Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (8)

7.
Джорджина

Сега искам да въведа читателя в една малко необикновена стая.

Изглежда, че тук бяха обединили усилията си всички страни и всички изкуства, за да украсят едно помещение, което биха превърнали във великолепна стая само с една десета от вещите, намиращи се в него. Но претрупано така със скъпоценности и украшения, то приличаше по-скоро на склад за стоки в някой от по-големите градове, отколкото на тихо място за домашно уединение.

Три от стените на стаята бяха покрити с великолепни копринени тапети, но само тук-там си личаха ярките цветове на арабеските им с втъканите в тях сребристи и небесносини нишки. Почти изцяло те бяха закрити с огромни огледала, прекрасни картини с маслени бои, фигури от бронз и слонова кост, тежки сребърни свещници и скъпоценни оръжия. Също така необичаен вид имаше и претрупаната с украшения четвърта стена, която според онова, което можеше да се види от нея, бе обзаведена в стила на корабна каюта: малки четириъгълни прозорчета с месингов обков се редуваха с тесни махагонови плоскости. Останалата площ от стената бе покрита с най-различни индиански скъпоценни предмети, като оръжия, бойни украшения и дрехи. Големи тропически растения извисяваха короните си чак до тавана и засенчваха прозорците, а слабата светлина на една висяща лампа, окачена на богато украсения таван, хвърляше над помещението бледи отблясъци.

Богатството на обзавеждането не оставяше добро впечатление, претрупаната украса и разкош по-скоро объркваха, отколкото радваха окото, което напразно търсеше къде да се спре, за да си почине.

Посред цялото това великолепие, облечена в бели свободни одежди, млада жена лежеше, изтегнала се на разкошен ориенталски диван, който бе покрит с меки, добре издути възглавници. А пред нея, на ниска табуретка се беше свило някакво момиче, което, стопено от дълбока скръб, криеше лицето си в длани.

— Той ще се завърне, дете — утешаваше го жената, като леко сложи изящната си ръка върху главата на плачещото момиче, — ще се завърне, само се успокой, мило чудаче такова. Слушай, ами той може би те търси в този момент.

— Ще се завърне ли? — извика треперещо младото момиче и повдигна обляното си в сълзи лице. — Ще се завърне? Никога! Той лежи дълбоко на дъното на реката, ударен от подъл куршум, видях го да пада във водата, чух плясъка й, а после… после изгубих съзнание. Велики боже, сигурно съм се побъркала, защото, ако е истина онова, което след това някакъв страшен сън ми представи пред очите, то моето нещастно сърце не би го понесло!

Джорджина нетърпеливо се изправи, полуседнала на дивана.

— Хайде — каза тя и нежно повдигна главата на момичето, — хайде, Мари, разкажи ми всичко, което ти се е случило. Досега научих само името ти, и то след дълго питане. Откакто те освободих от ръцете на онзи грубиян, ти почти само плачеш. Интересувам се за теб. Но ако искаш да продължавам да ти помагам, бъди искрена. Как попадна в… в ръцете им?

— Нима пак трябва да отварям все още прясната рана? — попита нещастницата с тих, почти беззвучен глас. — Но нека бъде така, ти ме защити от грубите ръце на онзи човек и ще чуеш с няколко думи всичко за мен… Но все още не знам къде се намирам — прошепна тя след кратко мълчание, докато погледът й се местеше объркано и учудено по околните предмети. — Все още ми се струва, че съм в плен на някаква магия и някакъв ужасен сън ме държи в ноктите си. Но въпреки всичко усещам, че съм жива и будна, виждам мъждукащата светлина на онази лампа, усещам на бузата си топлия ти дъх, събудила съм се, ала самото събуждане бе страшно.

Да знаеш, че притежаваш напълно цялото щастие, което може да ти бъде предложено на този свят, и после изведнъж да изгубиш всичко, това боли. Обаче ти ставаш нетърпелива, о, ти не можеш да изчакаш краткото време, което ми е необходимо, за да ти разкажа страданията си, а аз… аз ще трябва да ги понасям през целия си живот. Но ти си права: глупава съм. Оплаквам собственото си нещастие, а не се сещам, че той умря заради мен.

Изминаха около шест месеца, откакто влезе за пръв път в бащината ми къща. Да ти разкажа ли как се запознахме и как започна любовта ни? Не, ти не би ме разбрала, гледаш ме тъй сериозно и гордо, може би дори ми се присмиваш. Достатъчно е, че се обичахме. И родителите ми го уважаваха, те благословиха нашия брачен съюз и аз станах негова жена. Междувременно той бе разказал на баща ми за красивия великолепен Юг, за живота в плантациите на Луизиана. Двамата отпътуваха натам, за да огледат земята, а Едуард купи край Ачафалая плантацията на един стар креол, който имаше намерение да прекара последните години от живота си във Филаделфия при децата и роднините си. Преди няколко седмици мъжете се завърнаха, фермата ни бе продадена, баща ми превърна дори големите ни стада в суха пара и придуман от Едуард, двамата сами направиха голямата плоскодънна лодка, върху която натоварихме всичкото ни останало имущество и по течението на Мисисипи се отправихме към нашето ново красиво отечество. Баща ми искаше да наеме някой човек, който да направлява лодката ни надолу по реката. Но Едуард настоя сам да върши тази работа, тъй като, както каза, познавал всеки пясъчен нанос и всеки заседнал дънер. Преведе ни щастливо по Уобаш, Охайо и надолу по Мисисипи. Но тук, изглежда, водата, станала по-дълбока и по-безопасна, го направи твърде непредпазлив. Завчера вечерта, тъкмо срещу някакъв остров, лодката ни заседна на пясък и тогава… велики боже, ще полудея, ако трябва да си припомням пак всичко това!

— А Едуард? — попита жената, изправи се бързо на крака и неспокойно започна да ходи насам-натам из стаята. — Баща ти, майка ти?

— Мъртви, всички са мъртви! — прошепна нещастницата. Главата й клюмна.

— Ти ще останеш при мен, Мари — каза младата жена. — Няма да те откъснат от мен… той няма право, няма право да ми откаже тази молба — прошепна тихо тя. — Ами ако все пак го направи, ако наистина е забравил всичко, което ми обещаваше по-рано? Добре, поне да опитаме.

— Ще си легна да спя — измърмори момичето и отметна с ръка падналите на челото си къдрици, — ще си легна да спя… главата ме боли. Лека нощ, Джорджина.

Мари стана и се отправи към вратата. Джорджина прихвана с ръце нещастното създание, което едва можеше да се държи на крака, и го отведе през една врата, прикрита с разкошна завеса, в малка стаичка, намираща се в самия склад и отделена от многото временно прибрани на това място стоки само чрез тънка дъсчена стена. Едва бедното момиче се бе отпуснало там на една постеля и се бе завило с меки одеяла, за да се предпази от студения нощен въздух, когато вратата на другата стая се отвори и влезе Кели, нахлупил шапка ниско над очите си.

Джорджина отпусна завесата и в следващия миг застана пред съпруга си.

— Къде е момичето? — бяха първите му думи, а очите му зашариха бързо из малкото помещение.

— Това ли е поздравът на Ричард тази вечер за неговата Джорджина? — попита жената със смесица от шега и упрек в гласа си. — Нима очите на моя Ричард търсят тази вечер първо едно чуждо създание, а отбягват погледа на неговата съпруга?

— Не, Джорджина — каза Кели и сериозният израз на лицето му бе омекотен от лека усмивка, — както винаги очите ми са твои роби, само въпросът ми се отнасяше до непознатата. — Той притегни жена си до себе си. — Добър вечер, моя Джорджина — прошепна той след това и я целуна по устните, — но къде е момичето, не си постъпила правилно, като си го прибрала при теб.

— Ричард, остави ми това нещастно същество — замоли се Джорджина и обви врата му с ръце, — остави ми я тук. Нали знаеш, че момичетата, които живеят на острова, не са за мен, мразят ме, защото не участвам в разюзданите им удоволствия. А цялото поведение на Мари издава една по-висока степен на образование, отколкото обикновено може да се очаква от скромните фермерски деца. Искам да я задържа при мен, може би ще успея да й върна малка част от онова, което… други са й отнели.

— Мило дете — отвърна Кели и се отпусна нехайно на дивана, — това са делови работи и ти знаеш нашите закони. Колкото и да уважавам нежния пол, все пак трябва да протестирам срещу участието му в неща, от които би могъл да зависи животът ни.

— Ричард — каза красивата жена, — ти никога не искаш да направиш нещо за мое удоволствие, за каквото и да те помоля, винаги измисляш някакво оправдание. Дори не искаш да ме заведеш в Хелена.

— Вече ти казах, че и аз самият не бива да се мяркам там — отвърна усмихнато мъжът.

— Добре, тогава не ми забранявай поне общуването с единственото човешко същество, което… бих могла да погледна без погнуса.

— Голямо ласкателство за мен.

— Днес си непоносим.

— Раздразнителна си, Джорджина — каза капитанът по-дружелюбно от преди, — но бъди разумна. Тази непозната не може да остане тук, където няма начин Сандър да избегне срещата си с нея.

— Значи той е бил онзи негодник…

— Тихо, ще бъдеш по-предпазлива и по-снизходителна в изразите си, като научиш, че тъкмо той е човекът, който ускорява изпълнението на плановете ни. Последната пленена лодка донесе такъв значителен капитал в суха пара, злато и сребро, че вече реших да отстъпя на досегашните ти молби. Разбирам, че е неизбежно положението ни тук да става все по-опасно с всеки изминал ден. Тайната ни едва ли е все още тайна и за мен самия е загадка как можа да остане толкова дълго неоткрита. Ще се отправим за Хюстън и оттам към вътрешността на Мексико. И така бъди готова за бързо потегляне.

— Ами острова?

— Нямам нищо против да продължат да го използват под ръководството на някой друг.

— Но ще те освободят ли от длъжността на предводител?

— Може би ще тръгнат с мен — каза капитанът, очевидно разсеян — но каквото и да става, онази фуста не бива да остава тук. Едно предателство, преди да сме се подготвили, може да бъде гибелно за всички ни.

— Какво ще правите с нея? — попита Джорджина разтревожено.

— Боливар ще я придружи до Начес. Доволна ли си?

— Ти винаги налагаш волята си — промърмори жената и смръщи ядосано красиво извитите си вежди. — По-рано твоята любов бе друга. Ти не знаеше друго щастие, освен щастието да бъдеш край мен. Боях се да изрека някое желание, защото ти презираше дори смъртната опасност, за да го изпълниш. Сега обаче…

— Джорджина, бъди разумна — помоли я Кели и като я улови за ръката, я придърпа нежно към дивана. — Все пак трябва да разбереш, че не мога да залагам на карта сигурността и живота на всички ни заради някаква полуобезумяла фуста. Ако имах възможността винаги да бъда тук, тогава щях да изпълня желанието ти с удоволствие, самият аз щях да бдя за безопасността ни, но така…

— Пак ли ще заминаваш?

— Налага се, спешни работи ме карат да тръгна утре рано заранта за Монтгомърис Пойнт, а може би и за Виксбърг.

Джорджина сложи ръката си на рамото му и го гледа в очите дълго и изпитателно.

— А защо винаги ме напускаш? Защо сега не можеш да останеш тук както по-рано? Ричард, Ричард, ако разбера, че ме лъжеш…

— Но, дете, направо фантазираш. Онази, побърканата, те е заразила.

— Побъркана ли? — промърмори Джорджина. — Мъжът, излъгал я, че я обича… Ричард, ако открия, че ме мамиш… ти, на когото съм принесла в жертва живота си, живота на родителите си…

— Джорджина — прошепна мъжът и сложи успокояващо ръка на раменете й, — ти си неразумна и ревнива. Ами за кого работя и печеля сега? Заради кого заживях извън закона, кой беше причината да пролея за пръв път кръв? Виж какво, прощавам ти ревността, тя е израз на любов. Обаче ти си и несправедлива. Не бива да ме мериш със същия аршин, с който мериш другите хора, срещани от теб всеки ден. Знаеш, че не съм като тях, иначе не би тръгнала с мен. Но ти трябва да ми имаш и доверие.

— Добре — извика Джорджина и скочи от дивана, — ще ти имам доверие, но пусни ме поне веднъж из широкия свят, остави ме да поговоря с хората, с които общуваш. Тогава ще те следвам като твоя вярна жена навсякъде, накъдето поискаш. Но поне това, поне това желание ми изпълни!

— И тъкмо то — отвърна капитанът, усмихвайки се — ще ни създаде повече трудности, отколкото би могла и да сънуваш.

— Значи не искаш? — извика веднага Джорджина.

— Кой е казал подобно нещо? — попита Кели и втренчи изпитателно погледа си в нея. — Джорджина — продължи той тихо след кратко мълчание, — станала си недоверчива към мен. Някой е застанал между нас и помрачава любовта ни.

— Ричард! — извика Джорджина.

— А дори и да е само някоя сянка — продължи капитанът, без да се остави да го прекъснат, — ти не си вече същата като преди. Какво търсеше наскоро метисът на брега? Срещнах го случайно тъкмо когато слизаше от лодката, и го изпратих обратно. Да не би да му е било наредено да ме следи?

— И ако е така, какво? — извика Джорджина гордо и невъздържано.

— Така си и мислех — отвърна капитанът. — Бедно дете, значи наистина нямаш вече доверие в твоя Ричард? Е добре, ще получиш доказателство за обратното. Изпращай момчето на брега, когато искаш, ще може свободно да напуска острова и да се връща на него, нека ти съобщава как и къде ме е видял. Доволна ли си?

— А момичето?

— Сандър ще ме придружава — каза Кели замислено. — Е, добре, нека остане при теб, докато се завърне Блекфут. Но след това не се противопоставяй повече на една мярка, която ще бъде взета само за твое и за наше добро. Все още ли се сърди Джорджина на своя Ричард?

Младата жена обви ръката си около врата му.

— Кой може да ти се сърди, щом си толкова мил?

— Тогава забрави — прошепна усмихнато капитанът, — забрави всяка зла и враждебна мисъл. Налага ни се да посрещнем заплашващите ни отвън опасности, нека поне ние тук живеем в мир и събираме сили за последната решителна крачка към безопасност и спокойствие!

В това време пред жилището на капитана стояха Блекфут и негърът Боливар, загърнати в топлите си моряшки шуби.

— Мътните го взели — каза Боливар, като се опитваше да прогони досадните москити, — иска ми се да знам дали масса^[1] Кели има намерение да свършим още някаква работа тази вечер, или не.

— Потърпи, момчето ми — изръмжа старият боцман и се загърна още по-добре с връхната си дреха, — все ще можеш да почакаш. С фустите човек не е възможно да се оправи тъй бързо, както с мъжете. Но прав си, продължи дяволски дълго… да знаех само какво иска всъщност, тогава бих могъл малко да си понаправя и моите сметчици.

Негърът се изсмя тихо.

— Кептън Кели ти казва само онова, което той иска. Боливар го познава по-добре. Ако каже, че отива нагоре по реката, тогава залагам главата си, че ще тръгне надолу. А спомене ли Арканзас, то Арканзас ще е последното място, където ще го търси Боливар.

Блекфут погледна изкосо негъра, тикна ръце в джобовете си и закрачи бавно насам-натам.

— Бил ли си някога с капитана в Хелена? — попита той след кратко мълчание.

Боливар кимна.

— А знаеш ли — попита боцманът, пристъпвайки една крачка към него, — знаеш ли какво…

— Пст, за бога — прошепна чернокожият, протягайки ръка към боцмана, за да го накара да млъкне, като в същото време хвърли боязлив поглед към вратата, — по-скоро Боливар ще се съгласи да се изправи със завързани ръце пред прокурора и масса Блекфут да свидетелства срещу него, отколкото да говори тук за неща, засягащи капитана. Велики боже, как се разплати неотдавна с испанеца: ушите отрязани, носът отрязан, а човекът — оставен гол в блатото. Бррр, белият е все пак много по-жесток от негъра.

Горе откъм върха на дъба, под който бяха застанали, се разнесе рязък писък, наподобяващ крясъка на нощния сокол, не успял да сграбчи плячката си и принуден разочаровано да се издигне обратно във въздушното си царство.

— Проклятие — изруга негърът, — само това ни липсваше, бога ми, сега пристигат сатанинските коне от Арканзас. Е, ще падне нощен труд. Ех, ами тогава ми се искаше…

— Капитанът отдавна ги очаква — прекъсна го Блекфут. — А и няма да ни се отвори работа с тях, още от залез-слънце нашите хора са отсреща на брега.

— Ще ги прехвърляме ли веднага отвъд Мисисипи? — попита Боливар.

— Не, не бива да рискуваме. Както сега страната е разбунена от проклетите регулатори, това би означавало да насочим онези подлеци по следите си. През блатото ще преведем само двата коня, които ще трябва да прехвърлим отвъд на всяка цена — така следите им ще водят към града от вътрешността на страната. За това ще се погрижи Мауис, в Мелвил го знаят и кучетата и няма да събуди никакво подозрение. Другите коне ще откараме до Виксбърг по вода.

— Само да знаех какво ще става с онази нова фуста вътре — промърмори негърът. — Първо те викат да дойдеш, а после — нищо.

— Вътре навсякъде стана тъмно — каза Блекфут. — В никой случай няма да потрябваш преди зазоряване. И така, върви дотогава при закотвените коренища и след като разтоварването на конете на острова завърши успешно, ще полегнем за някой и друг час. Вероятно утре ще имаме дяволски много работа.

Откъм десния бряг на острова се разнесоха равномерни, но бързи удари на весла и наострилите слух мъже успяха ясно да доловят как лодката се бори с всички сили с течението, което беше доста силно на това място.

— Аха — Боливар кимна ухилено, — на кормилото е пак онзи мистър Умников, все иска да се покаже по-мъдър от другите и всеки път още в самото начало насочва лодката твърде нагоре. Мисли, че така ще преодолее по-лесно течението, а после все се мъчи да се измъкне от пясъчния нанос.

— Трябва да са доста нагоре край носа — обади се Блекфут.

— Да, но да не ти разправям с какъв труд… ама наистина, ето ги, вече пристигат. По дяволите, трябва здравата да са поработили с веслата!

В това време Блекфут бе отворил вратата на „Бачълърс Хол“ и беше разбудил гуляйджиите, налягали по кожи и одеяла. Те се подчиниха на вика му с недоволно мърморене, задето бе смутено спокойствието им, и, клатушкайки се, започнаха да се надигат от твърдите си постели, за да помагат при разтоварването на конете на острова.

Въпреки слабата и неясна лунна светлина то стана бързо. Изглежда, жителите на острова бяха свикнали с подобна работа и само след час широката лодка бе скрита на сигурно място редом с останалите плавателни съдове, а конете — подслонени в оборите, където млад метис се погрижи за тях и им донесе храна. Междувременно Боливар им настла мека шума, та да има къде да легнат. Колкото и да бяха гладни, нещастните животни бяха твърде изтощени, за да хвърлят дори и поглед към храната, и се отпуснаха обезсилени на земята.

— Я слушай, Джонс — каза Блекфут, когато влезе в конюшнята и огледа изтощените животни, — струва ми се, че си карал нещастните същества да препускат до смърт, целите са облени в пот, а студеното въздушно течение над реката сигурно ги е довършило.

— Ха, ако ще и всичките да отидат по дяволите — изръмжа мъжът, — по-добре те, отколкото аз. Чумата да ги тръшне, това са последните, които измъквам от Арканзас.

— Казват, че преди няколко седмици там ти нашарили здравата гърба — засмя се Блекфут.

— Да, но онзи, който го стори, не лежи ли сега край Илевънпойнтс ривър с разбит череп, а? — изсъска ниският човек. — Не се ли намират сега неговите коне тук, в конюшните на острова?

— Гръм и мълния, същите коне ли са? — възкликна смаяно боцманът. — Тогава имаш повече кураж, отколкото си мислех… а кой те преследваше?

— Кой ли? Изглежда, целият щат беше на крак. Вече си мислех, че съм загубен, спасих се като по чудо. Веднъж дори видях преследвачите си, но се добрах щастливо до тресавището и тъй като го познавах твърде добре, ми се удаде да заблудя неприятеля. Но ако лодката ви не беше вече отвъд до брега, бога ми, щях да зарежа конете, за да спася собствената си кожа. Едно знам със сигурност — на онези повече няма да им падна в ръцете.

— Жалко, че спипаха Раусън — каза Блекфут, — той беше великолепен доставчик, мътните го взели, в цяла Америка не познавам друг човек, когото бих предпочел пред него при изпълнението на някое по-засукано начинание.

— Я не ми говори за този подлец — изръмжа Джонс, — ако капитанът не беше дошъл навреме, негодникът щеше всички ни да предаде. Дявол да го вземе, винаги съм вярвал, че Раусън е истински мъж. Но се беше разциврил като някоя стара баба. Я да се случеше на мен! Поврага, по-скоро езика си бих изтръгнал, отколкото да призная нещо.

— Кели беше там под чуждо име, нали?

— Наричаше се Уортън — отвърна Джонс и се захили, — а да можеше да видиш отнякъде колко хитро съумя да попречи на вероломния проповедник да проговори. Впрочем с индианеца нямаше шега… Кой ли идва насам?

Двамата мъже се извърнаха бързо, накъдето сочеше конекрадецът и видяха, че към тях се приближава човешка фигура, загърната в тъмна дреха. Беше капитанът, който хвана Блекфут за ръката и го отведе със себе си на известно разстояние настрани, без да удостои другия нито с поглед, нито с някоя дума. След като бегло се огледа наоколо, за да се убеди, че никой не ги подслушва, той прошепна тихо:

— Джорджина настоява да изпраща метиса на брега. И така Боливар ще го взима с лодката, щом тя пожелае… но той не бива повече да достига брега на реката. Разбираш ли ме?

— Метисът ли? — попита Блекфут учудено. Капитанът само кимна и после продължи:

— Указанията за поведението на Сандър се съдържат в това писмо, всичко останало ти е известно.

— Ами какво пише Дяволския Бил, кога ще пристигне тук? — попита боцманът.

— Всеки момент — отвърна Кели, — всъщност според неговите пресмятания е трябвало да пристигне в Хелена още вчера. Нали не си забравил сигнала му?

— Не, той винаги преминава с лодката покрай острова и щом стигне до закотвените дънери, стреля и малко по-надолу оставя лодката да заседне.

— Добре, а дали са отвели още снощи коня ми отсреща и дали е нахранен?

— Ха, разбира се — увери го Блекфут, — сигурно ще може да препуска здравата, нали два дни си е почивал. Ами какво ще правим с онова момиче?

— Ще го… предоставя на грижите на негъра — промърмори капитанът, — утре рано сутринта сам ще му дам необходимите указания. Но засега лека нощ, легни малко да поспиш и… наглеждай внимателно онзи обесник.

— Джонс ли?

— Да, не бива да напуска острова, без да положи клетва.

— Той ни е предан — каза Блекфут.

— Толкова по-добре за него — отвърна капитанът и веднага след това отново изчезна в къщата.