Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (14)

13.
Преследването

Мъжете вървяха предпазливо нагоре по бреговете на потока: старият Лайвли и Кук с Боус — по западния, или левия бряг, погледнато от извора на потока, а Джеймс и Хос — по източния, близък до възвишенията бряг. Впрочем, изглежда, Боус се беше отказал от всякаква мисъл за лов. Непрекъснато подканян да търси следи и дири там, където нямаше и помен от живо същество (с изключение на следи от дребен дивеч, презиран от него дълбоко), на всичко отгоре и в местност, където никога не се навърташе по-едър дивеч, той изгуби всякакъв интерес към цялата работа, провеси опашка и се помъкна подир хората.

— Не бива да разчитаме повече на кучето — каза най-сетне Хос на Джеймс, когато двамата изкатериха няколко канари и погледнаха към другите двама и Боус от една малко поиздадена напред скала, — изглежда тъй, като че ли се кани да заспи.

— Нека открием и най-малката подозрителна следа и той пак ще се въодушеви. И с нас хората е също така. При безрезултатен лов се чувстваме уморени и отпаднали, но само да прошумоли нещо в шумата или да открием и най-малката следа от близостта на тъй желаната плячка и в същия миг забравяме всякакво чувство на отпадналост. На мен самия ми се е случвало подобно нещо вече хиляди пъти.

— Но аз наистина не разбирам къде ли ще намерим нещо подозрително — промърмори Хос. — Оттук може да мине и цяла армия, без да е възможно да се различи някоя следа по пръснатите наоколо камъни и скали.

— Тъй ли мислите? — попита Джеймс и по устните му заигра усмивка. — Да, да, обикновено господата от града са толкова неловки в гората, колкото…

— … господата от гората в града — довърши Хос подигравателно, като отправи към него скришом язвителен поглед. Джеймс, изглежда, почувства, че той има право, защото почервеня като рак, но прехвърли карабината, на чийто приклад бе поставил лявата си длан, на другото си рамо и посочи към земята пред себе си.

— Какво е това според вас?

— Това ли? — попита Хос и се наведе внимателно над посоченото място. — Това? Ами нищо друго, освен малко шума и твърде много камъни с няколко мизерни тревички между тях.

— И все пак преди не повече от четвърт час между същите тези камъни е стъпвал елен — отвърна Джеймс.

— Но по какво познавате? Не мога да различа абсолютно нищо, което би потвърдило подобно предположение.

— Наистина ли не можете? — попита ловецът. — Тогава ще се постарая да ви докажа, че не сме предприели това преследване, без да сме в състояние да го проведем както трябва. Виждате ли как един от по-малките камъни е поизместен? Съвсем мъничко наистина, но тясната ивица от по-влажната основа се различава ясно. А там точно в сивия мъх се е провлачило копитото и ето тук, долу, на всичкото отгоре си личи и отпечатъкът от върха му. Но… какво е това? Бога ми…

— Е? — попита Хос учудено. — Та какво виждате толкова особено по каменната плоча? Ако онзи обесник не е имал под краката си длета, на това място не е било възможно да остави някаква следа.

— Открихте ли нещо, Джеймс? — извика Кук от отсрещната страна.

— Ела насам и сам виж — отвърна му Джеймс, — тук има нещо, което непременно заслужава внимание.

Малко по-късно Кук и Лайвли бяха до него и се заоглеждаха наоколо напрегнато и изпитателно.

— Кога валя за последен път? — попита Джеймс.

— Завчера вечерта — каза старецът.

— И мислиш ли, че тази вода е могла да се задържи тук, на камъка, още от по-предишната нощ? — продължи Джеймс, посочвайки към каменната плоча близо до себе си. — Не е ли трябвало вятърът отдавна да я изсуши?

— Може вятърът да е изсушил голяма част от водата — възрази Хос, — а това, което виждаме, да са само остатъците.

— Не, невъзможно е! — отсече старият Лайвли. — Тъкмо този камък е малко наклонен и дъждът би трябвало да се оттече, а водата да се събере ей тук, долу, но това място е сухо. Бога ми, попаднахме на вярната диря!

— Да, наистина! — извика Кук зарадвано. — Сигурно това е мястото, където беглецът е излязъл от потока, и водата, стекла се от краката му, не е успяла все още да изсъхне.

— И на мен първо това ми мина през ума — потвърди Джеймс, — а сега, Кук, нека видим дали Боус струва лула тютюн. Цяла нощ търчахме насам-натам и той трябва да знае, че търсим нещо. Заведи го до следата и да видим какво ще ни каже.

— Боус — извика Кук кучето. — Боус, ела, приятелю, какво мислиш за тази диря? Търси, кучето ми, търси и се стегни, момчето ми.

Боус се подчини на нареждането, но, изглежда, нямаше кой знае какво желание да полага повече усилия. Твърде често се бяха допитвали до мнението му през тази нощ, за да може да вижда в това все още нещо особено почетно или необичайно. Бавно и тромаво той се изкачи на скалата, без да си прави труда да сведе муцуната си към земята.

— Я го виж ти това лениво добиче! — възкликна с негодувание Джеймс. — Учудва ме само, че този пес все още си повдига краката. На негово място аз бих си легнал по-добре веднага и… ха… сега надуши нещо.

И наистина Боус спря внезапно, наостри уши, огледа се бързо наляво и надясно и ето че като помириса още веднъж скалата, на която беше стъпил, козината му настръхна. Той изръмжа тихо и погледна към господаря си, помахвайки опашка.

— Сигурно е бил някой вълк — каза Джеймс недоволно.

— Вълк или негър! — възкликна Кук. — И в двата случая реагира по един и същ начин.

— Негър ли? Тогава наистина е мулатът, избягал от Фурш ла фав, и сега вече няма да ни се изплъзне. Дяволите да го вземат, време е да сложим край на безчинствата му. Какво иска да каже кучето?

Боус поглеждаше въпросително с умните си очи нагоре към своя господар и щом той го помилва гальовно по широкия врат и го подкани да последва дирята, кучето замаха опашка с все сила, за да даде израз преди всичко на безусловната си готовност да се подчини на заповедта. Но след това показа зъбите си, ръмжейки, обиколи няколко пъти с величествени крачки около скалата и започна да се изкачва бавно към стръмния планински хребет, свело муцуната си ниско над земята.

Ловният вик на Кук накара сина му да дойде при тях с конете и в същото време въодушеви Боус. Мъжете наскачаха на седлата и потеглиха подир кучето, което само в началото спираше от време на време, за да позволи на ловците да го настигнат, но щом видя, че са вече на конете, направи няколко странни скока във въздуха с радостен, не особено силен лай и после затича напред бързо и без никакво колебание.

Конниците го следваха отблизо, тъй като гората не беше много гъста на това място, и Боус, закатерил се отначало по планината в права линия, се отби сега по една пътека, която идваше от вътрешността на страната и се спускаше към Мисисипи, водейки от северозапад на югоизток. Хос се възпротиви на това, като твърдеше, че кучето сигурно се е заблудило и че беглецът положително е офейкал по-скоро навътре в гората, отколкото по посока на твърде нагъсто населения речен бряг. Кук пък се обади усмихнато, че трябвало само да се остави кучето му спокойно да тича, то си знаело работата. Междувременно опитното око на горския обитател бе открило вече няколко отпечатъка от стъпки по по-меките места в почвата, които бяха оставени безспорно от беглеца, и разсеяха и последните съмнения у Кук относно посоката, поета от него.

Внезапно Боус се спря, затърси нещо в кръг по земята и после, изглежда, реши да изчака мъжете. Досега те бяха поглеждали по-често към гората, отколкото към кучето, за да не би да им се изплъзне и нещо друго от погледа, но достигайки скоро до мястото, където кучето се беше спряло нерешително, те намериха ясните следи от неотдавна напуснато и набързо използвано място за лагеруване. Тук бе горял малък огън, а разпръснатите наоколо пера и кости доказваха достатъчно ясно, че е бил изненадан див пуяк, бил е убит и част от него е била изядена веднага.

— Бога ми, бил се е разположил тук доста удобно! — обади се Кук през смях. — Как ли не сме чули изстрела!

— Кой знае каква преднина има този мерзавец — отвърна Джеймс, — но във всеки случай печеното сигурно го е забавило. Той едва ли вярва, че някому е хрумнало да го преследва. А сега напред, не бива пак да си пилеем времето със зяпане и дрънкане. Боус също става нетърпелив.

Джеймс имаше право, Боус седеше край огнището, поглеждаше към господаря си скимтейки и с нетърпение ровеше земята ту с лявата си предна лапа, ту с дясната. Но Кук беше слязъл от коня си и след като оглежда почвата внимателно в продължение на няколко минути, извика:

— Тук виждам следи и съм готов да заложа коня си срещу някое зайче, че са оставени от двама души. Едната от тях е широка следа от обувка, а другата е лекият отпечатък на мокасин. Обувката оставя ясни дири. Ако двамата са продължили пътя си по хребета, където наистина биха могли да се придвижват най-бързо, тогава нямаме повече нужда от кучето, ще следя обувката само с очи.

И наистина обещанието му не беше никак пресилено. Скочил пак на седлото, той яздеше бързо начело, малко поприведен напред, забил поглед в земята, а тъй като сега и Боус търсеше по-старателно, преследването обещаваше да им донесе успех. Въпреки спирането си на това място, бегълците, изглежда, не бяха губили повече време, защото преследвачите яздиха по следите им цял час, и то в доста бърз тръс, обаче, без да успеят да забележат абсолютно нищо, когато Боус изведнъж спря, наостри уши, навири опашка и с тихо ръмжене възвести, че е забелязал нещо много подозрително.

Ездачите незабавно спряха конете си и се заоглеждаха внимателно наоколо. Но ето че Кук отново заби пети в хълбоците на коня си, нададе ловния си вик и извика на своите спътници:

— Ето ги къде тичат, напред, заловете ги живи или мъртви!

— Ура! — затържествува Джеймс. — Сега да видим дали няма да си върна патронташа, чумата да ги тръшне тези негодници… ехей, как драснаха само — хупи!

Конете полетяха в пълен галоп по неравния каменист терен и макар че Хос не беше свикнал на подобно бясно препускане, животното, което яздеше, не му остави време за дълги размишления. Напротив, то се опитваше непрекъснато да бъде начело, нещо, което никак не радваше ездача му. Но Хос скоро разбра, че не бе възможно да обуздае коня си. Придружавани от силния конски тропот, ездачите се носеха неудържимо напред като дивото войнство на Водан^[1] и с всяка, изминала секунда се приближаваха до бегълците все повече и повече.

 

 

Там, където преследвачите се бяха натъкнали на следи от малък огън, Котън, който смяташе за невъзможно да бъдат надушени дирите им, беше убил див пуяк, набързо го беше нарязал на парчета и изпекъл, та по-бързото им бягство да не бъде възпрепятствувано поне от отпадане на силите им поради гладуване. Котън би останал и на това място да си полежи с удоволствие, понеже се чувстваше доста сигурен с тази добра карабина, придобита чрез дързостта на мулата. Но Дан не искаше да чуе за това и толкова разпалено го увещаваше, така много говори за опасността, на която били изложени тук, та Котън най-сетне започна да проумява, че повече не бива да се бавят от тази страна на Мисисипи.

След като се изкачиха на планината, идвайки откъм потока, те се озоваха тъкмо над къщата на Лайвли. Тъй като тукашната гора им беше непозната, те тръгнаха по една спускаща се наляво пътека, за която мислеха, че води към Хелена. Но пътеката описваше полукръг на север и свършваше в тресавището. Ако двамата мъже не бяха преследвани, това тресавище надали щеше да им създаде особено големи затруднения, понеже там пътеката се разклоняваше и по отклонението й можеха да стигнат за не повече от час до брега на Мисисипи, която описваше тук дъга и навлизаше доста навътре в щата. Обаче Котън, който мислеше, че са поели към Хелена, загърна по-голямата част от пуяка във вълненото си одеяло, раздели останалото с Дан, за да го изядат пътьом, и потегли, последван от мулата. Дан, далеч не толкова безгрижен като белия си спътник, се оглеждаше страхливо наоколо, за да види дали не ги заплашва отнейде опасност.

— По-добре да бяхме отмъкнали и конете, както исках да постъпим още отначало — наруши той най-сетне мълчанието. — Отдавна да бяхме стигнали вече до Мисисипи.

— И щяхме да оставим такива дири, които можеш да проследиш и в непрогледен мрак — измърмори Котън. — Не, така е по-добре, а освен това мисля да се прехвърлим през реката и там все ще ни се удаде случай да отмъкнем няколко добри коня. Е? Какво ти става пак? Мътните го взели, днес си като някоя стара баба. Всеки миг се спираш, ослушваш се и имаш вид на вкисната мътеница. Ама какво има сега, дявол да го вземе! — извика престъпникът, сам почувствал безпокойство, щом забеляза израза на ужас по лицето на спътника си.

— Нищо ли не чуваш, масса Котън? — попита Дан шепнешком.

— Е, какво? Какво да чуя? Отвори си устата, де! Какво да чуя?

— Конски тропот!

— Конски тропот? Глупости! — отвърна му другият ядосано, ала неволно се огледа боязливо наоколо. — От коя посока?

Без да му отговори, мулатът легна на земята и здраво притисна ухо към каменистата земя. В следващия миг той скочи на крака и извика:

— Да бягаме, да бягаме, кълна се във всичко най-свято, преследват ни! — И без да дочака съгласието на другаря си, той побягна с големи скокове надолу по склона. Котън, който дори не губи време сам да провери правилността на това опасение, се затича подир него колкото можеше по-бързо. Но откритието на Дан се потвърди твърде скоро, защото шумът от провиращите се през гъсталака преследвачи ставаше все по-силен и по-ясен и когато Котън хвърли бърз поглед, назад, успя да различи дори мъжете, които, ликувайки, препускаха неудържимо към тях и след няколко минути положително щяха да застигнат жертвите си.

Котън забеляза голямата опасност, но и в същия миг разбра, че единствената му надежда за спасение се крие в това, да раздвои вниманието на преследвачите. Малко го бе еня дали щяха да спипат мулата, или не, стига да съумееше да спаси собствената си кожа. И когато сега намиращият се на няколко крачки пред него Дан побягна по ръба на една отвесно спускаща се надолу тераса, Котън изведнъж скочи от нея с безумно смел скок, после се провря през гъсталака от ниски сплетени кестени и хикории и вярваше, че по този начин се е отървал от преследвачите си. Може би това щеше да му се удаде, тъй като никакъв кон не можеше да го последва. Обаче с острия си поглед Кук бе забелязал вече на рамото на беглеца собствената си карабина, а в лицето му бе разпознал покрития със зловеща слава Котън. Запознат с всяка педя земя, Кук се спусна по хълма веднага от мястото, където се намираше в момента, за да му пресече пътя, а Хос, който от своя страна се интересуваше повече от белия, отколкото от мулата, последва храбрия ловец с цялата бързина, на която беше способен.

Пътят, избран от Котън, бе действително дотам препречен от буйна растителност, че изглеждаше почти непроходим за коне. Но Кук, свикнал от младини с хайките за мечки, не виждаше в подобна езда нищо необичайно и преследваше беглеца, без изобщо да се съобразява с опасностите, които накараха Хос на няколко пъти да дръпне силно юздите на коня си. Обаче това никак не му помогна. Изглежда, че двете животни смятаха да се състезават, и единственото, което му оставаше да прави, беше да се задържи на седлото.

Облагодетелстван от неравния терен, Котън беше спечелил малка преднина. Сега обаче, когато една малко по-открита местност бе дала предимство на конете, изглеждаше, че бягството му се приближава към своя край. Кук, който летеше по петите му, му извика вече да се предаде доброволно, за да не бъде застрелян като псе. В същото време ловецът полагаше най-големи усилия да задържи Боус, който непрекъснато искаше да се нахвърли върху беглеца и да го спре. Но в ръката на Котън проблясваше острието на нож и Кук знаеше много добре, че храброто му куче щеше да бъде загубено, ако се приближеше на метър от докарания до отчаяние човек. Същевременно Котън не се страхуваше от карабината на преследвача си, защото онзи нямаше време да спре, а камо ли да се прицели. Обаче с всеки скок конят се приближаваше все повече и Котън видя, че не след дълго положително щеше да бъде заловен ако не успееше да отнеме живота на преследвача си, за да спаси себе си.

Само три конски дължини отделяха двамата един от друг, когато беглецът внезапно се обърна. Вдигна светкавично карабината и, изглежда, че последният час за Кук бе ударил, защото Котън беше отличен стрелец. Но от бързото бягство кръвта му беше кипнала, по челото и страните му се стичаха блестящи капчици пот и замъгляваха погледа му. Наистина той насочи смъртоносното дуло срещу втурналия се след него ездач, но треперещата ръка не смогваше вече да държи оръжието здраво и сигурно, цевта играеше насам-натам и щом пръстът му натисна спусъка, куршумът изсвири безобидно покрай лявото слепоочие на ловеца и проби шапката на следващия го по петите Хос.

Дивият предизвикателен и триумфиращ вик от устата на Кук издаде колко безрезултатен е бил изстрелът и преследваният човек отново побягна. Бе дошъл мигът, когато щеше да се реши съдбата му. Кук се опита да стреля, но разбра, че в този миг успехът от един изстрел е твърде съмнителен, и затова улови карабината за цевта, вдигна я и замахна, за да нанесе с нея мощен удар, който щеше да бъде гибелен за беглеца. Но в същия миг конят му се спъна с предните си крака в някаква лоза, направи още един скок напред, за да се отскубне от нея, ала веднага след това се строполи на земята и заедно с вече вдигнатата карабина запокити в краката на престъпника, отскочил бързо встрани, Кук, който в този момент изобщо не внимаваше за коня си, а с поглед неотклонно следеше своя неприятел.

Работата бе взела за ловеца твърде опасен обрат, защото сега той бе в ръцете на един отчаян враг. Но мига, в който Котън светкавично се извърна към Кук и понечи да отблъсне яростното нападение на кучето, към тях в галоп се приближи Хос, без обаче в действителност да има някакви намерения, от които Котън да трябваше да се страхува. Ала престъпникът бе уверен, че вижда в негово лице нов преследвач. Силите му бяха изчерпани, краката му едва го държаха и само инстинктът за самосъхранение го държеше все още на нозе. Със силата на отчаянието той запрати изпразнената карабина срещу кучето, отскочило назад с вой, грабна онази, която бе изпусната от падналия ездач, втурна се надолу по един склон, осеян с многобройни отърколили се камъни, и долу, щом видя, че вторият ездач не го последва, побягна отново, ала този път с по-добри изгледи за спасение, спускайки се по останалата част от склона на планината към блатистата низина.

Чрез бягството на Котън двама от преследвачите се бяха отклонили от дирите на Дан, обаче въпреки това той се поколеба дали да продължи да бяга сам, или пък да последва белия си спътник, с когото още не бяха уговорили място, на което биха могли да се срещнат пак, в случай че се разделят. Обаче Джеймс не му остави много време за размишления. Копитата на пъргавия му кон се приближаваха с тропот по острите камъни и с думите: „Ура, подлецо, пипнах ли те!“ той летеше към мулата.

Инстинктивно Дан отново се обърна и побягна, но веднага след това няколко бора, повалени напреки на пътя му, възпряха неговия бяг и макар че ги прескочи с трескава бързина, те почти не представляваха препятствие за галопиращия след него кон. Той прелетя над тях със смел скок и когато нещастникът извърна глава, видя преследвача си на не повече от двадесетина крачки.

Ето че по-надолу по склона на възвишението се разнесе изстрел, там вероятно се решаваше победата на неговия спътник, на която бе заложена последната му надежда. Само двама неприятели бяха по петите му. Все още бе възможно да ги възпре чрез решителна съпротива. И така той направи бързо няколко скока встрани към един висок бор, спря се тук с готов за стрелба пистолет и извика с глас, почти задушаван от напрежение и вътрешна възбуда:

— Назад! Който направи още една крачка, ще умре!

И бащата, и синът бяха живели твърде дълго из горите, за да могат да се съмняват в истинността на тази заплаха. Но пък сега и двамата знаеха, че жертвата не можеше повече да им избяга. На никой от тях не му идваше на ум да се изложи съвсем безсмислено като мишена. Още от времето на индианските войни те бяха усвоили определена тактика и сега чевръсто обърнаха конете си, скочиха от седлата и всеки от тях се плъзна също тъй бързо зад най-близкото до него стебло, за да имат както прикритие срещу неприятелските куршуми, така и да могат да наблюдават всяко движение на мулата.

А Дан, който може би си помисли, че ще успее да се възползва от този миг, за да спечели отново малка преднина, понечи да избяга бързо в гъсталака, веднага щом видя мъжете да скачат от конете си. Но добре, че хвърли още един поглед назад, защото карабината на стария Лайвли бе насочена вече към него и почти неволно мулатът тутакси се хвърли на земята, за да избегне смъртоносния куршум.

— Джеймс! — извика старият иззад своето дърво. — Подлецът се е прикрил добре, мога да видя само дулото на пистолета му. Ако ти е възможно да му пратиш някой куршум в краката, не се колебай, но… пази се!

— Не бой се, тате — отвърна синът, — той не може да се прицели в мен, защото съм го взел на мушка и ако посмее да се подаде само два-три сантиметра, ще получи куршума ми.

Кратко време и тримата мъже останаха неподвижни по местата си, защото и двамата Лайвли бяха дочули изстрела откъм склона на възвишението и сега, без да излагат излишно собствения си живот на опасност, искаха първо да изчакат резултата от действията на Кук, преди самите те да предприемат решителни стъпки. Знаеха много добре, че мулатът не може повече да им се изплъзне и Джеймс нададе своя силен ловен вик, който не остана задълго без резултат. Откъм посоката, в която бе избягал Котън, зашумоляха храсталаците и от гъсталака изскочи Хос на запенения си кон.

Дан също така дочу шума и се подаде малко напред. Тогава пръстът на стария Лайвли натисна спусъка и изстрелът проехтя из гората. Но Лайвли нямаше никакво намерение да стреля по самия мулат, а се беше прицелил само в едно висящо на дънера парче кора, за да изплаши беглеца и да го накара да се предаде. Той обаче, мислейки вероятно, че със своето движение е открил някоя част от тялото си или може би е одраскан от някое парче на разлетялата се кора, скочи неволно бързо напред, като съвсем забрави, че би могла да го застрашава беда и от страна на Джеймс. Последният насочи карабината си светкавично към Дан и стреля. Улучен в бедрото, мулатът извика и падна на земята.

Но тази рана в никой случай не беше опасна, тя имаше целта само да попречи на мулата да продължи бягството си. Сега обаче, надавайки дивашки викове, към мястото на двамата се приближи в галоп Хос с безредно развени руси коси, с разпокъсани от тръните и храстите дрехи и високо вдигната сачмалийка. Скочи от коня до ранения човек и още в следващия миг стовари тежкия си приклад върху главата му. Обаче явно недоволен от това, той отново замахна, ала вече и Джеймс бе достигнал мястото и се хвърли към него.

— Стой, сър, стой ти казвам! Нима си свикнал да изтезаваш хора, които лежат ранени на земята?

— Чумата да го тръшне този мерзавец! — изкрещя Хос с дрезгав глас и се опита да се откопчи от младия човек. — Човече, остави ме да счупя черепа на този нехранимайко или може би искаш някой от бандата да се измъкне, докато приятелят ти лежи застрелян долу в клисурата?

— Какво?… Кук? — извика Джеймс ужасен и пусна ръката на злодея, който незабавно пак вдигна тежкото оръжие, за да убие тежко ранения. Междувременно обаче се бе приближил и старият Лайвли, който не беше вече така пъргав като сина си, изтръгна без много церемонии пушката от ръката на разбеснелия се Хос, захвърли я надалеч, после пристъпи до изгубилия съзнание мулат и извика ядосано:

— По дяволите, сър! Когато тръгваш с джентълмени на лов, дръж се като джентълмен. Този пленник е наш и искаме да остане жив, за да получим някои разяснения за кражбите из околността.

— Но съучастникът уби твоя зет — извика Хос.

— Той тъкмо преваля хълма и идва насам — отвърна спокойно старецът. И наистина, към тях се приближаваше Кук, пеша, с разкървавено чело и карабина в ръка. Той бе чул изстрела и сега прехвърляше ниския хребет на възвишението, който се простираше вълнообразно в северозападна посока. Кук поиска преди всичко да разбере защо Хос не му беше помогнал по някакъв по-добър начин и не бе стрелял със сачмалийката си поне в краката на Котън. Хос отвърна, че бил на твърде голямо разстояние, и каза, че бил помислил Кук за смъртно ранен.

— Е, тогава наистина бе много любезно да бъда оставен сам на земята — измърмори Кук. — Но виж ти, наистина тук лежи мулатът! Мъртъв ли е?

После с няколко думи той разказа за преследването на Котън и за злощастното падане на коня му решителния миг. По-нататъшното преследване било безполезно, тъй като Боус би проследил дирята на един мулат, но не и дирята на бял, дори и да бъдел в състояние все още да тича. Ударът, нанесен му от беглеца, когато кучето се канело да се нахвърли върху него, бил засегнал плешката и гръбнака му, тъй че дори и да не била повредена някоя кост, Боус едва би бил в състояние да се движи. Сега той куцукаше с видимо напрежение подир господаря си.

Мъжете решиха да вземат мулата със себе си у дома, защото фермата беше във всички случаи по-близо от Хелена. Там щяха да обсъдят и всичко останало.

Куршумът, на Джеймс беше пронизал бедрото на Дан и раната кървеше силно. Но, изглежда, че ударът с приклада се бе оказал за него много по-опасен, понеже дясната му ръка, вдигната от него, за да посрещне стоварващото се отгоре му оръжие, бе счупена близо до китката, а между гъстата черна къдрава коса от дясната страна на главата му бликаше кръв. Сега старият Лайвли го превърза, доколкото можеше, обаче мулатът не издаваше никакви признаци на живот. Само слабите удари на сърцето му показваха, че е още жив, и те нямаха друг начин да го пренесат, освен върху два конски чула, опънати между конете на Кук и стария Лайвли, които образуваха по този начин вид носилка. С нея те можеха, разбира се, да се придвижват много бавно по неравния терен.

Обаче Джеймс заяви, че този път няма да остави белия да се отърве толкова леко, а че иска да проследи дирите му, докъдето това му е възможно. Той помоли баща си да го извини пред дамите, понеже го задържала важна работа, нетърпяща отлагане, после нарами карабината си, скочи на коня и потегли по следите на Котън с най-голямата възможна бързина. Впрочем последният бе сигурно ранен, защото Джеймс забеляза на няколко места кървави петна. Но от един камък нататък те изчезваха. Вероятно на това място той се беше превързал, тъй като не се е опасявал повече от преследване, и сега на младия човек не му оставаше нищо друго, освен да търси да различи някаква следа там, където окото на лаика би видяло само девствена и дива природа, никога недокосвана от човешки крак.