Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (27)

26.
Решителните мигове. Сигналът и последствията

Решителната крачка бе направена — лодката беше понесена бързо от буйното течение към острова и към сигурната си гибел. А лодкарите продължаваха да спят спокойно, забравили, изглежда, всичко, което ги бе изпълвало с тревога през изминалата вечер. Дори и мисис Евърет, изтощена от вълненията през последните часове, лежеше в лека дрямка на постланото в палатката одеяло.

Сега Бил стана и се запромъква напред към своя другар и когато последният по-скоро почувства стъпките му по потреперването на дъските, отколкото ги чу, повдигна глава.

— Намираме се съвсем близо до острова — прошепна Бил, когато двамата застанаха един до друг. — Чувам вече шума на водата в короните на дърветата, нахвърляни край брега на горния му нос.

— И аз го чух — отвърна Блекфут с предпазливо приглушен глас, — но ми се струва, сякаш се разнася доста по-надясно. Не е изключено течението да ни е отнесло малко по-настрани, отколкото очаквахме. В крайна сметка ще е по-добре да отидеш на кормилото и да дадеш носа мъничко по-надясно, в никакъв случай няма да го подминем, ако сме откъм дясната му страна.

— Не става — каза Бил, — скърцането на тежкото кормило ще разбуди спящите или най-малкото Стария… псст, кучето вече ръмжи. Де да бях изхвърлил в реката този проклет звяр!

— Чувам шумове ей от тази страна! — прошепна трескаво Блекфут. — Бога ми, сигурно е островът, и то в дясно… хиляди дяволи, колко настрани ни е отнесла реката. А какво ще кажеш, ако извикаме бързо екипажа на палубата да се захваща за веслата? Тези негодници ще са сега полусънени и щом видят скъсаното въже, ще загребат с всички сили и — право в наноса.

— Може би — каза Бил колебливо, — ако бяхме сигурни в това, планът щеше да е отличен, но ако не пожелаят да гребат, тогава губим играта. Не, нека ги събуди изстрелът ми, щом изминем още една миля, но преди това да избутаме върху люка онзи тежък сандък, който стои до самия люк. После сам ще се погрижа никой от затворените долу хора да не се измъкне през него. В това време ти ще се справиш набързо със Стария, изстрелът ти ще бъде едновременно и нашият сигнал, докато ти няма защо да се боиш ни най-малко от неговата карабина, така ще ударим с един куршум два заека. И ако после застанеш да охраняваш с приклада си малкото кухненско прозорче, поставено ей тук, от лявата страна на лодката, за да не може никой да се покатери оттам на борда, ще уловим цялата компания в миши капан. След това можем да ги пускаме поединично и да ги ликвидираме. Но момчетата отсреща ще внимават, нали?

— Е, разбира се! — прошепна Блекфут. — Абордажната лодка сигурно е готова още от вчера вечерта, когато е пристигнало писмото ти. На нея се сменят непрекъснато дежурни екипажи и в мига, когато чуят изстрела, ще я отблъснат от сушата. Втората лодка ще ги последва веднага. Впрочем нищо няма да ни навреди, ако подминем малко острова. Щом нашите се качат на борда, ще хванем веслата и с малко усилия ще сме в състояние да се доберем до „Резервната бърлога“. И без това така Кели ще бъде по-доволен, отколкото, ако накараме лодката да заседне още в горния край на острова.

— Толкоз по-добре — каза Бил, — но нека не губим време сега, сигурно сме се спуснали вече доста надолу покрай острова. Мътните го взели, сандъкът е тежък, внимавай да не стърже толкова.

— Така сигурно ще свърши работа — прошепна Блекфут, — малкото ъгълче…

— Не, не бива да оставяме никакъв процеп… дай го повече на тази страна — прекъсна го бързо кормчията и забравяйки всичко друго около себе си, двамата забутаха с рамо тежкия сандък.

В това време обаче старият човек, задрямал за малко, надвит от умора, не спеше достатъчно здраво, за да проспи всичко, което се вършеше около него съвсем не безшумно. Бяха го събудили тихото ръмжене на кучето му и стъпките на кормчията, който, промъквайки се покрай него, се видя принуден да стъпи на същата дъска, където лежеше и Еджуърт (тъй като дъските на палубата на подобни лодки минават през целия плавателен съд от левия борд до десния). И макар да не промени неподвижното си положение, той се заслуша с най-напрегнато внимание в тихото шептене на двамата мъже. Но той все още мислеше, че лодката е завързана на предишното си място. Ето че погледът му случайно падна върху някаква тъмна сянка. Надигна се изплашен — та сянката се намираше зад десния борд, а лодката му, задържана от въжето с носа срещу течението, трябваше да е с лявата си страна към брега…

— Нима сънувам? — прошепна той на себе си. — Бога ми, „Костенурката“ плава!

Той грабна бързо пушката си, скочи на крака и видя как двамата мъже, които му бяха сега повече от подозрителни, се мъчеха усилено да изтикат един от сандъците към края на лодката.

— Ей, вие! — извика той неволно и тропна с крак по палубата, уговореният знак Боб-Рой бързо да се изкачи на палубата. — Бога ми, отвързали сме се!…

— На ти сега — изръмжа Бил, — танцът започва, побързай сега и го ликвидирай!

— Е, ще ми отговорите ли? Какво означава това? Лодката ми плава, а вие какво правите с онзи сандък?

— Веднага ще ти обясня — изръмжа Блекфут под носа си и с един скок се озова при своята пушка, която бе оставил наблизо, за да може да хване по-удобно сандъка. Еджуърт стоеше полузакрит от един голям куфар, но пиратът взе пушката си в положение за стрелба и направи бързо няколко крачки напред, за да се открият гърдите на неприятеля му пред неговото дуло и така да има по-сигурна цел.

— Хиляди дяволи! — изкрещя в този миг Боб-Рой отдолу. — Кой е препречил изхода? Дайте път, мерзавци, или ще ви… — Думите му се задавиха от страшните, макар и безплодни усилия да отмести голямата тежест. Дървеното стъпало, на което беше застанал, не можа да устои на прекалено големия товар и се счупи под краката му.

Но този опит бе достатъчен, за да убеди Бил, че сандъкът навярно нямаше да може да противостои на някоя нова атака, проведена от няколко души. Хвърляйки бегъл поглед към стария Еджуърт, той извика бързо на своя спътник:

— Стреляй, в името на сатаната, и дай сигнала, ще ни трябва помощ! — Не бе изговорил още последните думи, когато в тихата нощ проехтя изстрел от карабина.

Той извърна бързо глава, за да види резултата, но веднага се изправи с дивашка ругатня, щом забеляза как другарят му се олюля с високо вдигната карабина в ръката, направи няколко крачки напред и после рухна тежко на палубата. Едва-що старият ловец, с готово за стрелба оръжие, видя как неприятелят му насочва към него карабината си за смъртоносен изстрел, и той също тъй бързо вдигна приклада си на рамо и улучи предателя с непогрешима точност.

Ала недоволен от това, понеже сега, разбира се, вече бе убеден, че кормчията е не по-малко опасен противник, Еджуърт скочи незабавно напред, за да завладее все още зареденото оръжие. Бил от своя страна знаеше не по-зле от него, че ако другият действително осъществеше намерението си, самият той щеше да му бъде изцяло в ръцете. И тъй Бил се затича бързо към полесражението, сграбчи пушката едновременно със стареца и изкрещя със задавен от гняв глас:

— Почакай, негоднико… почакай… помогнах на сина ти да отиде на онзи свят, сега ще изпратя подире му и неговия старец… Пази се, старче! — И той изтръгна оръжието с великанска сила, на която старческите ръце на Еджуърт не можаха да устоят. За щастие в същия миг карабината изгърмя сама и куршумът отлетя безобидно във въздуха. Но кой знае как щеше да свърши схватката за стария човек, понеже описаните събития последваха бързо едно след друго, а тежкият приклад на американската карабина си остава едва ли не още по-смъртоносно оръжие в ръцете на един такъв мъж, отколкото нейният куршум. Обаче произнесените от Бил думи подействуваха мобилизиращо върху вече отпадащите сили на стареца.

— Ха… убиец… убиец! — завика той и с пълно презрение към смъртта се нахвърли към гърлото на пирата с такъв бесен скок, че Бил едва съумя да посрещне бързото и неочаквано нападение. Пиратът успя да докопа ръката на фермера, същевременно вдигна във въздуха с десницата си карабината и тъкмо се канеше да я стовари върху главата на Еджуърт, когато на полесражението се появи един друг противник.

Вълчо, който до този момент бе обърнал внимание на шума дотолкова, че подскочи при първия изстрел и изтича бързо от единия край на лодката до другия, за да открие убития дивеч (та нали господарят му понякога бе стрелял от борда по диви патици и други водни птици), едва-що съзрял борбата и чул задавения от гняв глас на своя господар, той скочи на врата на кормчията, който му беше и без това омразен, и го принуди да пусне карабината. Еджуърт сграбчи престъпника през кръста и тримата се търколиха на палубата.

В това време затворените с тежкия сандък хора в долното помещение не стояха бездейни. Покачиха се на набързо дотъркаляни бурета, запънаха под тежестта собствените си гърбове и с обединени усилия я отместиха поне дотолкова, че един-единствен човек да успее да се промъкне навън. Бил бе предвидил това още отпреди и планът му беше съвсем правилен. Ако можеше да остане на своя пост, той щеше да защитава този тесен проход успешно без никаква опасност за самия себе си. Всеки, който приближеше главата си до обсега на ръцете му, щеше да бъде безнадеждно загубен. Но чрез осуетяването на плана му — да се обезвреди бързо Стария — той се видя принуден да напусне това място.

Боб-Рой пръв се измъкна с мъка през тесния отвор и се хвърли да помогне на своя капитан, както обикновено наричаха стареца. Скоро изходът от борбата бе решен. Макар че Боб изтръгна от поваления предател вече извадения нож и го обезвреди, въпреки че пиратът се съпротивляваше с бясно отчаяние срещу превъзхождащите го противници, той не можа да накара стареца да пусне престъпника. В безумна ярост старият човек бе вкопчил здраво пръстите на едната си ръка в дрехите на убиеца на своя син, докато другата, треперейки, търсеше ножа, паднал нейде по време на схватката.

Вълчо, който виждаше господаря си все още счепкан с противника, също нямаше никакво намерение да го пусне и държеше със зъбите си кърпата на врата и яката на престъпника така здраво, сякаш изобщо никога нямаше да го освободи.

Другите лодкари се изкатериха също подир Боб, вързаха отчаяно съпротивляващия се кормчия с няколко въжета, пръснати наоколо по палубата, и се опитаха да накарат Стария да го повери на тяхната бдителност.

Но ето че изведнъж Боб-Рой се изправи и извика, ослушвайки се към реката:

— Тихо… чувам шум от гребла… ей там насреща.

— Хей, лодката! — изкрещя внезапно вързаният кормчия и се опита с върховно напрежение да докопа една малка свирка, висяща свободно на шнурче около врата му. — Хе-е-е-й! — Последният вик проехтя пронизително над притихналата река. Но в следващата секунда дланта на Боб-Рой притисна здраво устата му, а на другите прошепна:

— Чакайте, за бога, работата започва да ми става ясна. Дайте кърпа да му запушим устата… бързо, а вие, хора, нито звук, ако ви е мил животът!

Сякаш за да потвърди подозренията на лодкаря, в отговор се разнесе остър вик, приличен на вика на нощния сокол, когато търси плячка в бурна нощ. Боб повтори шепнешком:

— Тихо, никой да не мърда, този подлец е човек на хората в онази лодка. Ако не вдигаме шум, може би ще им се изплъзнем в мъглата и в тази тъмна нощ. Дръжте му краката, този звяр мисли сега само как да причини някакъв шум. Мистър Еджуърт, вземи кучето при себе си, ако лавне, може да докара гибел за всички ни… пет…

— Хе-е-е-й! — извика в този миг гласът от лодката. — Хе-е-е-й, Бил! Да те вземат дяволите, отговори де!

Еджуърт се заслуша внимателно в тази посока, пускайки сега за пръв път пленника си, докато мъжете едва съумяваха с върховни, усилия да задържат кормчията.

Но ето че кормилото скръцна и Боб-Рой бързо изтича при него, опитвайки се да го измъкне от водата, за да предотврати и най-малкия шум. Но то беше необичайно тежко, сигурно на него се бе закачило нещо, и с наведено напред тяло кормчията се опита да издири причината. Ала нощта бе така тъмна, а дългото кормило се спускаше толкова ниско, че това му беше невъзможно. Наистина той различи върху малко по-светлата дъска някакъв тъмен предмет, но не успя да установи какво имаше там. Лодкарят притисна кормилото към лодката, доколкото му позволяваше тежестта, и така предотврати скърцането, което можеше да стане много опасно за тях.

— Хе-е-е-й! — извикаха мъжете от гребната лодка, която сега бе очевидно поизостанала повече от преди. — Хе-е-е-й, Бил… къде си по дяволите?

Бил направи нов отчаян опит да даде някакъв знак, но върху него лежаха четирима яки мъже и осем ръце го държаха здраво. Дори не успя да си удари главата в дъските, макар че направи подобен опит.

По ударите на греблата можаха ясно да доловят, че лодката отново бе сменила посоката си и се приближаваше. Почти им се струваше, че тя плава след тях… последвалите минути на най-страшно напрежение накараха мъжете да затаят дъх… всеки миг очакваха вика, известяващ откриването им. Но ето че ударите на веслата престанаха за известно време. Онези правеха вероятно кратко съвещание накъде да поемат. Намираха се толкова близо до товарната лодка, с която сега течението ги носеше заедно надолу по реката, че Еджуърт и неговите хора можаха да чуят гласовете им и дори да разберат няколко думи и ругатни. Най-сетне неизвестните лодкари отново взеха греблата — сигурно се опасяваха, че ще бъдат отнесени много далеч и после ще объркат пътя за връщане. Завиха близо зад лодката от Индиана, и то в посоката, в която Еджуърт предполагаше, че има суша, веднага след това викът им проехтя още веднъж над реката, но никой не му отговори. Докато ударите от греблата постепенно заглъхнаха в далечината, „Костенурката“ продължи да се плъзга безшумно надолу, носена от течението.