Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (4)

3.
Хотел „Юниън“ и неговите гости

Читателю, виждал ли си вече някога общата зала за посетители в американска странноприемница? Не? Жалко, това би ми спестило описанието й. Също като нашите железопътни гари и тези общи зали в целите Съединени щати имат такава прилика, която не може да се отрече в нито един щат, нито в Севера, нито в Юга; тя се наблюдава не само в най-скъпите заведения на източните градове, но и в обикновените „Grog-shops“^[1] из полуцивилизованите райони. Тезгяхът, независимо дали е покрит с мраморни плочи, или е зад мръсна дървена решетка, е снабден с обичайните малки шишенца с ментовка и Стантън Битърс^[2], та всеки посетител да може да подправи питието си с някоя от тези две силни спиртни напитки, а зад него са наредени искрящи лъскави гарафи, които с цветното си съдържание подканят посетителите да си пийнат. Празните места между тях са запълнени с портокали и лимони, а по най-горните полици се перчат великолепни бутилки шампанско, както и сладки ликьори с пъстри етикети по шишетата. Но пътникът никога няма да се почувства уютно в тези обществени заведения, независимо дали носят названието „хотел“, „странноприемница“, „гостилница“, или пък „пансион“. Както всичко в Америка, с изключение на някои частни жилища, е създадено и уредено само за краткотрайно ползване и консумация и е лишено от всякакъв истински уют, така и странноприемниците са уж създадени за удобство на пътуващите.

Цялата вътрешна уредба ни доказва това. Столове са поставени само пред камината и посетителите се събират по стар навик около нея дори и през лятото, когато не гори огън, дъвчат тютюн и плюят в непобутнатата пепел. Никой не сяда с чашата си на маса, за да прекара в бъбрене с приятеля си поне половин час. Никой не се обляга удобно назад в стола си, за да погледа влизащите и излизащи хора. Всички стоят на групи, току-що напълнената чаша се изпива набързо, най-много понякога да се хвърли бегъл поглед на някой вестник и посетителят отново тръгва забързано по своите работи или удоволствия.

Хотел „Юниън“ не правеше изключение от това правило. Срещу вратата се намираше тезгяхът, зад който един млад човек, изглежда, едва намираше време да напълни поръчаните чаши. Вляво беше камината, вдясно два прозореца гледаха към „Елмстрийт“, а два други прозореца до вратата откриваха гледка през верандата към широката „Фронт стрийт“ и същевременно към пристаните за параходи и лодки, както и към реката. В средата на доста обширното помещение бе поставена четириъгълна маса и дузина столове. На масата се намираха няколко вестника — „Стейт Газет“, „Чероки Адвокейт“ и „Ню Орлиънс Булетин“. Малко огледало и неизбежният американски часовник над камината допълваха мебелировката.

Но по-интересни бяха хората, които стояха наоколо из залата. Само двамина седяха, и то като украшения от двете страни на камината, обърнали гръб на останалите и вдигнали високо крака на перваза до часовника.

Централно място сред посетителите заемаха четирима мъже: един млад адвокат от Хелена на име Робинс, един фермер от околността на Литъл Рок, някакъв едрококалест момък, който въпреки светлосиния си фрак от вълнен плат и черната поизносена филцова шапка имаше във вида си нещо очебийно моряшко, и най-сетне така нареченият „Мейлрайдър“ — пощенският куриер, който разнасяше на кон кожения пощенски чувал между Хелена и Стронгс Постофис, недалеч от реката Сент Френсис. Разговорът се въртеше сега около описаното преди малко сбиване, по-голямата част от което присъстващите бяха наблюдавали през прозореца, и пощенският куриер — дребно сухо човече на около двадесет и пет години — бе особено озадачен, че такъв голям брой яки мъжаги с дързък вид първо бяха сплашени от един-единствен човек, а после пък друг им беше попречил да пристъпят към изпълнение на отмъщението си.

— Джентълмени! — каза той, говорейки разпалено, при което употребяваше необичайно често това почетно обръщение, сякаш така искаше да убеди слушателите си, че и той самият принадлежи към тази особена категория хора. — Джентълмени, мъжете на Арканзас започват да се израждат, демократическият принцип загива. Откъм Изтока нахлуват все по-опасни монархистически възгледи. Джентълмени, боя се, че ще доживеем и такова време, когато във Вашингтон ще короноват някой крал и тогава кралят ще се казва Хенри… Клей!

— Хенри? Глупости! — каза презрително фермерът. — Ако това стане, тогава нека си запазят краля за себе си, в Изтока. Хич няма да припари тук, отвъд Мисисипи, гарантирам ви. По дяволите, дедите ни, паднали за своите деца, ще се обърнат от срам в кървавите си гробове, ако внуците, нараснали на милиони, не съумеят да защитят онова, което те извоюваха срещу численото превъзходство на противника. Това са побъркани идеи, които могат да бъдат донесени само от чужденци. Израснали в позор и вериги, те не са в състояние да си представят, че някой народ би съществувал, ако не бъде воден за повода от някакъв си монарх. Мътните го взели, неотдавна четох в една книга, как придворните лакеи в градовете отвъд Голямата вода^[3] пълзят смирено с превити гърбове и си играят на изискани маниери. Чумата да ги тръшне — дойде ли ни някога такава измет тук, в Арканзас, ха — дръж — как ще ги подгоним с кучетата!

— Ха-ха-ха-ха! — разсмя се дребничкият адвокат. — Хауит се разпали здравата. Сдържаност, доблестни ми гражданино, сдържаност! Нашата конституция ни защитава срещу подобна опасност?!

— Ах, я остави ти конституцията — промърмори Хауит, — ако самите ние не се защитим, конституцията и разните там адвокати също няма да са в състояние да го сторят. Тя ще бъде отменена, а те ще си сменят боята — всичко това сме го преживявали вече. Не, фермерът е онзи, който представлява същината на щатите, и тъкмо неговата свободна земя би попаднала под властта на едно деспотично правителство. В такъв случай той би трябвало да култивира земята и да допринася за непрекъснатото развитие на промишлеността, за нарастването на приходите от година на година, а накрая дори няма да има право да си отвори устата, когато стане въпрос за собственото му щастие или нещастие. Не, фермерът или по-скоро народът крепи държавата — не конституцията, а на държава без народ не може да помогне и най-добрата конституция.

— Ами да, нали и аз това казвам — намеси се с тънкия си глас пощенският куриер, без да разбира много добре какво иска да каже другият, — затова и аз се учудих, че тези хора се оставят да бъдат така сплашвани и водени от един-единствен човек. По дяволите! Де да бях аз между тях, щях да покажа на онзи янки — при тези думи той се огледа да не би ханджията да е нейде из помещението — какво означава да посягаш на свободни американски граждани.

— Напротив — отвърна спокойно фермерът, — зарадвах се, че хората се вразумиха. Онова, което бях чувал по-рано за Хелена, почти ме бе накарало да повярвам, че в цялото градче живеят само негодници. Драго ми е, че сега ще се завърна у дома с друго мнение. Защото, е, не е нещастие понякога един такъв свободен и безгрижен народец малко да се разбуйства, щом след това всеки ще се прибере спокойно у дома си.

— Но тази нощ много малко от тях ще се върнат у дома си! — подхвърли през смях онзи със синия фрак. — Тези веселяци започват с галона бренди, но никак няма да се учудя, ако спрат едва след изпразването на цяло буре. Крясъците им долитат чак дотук.

— А всъщност какво се случи тук? — попита сега фермерът, обръщайки се към останалите. — Пристигнах тъкмо когато отвън бяха поставили натясно ирландеца, а после внесох кобурите на седлото си в задната стая. Да не е имало днес съдебно заседание?

— Съдебно заседание? — повтори онзи в синия фрак. — Не, нищо подобно, друга беше работата — земята и къщата на Хоулк бяха продадени на търг.

— Къщата на Хоулк ли? Къщата на богатия Хоулк? — извика Хауит учудено. — Но това съвсем не е възможно. Дявол да го вземе, само преди осем дни минах оттук и изобщо дума не ставаше за подобно нещо.

— Да, нещата се променят — обади се Синия смеейки се, както знаете, Хоулк тръгна с товарна лодка за Ню Орлиънс. Но, изглежда, нейде по пътя се е блъснал в някое коренище или му се е случило някакво друго нещастие. Накратко, цялата лодка е изчезнала безследно, а преди пет дни тук се появи синът на Хоулк… — Та Хоулк имаше ли син? — попита фермерът. — Нали изобщо не беше женен?

— От предишен брак — отвърна Синия, — неколцина тукашни хора са познавали семейството. Младият Хоулк искал много да остане тук, но още на втория ден го хванала треската и ето защо тази низина му опротивяла толкова, че още на третия ден обявил продажбата на цялото имение. Тази сутрин се състоя търгът, а младият Хоулк отпътува отново за Батън Руж с парахода, който спря тук днес по обед.

— Мътните го взели, ама че бързо е направил сделката. Тогава сигурно хубаво място е отишло на безценица, а? — попита куриерът, който също така бе влязъл в пивницата едва по време на сбиването.

— А не! — отвърна адвокатът. — Местата за строеж са почти от най-хубавите в Хелена и се намериха доста кандидати. Аз самият участвах в наддаването, също и съдията Дейтън, изглежда, имаше голямо желание да сключи тази сделка. Но в крайна сметка ханджията ги купи и плати веднага в суха пара, както беше условието. Смарт май е напечелил доста пара тук в Хелена.

— Странно, много странно — промърмори фермерът под носа си. — Хоук ми каза веднъж, че нямал ни дете, ни коте в Америка и искал да продаде цялата си собственост и да се завърне в Германия.

— Е да — обади се Синия, — имаше си той такава слабост, да минава все още за млад човек. Винаги отричаше, че е бил вече женен. Нали познавате младата вдовица оттатък, точно до Дейтън. — И сочейки с палец през рамото си, той разкриви и без това некрасивото си лице в грозна и зла усмивка.

— Бедната жена — каза млад търговец от Хелена, който се бе приближил току-що до тях и бе чул последните думи. — Ходи из града като сянка, казват, че много обичала Хоулк.

— Ами нали се бяха сгодили вече — намеси се адвокатът. — След като той се върнеше от Ню Орлиънс, щеше да бъде сватбата. Но човек предполага, господ разполага. Сега Мисисипи е брачното му ложе, а собствената му лодка — ковчег.

В последно време твърде много лодки бяха сполетени от нещастия — каза замислено фермерът. — Знам, че само от Литъл Рок са потеглили три, които никога не са пристигнали на местопредназначението си. Държавата би трябвало да направи нещо повече за отстраняването на огромните количества дънери поне по самото течение. Боже мили, колко хора загинаха вече по този начин и какви ли не стоки погълна ненаситната Мисисипи!

— Е, ама най-често самите хора са си виновни! — извика ядосано Синия. — Щом някой хубостник реши да превози стоки по реката, без ботушът му да се е отделял някога от твърдата божия земя, той вземе, че си направи нова плоскодънна лодка или купи някоя стара, натовари в нея партакешите си, седне отзад при кормилото и си мисли — реката сама ще ме води надолу, накъдето искам, нали плаваме по течението. Да, плаваме надолу по течението, докато се закачим някъде, а после е вече твърде късно. Мисисипи не обича да се шегуват с нея, а не един или двама са губили стоките и живота си заради някакви си мизерни четиридесет или петдесет долара, за да не ги дадат на някой свестен лоцман или кормчия.

— Моля за извинение — каза фермерът. — Но всички, потеглили от Литъл Рок, имаха на борда си лоцмани, хора, които даваха честната си дума, че били плавали по реката от десет или петнадесет години. Въпреки това загинаха. Ала на такива хора не можеш да надникнеш в сърцето. Някои се представят за лоцмани, а после се доверяват на късмета си, че ще ги поведе през опасностите надолу по реката. В най-благоприятния случай те постепенно се запознават с течението и при това печелят добре. А в най-неблагоприятния случай може би могат да плуват и така спасяват на брега скъпоценните си особи.

— Джентълмените говорят за лоцмана, който неотдавна бе изхвърлен тук на брега, така ли? — попита едно дребно съсухрено човече със снежнобяла коса, дълбоко изрязани черти и сиви святкащи очи, което се присъедини в момента към тях от една друга група. — Да, той бе великолепен екземпляр за онагледяване на костни счупвания — дясната бедрена кост, левия пищял, четири ребра отляво, а дясната ръка буквално надробена, така че парчета от костта бяха изскочили навън, тилът му — силно наранен, и въпреки това човекът не беше умрял. Бях решил, че за мен е въпрос на чест да го поддържам жив още цял час, но не беше възможно. Крещеше непрекъснато.

— Велики боже — каза фермерът и потръпна при тези думи, — в такъв случай от милосърдие е трябвало да цапардосате този нещастен човек по главата. А какво му се беше случило?

— Котлите на парахода „Генерал Браун“ се бяха пръснали — отвърна адвокатът, — струва ми се, че тогава загинаха петнадесет души.

— Да, но без особени други наранявания — обади се дребничкият доктор, — двама негри с откъснати глави, на една жена й бе смазан гръдният кош…

— Ама защо трябва да знаем всичко това с такива подробности? — извика фермерът и се извърна, изпълнен с погнуса и възмущение. — Бога ми, докторе, разваляте на хората апетита!

— Моля за извинение — каза дребосъкът, — но подобни случаи са извънредно важни за науката и в това отношение аз наистина не познавам по-подходящо място в целия свят от бреговете на Мисисипи за наблюдения над ранени хора и трупове. Преди да се случи онзи интересен инцидент край Фурш ла фав, живях около три седмици във Виктория, срещу устието на Уайтривър и Монтгомърис Пойнт. И всяка седмица, та често даже и през ден на тамошния бряг бяха изхвърляни трупове. Веднъж между тях имаше един мъж, на когото точно над дясната бедрена кост му бяха…

— Е, ама да те вземат дяволите! — извика Синия ядосано. — Хиляди харпуни и моржове, имам дебела кожа, през живота си съм виждал неведнъж как тече кръв, но когато някой ти описва страданието и мъката толкова подробно и не престава да предъвква все едно и също, то най-сетне ти се втръсва, отвращава те и те кара целия да настръхнеш.

— Всякакво научно обяснение, дадено на хора, които си нямат никакво понятие от наука — извика ядосаният от тези думи дребосък, нахлупвайки още по-здраво сивата си копринена шапка, — хора, познаващи само кожата на себеподобните си, без да се интересуват дали вътре в тях има кости, или памук — всякакво научно обяснение от някой разумен човек, имал глупостта да им го даде, отива на вятъра и аз не виждам защо трябва да пилея скъпоценното си време тук, за да правя услуга на подобни хора.

И без да изчака някакъв отговор или да удостои останалите с поглед, той взе стария чадър от памучен плат, облегнат на съседния стол, стисна го под мишница и бързо излезе през вратата, размахвайки възбудено ръце.

— Слава богу, че си отиде. Винаги когато е наблизо, ме побиват тръпки и аз не знам какво да направя, но бих могъл да се закълна, че се размирисва на трупове, щом влезе в стаята — каза адвокатът.

— Та този ли е практикуващият тук лекар? — попита фермерът, който бе изпратил дребничкия човек с учуден поглед.

— Лекар ли? Опазил господ — отвърна през смях Синия. — Тукашните хора го наричат така, защото говори само за рани, трупове и операции. Но с това вече е подвеждал неведнъж пришълци да се съветват с него за различни заболявания, което после им се е отразявало страшно зле.

— Сигурно никой не е отишъл при него втори път — обади се фермерът.

Синия се изсмя високо и извика: — Не, наистина не е. Никой жив човек не може да се похвали, че е бил лекуван от „доктор“ Мънроув. Петимата, които бяха при него на лечение, разбира се, всичките току-що заселили се, умряха набързо и сега някои от тях се пазят цели, а други пък на парчета в чист спирт или бог знае в какво в работния му кабинет, както той самият го нарича. Затова и никоя икономка не можа да се задържи в дома му.

— Какво ли сатанинско удоволствие трябва да е това, тъй да се любуваш на най-страхотни сцени — потръпна фермерът.

— Да, и сега вече то се е превърнало у него наистина в страст — взе думата адвокатът. — Когато неотдавна научи за линчуването край Фурш ла фав, както и за изгорения методистки проповедник, за малко щеше да умори коня под себе си, за да пристигне там навреме и да присвои овъглените останки на убиеца.

— А не се ли чу нищо повече за избягалите съучастници? — попита фермерът. — В Литъл Рок разправяха, че Котън и мулатът били офейкали.

— Да, наистина! — намеси се адвокатът. — Вярно, че онези от Фурш ла фав не са се интересували повече от тях, защото са искали само да се отърват от бандата. Но седмица след това бегълците са били забелязани от Хот-Спринг-Каунти, а тъй като по-рано убитият предводител на регулаторите Хийткът е живял тъкмо там, двамата са били преследвани най-ревностно. Обаче Котън е хитра лисица и сигурно по това време е бил прехвърлил вече Мисисипи.

— Хмм, да — добави Синия, — казват дори, че вече са го виждали чак оттатък във Виктория. Той няма да се мерне повече в Арканзас.

— Ами индианецът наистина ли е изгорил проповедника? — попита младият търговец все още невярващо. — Наистина, всички вестници го писаха, но на мен все ми се струва невероятно. Как е възможно законите да допуснат подобно нещо!

— Ха, законите — извика Синия презрително, — та какво ли могат да направят законите, щом народът си знае неговата? Законите са за старите жени и децата, които могат да бъдат сплашени от всяка писарушка. Който не се закриля тук сам, на него законите не могат хич нищо да му помогнат.

— Аз съм на съвсем друго мнение — отвърна фермерът. — Тъкмо законите доведоха нашата държава дотам, където се намира в момента, и всеки добър гражданин е задължен да ги спазва. Аз вярвам, че тук-там из пустите райони наистина има места, където те не са в състояние да окажат благотворното си въздействие, и тогава насилствените действия предизвикват насилствени мерки. Но иначе за един гражданин на Съединените щати не би трябвало да има нищо по-свято от законите, защото само те му дават гаранция за неговата свобода. Но, джентълмени, става късно и много ми се иска да се изкача до Колби, преди да се е стъмнило. И така, лека нощ. След няколко дни отново ще намина насам и тогава, Бродли — обърна се той към младия търговец, — струва ми се, ще можем да сключим сделката. Горе имам да изплатя само няколко стари дълга, но вероятно ще ми останат необходимите пари. И така — гуд бай!

След тези думи фермерът плати на тезгяха малката си сметка, поиска да му изнесат кобурите, преметна ги през седлото на своя — нетърпеливо ровещ земята кафяв кон, възседна го и след като поздрави още веднъж, се понесе в тръс надолу към гората, опасала градчето.