Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (26)

25.
Лодката спира на брега. Коварството на пиратите

Докато „Костенурката“ се носеше надолу по течението, мъглата се сгъстяваше все повече и повече. Почти не бе възможно вече да се различават дънерите и клоните, плуващи недалеч от лодката, а за определяне местоположението на брега отдавна не можеше и да се помисли. Дори Блекфут, който не познаваше реката така добре, както приятеля си, скоро започна да става неспокоен, често се оглеждаше изпитателно на всички страни и най-сетне се обърна към кормчията с малко поизплашено и замислено изражение на лицето.

— Слушай, Бил — каза той, — работата започва да става дяволски мътна. Уверен ли си, че ще намериш острова? Не забравяй, че сега поради покачващата се вода течението е станало много по-силно.

— Да, тук сигурно си прав — отвърна Бил, кимайки с глава, — но ти също знаеш, че нашият остров е дълъг няколко мили и ние ще чуваме разбиването на вълните в нахвърляните във водата дънери почти през цялото време, докато плаваме покрай него. Тогава ще бъде лесно да накараме лодкарите да спрат на брега, защото още отсега всички започна да ги обхваща злокобен ужас от реката. Ако и аз не изпитвах същото, бих казал, че съществуват предчувствия.

— Хмм… да, това би могло да се направи. Има ли още много път до врязващия се в реката нос?

— Според моите сметки едва ли има повече от половин миля дотам… но я иди междувременно до носа на лодката и се поослушай дали няма да дочуеш вече шума на водата. Чакай… още нещо. Сигурен ли си, че пушката на Стария е обезвредена?

— Ха-ха-ха — Блекфут се изсмя ехидно, — това беше дяволски добра идея… може да щрака спусъка, докато го заболи пръстът. Но май всичко това съвсем не беше необходимо — той отнесе долу старото си пушкало, за да не му се навлажни барутът, и сигурно е, че то ще си стои пак там, когато ще му потрябва тук, на палубата.

След тези думи пиратът се отправи към предната част на лодката и там видя мисис Евърет, която седеше все още върху един от своите сандъци със скръстени ръце и сведена глава и не можеше да се реши да се върне в палатката. Цялото й тяло започваше силно да трепери, щом си спомнеше за хитрото коварство на непознатия, от което можеше да се заключи, че се подготвя нещо ужасно.

— Е, моя млада лейди — каза мнимият търговец, когато се спря при младата жена и видя бледото й и изплашено лице, — все още ли не сте забравили неприятната сцена с онази жена? Ха-ха-ха! Мисис Брийдълфорд лесно кипва, когато мисли, че правата й са засегнати. Всъщност какво се беше случило?

— Един господ знае — простена нещастната жена и положи усилия да не загуби самообладание, — вероятно някакво недоразумение. Никога не съм я обиждала, дори никога не съм разговаряла с нея, нито пък съм прекрачвала прага й.

— Голяма чудачка е тази мисис Брийдълфорд — рече Блекфут, — много голяма чудачка… но е душа човек, когато има какво да спечели… пожертвувателна за приятели, когато очаква някаква полза… безкористна като никой друг, ако има всичко, каквото иска… и полезна. Нямате представа колко е полезна, мисис Евърет. Прекрасна жена е мисис Брийдълфорд!

Той беше очевидно в извънредно добро настроение, защото продължи, смеейки се, чак до носа, но там се спря и се заслуша напрегнато с нескривано внимание. Изобщо не чу как в този момент Еджуърт отново се изкачи по стълбата, последван от високия лодкар. Другите бяха слезли в долното помещение малко преди това.

— Хей, сър — подвикна Блекфут, като внезапно се обърна и видя стареца, застанал до него с карабината си в ръка, — да не би да стреляте по врани в мъглата? Тъкмо се канех да занеса пушката си долу на сухо, а ето че вие изнасяте вашата на палубата.

— Просто стар навик — каза ловецът, — не се чувствам добре без карабината си, а тъй като ще прекарам нощта на палубата, нека поне и тя да е до мен. Гнездото й се затваря отлично и сигурно барутът, който ми сипахте, ще остане сух.

— Е, разбира се, само че не бих ви посъветвал да спите горе, влагата направо пронизвала на вашата възраст…

— Не ми вреди, свикнал съм и вече неведнъж съм прекарвал на открито по време на буря и дъжд. Но хайде, Боб-Рой — обърна се той после към лодкаря, — извикай останалите да се качат горе, мисля, че е по-добре да спрем на брега, не ми се иска повече да пътувам из мъглата!

— Да спираме сега? — попита бързо Блекфут. — Но твърде е рано. Бил смята, че все още нямало никаква опасност.

— Аз обаче не искам да чакам, докато Бил сметне, че наистина има опасност — отвърна Еджуърт. — Дали ще продължим още няколко мили надолу, или ще спрем сега, ми се струва съвсем безразлично. Ей отсреща чувам ударите на брадва, и то доста наблизо, значи там трябва да е брегът, а в такъв случай няма защо да чакаме, докато течението пак ни отнесе към средата на реката. И оттук не тръгвам надолу, преди да е настъпил светъл ясен ден и да се е разнесла мъглата.

Ето че лодкарите се появиха бързо на палубата, взеха веслата и застанаха, готови да започнат своята работа, щом кормилото се насочеше накъдето бе необходимо. Бил обаче, наблюдавал от мястото си настъпилата промяна с учудване, което в никакъв случай не беше радостно, извика ядосано:

— Ха! По дяволите, кой ви е казал, че трябва да гребете? Или искате с всичка сила да се натъкнете на някое заседнало коренище?

— Не, Бил — каза Еджуърт, подпря карабината си на палатката, до която все още лежеше Вълчо, и се отправи към кормчията, — ще спрем ей отсреща, откъдето сега се чуват ударите на брадва, и ще останем, докато се вдигне мъглата. Дай кормилото малко по-насам!

— Глупости — изръмжа кормчията, — брегът насреща целият е осеян със заседнали коренища и ако не улучим пристана за лодки, ще се натъкнем на тях с такава сигурност, с каквато знаем, че имаме сега под корпуса си добър фарватер. Оставете върлините на мястото им и почакайте още няколко часа. В началото на Номер 62 има великолепен пристан, а ми се струва, че и на източния бряг на Номер 61 без никаква опасност можем да достигнем едно място, където ще имаме възможност да завържем въжетата.

— Няма значение, Бил — отвърна старецът спокойно, — завий към Арканзас, предпочитам да съм прекалено предпазлив, отколкото после да изгубя и лодката, и товара й.

— Но аз ви казвам, сър — намеси се Блекфут поразгневен, — че не бива да си пилеем повече скъпоценното време без всякаква нужда! Още утре призори товарът трябва да е във Виктория, ако искам изобщо да имам някаква възможност да го оползотворя.

— Е, сър, в случая хич не бива да става дума за „трябва“ — отвърна сериозно Еджуърт. — Впрочем, ако беше само товарът, тогава, както и да е, щях да кажа, нека рискуваме, ако се случи нещастие, няма да се загуби нищо друго, освен пари, обаче тук е заложен и човешки живот на карта. А дори и йолата не е на борда, за да се спасим с нея в случай на нещастие. И тази жена също ми е поверила всичко, което й е останало още на този свят, и затова трябва да сме предпазливи, дори може би още по-предпазливи, отколкото иначе би било необходимо.

— Но този товар не струва за мен нито цент, ако не…

— Е, за бога, ами тогава ми го оставете — прекъсна го студено Еджуърт, — ако не ви доставя стоките във Виктория в определения срок, няма да имате никакви задължения към мен. Стоките не са станали по-лоши от това, че някой е предложил вече да ги купи. Бил, извий към брега, иначе течението пак ще ни отнесе!

Блекфут удари гневно крак в земята, но Бил, останал няколко секунди в нерешителност, изглежда, стигна до някаква по-умна мисъл, защото хвана бързо кормилото, изви го наляво и бавно обърна носа на лодката в посоката, откъдето все още се разнасяха равномерните удари на брадва. Гребците се заловиха здравата за веслата, защото все пак отново знаеха посоката, в която се движеха, и широкият нос бавно запълзя напреки на течението. Отделни дънери или парчета дърво се лепваха начесто към някой от бордовете на лодката, тъй че, когато натискът и тежестта на дървесната маса ставаха значителни, тя трябваше да бъде насочвана срещу течението, за да може да се отърси от своите „опашки“.

— Но я ми кажи, Бил, съвсем ли полудя, та се подчини на този дърт тюлен? — изруга Блекфут, щом се приближи до другаря си край кормилото, докато останалите бяха усърдно заети с работата си. — Ако спрем сега на брега и останем там до зазоряване, аз съм сто на сто уверен, че хубавият ни план ще стане на пух и прах. Вярно, дотогава мъглата ще се вдигне, но ще бъде светло и можем със сигурност да очакваме, че преминаващите товарни лодки или параходи ще осуетят напълно плана ни.

— Свърши ли вече? — избоботи кормчията и отново насочи лодката срещу течението. — И ти смяташ, че сега е моментът да се възпротивиш? — продължи той след кратко мълчание с приглушен глас. — Сега, когато нищо не можем да сторим двама срещу толкова хора, а само ще се изложим на най-голяма опасност. Нима искаш отсега да събудиш подозрение, което предварително ще направи онези обесници недоверчиви към нас?

— Но как, по дяволите…

— Иначе не си толкова глупав — подигра му се кормчията, без да обърне внимание на възражението му, — я си събери и сега малко акъла и ги остави за известно време да правят каквото искат, и без това вече озадачи стареца с твоята щурава намеса. Още два часа път надолу и течението ще ни закара на уреченото място. А ако те сега завържат лодката на брега и видят, че и ние сме съгласни, ще си легнат спокойно да спят и после няма да има нищо по-лесно от това да развържем лекичко въжето или пък да го прережем. Тогава няма да има какво да ни държи вързани за брега. Не го ли забележат, ще се разбудят само за да продължат да спят вовеки веков, а видят ли го преждевременно, е, тогава ще си имаме малка разправия, но след това няма да могат да променят нищо, още повече че старецът няма у себе си даже и компас. Заради мъглата ще бъдат принудени да продължат да се носят спокойно надолу по течението.

— Тази работа е опасна — каза Блекфут навъсено, — змии и гущери, да бяха почакали тези проклети лодкари поне още един час! Ама не, точно тогава онзи сатанински дървар отсреща трябваше да цепи дървата си до късно през нощта и видиш ли, едва-що старият сухоземен плъх долови познатите му звуци, и веднага се насочи към тях, мътните го взели!

— Застани при въжето! — извика сега Бил на лодкарите, без да обръща повече внимание на своя другар, щом изведнъж пред тях изплуваха сенките на крайбрежните дървета. Еджуърт беше застанал отпред на самия край на носа и се опитваше да прониже с поглед тъмнината, понеже с право се страхуваше от дънерите и коренищата, които често се срещаха в близост до брега. Внезапно под тях се появиха широко разперените клони на една сикомора, рухнала наскоро в реката, и веднага след нея, това можеше ясно да се различи, реката отново извиваше рязко на запад. Подминеха ли веднъж дървото, щяха да се доберат до брега само с усилено гребане, а може би даже и тогава нямаше да успеят, тъй като оттук течението се втурваше със страшна сила обратно към средата на реката.

— Ура — заликува Блекфут със сподавен глас, — нещата се развиват по-добре, отколкото си мислех, и през ум не ми минаваше, че сме били толкова близо до този завой. Сега сигурно ще се откажат от спирането на брега, а озовем ли се веднъж толкоз далеч от него, та мъглата да ни обгърне отвсякъде, ще е необходимо само мъничко да поизвиеш носа на лодката към средата и ще улучим западния нанос на нашия остров!

Бил също разбра, че сега брегът и течението съвсем неочаквано благоприятствуваха техния план, и тъкмо се канеше пак да смени посоката, за да преминат покрай сухите клони на сикомората, когато Боб-Рой, застанал с въжето за завързване на лодката отпред на носа, забеляза навреме неговото намерение и гневно му кресна:

— Към брега, сър, дръж към брега, дяволите да те вземат! Да не искаш да провалиш целия ни труд?

— Върви в пъкъла! — запроклина Бил и изви кормилото в обратна посока, обаче Еджуърт се втурна бързо към него и светкавично го обърна наляво. Изглежда, Бил имаше голямо желание да му се възпротиви, обаче Блекфут беше отишъл напред, вероятно за да види какво всъщност искаше да прави Боб-Рой с въжето, а всички лодкари бяха отнесли веслата си към задната част на лодката, отново готови за работа, което бе приближило последния от тях съвсем до стареца. Численото превъзходство бе изцяло срещу Бил и той се подчини. Впрочем в този миг и неговото внимание бе привлечено към носа, понеже звучният глас на Боб-Рой извика:

— Помагайте, момчета, помагайте, поемете въжето — ахой! — и преди някой да успее да разбере какво всъщност иска да каже, защото извика така, сякаш на брега се намираше някой, на когото се канеше да хвърли въжето, той го запрати с мощен замах върху дънера на старата сикомора и го последва със светкавична бързина.

Всички се стекоха напред, за да видят резултата от този рискован номер, понеже лодката продължаваше бързо да се носи и не успееше ли Боб-Рой в няколко секунди да закрепи въжето така, че да може да устои на огромната тяга на тежката лодка, беше стопроцентово сигурно, че то щеше да го повлече във водата. Но Боб-Рой съвсем не бе рискувал да скочи, без да се чувства доста сигурен в успеха си. Едва сграбчил един от стърчащите нагоре по-тънки клони, той веднага омота въжето около друг дебел клон, провря веднъж отдолу късия му край и го затегна със сръчност, присъща на опитния в подобни неща моряк. Не бе намерил още време да подсигури дебелото въже втори път, когато то изведнъж се изпъна, плъзна се на около половин метър по мократа хлъзгава кора и после, срещайки съпротивата на други клони, се опна със страшен тласък от тежестта на цялата лодка и заплаши да изкорени потреперващия дънер.

Ала старото дърво бе заседнало здраво в тинестото си легло. Не отстъпи. Но оголелият му връх бе повлечен от тласъка дълбоко в реката и от устата на лодкарите, които не бяха иначе особено чувствителни хора, се изтръгна вик на ужас, когато в решителния миг цялата широко разклонена корона изведнъж изчезна в жълтите води заедно със здраво вкопчилия се в клоните техен другар.

Но това стана само за миг. Отделните клони се появиха веднага след това от разпенилата се река и докато бясното кипене на водата около широкия нос на голямата лодка, както и бързото обръщане на кърмата й издадоха, че тя наистина бе задържана от толкова дръзко завързаното въже, от водата изплува и мократа глава на лодкаря. Той отвори очи, колкото да види мястото, където бе завързано въжето, сграбчи го бързо, за да подсили започнатия възел с повторно увиване и затягане, а след това се изкатери колкото може по-бързо по здраво изпънатото въже обратно на лодката. Защото той с право се опасяваше, че ако се опита да я достигне с плуване, щеше да бъде повлечен под нея от водата, която образуваше тук водовъртежи и се носеше с бясна бързина.

Множество ръце се протегнаха към него и докато неколцина му помагаха да се прехвърли в лодката, други се мъчеха да закрепят въжето на борда както трябва. Цялото произшествие обаче едва ли бе траяло толкова секунди, колкото минути ми бяха необходими да го разкажа, и мъжете все още стояха събрани накуп, обсъждайки безумната смелост на другаря си, когато той отново се появи на палубата в сухи дрехи и се излегна удобно на постланото там одеяло. Сега привършиха вечерята си, прекъсната преди това от бързата заповед за гребане, при което чашата с уиски усърдно обикаляше в кръг и изобщо, изглежда, екипажът се беше отдал на спокойно веселие с типичната за подобни хора безгрижност — та нали за момента се бяха отървали от всякаква опасност и несигурност, а лодката им беше в безопасност, вързана за дебело въже. Щом се разнесеше мъглата на зазоряване, можеха удобно да се понесат надолу по течението и да завършат пътуването си.

В това време Блекфут крачеше намръщен по палубата, докато пък Бил се присъедини към пиенето и с доброто си настроение изглеждаше напълно съгласен със спирането на брега. Еджуърт се държеше малко настрани от своите хора и само веднъж размени няколко думи с Боб-Рой, докато минаваше покрай него. Мисис Евърет се беше оттеглила в палатката си.

Лека-полека на палубата ставаше все по-тихо. Хората бяха слезли да спят долу в койките си. Блекфут и кормчията останаха да лежат горе — първият близо до носа на лодката, където беше завързано въжето за борда, а вторият — при кормилото. Еджуърт също така се беше настанил повече към носа, но съвсем близо до струпания там багаж, където, свит на кълбо, спеше и сънуваше Вълчо.

Въпреки че Еджуърт лежеше безмълвно и неподвижно, той съвсем не спеше, а с изострените си от вътрешното вълнение сетива се вслушваше напрегнато и в най-тихия шум, разнесъл се наоколо. Преживяното днес не му даваше покой и той едва ли можеше повече да се съмнява, че онези двама мъже, неговият кормчия и непознатият търговец, бяха в съюз, и то с нечисти, може би дори с престъпни цели. Той наистина бе намерил в барутното гнездо на пушката си пъхната клечка и непознатият сигурно е имал някаква причина, за да направи негодно оръжието му. Но каквато и да беше тя, той не се страхуваше и сега за него бе почти еднакво важно както да разкрие и осуети плановете им, така и да залови виновниците и да ги предаде на правосъдието за наказание.

Няколко часа изминаха така и над реката се беше спуснала катраненочерна нощ. Цареше дълбоко мълчание, само водата шумеше и се пенеше около стърчащите клони на сикомората и в широкия нос на тежката лодка. От небето заблещукаха тук-там звезди, сякаш през някакъв полупрозрачен воал, но само точно над главите им, защото малко по-ниско, мъглата не позволяваше на никаква светлинка да проникне през нейните мрачни и непрогледни маси, а откъм близкия бряг вятърът донасяше от време на време квакането на жабите и самотния вик на козодоя. Нощта над огромната река беше тиха, но неприветлива. Нездравословните изпарения от низините извираха на все по-гъсти талази, смесваха се с жилавата мъгла на Мисисипи и неприятните пари се стелеха ниско над земята.

Бил, който от няколко минути многократно повдигаше глава и се ослушваше над смълчалата се лодка, отметна сега одеялото си настрани и тихо се изправи. Нищо не се помръдваше и единственото, което можа да различи, бяха излегналите се тела на Блекфут и на Стария. Безшумно и предпазливо той се запромъква към носа и там остана няколко минути, внимателно заслушан в някакъв далечен шум. Разпозна го достатъчно добре, това бе шумът от разбиващата се вода в брега на острова, който не беше вече далеч. Тръгнеше ли лодката оттук, течението щеше да я понесе безвъзвратно към изкуствения вал на Номер 61, където положително щеше да заседне, ако мъжете не започнеха да гребат с всички сили, за да го избегнат.

Оставаше да се бои само от едно: тласъкът, който щеше да разтърси лодката, щом се освободеше в това силно течение от въжето си при внезапното му прерязване, сигурно щеше да разбуди спящите, които при по-дълги пътешествия започваха, изглежда, да водят нещо като общ живот със своя плавателен съд и усещаха толкова безпогрешно всеки удар и всяко неравномерно движение на лодката, сякаш това оказваше непосредствено въздействие върху самите тях. А намереха ли въжето прерязано, събуждането на подозрението им бе неизбежно и последиците можеха да бъдат опасни за двамата. Освен това си оставаше и доста вероятно, че в подобен случай гребците ще се заловят с всички сили за веслата, за да задържат лодката в течението, докато все още знаеха къде се намира брегът.

— Време ли е? — попита Блекфут и повдигна предпазливо глава.

— Да — каза тихо Бил, — само че не знам… — Той погледна надолу към своя другар и забеляза как той, без да дава някакво обяснение за намерението си, протегна ръка така, че дланта му допря здраво опънатото въже. В следващия миг острият слух на кормчията долови разкъсването на отделните конопени влакна.

— Добре — промърмори той и се усмихна сам на себе си, — много добре, но ако ти…

Блекфут му направи нетърпеливо знак с ръка да се отдалечи, за да не привлече към него ненужно вниманието на някого, който евентуално би се разбудил, и след като хвърли още един бегъл поглед наоколо, Бил се отдръпна, тъй като и сам разбираше, че така е най-разумно. Също тъй тихо, както беше и дошъл, той се върна на мястото си и отново легна, увит в одеялото си, но този път с лице към кормилото, за да може да наблюдава посоката, която щеше да поеме лодката веднага щом изгуби опората си. Така той щеше да успее да пресметне оставащото разстояние до острова.

Когато кормчията отиде към носа, Еджуърт посегна предпазливо към карабината си и повдигна глава, за да види какво правеха онези двамата. Тихата нощ позволяваше да долови тихото им шушукане, но не и смисъла на отделните думи и когато скоро след това старецът видя кормчията да се завръща на предишното си място и го чу как си легна на палубата, и той отпусна глава на твърдата си постеля. Слабото мъждукане на звездите над него, меланхоличното монотонно ромолене на водата, шумоленето и плясъкът на бързо течащата река скоро започнаха да го унасят и дрямката натежа на уморените му клепачи.

Не след дълго заобикалящите го действителни картини се смесиха с неговите съновидения.

А дебелото въже, което задържаше застрашената лодка на сигурния пристан, потръпваше под лекия, но остър нож. Влакната отстъпваха едно подир друго и скоро едва една трета от въжето задържаше все още увисналата на него огромна тежест. Тогава Блекфут също замря и търпеливо и неподвижно зачака резултата от направения разрез. Но, изглежда, като че ли въжето в последната си част бе обединило най-жилавата си сила. Останало дебело едва колкото палец, то все още храбро се съпротивляваше на връхлитащите водни маси, подгонени от течението и покачването на реката. Но ето че тънкото острие се плъзна още веднъж по влакната, изпънати и без това вече до скъсване. Блекфут чу как те бързо започнаха да се късат едно след друго и ето че — самият изплашен, той повдигна боязливо глава — сега се разкъса и последната слаба опора и с внезапен тласък, ала безшумно, в следващия миг лодката бързо изостави старата сикомора, чиято корона, освободена от огромния си товар, се разлюля, потапяйки се и изскачайки от разпенената вода.