Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (11)

10.
Фермата на Лайвли

Състояща се от две крила, сред зелената гора се гушеше твърде внушителна и уютно подредена за подобни условия къща. Тя бе заобиколена от висока дъсчена ограда и както изглежда, разполагаше с всички удобства, които човек може да си пожелае в тази гъста девствена гора, където усърдната ръка на човека едва бе успяла да извоюва от пищната растителност едно свободно местенце. Огромните неподвижно извисили се стебла изглеждаха все още така, сякаш просто търпяха дребнавата суетня на цивилизацията под себе си, там, където работеха и се трудеха неуморни хора — силни мъже и нежни жени, и радостна детска глъчка нарушаваше спокойствието на дивата гора, където петлите посрещаха всяко утро със звънкия си поздрав, а лястовичките си бяха свили гнезда и сега полагаха всички усилия да научат своите малки да летят, но и където през нощта вълците все още се промъкваха покрай оградата, а ягуарът или дивата котка всяваха често ужас сред питомните домашни животни, където нерядко се виждаха елени сред пасящите стада и мечката честичко посещаваше вечерно време царевичните ниви.

Пред къщата на току-що отсечен дънер, отърколен на това място за тази цел, седеше един все още държелив старец, чиито живи и бистри очи бяха виждали сигурно повече от шестдесет пъти как идва и си отива пролетта. Той бе гологлав и бялата му коса падаше до загорелия му от слънцето врат. Беше облечен във вълнен фрак, целият на черни и бели точки, и също такива панталони, синя вълнена жилетка и снежнобяла риза. Но краката му бяха боси и, изглежда, от време на време ги хапеха многобройните москити. Без да поглежда към тях, той замахваше сегиз-тогиз надолу с червената копринена носна кърпа, която държеше в ръка, за да си вее на лицето и да се разхлажда.

Само на няколко крачки от него стоеше друг, значително по-млад човек, който бе усърдно зает с одирането на наскоро убит сръндак. Животното бе закачено със задните си крака на едно дърво, а едно черно нюфаундлендско куче с бели гърди и крака и кафяви петна по муцуната и над очите, типични за американската порода ловни кучета, бе вдигнало към него умните си и внимателни очи.

Младият ловец, чиято кожена ловна риза бе захвърлена до него на земята, бе облечен изцяло според обичая на ловците от Запада. Но русите къдрави коси и сините очи му придаваха вида на чужденец и само лекият западен диалект, оцветил неговия чист английски в малката песничка, която тананикаше под носа си по време на работа, свидетелстваха за американския му произход и възпитание.

Той беше Уилям Кук, зетят на стария Лайвли, дошъл само преди няколко дни от Фурш ла фав тук при родителите на жена си, който сега имаше намерение да разработи собствена ферма, разположена непосредствено до имота на своя тъст. Засега обаче, докато къщата му бъдеше построена, той живееше с малкото си семейство при Лайвли, и то в лявото крило на вече споменатата постройка. Тъкмо в това време на вратата й се появи младата му жена с най-малкото дете на ръце. Две сламеноруси и червенобузести малки юначета са щураха между окастрените стволове из обширния двор, като ту припкаха подир пъстрите пърхащи пеперуди, ту ядосваха сериозния петел, който се опитваше да се измъкне от малките си неуморни мъчители с безкрайно недоволно кудкудякане и дълги подскоци. Когато разбра, че е невъзможно, преситен от тази игра, той литна най-сетне на оградата, размаха там криле и за най-голямо възхищение на застаналите отдолу момчета, започна да кукурига с все сила.

Но малкото, което бе все още в ръцете на майка си, бе забелязало междувременно братчетата си и ритайки нетърпеливо с крачета, протегна към тях дебелите си ръчички.

— Ха, ами пусни го на земята този ревльо, Бетси! — подвикна й засмяно мъжът. — Пусни го на земята, не виждаш ли, че иска да помага?

— Но сигурно ще се нарани — каза загрижено майката, — тук е толкова неравно и каменисто.

— Глупости, детето трябва да се запознае със земята, нека само си търси пътя — отвърна бащата и усмихнатата млада жена остави малкия ревльо на земята. Без да губи повече време, той запълзя към баща си, който му махаше приветливо с ръка.

Обаче едрото черно нюфаундлендско куче, което досега бе седяло край господаря си, се втурна с големи скокове към малкото човече, лавна няколко пъти срещу него и после се опита внимателно да захапе малката му дрешка около кръста, за да улесни придвижването му или да го пренесе до своя господар.

— Остави го да ходи, Боус — извика ловецът засмяно, — остави го да ходи…

— Уилям — прекъсна го старият, като потриваше доволно ръце и се подсмихваше. — Уилям, този дивеч е направо фантастичен, човек може само да мечтае за такъв екземпляр, ребрата му ще имат великолепен вкус. Добре, че днес по обед отиде още веднъж към тръстиковия пояс, така си и мислех, че все ще намериш нещо.

— Ах, тате, мисленето — засмя се младият човек, като го прекъсна, — мисленето е страшно несигурна работа. След това всички казват така, а строго погледнато, човек си мисли, докато се промъква дебнешком по време на лов, че зад всеки храст и зад всеки хълм има някакъв дивеч. Затова и толкова обичам туй промъкване. Няма по-разкошно удоволствие от него, може би, с изключение на хайките за мечки, и ми се струва, че ако ме питаш мен, веднага бих се превърнал в индианец, само да…

— … Има някой, който да ми сади царевица и сладки картофи, нали? — прекъсна го засмяно старецът. — О, да, мисля, че и на мен би ми харесвало да се разхождам само тъй за удоволствие по цял ден из гората без никакви други задължения, освен да донеса у дома хубаво месо. Но не става. Моето момче например сега щеше да си стои с пръст в устата, ако добрият му баща се беше занимавал през младежките си години само с одимяването на цевите на карабината. Не, ние сме затова… дявол да ги вземе тези москити, днес хапят като пощурели. — При тези думи той затърка един подир друг босите си крака — … затова сме тук, за да печелим хляба си с пот на чело, както казва онзи стар лицемер. Това ще рече, че трябва да се мъчим и трепем, та да имаме през годината достатъчно царевица и сладки картофи.

— Бре да се не види! — обади се Кук и вдигна учудено поглед от работата си. — Ами че ти държиш днес направо цели речи, а иначе те съвсем не са твоя слабост.

— Не, момчето ми — отвърна старият човек, — но при вас, младите, трябва от време на време да се удари на съвест, да ви се поговори. Това е наше задължение и ми става добре, когато някой път мога тъй открито да си кажа мнението, без моята старица веднага да се обади, защото винаги взима вашата страна.

— Е-хей — възкликна Кук, — тогава може би искаш да ми държиш проповед срещу лова, а? Незаменимо! Взели ме дяволите, това вече е един път!

— Да, и то не само срещу лова — продължи старият човек, докато повдигаше бавно и внимателно десния си крак и старателно се прицелваше с ръка в един москит, който го хапеше по големия пръст, — не само срещу лова, ами и срещу богохулните ти ругатни. — Ръката му замахна надолу, но москитът навреме се спаси от опасността. — Проклет звяр — прекъсна старият човек поучителните си думи с полувисок глас, — също и срещу богохулните ти ругатни — продължи той веднага след това.

— Ха-ха-ха! — разсмя се Кук и каза: — Може би не бива да казвам „проклет звяр“, а?

— Глупости — промърмори Лайвли и започна да чеше мястото, където го бе ухапало току-що малкото насекомо. — Глупости, но, ха, Боус става неспокоен. Вероятно идват нашите гости.

Действително в този миг Боус скочи бързо на крака, задуши въздуха за кратко време в посока на гората и после силно залая. Неговият лай бе последван светкавично от останалите едри ловджийски кучета, повечето от които бяха налягали на сянка, но сега веднага се присъединиха към Боус. На лаенето на хайката отговори веселият ловен вик на Джеймс. Кучетата възторжено се втурнаха срещу младия си господар и скоро след това поздравиха с весел лай и вой малката група ездачи, които се появиха и се приближаваха в бърз тръс към грубо изработената от летви подвижна преграда, откъдето се влизаше във фермата.

Кук бързо изтича, за да я дръпне настрани, но Джеймс, озовал се изцяло в стихията си, му подвикна само едно весело „Здравей!“ и в същия миг, подтикнат от притисването с бедра и дръпването на юздата, пъргавият му жребец се изправи на задните си крака и със смел скок прелетя над бариерата, висока поне четири стъпки. Сандър или Хос, както се наричаше той сега, също добър и ловък ездач, не искаше естествено да остане по-назад от ловеца, който бе излязъл да ги пресрещне недалеч от фермата, и последва примера му. Но когато двамата скочиха от седлата и забързаха към оградата, за да свалят прътите на земята, Адел, чието игриво пони танцуваше под нея и хапеше юздата, осуети намерението им, тъй като тя, изглежда, нямаше никакво желание да отстъпва на мъжете.

— Внимавайте, джентълмени! — извика тя, засили се малко и преди мисис Дейтън да успее да възкликне едно изплашено „За бога, Адел!“ и да схване добре какво бе всъщност намерението на дръзкото момиче, то се приближи в галоп и прескочи, но не входната врата, а оградата, която бе по-висока с около една стъпка от нея. В следващия миг тя спря коня си пред вратата на къщата, където, преди мъжете да успеят да й помогнат, скочи бързо на земята, изтича нагоре по стълбите и бе посрещната най-сърдечно от старата мисис Лайвли и младата жена на Кук. Но тя получи от тях също и упреци за своето лекомислие.

В това време Кук бе свалил преградата, за да пусне мисис Дейтън да влезе, и скоро малката компания се събра в най-добро настроение пред вратата на къщата, в сянката на орехово дърво с широка корона, където всеки седна върху каквото намери наблизо — дънери, столове или преобърнати сандъци. В това време мисис Лайвли въпреки възрастта си не позволи на никой друг да й отнеме удоволствието да донесе голямата кана с кафе и с помощта на мисис Кук напълни сините чашки и металическите канчета (защото домакинството й не разполагаше с такъв голям брой чашки за кафе), след което ги подаде на своите така желани гости.

— Ха, кафе след ядене, мисис Лайвли? — възкликна Адел учудено. — Съвсем нов обичай! Та кой пие по такова време кафе?

— Научих го от немците, моите по-раншни съседи, дете — каза старата жена, — и това е едно великолепно откритие. Кафето никога не е така вкусно, както след ядене, с изключение на сутринта и вечерта, а човек трябва все пак да поприготви нещичко за толкова мили гости, та да не им пресъхнат съвсем устата.

— Ами кой е красивият младеж, дето дойде с вас? — прошепна Кук на младия Лайвли, който бе застанал до него. — Това лице ми се струва познато.

— Дявол го знае кой е — отвърна Джеймс и хвърли към непознатия поглед, който в никакъв случай не беше приятелски, — не съм го канил. Държи се с мис Адел, сякаш са израснали заедно или сякаш й е брат, но аз знам, че тя изобщо няма брат.

— Великолепна коса! — каза Кук.

— Великолепна коса ли? — промърмори Джеймс презрително. — Прилича на стиска коноп, а тебеширенобялото му лице би могло да ми развали апетита, ако той не ми беше вече развален и без това от неговото присъствие.

Кук се усмихна. Не беше трудно да се прозрат подбудите, причинили гнева на младия човек. Но, изглежда, че и Адел беше забелязала нещо, защото, докато нейният съсед разговаряше усърдно с нея, тя отправи към Джеймс няколко пъти полузакачливи, полунетърпеливи погледи и най-сетне, когато мисис Дейтън поде дълъг разговор с двете фермерски жени за масло, сирене, млади прасенца и стари крави, тя го повика да седне до нея.

— Е, сър — каза тя и погледна с големите си искрящи очи така настойчиво и пронизващо момъка, поставен от нея по този начин в най-голямо затруднение, че той, макар и сигурно да бе имал най-доброто намерение да се покаже мил и любезен и да се отърси от тази проклета стеснителност, свали широкополата си сламена шапка и започна да я върти между ръцете си, — нали по пътя обещахте да ми разкажете онова приключение, което сте имали наскоро с някакъв стар ягуар. Както чувам, кожата му висяла ей там отсреща на персимонията. А господин Хос твърди, че не било възможно един-единствен човек, въоръжен само с нож, да убие пантера.

— Ами, не знам… — заекна Джеймс, защото му се струваше, че ще е едва ли не страшно грозно да започне да се хвали сега с подвизите си пред младата дама, — все пак не знам… мистър Хос… може би…

— … е по-трудно да се счепкаш с някой ягуар, отколкото да го разкажеш по-късно — каза Хос и по устните му заигра подигравателна усмивка. — Да, да, в един такъв разказ обикновено се забравят кучетата, които излагат телата си на неприятеля, застрелваш животното от сигурно разстояние, а после забиваш няколко пъти ножа си в гърдите и слабините на умрелия звяр, за да имаш по одраната му кожа доказателства за геройствата си. И аз съм ходил вече на подобен лов.

Джеймс погледна към него и почувствува нещо извънредно отблъскващо и възмутително в поведението на този човек, облегнал се небрежно близо до момичето. Но едва схванал смисъла на думите му, които в самото начало бяха останали непонятни за простичкия му и честен ум на горянин, и кръвта нахлу в главата му, а пък почти непреодолимата му дотогава боязън и сковаващо стеснение започнаха постепенно да изчезват.

— Щом като веднъж съм заявил — каза той и гласът му почти се задави от обхваналия го гняв, — че съм убил пантера в двубой само с ножа си, с това не съм искал да кажа, че са ми помагали кучета или барут и куршуми. Не знам, непознати човече, къде си се научил на подобни възгледи, ала тук, в гората, те не са на място. Никой от тукашните мъже, когото Джеймс Лайвли нарича свой приятел, не би изрекъл някоя лъжа.

— Драги мистър Лайвли — отвърна усмихнато Хос, чиито планове в никакъв случай не предвиждаха започването на кавга, — сигурно знаете много добре, че онова, което наричаме ловджийски истории, не бива да се поставя в графата лъжи. Един ловец има привилегията да бъде поет и както новелистът не бива да представя в разказа си сухите факти в чист вид и неукрасени, така и на ловеца не само че му е разрешено, ами донякъде се и изисква от него да облече в пъстри одеяния ловните си приключения, а ако не е преживял такива, да превърне обикновения лов в интересна ловна авантюра.

— Не разбирам много добре какво искате да кажете с всичко това — рече Джеймс и изпразни на един дъх поднесената от майка му чашка. — Не мога да проумея и как ловът може да се превърне в ловна авантюра. Обаче едно е сигурно — никога досега не съм забивал ножа си в някое животно, ако това не е било необходимо. А що се отнася до ей онази кожа, то Кук е свидетел на цялата история и видя как се сдобих с нея.

— Като стана дума за удари с нож — прекъсна старият Лайвли навреме разговора, започнал да става доста сериозен, — ми хрумна една забавна случка, която преживял веднъж баща ми.

— Мистър Лайвли, няма ли да седнете? — заговори сега Адел младия фермер и в същото време премести стола си малко назад, така че да има възможност да се седне съвсем близо до нея на един поставен на това място дънер. Джеймс се възползва бързо от разрешението й, но поради наистина неоснователния си страх да не досажда на красивата си съседка, той се настани толкова далече от нея, колкото му позволяваха все още стърчащите клони. Така той, разбира се, попадна върху най-ръбестата и грапава част от дънера, но въпреки всичко в този миг не би заменил мястото си и срещу най-хубавия стол с мека тапицерия в целите Съединени щати.

— И така баща ми… — започна отново старият Лайвли.

— Хайде, старо, по-добре да ни разкажеш историята вътре — прекъсна го изведнъж жена му. — Смрачава се, слънцето залезе и дамите от града биха могли да се простудят. После ще ми бъде много неприятно, ако се окаже, че са дошли до нас, само за да пипнат някоя хрема или и нещо още по-лошо.

— Но, скъпа мисис Лайвли — възпротиви се мисис Дейтън, — тук, навън, е още толкова красиво, тъкмо сега онези чудни цветове на все по-силно избледняващите вечерни облаци придават на тъмната борова гора нещо толкова чаровно и романтично.

— Всичко туй може и да е хубаво — каза старата жена, — поне звучи много красиво, но е без значение. У дома ще сме по-добре, а ако мисис Дейтън иска да погледа облаците още малко, може да го стори най-удобно от стаята. Хайде, Джеймс, помогни ми да внеса нещата вътре… ами къде е Кук? Ах, той прибира бутовете и ребрата на елена. Умно постъпва. Днес сутринта Джеймс застреля и една дива пуйка. Слушай, Лайвли, вземи каната за кафе… така, деца, елате, за десетина минути ще можем да се настаним вътре великолепно и тогава ще се повеселим. Стара жена като мен се чувства много добре, когато види около себе си толкова много мили и весели лица като тази вечер.

И без да изчаква други възражения, мисис Лайвли сама започна да внася в къщата пръснатите наоколо предмети, така че младите хора се видяха принудени да започнат да й помагат. Скоро след това всички насядаха развеселени около голямата маса, преместена в средата на помещението, и старият Лайвли, който, изглежда, се чувстваше в стихията си, започна да разказва куп интересни ловни случки и приключения. А в това време жена му тичаше насам-натам и поднасяше всичко, каквото можеше да се намери в кухнята и в килера, като само от време на време прекъсваше трескавата си работа, за да каже на Адел и мисис Дейтън колко много се радва, че най-сетне се били отзовали на поканата й и че не бива и да помислят да си отиват, преди да минат шест, седем дни. Тя се възпротиви енергично на намерението на Адел още на следващия ден да посети някаква приятелка край Мисисипи и заяви, че мистър Хос й бил много скъп гост, но ако искал да отмъкне със себе си милата Адел, щял да си има работа с нея и тогава не го очаквало нищо хубаво.

Сърцето на Джеймс заби лудо. Значи ето защо бе дошъл тук с нея онзи сладкодумен непознат. Той искаше да отведе мис Адел още на следващото утро. Проклятие, в какви ли отношения се намираше всъщност с Адел? Да не би най-сетне да е… Гореща вълна обля Джеймс.

— Мис Адел — каза той с глас, издаващ вътрешната му възбуда, — значи вие… вие искате да ни напуснете?

— Да, мистър Лайвли — отвърна младото момиче и по устните му заигра дяволита усмивка. — Мистър Хос иска да ме заведе в новата си плантация при… при сестра си.

Ако в този миг земята се беше разтворила с тътен пред краката на Джеймс Лайвли, кръвта му пак нямаше да се смрази така бързо в жилите. Тя искаше да разгледа новата плантация на мистър Хос… да посети сестра му… бедни Джеймс, тогава изгледите ти за успех са твърде малки! Веднага след това кръвта му нахлу в главата и зачука в слепоочията и той скочи на крака, за да прикрие вътрешното си вълнение.

— Хей, Джеймс, къде ще ходиш? — попита баща му.

— Ще пренеса останалото еленово месо зад къщата — извика назад забързалият се Джеймс, — тук е окачено много ниско над земята и в крайна сметка кучетата биха могли да го докопат.

— Прав си — каза старецът, — щях да забравя. А преди две седмици тук щеше за малко да стане нещо много забавно, мистър Хос, трябва да ви разкажа тази история. — И мнимият мистър Хос, забелязал с извънредно самодоволна усмивка защо Джеймс беше станал и излязъл навън, заслуша привидно търпеливо интересната случка с някакъв убит елен и свързаните с нея обстоятелства. Но в действителност той слухтеше със свръхнапрегнато внимание да дочуе думите на мисис Дейтън и мисис Лайвли, намиращи се в момента в най-оживен разговор относно някакво семейство в щата Джорджия, с което мисис Дейтън и Адел имали далечно родство и където последната била възпитана и отгледана като собствено дете.

— Можете твърдо да се уповавате на това, мисис Дейтън — уверяваше я старата жена, — завчера Лайвли получи писмо оттам, Боже мили, та ние живяхме там шестнадесет години и познаваме всяко дете. Казват, че старият Бенуик преживял жена си само с три денонощия, а според писмото завещанието е било отворено още в сряда. Всеки момент можете да получите известие.

— Тази сутрин пристигнаха две писма за моя мъж — каза мисис Дейтън, — но, изглежда, че са търговски писма, иначе той положително щеше да ми спомене нещо.

— Ха, съдилищата не бързат с такива случаи, добра ми мисис Дейтън — отвърна мисис Лайвли, — не са така чевръсти при изпращането на известия, особено ако става въпрос за изнасяне на пари извън страната.

— Коя от двете бихте предпочели? — обърна се сега внезапно старият Лайвли към своя слушател, и то така директно, че последният се стресна, но запази самообладание колкото да отговори наслука на въпроса му.

— Първата, непременно първата.

— Е, виждате ли, това ме радва — каза старият човек, — такова беше и моето мнение. Джеймс, казах му аз, трябва непременно да избереш първата и… взели ме дяволите, ако в крайна сметка той все пак не спечели.

— Великолепно — каза Хос разсеяно, без да има представа, какво означава това „първата“ и „последната“ и какво всъщност е можело да се спечели. Адел обаче, след като се видя така внезапно изоставена от двамата си съседи, седна насреща до мисис Кук, която току-що бе сложила изморените деца да спят. Със своя дружелюбен нрав и детинското си бърборене тя скоро до такава степен спечели сърцето й, че мисис Кук я хвана приятелски за ръката и възкликна:

— Ах, мис Адел, как ми се иска да останете тук и от вас да излезе някоя пъргава и работлива фермерска жена. Ще видите колко ще ви хареса при нас. Тук е твърде красиво, особено през пролетта и лятото, когато хората в градовете почти загиват от жега и прахоляк.

— И на мен много ми харесва живота във фермите — каза Адел и лека руменина обагри страните й, — но ние, бедните момичета, мисис Кук, сме принудени в крайна сметка да отидем винаги там, където ни отведе съдбата. Цяло щастие е, ако ни се разреши тогава да последваме гласа на сърцето си.

— Да, мис Адел, това е щастие — отвърна добрата жена, — вие дори не знаете колко лесно и с какво удоволствие човек се лишава от всичко по-маловажно, само и само да може да бъде заедно с онзи, когото е обикнал тъй сърдечно. Всичко ти се вижда толкоз по-лесно и някои работи, за които иначе изобщо не си мислила, че би могла да извършиш, стават сякаш от само себе си.

— С неудоволствие ли напуснахте старата си ферма? — попита Адел.

— Ние ли? Ами и да, и не — каза мисис Кук, — земята край Фурш ла фав беше прекрасна и след всичко случило се можеше да се очаква, че нямаше да бъдем повече безпокоени от онази престъпна паплач. Но тук живеят родителите ми и брат ми. А татко, майка и Джеймс са толкова мили и чудесни хора, та ние двамата си помислихме, че ще е по-добре да живеем близо до тях и да ги имаме за съседи. Може би след време Джеймс ще си избере някое момиче, което ще го обича, и тогава бихме основали тук чудесна малка колония. О, мис Адел, да можехте да се заселите наблизо!

— Хайде, деца, време е да спим — каза неочаквано старият Лайвли, който бе успял щастливо да завърши историята си и се беше изморил. Старият човек изобщо държеше на едно равномерно разпределение на времето и тъй като поради тесните помещения мъжката и женската част от гостите се налагаше да прекара нощта в различни сгради — дамите щяха да спят в къщата на Лайвли, а мъжете в жилището на семейство Кук, — то и той самият нямаше да може да заспи, преди другите да са си легнали. Ето защо мисис Дейтън, която познаваше тази му привичка, стана от стола си и с това даде знак и на всички останали.

Адел се канеше също да се присъедини към другите, когато погледът й срещна погледа на Джеймс, който бързо и стеснително извърна очи, сякаш бе заловен в извършването на престъпление. Но Адел със смътното чувство, че е допуснала някаква грешка, се страхуваше, макар всъщност и сама да не знаеше защо, че го е засегнала по някакъв начин, и сега каза тихо:

— Мистър Лайвли… аз… може би ми се сърдите, защото мислите, че не ценя достатъчно поканата на вашите родители и още утре искам да си замина, нали? Но става въпрос за една моя мила приятелка, която не съм виждала от сватбата й, и ако няма да бъда в тежест на мисис Лайвли, в най-скоро време ще дойда пак и ще поостана при вас по-дълго време. Тук ми харесва много… много повече, отколкото в Хелена.

— Много сте любезна, мис Адел — отвърна Джеймс, изпаднал в най-голямо смущение, — та как бих могъл да си позволя да ви се сърдя… ах… изобщо не знаете…

— Лека нощ, лейдис — каза Хос и без много да се церемони, пристъпи между двамата, — лека нощ, мис, наспете се добре, защото ни очаква изморителна езда — той хвана ръката на младото момиче, притисна я до устните си и излезе бързо от къщата, а Джеймс, който забеляза, че сега бе останал последен от мъжете и очевидно дамите очакваха да бъдат оставени сами, го последва също така чевръсто. По-скоро по стар навик той взе със себе си карабината и патронташа си, които бяха окачени над вратата.

Както казваше сам, той не обичаше да спи без оръжието му да е близо до него.

Но в дома на Кук над вратата бе поставена вече карабината на самия Кук и затова младият човек окачи патронташа си на облегалката на един стол, а карабината си подпря в ъгъла до своята постеля.