Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Flusspiraten des Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Фридрих Герстекер. Пиратите по Мисисипи

Приключенски роман

Илюстрации: Никифор Русков

Издателство „Отечество“, София, 1988

Избрани книги за деца и юноши

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Рецензент: Любен Дилов

Преведе от немски: Веселин Радков

Художник: Никифор Русков

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Лъжева, Мая Халачева

Код 11 95376/6116–8–88 Немска. Първо издание. Изд. №1413.

Дадена за набор м. юли 1987. Подписана за печат м. януари 1988.

Излязла от печат м. февруари 1988. Формат 16/60/90.

Печатни коли 22. Издателски коли 22. Усл. изд. коли 25,02. Цена 2,68 лв.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София

Държавна печатница „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ 117, София

 

© Веселин Радков, преводач, 1988

© Никифор Русков, художник, 1988

с/о Jusautor, Sofia

 

Friedrich-Gerstäcker

Die Flusspiraten des Mississippi

Verlag Neues Leben, Berlin 1967

История

  1. — Добавяне

30.
Мисис Брийдълфорд и нейните гости

Читателят трябва да се върне с мен още веднъж до онзи момент, когато Том Барнуел бе арестуван тъй неочаквано и бе отведен от полицая в затвора, докато съдията се отправи към дома си заедно със Сандър. Но този затвор се намираше малко косо срещу жилището на мисис Брийдълфорд, на отсрещната, страна на вече споменатия малък площад, така че, щом двамата мъже свиха в лявата пресечка, те изгубиха от очи човешката тълпа, заблъскала се подир арестувания. Том пък се видя скоро настанен в малка килия с прозорец към площада, предоставен на твърде неприятните си размисли.

Той закрачи неспокойно нагоре-надолу из тясното помещение, опитвайки се, доколкото му бе възможно, да си обясни странните случки от тази вечер, но напразно. И поведението на съдията си оставаше за него загадка. Вече не се съмняваше нито за миг, че Хос е негодник. Дали го бяха арестували, за да попречат на разкриването на някое злодеяние? Когато тази мисъл му хрумна за пръв път, той се спря смаян и се загледа втренчено пред себе си. Дали бе възможно? Не, не, беше го арестувал истински полицай, нали присъстваше и съдията, значи не можеше да бъде иначе. Та дори човекът, който го обвини, му бе напълно непознат. Том беше сигурен, че през целия си живот не го бе виждал. Следователно сигурно имаше някаква грешка, която скоро щеше да се изясни. Но нима трябваше през това време да бъде затворен тук? Еджуърт в никой случай не можеше да го чака толкова дълго… ами Мари? Какво щеше да стане с бедното нещастно създание?

Той отново закрачи възбудено насам-натам и се опита с бързо движение да обуздае онези бурни чувства, които изгаряха сърцето и душата му. Когато най-сетне донейде се поуспокои, той се приближи до малкото прозорче, преградено с тежки железни пръчки, и погледна навън към изпълнената с мъгла улица, осветена само тук-там от някой слабо мъждукащ фенер.

Площадът пред Каунти Джейл, затвора, беше безлюден. Хората, последвали го дотук, бяха видели как тежката дъбова врата се затвори зад гърба му, после бяха позяпали още малко същата тази врата и се бяха отправили бавно към домовете си. Сега само един-единствен човек се спускаше по улицата и се спря точно пред същата къща (Том Барнуел беше запомнил мястото добре), пред чиято врата бе изненадал Хос. Дали беше пак той? Дали се връщаше от болната си жена? И пак ли щеше да се опита да влезе там, където преди това му бяха отказали да го пуснат? Беше се смрачило твърде много. Том не можеше вече да разпознае човека, обаче долови ясно неколкократното почукване, станало накрая нетърпеливо. Най-сетне в къщата се появиха признаци на живот. Долните прозорци светнаха, а скоро след това и вратата се отвори. На улицата падна светъл лъч и човешката фигура веднага влезе вътре.

Лека-полека замряха и последните шумове. Изгаснаха и последните светлини, които той бе наблюдавал и в двете посоки на улицата. Само прозорците на една къща останаха осветени.

Час след час минаваха, а Том стоеше до малкото прозорче с железните пръчки и гледаше навън във влажната безутешна нощ. Час след час минаваха, а той все се вслушваше в далечното монотонно квакане на жабите и в странните крясъци на прелитащите над градчето нощни птици, които от време на време нарушаваха тишината. Погледът му се беше впил замечтано в мъглата и той си спомни за отминалите дни и за отминалата любов. Понякога по загорелите му страни се търкулваше по някоя сълза, но той дори не си правеше труда да я изтрие, а може би даже и не я усещаше.

Сам… съвсем сам бе той на този свят, нямаше никой, който да го обича, нито някое сърце, което да е привързано към него. С дълбока въздишка младият човек скри лице в дланите си.

По едно време се стресна, стори му се, че дочу някакъв слаб вик откъм другата страна на улицата. Погледът му се спря на все още блещукащата светлина в тайнствената къща, но всичко остана спокойно, никакъв звук не нарушаваше дълбоката тишина и най-сетне той се хвърли изтощен върху твърдия нар, за да поспи няколко часа.

А в това време в къщата, отстояща на не повече от двеста крачки, където се намираше „скромното и непретенциозно жилище“ на мисис Брийдълфорд, както често се изразяваше тя, бе доста оживено. Том Барнуел действително бе видял добре, или поне предположението му беше правилно — човекът, който се бе върнал скоро след арестуването му, бе наистина мнимият Хос. Той трябваше пак дълго да чука, преди да го пуснат да влезе. Но човек не можеше да се отърве толкова лесно от младия престъпник. Той бе твърде хитър, за да бъде подлъган от тишината в къщата. Познаваше хората си много добре и с право предполагаше, че мисис Брийдълфорд стои зад вратата и дебне всяко негово движение. Тъй като тропането му по вратата все още оставаше безрезултатно, той се наведе към ключалката и прошепна:

— Уважаема мисис Брийдълфорд, страшно съжалявам, че както изглежда, моята компания не ви е чак дотам желана, но въпреки това ще трябва да ме пуснете и ако не отворите вратата, ще чукам дотогава, докато всичките ви съседи се възбунтуват… ей отдолу се чуват вече стъпките на идващи хора. — И той отново започна да барабани по вратата с двата си юмрука. Но този път не измина и половин минута, когато отвътре се разнесе шумът от дърпането на някакво тежко резе… и веднага след това на още едно. Той се опита сега да отвори вратата, обаче тя сигурно бе все още заключена. Без да се смути ни най-малко, престъпникът веднага поднови своето тропане.

— Господи, мили боже! — обади се възмутеният глас на достопочтената мисис Брийдълфорд, като все пак тя завъртя ключа в ключалката и открехна леко вратата. — Спасителят да се смили над нас… но кой ли, за бога…

Сандър прекъсна словесния й поток, защото, щом вратата се отвори дотолкова, че можеше да си провре крака, той се хвърли бързо с цялата си тежест върху нея и в следващия миг се озова в къщата. Без да обръща внимание на изплашения вик на жената, който беше далечен признак на незабавно настъпващата й театрална афектираност, той веднага затръшна вратата зад гърба си и от своя страна отново я заключи и залости грижливо с резетата.

— Но моля ви, за бога! — възкликна смаяната жена.

— Спокойно, моя сладка лейди! — помоли я Сандър усмихнато. — Спокойно, прелестна Луиз, невинността ти е в безопасност, милите ти очи не са застрашени, само трябва да затвориш очарователните си устни.

— Върви по дяволите с твоето „ти“! — прекъсна го въпреки това Луиз Брийдълфорд по не съвсем любезен начин. — В името на сатаната, какъв е този шум, който вдигаш пред вратата на една самотна вдовица, сякаш занаятът ти е да разбиваш хорските порти. Човече, да не си полудял, или искаш да докараш и на двама ни нещастие?

— Нито едното, нито другото, прелестна Луиз — отвърна Сандър и направи опит да прегърне талията й с дясната си ръка, но това движение бе парирано от нея гневно и с голяма сръчност, — нито едното, нито другото, имам само да обсъдя нещо важно с вас, а тъй като времето ми е малко ограничено… но нима искате вие, най-прелестната от всички търговки на Хелена, да ме накарате цяла нощ да стоя в коридора? Аз съм мокър, гладен, жаден, обран, влюбен и в опасност — това са все качества, от които само едно-единствено би трябвало да е достатъчно, за да събуди у една толкова очарователна жена най-жив интерес. Най-напред ще помоля за отстраняване на първото от тях, а после ще си поговорим и за останалите. Мисис Брийдълфорд, името ми е Сандър и още преди време имах удоволствието…

— Ах, нека господ бог да ни е на помощ! — възкликна жената, учудена в крайна степен. — На този устата му не спират да мелят също като парната мелница край Уайтривър. Какво искаш от мен, сър? Защо влизаш в късна доба в дома на една самотна жена, а преди това вдигаш такъв шум пред вратата й, че неизбежно да привлечеш вниманието на всички съседи? Да не би да съм тук в Хелена само за да давам квартира на скитащи негодници, да не би да трябва да прибирам у дома си всеки довтасал лодкар и да спасявам от справедливо наказание всеки безделен обесник? Ама така ми се пада. Моят покоен съпруг — ако ме гледа сега от небето, знае, че говоря истината, — моят покоен съпруг ми е повтарял хиляди пъти… не, хиляди пъти е малко… „Луиз“ — казваше той… Чакай, какво правиш? Тази врата е заключена, какво искаш?

— Само да вляза, прелестна Луиз — отвърна Сандър усмихнато, — ако не тук, тогава горе. Страшно обичам да слушам тези морални забележки на стария покоен Брийдълфорд, но трябва да имам пред себе си чаша горещ грог или „стю“[1], а под мен — нещо меко и удобно за сядане. И така бъдете любезна да…

— Тази врата е заключена ти казах — извика мисис Брийдълфорд сега вече наистина разядосано, — взели те рогатите, човече, какво искаш? Защо си дошъл тук?

— За да пренощувам, скъпа Луиз — отвърна Сандър с непоклатимо спокойствие. — За да пренощувам, уважаема вдовичке, и да получа нещо хубаво и топло за ядене, при което ще може да поговорим по някои делови въпроси.

— Тая няма да стане, никому не давам подслон — каза бързо мисис Брийдълфорд, — ела пак утре през деня, щом имаш да уреждаш с мен делови въпроси.

— Мисис Брийдълфорд!

— Върви по дяволите с твоите глупости, не искам да слушам повече нищо. Хайде, тръгвай си, иначе ще извикам полицая, кълна се в спасението на душата си!

— Мисис Брийдълфорд — каза Сандър с нежен, разтапящ се глас, — скъпа мисис Брийдълфорд, нима искате да пропъдите коравосърдечно от дома си мен, един нещастник, в тази влажна мъгла, когато е почти сигурно, че ще си навлека някоя опасна за живота хрема или пък катар?

— Сър, върви си доброволно, иначе наистина ще повикам полицая — извика жената и отново дръпна двете резета.

Но Сандър, разбрал, че го беше вече попрекалил с шегите, прошепна сериозно и заплашително:

— Чакайте, мадам, спрете! Не искате да ме изслушате доброволно, молбите ми не можаха да ви трогнат, тогава нека страхът ви принуди!

— Страхът ли, сър? — възкликна мисис Брийдълфорд, като здравата се стресна.

— Нима трябва да ви назова едно име, което само ако се пошушне по-високо, ще изпрати главата ви в ръцете на палача? — каза Сандър с все по-засилващ се глас. — Нима трябва да ви назова едно име, което би могло да се превърне в гвоздей на ковчега ви? Нима трябва да ви… но не — прекъсна той внезапно и продължи по-тихо, — няма да го сторя, моля ви само за нощувка, храна и питие, останалото ще обсъдим вътре. Аз съм приятел — разбирате какво искам да кажа. Мога ли да остана тук?

Мисис Брийдълфорд го погледна объркано. Около устните му играеше лека усмивка, а очите му говореха твърде ясно: „Знам повече, отколкото искам да ти кажа сега, пази се.“ Сърцето й се разтуптя страхливо и тя отговори с треперещ глас, който се опитваше да прикрие само с престорена навъсеност:

— Ах, по дяволите, сър! Използваш чудновати думи, за да помолиш някого за услуга, но… качвай се горе… вечерта отвън е отвратителна и… горе има още един човек, когото може би познаваш. Всъщност ми е даже приятно, че няма да остана съвсем сама с… с господина… Не, стълбите са тук… ах, боже мили, дали моят покоен съпруг не беше прав, когато казваше: „Луиз…“ това са неговите собствени думи…

— Моля, мадам, кого ще заваря горе, ако мога да ви попитам? — прекъсна я Сандър. — Сигурно ще разберете, че не всяка компания…

Луиз Брийдълфорд се огледа бързо наоколо, сякаш самата тя се опасяваше да не бъде чута тук от други хора, и като мина покрай него и се заизкачва по стъпалата с лампата в ръка прошепна:

— Хенри Котън. Нали разбираш, че имах причина да бъда предпазлива, преди да приема някой гост.

— Хмм, странно — каза Сандър и хващайки грубите перила на стълбите с едната си ръка, се спря за миг долу пред стъпалата. — Хенри Котън е тук, а утре сутринта… но какво значение има? Дори може би е по-добре, че го срещам сега. — И с няколко скока той последва тръгналата вече пред него жена, която отвори някаква странична стая и освети пътя на своя твърде малко желан гост.

Стаичката беше малка и мрачна. На прозореца висяха дебели пердета, стените не бяха тапицирани, но цепнатините между дървесните стволове, от които бяха направени, бяха добре закрити с налепена хартия и целите варосани. Подът бе доста чист и добре поддържан. Макар и обикновени, мебелите изглеждаха удобни, а пламтящият в камината огън, над който шушнеше тумбесто медно котле, придаваше на цялата обстановка топлота и уют. Изглежда, всичко това се отразяваше особено добре на госта, пристигнал тук доста преди Сандър. Беше се настанил удобно облегнат в голям стол, със скръстени на гърдите ръце и сигурно бе толкова вдълбочен в съзерцаване на поставената пред него полупразна чаша, чието пурпурночервено искрящо съдържание се озаряваше от ярко светеща лампа, че не удостои влизащия даже с поглед. Наистина се държеше така, сякаш бе господар на дома, а не беглец и престъпник, обявен вън от законите, за чието залавяне бяха определени вече значителни премии. Впрочем той знаеше много добре, че хазайката му няма да доведе човек, който може да бъде опасен за него, й дори се радваше, че ще има компания, тъй като се опасяваше, и то с право, че в присъствието само на мисис Брийдълфорд го очаква извънредно скучна вечер. Вдовицата, за да не изложи самата себе си на опасност, ако слугинчето й заподозре кой е нейният гост, още днес следобед, преди да влезе Котън у дома й, беше отпратила под някакъв предлог момичето при родителите му, откъдето то в никой случай нямаше, да се завърне преди разсъмване.

die_flusspiraten_14.png

Сандър се отправи към масата, където седеше беглецът, и каза засмяно:

— Е, как си, сър? Добре ли ти понесе раздвижването? Котън вдигна учудено поглед към него и трябваше да измине известно време, за да разпознае някогашния си другар. Но после бързо и радостно му подаде ръка и каза припряно:

— Ах, Сандър, бога ми, добре, че те срещам тук, дяволски дълго не сме се виждали.

— Е, всъщност не е чак толкоз дяволски дълго — отвърна младият престъпник, стискайки подадената му ръка, — освен ако нямаш толкова разтеглива представа за десет или единадесет часа.

— Десет или единадесет часа? — попита Котън смаяно и Сандър му разказа през смях по какъв начин е станал един от неговите преследвачи и как, макар и неволно, изглежда, бе спасил живота на Кук, когато фермерът беше паднал с коня си.

— Ха, по дяволите, де да знаех! — възкликна учудено Котън и удари с юмрук по масата. — Чумата да го тръшне, как щях да разваля удоволствието от ездата на онзи проклет мерзавец! Но може би тъй е по-добре, иначе цялата област щеше само да се развълнува още повече, а и без друго имам достатъчно преследвачи по петите си.

Сега двамата мъже заговориха за бягството на Котън и за разигралите се събития край Фурш ла фав, за които Сандър знаеше много малко, а през това време мисис Брийдълфорд поднасяше пъргаво изобилната и вкусна вечеря, която бе приготвила за гостите си. Те и не чакаха да ги канят дълго. Котън, макар че още на обяд бе погълнал наистина фантастични количества храна, започна отново да яде така, сякаш беше постил в продължение на седмици, а Сандър, който също бе гладувал от сутринта, започна да го подпомага в това занимание с такова усърдие, че скоро достойната вдовица се разтревожи за хранителните си припаси. По американски обичай мъжете почти не размениха нито дума по време на ядене. Всеки бе зает с някакви други мисли и езиците им се развързаха отново едва когато се нахраниха и чашите пред тях бяха напълнени с димящото питие. Котън започна да говори за острова, една тема, която бяха избягвали досега.

— По дяволите — извика той, — виждам, че в крайна сметка не ми остава нищо друго. Чумата да ги тръшне тези мерзавци, ама са ме погнали като някой вълк и сякаш нарочно са ми оставили открит само пътя към онова убежище на острова. Е, добре, щом ме принуждават на крайности, тогава ще ги имат. Който соли много, не бива да се чуди после, че е пресолил гозбата, а не е изключено пак да им се видя твърде солен на тези изчадия. Сандър, ваш човек съм… вземи ме със себе си на острова утре или може още и тази нощ. Но не, днес и утре трябва първо да си отпочина порядъчно, от това преследване съм съсипан до смърт, а не ми се иска да се представя на острова толкова отпаднал. Я ми кажи какво е положението, какви са условията, при които мога да бъда приет, и какво трябва да върша в замяна? Не ми е до угризенията на съвестта, но все пак, преди да вляза в подобен капан, много ми се иска да науча поне малко нещо за онова, което се изисква от хората. Е? Защо мълчиш? Да не би да те е страх, че бих могъл да ви предам?

Сандър поклати глава и известно време гледа замислено пред себе си. Дали да кажеше сега на този човек за опасността, надвиснала над главите им? И че всичко бе заложено на карта и сигурността на всички висеше само на косъм? Не, мисис Брийдълфорд бе все още в стаята, а ако тя научеше всичко, за него не оставаше, разбира се, никаква надежда, че ще получи от нея дори и един цент.

— Няма такава опасност, Котън — каза той най-сетне, — значи искаш да дойдеш при нас? А знаеш ли вече нещо за острова?

— Е, ами Раусън ми разказа веднъж накратко за него. Имало и някакво определено условие, при което сте приемали хората.

— Разбира се. А знаеш ли и клетвата, която трябва да положиш?

— Поне мога да си я представя доста добре — измърмори Котън, — но хайде, говори, не бъди тъй дяволски тайнствен. По дяволите, човече, бога ми, няма защо да се страхувате от мен, защото, ако по целия божи свят някой човек има причина да търси закрила, то този човек съм аз.

В този момент мисис Брийдълфорд изнесе от стаята съдовете от вечерята и Сандър се наведе бързо към Котън и прошепна:

— Нека първо дъртата си легне да спи. Имам да ти съобщавам важни новини, но не е необходимо да ги научи и тя.

— Тъй ли? Нещо за острова?

— Тихо… връща се, по-добре да говорим за нещо друго.

В този миг достопочтената жена отново влезе в стаята и Сандър разказа през смях на другаря си, как неотдавна долу пред нейната врата арестували един съвсем невинен човек, защото се опасявали, че можел да стане опасен за тях.

— Е, какво? — попита сега мисис Брийдълфорд и се приближи до масата. — Какво стана? Уговорихте ли се? Котън ще върви ли на острова? Човече, туй е най-доброто, което можеш да сториш, и аз бих използвала още тази нощ за подобна цел. „Луиз — казваше винаги моят покойник, — бързото решение е добро решение, не бъди колеблива, макар и да си жена.“ Забележителен човек беше мистър Брийдълфорд, джентълмени, а…

— … трябваше да свърши тъй нещастно — прекъсна я Сандър, хвърляйки на Котън скрит поглед.

— Да свърши нещастно ли, сър? — възкликна вдовицата и очите й зашариха бързо между двамата мъже. — Да свърши нещастно? О, знам много добре какво искаш да кажеш, сър. Пфу, засрами се, мистър Сандър, че устата ти разпространяват такива недостойни слухове и че езикът ти служи на такива недостойни клевети. Аз обаче виждам нещата каквито са. Моят покойник, тази мила добра душа, бе съвършено прав. „Луиз“ — казваше винаги той…

— Не се сърдете, скъпа мисис Брийдълфорд — каза Сандър бързо и се опита да хване ръката й, но тя я дръпна разгневено. — Наистина не исках да кажа нищо лошо. Не бива винаги да схващате думите на хората в най-лошия им смисъл. Не ме ли уверявахте веднъж вие самата, че вашият покоен съпруг бил казал: „Луиз — рекъл добрият човек, който сега лежи в гроба, — не си мисли за всеки веднага най-лошото, светът е по-добър, отколкото го изкарват“, а?

— Да, мистър Сандър, казвал го е, казвал го е повече от хиляда пъти — обади се пак жената, успокоена набързо — и аз следвах примера му. „Брийдълфорд — казвах често, — знам, прав си, всички ние сме грешни хора, но аз познавам слабостите си и макар понякога да проявявам слабост или да греша, зачитам и уважавам другите хора и по-скоро бих си отхапала езика, отколкото да изрека една лоша дума против тях.“

— Ето виждате ли, любезна госпожо намеси се сега Котън успокояващо, с подигравателно потръпване на ъгълчетата на устата си, — някои неща не са толкова лоши, колкото изглеждат. Но… исках да ви помоля за още нещо. Споменахте ми нещо за пури. Представете си, от три седмици не съм пушил никаква свястна пура и умирам от желание за нещо такова. Ще ми направите тази услуга, нали?

— А после най-хубавата ми стая ще бъде одимена дотам, че ще кашлям до скъсване. Миризмата тъй се пропива в леглата, че няма да могат да я изкарат и пет килограма сапун! — отвърна мисис Брийдълфорд.

— Всеки от нас ще изпуши само по една — увери я тържествено Сандър, — не бъдете толкова коравосърдечна. Ах, мисис Брийдълфорд, имам оттатък цяло сандъче с панделки и цветя.

— Колко учтиви и благовъзпитани могат да бъдат господата, когато искат да получат нещо от някоя бедна жена — каза мисис Брийдълфорд, но вече в значително по-милостиво настроение, — значи кордели и парижки цветя? Ах, боже мили, какво ли ще прави една стара жена като мен с кордели и цветя? Впрочем все пак бих искала да ги видя някой път, не е изключено да…

— Стара жена? — повтори Сандър учудено. — Стара жена? Ах, мисис Брийдълфорд, нямам желание да ви противореча, но все пак в едно съм сигурен, че в някои неща и най-младите не могат да се…

— О, ласкател! — каза жената и посегна да го плесне простодушие — Но вече виждам, че ще трябва да ви донеса пурите. Не, благодаря, нямам нужда от светлина, ей сегичка ще се върна. — И с бързи стъпки тя излезе от стаята и се спусна надолу по стъпалата.

— Не можеш да отидеш на острова! — прошепна бързо Сандър, когато вратата се затвори зад гърба на жената. — Мулатът, избягал с теб, е заловен и издаде всичко. Предадени сме и трябва да бягаме колкото може по-скоро.

— Какво? Островът е разкрит? — извика Котън изплашено. — Значи ми е отрязан пътят към последното убежище. Пъкъл и геена! Само туй ми липсваше… а какво мислиш да правиш?

— Мисис Брийдълфорд трябва да ни даде пари на заем. Тя още нищо не знае за застрашаващата ни опасност, а и все още не бива да разбере.

— Има ли пари?

— Вярно, че винаги го отрича, но съм твърдо убеден, че е натрупала хиляди. Твърде е хитра и не е била напразно толкова дълги години укривателка при сделки като нашите.

— И ти вярваш, че ще ти даде доброволно пари? — попита бързо Котън.

— Тихо… не говори тъй високо… поне се надявам, това е единствената ми надежда, защото сега всички трябва да бягаме, а разпространи ли се веднъж слухът, че бърлогата ни е унищожена, а хората разпръснати, тогава всеки, който се опита да избяга без пари, ще бъде направо загубен. Всеки жалък фермер ще се превърне в шпионин на полицията и ще съобщи на съдилищата всичко, което му се стори подозрително.

— И кога мислиш да бягаш? — попита Котън.

— Бих го сторил веднага — отвърна Сандър навъсено, — но все още се надявам, че до утре вечерта ще бъдем необезпокоявани. Тогава е насрочено най-важното ни събрание на острова и подялбата на плячката. Но за всеки случай трябва да се приготвя за най-лошото и затова ще ми помогнат парите на нашата добра хазайка.

— Ами ако — каза Котън замислено и се загледа втренчено пред себе си, — ами ако… ако ние… се нуждаехме още тази нощ от сигурно убежище… дали бихме могли да го намерим тук в Хелена?

Сандър го погледна въпросително и после му отвърна с полуподигравателна усмивка:

— Най-сигурното се намира малко по диагонал срещу нас, един мой добър познат е настанен там на квартира.

— Глупости — изръмжа Котън, — не знаеш ли някое място… шшшт… струва ми се, че жената се връща. Не знаеш ли някое място, където утре през деня човек би могъл да бъде в безопасност от всякакви издирвания?

— Такова има тъкмо горе над града, попитай само за „Сивата мечка“ — прошепна Сандър бързо в отговор. — Ха… струва ми се, че мадам подслушва!

Двамата мъже седяха няколко минути мълчаливо, докато вратата се отвори, без преди това да се чуят някакви стъпки, и мисис Брийдълфорд влезе с пурите в ръка. Сега Сандър се превърна в олицетворение на самата любезност. Помоли жената да седне при тях на масата и тя да опита чашка от извънредно приятното на вкус „стю“, а в това време потъналият в мисли Котън се приближи до лампата, за да запали пурата си на пламъка й. Но мисис Брийдълфорд благодари, гребна си само малко „стю“ в една неголяма чашка, отнесе я в най-тъмния ъгъл на стаята, където придърпа един стол с облегало, и съвсем в разрез с обичайната си привичка, показа пълна незаинтересованост към разговора на мъжете в далечния ъгъл. Дори след като двамата побъбриха още около половин час, приведеното й напред тяло, както и неравномерното клюмане на главата с голямото боне, доказваха, че вдовицата бе попаднала в обятията на Морфей[2] и за тази вечер със сигурност отпадаше от разговора.

Но това съвсем не беше така, вдовицата бе не по-малко бодра от двамата мъже, ала у нея се бяха събудили подозрения. Отвън пред вратата бе доловила как двамата си шушукат. Доста време бе подслушвала, но не беше успяла да разбере нито дума и затова бе решила на всяка цена да научи какво толкова тайно имаха да обсъждат. Чрез питане тя никога нямаше да узнае нещо, това й бе добре известно. Само хитрост можеше да й помогне и нейното клюмане, както и доста сполучливо наподобяваното тежко дишане заблудиха двамата престъпници дотам, че Котън, за когото сега преди всичко бе от значение да научи нещо повече за заплашващата ги опасност, се обърна отново шепнешком към другаря си, след като първо нададе ухо за известно време към задрямалата жена.

Със също тъй тих глас Сандър му разказа случилото се във фермата на Лайвли (при което, разбира се, премълча какво бе отвело там него самия) и след това го посъветва да се обърне към Кели и от него да поиска подкрепа. Той в никой случай нямало да му откаже.

— Но дали ще срещна капитана? — попита Котън несигурно. — Не забравяй, че в случая животът ми може да зависи и от някоя секунда. Намерят ли ме, можеш да бъдеш сигурен, че хич няма да се церемонят — ще ме окачат на първото срещнато дърво. Ако нямах острова зад гърба си, никога нямаше да предизвикам тъй дръзко почти целия щат. А сега съм без пукната пара в джоба и бог ми е свидетел, че не знам как ще се измъкна. Ами какво ще кажеш, няма ли да е по-добре да тръгнем веднага и да се изкачим до „Сивата мечка“? Улиците са притихнали и няма защо да се опасяваме, че ще ни види някой.

— Първо трябва да поговоря с жената — каза Сандър.

— И ти мислиш, че ще ти даде доброволно пари? — попита го Котън дебнешком.

— Да — каза младият престъпник, — знам една вълшебна дума, която вероятно ще я склони.

— Хмм… може би е същата, която я накара да ми отвори вратата си. Но ще трябва да се примири. Мътните я взели! Парите са у нея, а ние… — като засенчи очи с лявата си ръка срещу светлината на лампата и хвърли поглед към вдовицата, Котън силно извика от изненада и скочи на крака, щом забеляза отправените към него с израз на ням ужас големи сиви очи на жената, която смяташе за заспала. Веднага след това той възкликна: — Проклятие, тя не спи!

— Е какво пък, сър — каза вдовицата, като запази присъствие на духа въпреки смразяващия страх, заплашващ в този миг да й пресече дъха, — в случая наистина нямам никаква вина. Щом разказваш такива страшно скучни истории, не можеш да искаш от хората да си държат очите отворени… господи, та лампата почти угасва. Колко ли е часът?

Погледите на двамата мъже се срещнаха, какво ли трябваше да направят сега?

— Сигурно минава десет — отвърна най-после Сандър, — вече чух край ъгъла шума от прътите на нощните пазачи.

— Тогава ще донеса още малко газ за лампата — каза тя, като се изправи и се обърна към вратата, — после ще ви покажа леглата. Утре и двамата трябва да тръгнете преди изгрев-слънце, а преди това сигурно ще искате малко да поспите.

Тя посегна към дръжката на вратата и се накани да я отвори, докато сърцето й заплашваше да се пръсне от страх и ужас. Погледът на убиеца, който бе уловила, й беше издал най-страшното: животът й висеше на косъм. Още само две крачки и тя щеше да затвори отвън вратата с резето и да се измъкне от къщата… още само една секунда и щеше да бъде спасена. Бе застанала вече на прага, а Сандър, който едва ли кроеше някакво насилие, гледаше подир нея нерешително. Но ето че Котън, прозрял намеренията й, се завтече бързо към нея и я хвана за ръката тъкмо когато се канеше да затвори вратата зад себе си.

— Убиец! — изкрещя жената в смъртен страх и викът й проехтя пронизително и зловещо из празната къща. — Уби…

Това беше последната й дума. С един-единствен удар юмрукът на Котън я запрати на земята, а Сандър скочи на крака, обхванат от ужас. В продължение на няколко минути никакъв звук не наруши тишината. Проснатото тяло на жената лежеше на прага на стаята.

— Котън — прошепна най-сетне Сандър и се огледа изплашено, — какво направи! Мъртва ли е?

— Не знам — изръмжа убиецът и се извърна боязливо настрани, — нека побързаме сега да намерим онова, което ни е необходимо. Ами къде ли държи парите си? Мътните го взели, човече, не стой така, сякаш са те ударили с мокър парцал, нямаме излишно време за зяпане. Станалото станало и сега зависи само от нас да се възползваме от случая колкото можем по-добре.

— Откъде да знам къде са й парите? — рече Сандър. — Може би са там, където спи.

— Тогава ела — отвърна Котън, — спалнята й е сигурно до тази стая, когато влизах тук, видях онази врата отворена… Хайде де! Да не би да те е страх? Или още не си виждал труп?

Котън взе лампата и прекрачи тялото, а Сандър го последва, но вратата на спалнята беше заключена. Убиецът се извърна още веднъж към жертвата си:

— Ах, любезна мисис Брийдълфорд — каза той подигравателно, — мога ли да ви помоля най-учтиво за вашите ключове?

Той се наведе бързо над тялото и откачи връзката с ключове. Сандър беше взел лампата от ръката му и сега двамата влязоха в спалнята на вдовицата. Ала напразно претършуваха всички кътчета и кутии, напразно преровиха даже леглото и обърнаха наопаки всяко чекмедже. Всичко остана безрезултатно, не намериха нито цент, само някои бижута, които напъхаха в джобовете си, макар че в момента им бяха съвсем безполезни. Кой ли в този див край знаеше стойността на подобни предмети и нямаше ли само фактът, че ги притежават, да насочи още повече подозренията към самите тях?

— Ама че глупава история — изскърца със зъби Сандър накрая, като запокити до себе си на земята цял куп непотребни вехтории и изруга невъздържано, — но до това ни доведоха твоите проклети юмруци. Ако ме беше оставил да действам аз…

— … тогава мадам щеше да е вече на улицата и да пищи за помощ до небесата! — прекъсна го Котън навъсено. — Беше забелязала какви са намеренията ни и положително щеше да избяга.

— Ами сега?

— Поне няма да предаде онзи, на когото е дала подслон — изръмжа убиецът. — Но мисля, че трябва да побързаме. Къде ли може да е скрила съкровищата си старата вещица? Дявол да го вземе, тук започва да ми става зловещо, а преди да се озовем отвъд Мисисипи…

Гръмко тропане по вратата го накара да подскочи ужасен и да сграбчи конвулсивно ръката на своя другар.

— Сатана — просъска той и се огледа безумно на всички страни, — загубени сме! Не можем ли да избягаме от задната страна?

— Не знам — прошепна Сандър, — околността ми е напълно непозната, а пък и ако скочим в някой чужд двор, където могат да ни нападнат кучетата и да ни преградят пътя, тогава с нас е свършено.

— Хей, я отворете! — извика сега отвън някакъв груб глас и тежка тояга от хикория заблъска по вратата. — Мисис Брийдълфорд, какво става? Будна ли сте още?

Котън стоеше, сякаш ударен от гръм, но Сандър, възвърнал си цялата дръзка самоувереност пред изникналата близка опасност, грабна бързо от земята едно от многото бонета на убитата, пръснати наоколо из стаята, сложи го на главата си и се завтече към прозореца.

— Какво ще правиш? — попита Котън изплашено.

Сандър не му отговори, дръпна пердетата, отвори леко прозореца, така че отдолу можеше да се види само малка част от главата му, и имитирайки кресливия глас на мисис Брийдълфорд по най-великолепен начин, попита привидно ядосано и припряно:

— Е, какво има пак? Нима в този проклет загубен град няма покой дори и през нощта, та една бедна самотна жена…

— Хей, не се сърдете — извика отдолу грубият глас, който, Сандър разбра това веднага, беше на един от нощните пазачи по улиците, — стори ми се, като че чух от тази къща някакъв вик и понеже видях през цепнатините на прозореца, че още свети…

— Вик… цепнатини на прозореца! — възкликна сърдито мнимата мисис Брийдълфорд и се отдръпна от прозореца. — Кой знае къде са ти били ушите. Върви по дяволите и остави бедните самотни жени… — шумното затваряне на прозореца попречи на нощния пазач да разбере останалите думи.

— Е, е — засмя се мъжът, като чу с какъв изблик на гняв се оттегли жената, — дали пак нещо не е мръднала? Сигурно тази вечер прекалено й се е усладило нейното „стю“ — ха-ха-ха-ха — моят покоен съпруг ми е казвал хиляди пъти: „Луиз — казваше той винаги, — знам, че спиртните напитки те отвращават, и то с право — те съвсем не са за нежния пол. Но и с това не бива да се прекалява — казваше той, ах, още го виждам пред мен, милата добра душа, която лежи сега в студения си гроб, — има случаи, когато глътчица ром, изпита с умереност, може да се превърне в лекарство, а ти си една твърде разумна жена, Луиз — това бяха неговите собствени думи, — за да не знаеш кога една глътчица ще ти бъде полезна и кога би могла да ти навреди“ — ха-ха-ха-ха!

И човекът си тръгна бавно надолу по улицата, цитирайки полугласно фразите на достопочтената дама, които бяха известни из цялото градче. Щом стигна до ъгъла, той удари тежката си тояга в камъните — един сигнал, на който му бе отговорено откъм другите части на градчето. Той служеше на пазачите главно за да разберат, че другарите им не спят и в случай на нужда могат да разчитат на тяхната помощ.

Стъпките на пазача бяха заглъхнали отдавна, а двамата престъпници стояха все още неподвижно един до друг. Но ето че Сандър, който бе захвърлил бонето веднага след затварянето на прозореца, пръв наруши мълчанието и прошепна:

— Спасени сме, на пазачите няма да им хрумне пак да питат тук какво става. Разполагаме с цялата нощ, за да потърсим скритите пари. Не е възможно да ги е заровила нейде.

— А няма ли да е по-добре да избягаме сега, докато все още имаме време? — попита страхливо убиецът. — Тръпки ме побиват в тази къща.

— Да не би да са ти се разтреперили гащите, понеже чу долу тропота на онази вълшебна пръчица — подигра му се Сандър, който получи нов прилив на смелост както от неочаквания страх на своя спътник, тъй и от своята успешна хитрост, — не, нека видим сега дали нашият кървав посев ще ни даде златни плодове. Има пари в тази къща, убеден съм в това, остава само да ги намерим.

И той отново взе бързо лампата, оставена преди това на масата, и подпомаган от Котън, поднови търсенето. Но всичко бе напразно. Макар че отвориха с ключовете всички врати и сандъчета и преровиха всяко ъгълче, не успяха да открият и следа от пари.

Сумракът на настъпващия ден им напомни да преустановят безсмислените си усилия и да помислят за бягството си. Завареха ли ги в тази къща, тогава и Дейтън нямаше да може да ги спаси. И тъй те заключиха набързо всички врати, за да не се появят подозрения веднага, при самото влизане в къщата, после отнесоха трупа на жената в леглото й, ослушаха се и се огледаха от тъмната сега стая към улицата, за да разберат дали някой от пазачите не е наблизо и да не би да ги види, че излизат от къщата на вдовицата, после се измъкнаха по стъпалата навън и с големи крачки забързаха към кръчмата, където се надяваха да намерят капитана и да получат от него помощ и закрила.

Бележки

[1] Стю (англ.) — Много обичано питие в новозаселените западни райони на САЩ, състоящо се от уиски, гореща вода, подправки, захар и масло. — Б.пр.

[2] Морфей — бог на съня. — Б.пр.