствения му джоб. Ами ти какво ще търсиш горе в Хелена… да не е пак по някаква дребна частна работа, а? Слушай, Блекфут, днес така си се издокарал, надявам се, че…

— Надяваш се? Какво? — промърмори спътникът му. — Глупости, в главата ти има само щуротии. И все пак — продължи той, като се подсмихна след кратко мълчание — моята задача се отнася този път до една лейди.

— Така си и мислех! — извика Сандър и се приведе над шията на коня си, като се смееше. — Така си и мислех — Блекфут в града в ролята на галантен мъж на посещение на една дама… божествено… ха-ха-ха… незаменимо!

— Е, не виждам какво пък има чак толкова за хилене, дори и да е тъй — промърмори Блекфут. — Впрочем — продължи той и също се засмя — малко ще си подвиеш опашката, щом разбереш коя е всъщност дамата, която според теб съм тръгнал да ухажвам. Казва се Луиз Брийдълфорд.

— Господ да ни е на помощ — извика Сандър ужасен, — този змей още ли живее в Хелена? Е, тогава бог да се смили над мен, ако тя ме зърне. Всъщност не ми е особено приятно, защото веднъж ми помогна да направя във Виксбърг един удар, за който не ми се иска да се разтръби тъкмо докато се намирам в Хелена. На всичко отгоре по онова време бях там под фалшиво име.

— Не се страхувай — успокои го Блекфут, — тя ще мълчи, защото, ако някой има причина да премълчава миналото си, това е тъкмо тя. Но ако все пак някога започне да те заплашва, кой знае дали по този начин няма да се надява да те изнуди за нещо, тогава я попитай най-приятелски дали все още има някакъв малък запас от дългите пирони, набавени й преди няколко години от мистър Долинг. Чуваш ли? Не забравяй името Долинг.

Сандър извади своя портфейл и си отбеляза думата.

— Долинг — повтори той умислено. — Долинг, къде ли съм чувал вече това име? Ами каква е тази работа с пироните?

— Може да ти е безразлично — промърмори Блекфут. — Давам ти лекарството, не питай откъде съм го взел, ами го използвай, щом имаш нужда от него. Но ето че излязохме на пътя, сега ще можем да накараме конете да препуснат както трябва, иначе ще пристигнем твърде късно в Хелена.

По тези съображения, а може би и за да избегне други въпроси от страна на придружителя си, той заби пети в слабините на животното и бързо препусна към водещия за Хелена път, който свързваше това селище по суша с устието на Уайтривър и разположения над него, Монтгомърис Пойнт. Сандър го последва. Отпуснал поводите на животното си, той се мъчеше старателно да изчисти с малка четка за дрехи облеклото си от калните пръски, да подреди дългата си мека коса и да възстанови напълно развалената си от ездата фризура дотолкова, доколкото му позволяваха бързите движения на галопиращия кон и помощта на малко джобно огледало.