Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (33)

32.
Искането на Кук. Откриване на убийството

— Скуайър Дейтън — каза Кук, щом вратата се затвори след двете жени, — мистър Хос тръгна от нашата ферма вчера следобед, и то с единствената цел и дори със специалното поръчение да говори с вас и да ви предаде важни вести. Но както току-що чух, той дори не се е мярнал в Хелена. Мисис Дейтън…

— Лъжете се — прекъсна го съдията спокойно, — той беше тук и ако вие идвате със същите намерения като него, тогава аз наистина не разбирам, че вашата припряност и вълнение са оправдани.

— Бил е тук? — попита Кук учудено. — Но мисис Дейтън каза…

— Срещнах го долу в града — прекъсна го съдията — и понеже работата ми се стори твърде важна, за да губим дори и минута, изпратих го моментално в Синквил, защото иначе щеше да пропилее ценно време само за някакво си посещение на учтивост у дома. В същото време аз се заех с онова, което оставаше да се върши тук. Както ми каза той, вие сте искали да свикате от околността всички мъже, които успеете да съберете набързо, та да можем да нанесем решаващия удар веднага щом той се върне. Изпълнихте ли намерението си?

— Струва ми се да — каза бързо Кук, — старецът и Бил се придвижват насам със значителен отряд.

Добре, тогава поне засега ще изчакаме спокойно, докато получим известия от Синквил. Мистър Хос бе напълно прав, като ми внушаваше особено настоятелно, че трябва да внимаваме да не предупредим по някакъв начин престъпниците преди решителния удар. Във всеки случай не би било уместно да довеждаме фермерите в Хелена, преди да сме в състояние незабавно да предприемем действия срещу неприятеля.

— Мистър Хос може да е бил прав тогава — прекъсна го Кук, — но нещата се промениха. Вярно, че отначало и ние мислехме да не навлизаме всички наведнъж в града, понеже онази банда положително си има шпиони в Хелена. Ето защо аз и Джеймс избързахме на коне напред, а другите останаха да лагеруват на около миля оттук в „Прерията на скалповете“ — сигурно знаете това място, скуайър, където преди две години бяха ограбени и скалпирани двама мъже. Налага се решителният удар да бъде отложен, докато съберем достатъчно големи сили. Но междувременно други приготовления станаха необходими, и то тук, в самия град.

— Тук, в Хелена?

— Да. Хос сигурно ви е казал, че Котън избяга, нали?

Съдията кимна.

— Добре — продължи Кук, — отначало си помислихме, че той ще се опита да се измъкне през блатата или пък ще се прехвърли отвъд Мисисипи. Но не стана така, положително е избягал в посока към Хелена, моят тъст и Дросли проследиха дирите му и така ние двамата, Джеймс и аз, се качихме на конете вчера вечерта и тръгнахме от нашата ферма, за да можем да започнем нашите издирвания още днес сутринта. Искахме пътем да спрем да лагеруваме за няколко часа и да оставим конете да си отпочинат, обаче размислихме и понеже не се знаеше дали в скоро време на животните ни нямаше да се наложи да си напрегнат силите прекомерно много, решихме да препуснем здравата, да потропаме на вратата на хотел „Юниън“ и да събудим негъра. Тъй стана, че малко преди зазоряване се добрахме до горната част на града, и то, както каза Джеймс, до странноприемницата „Сивата мечка“, където все още светеше и се вдигаше голям шум. Там Джеймс усети странното желание да пийне чашка горещо кафе и тъй като и аз нямах нищо против, похлопахме на портата. Ако обикновеното ни почукване беше гръм, ударил и разтърсил малката постройка до основи, едва ли въздействието му можеше да има толкова вълшебна сила. В един миг целият шум затихна, а Джеймс, който бе изостанал няколко крачки зад мен и можеше да наблюдава осветените странични прозорци, каза, че светлината изгаснала, преди да успее да си отвори устата.

— И никой ли не отвори на тропането ви? — запита съдията с напрегнато внимание.

— Ха, отвориха, разбира се — продължи Кук, — нямаше как да си играят съвсем на опосум^[1]. Най-сетне се появи някакъв възрастен тип и ни попита какво искаме. Джеймс, застанал междувременно до мен, му каза нашето желание, но старият не го остави дори да довърши и ни увери, че нямал нито царевица, нито кафе, пожела ни „на добър път“ и тръшна вратата под носа ни.

— Е, та какво подозрително има тук? — попита съдията.

— Ха, струва ми се, че това може да е достатъчно подозрително — отвърна Кук, — ама ние все още не си помислихме нищо лошо, а се върнахме отново при конете си, които ни чакаха завързани край пътя, и изминахме известно неголямо разстояние по посока към Хелена. И ето ти на, тъкмо когато достигнахме онова открито място, където близо до папаовите гъсталаци се издига самотно каучуково дърво, обрасло с дива лоза, видяхме как над реката се издигнаха няколко ракети, на които след кратко време бе отговорено от „Сивата мечка“. Разбира се, ние се спряхме на мястото, където се намирахме, и зачакахме да видим какво ще се случи. Не измина и половин час и дочухме равномерните удари от веслата на лодка, която се приближаваше откъм другия бряг. Възможно е да беше тръгнала от същото място, откъдето бяха изстреляли ракетите.

— И тя спря при „Сивата мечка“?

— Разбира се, че тъй стана — отвърна Кук, — поне спря до товарната лодка, намираща се на брега под кръчмата. Нямахме възможност да разберем нищо повече в дадения момент.

Дълго време съдията гледа замислено пред себе си. Най-сетне той се обърна към фермера и го попита:

— А колко бяха ракетите и какъв беше техният цвят?

— Какъв цвят ли? — повтори учудено фермерът, който бе виждал вече ракети и бе чувал да се говори за тях, но не знаеше, че могат да бъдат с различни цветове. — Колко са били на брой? Да не би да знаете техния сигнал?

— Аз ли? Не — усмихна се съдията, — искам да кажа, че ако е била само една, и то обикновена ракета, е възможно да е било и случайност. Често лодкарите си правят подобно удоволствие или понякога си дават сигнал, ако, да речем, от някоя товарна лодка са избързали напред работници с лека лодка и чакайки на брега, дават знак на своя плавателен съд.

— Да, да, известно ми е — каза Кук, — същото бихме си помислили и ние, но защо бе тогава онова толкова явно криене на хората в странноприемницата? Защо не ни пуснаха да влезем, а отвориха вратата на другите, които дойдоха по-късно?

— Не знам — обади се съдията Дейтън, — все пак не е изключено да сте се излъгали.

— Да, скуайър — каза фермерът малко по-припряно, — може и да се заблуждаваме, но сега не му е времето да се гледа лекомислено на подобни неща. Знаем, че на онзи остров в Мисисипи съществува опасна банда, и повече от вероятно е и в Хелена да има някое свърталище, където се укриват тези мерзавци. Освен това Джеймс ме увери, че онази „Сива мечка“ отдавна си е създала повече от съмнително име, а близо около нас са извършвани също и други престъпления. Предполага се, че виновниците трябва да се търсят в Хелена. Фермерът Хауит, тръгнал от Хелена в сряда вечерта, е намерен вчера убит в гората недалеч оттук. Един друг нещастник е ограбен и пречукан зад Стронгс Постофис. Котън също е избягал в Хелена и ние трябва да вземем сериозни мерки, за да се сложи край на всичко това.

— Ами къде се намира в момента Джеймс Лайвли? — попита съдията, гледайки замислено пред себе си. — Не дойде ли с вас в Хелена?

Вратата се отвори и в стаята надникна Адел.

— Ще ми разрешите ли да си взема шапката? — попита младото момиче усмихнато. — Искам да отида при мисис Смарт, а съм си оставила тук шапката. Или си имате някакви тайни и ви преча? Веднага ще изляза.

Съдията я погледна разсеяно, но Кук й отговори:

— О, опазил бог, мис, може да имаме тайни за други хора, но не и за вас!… Джеймс Лайвли ли, сър? — обърна се той после пак към съдията, за да му отвърне на въпроса, докато Адел, която бе вече взела шапката си и тъкмо се канеше да излезе, се стресна почти незабележимо и почувства, че се изчервява. Мъжете не биваше да го забележат, а ако се опиташе да излезе от стаята сега, тя трябваше да премине близо покрай тях. Ето защо се приближи бързо до масичката за шев, където можеше да стои с гръб към двамата, отвори едно чекмедже и се престори, че търси нещо в него. Кук продължи: — След като бяхме свидетели на описаните събития, Джеймс Лайвли се усъмни и каза, че зад това потайничене се криело нещо повече. И тъй, помоли ме да дойда тук и да ви уведомя за случилото се, докато той самият завърза коня си между папаовите дървета, където бяхме спрели, и се накани да се промъкне обратно до странноприемницата. Надява се, че с помощта на мъглата и тъмнината ще успее да разбере какво се върши вътре. Когато тръгвах, ми прошепна само, че ако самите ние се отправим натам или пък изпратим някой да го извика, сме можели да го намерим горе в гъстата борова гора непосредствено над „Сивата мечка“.

Междувременно Адел си сложи лятната шапка, нахлупи я доста ниско над очите и веднага след това се измъкна бързо от стаята с едно полугласно промърморено „Довиждане, джентълмени“.

— Моят съвет е — продължи Кук, без да й отговори, а може би и без да чуе думите й — сега преди всичко да обградим горе онзи вертеп, да отрежем пътя за бягство на хората в него и по суша, и по вода и после да видим каква ядка има орехът. Кой знае дали там няма да открием и унищожим корените на цялото зло, тъй че след това да се разправим с останалите съвсем лесно.

— Драги мистър Кук — каза съдията сериозно, — не мога току-така само по някакви си голи подозрения да нахълтам в частния дом на един гражданин на Съединените щати. Е, ако имахте някакво доказателство!

— Ах, по дяволите с вашите доказателства, сър — извика предизвикателно фермерът, — ако ги имах, нямаше да се нуждаем от вас. Законът трябва да ни помогне да намерим именно доказателства. Получим ли ги, после ще знаем и как да действаме.

— Добри ми сър — отвърна съдията, повдигайки рамене, — изглежда, си мислите, че се намирате все още край Фурш ла фав и че ви е необходим само един призив, за да намерите всички ваши съседи готови да упражнят закона на Линч. Вие също сте от регулаторите, нали?

— Да — каза навъсено младият човек.

— Е, разберете ме добре, ще останете излъган. Тук живеем в цивилизован град. Колкото и аз самият да съм склонен да видя всеки престъпник да получи заслуженото си наказание, от друга страна, положително ще се противопоставя на всякаква самовластна съдебна процедура.

— Значи не можем да разчитаме на вашата помощ? — попита остро Кук.

— Разбира се, че можете — отвърна съдията, — дори смятам за свой дълг да ви подпомагам във всяко справедливо дело, но също така и да попреча на всяка несправедливост. Впрочем наистина ми се струва — прекъсна той мисълта си, като се усмихна, — че обрисувате цялата работа с твърде черни краски. И аз самият от доста време подозирам онази странноприемница, но съм убеден в доста голяма степен, че тя не представлява нищо друго, освен един комарджийски вертеп, което, ако е вярно, разбира се, е незаконно и ще трябва в най-скоро време да се ликвидира. Само че все още ми липсват доказателства. Получа ли ги, ще бъде приложен и законът с най-голямата му строгост.

— Да, видяхме го как става във Виксбърг — каза Кук раздразнено, — какво можа да направи общинската управа? Нищо! Гражданите бяха принудени да си помогнат сами и ако не бяха обесили тогава престъпниците без много церемонии, те щяха и досега да се шляят наоколо за позор на човечеството и срам на града. Но, скуайър Дейтън, губим ценно време, затова сега право на моето поръчение: посредством дадените ми пълномощия ви призовавам още веднъж от името на моите съседи преди всичко и неотложно да ни окажете помощ да обградим и претърсим онази кръчма, наречена „Сивата мечка“. Обещавам ви, че ние, фермерите, няма да се намесваме в цялата работа с груба сила, а ще образуваме вашата лична охрана. Нека всичко останало зависи от това, какво ще открием там.

— Сър — отвърна строго съдията, — помислете само какво вършите. Искате да накажете хора, нарушили закона, а в същото време вие самият се поставяте на едно ниво с тях. Вие ще…

Той млъкна изведнъж и се ослуша внимателно, а и Кук нададе ухо към прозореца, накланяйки глава. Почти като пенливото бучене на морето преди разразяването на буря се разнасяше сега глух и заканителен тътен на далечни гласове и само от време на време от хаоса на все по-засилващите се шум и бъркотия проехтяваше рязък вик от гърлото на някой разгневен човек. От прозореца, до който бяха застанали, двамата можеха да наблюдават водещата навътре в града улица. Тъкмо сега по нея начело с полицая се носеше човешка тълпа право към дома на съдията, като надаваше викове, искайки да се покаже скуайър Дейтън.

— Охо, вече ври и кипи! — възкликна радостно Кук. — Е, сър, я да видим сега дали мъжете на Хелена не са замесени от същото тесто, от което са и мъжете край Фурш ла фав.

Той разтвори бързо прозореца и извика към улицата със силен и весел глас:

— Какво има, мои храбри юнаци? Каква беля е станала? Къде гори?

В отговор избухнаха гневни крясъци, сред които от време на време се долавяха думите „Брийдълфорд… убиец… разбойник“. Кук, обърнал се бързо към съдията, забеляза, че той отстъпи назад от прозореца и пребледня като платно.

— Гръм и мълния, сър — възкликна фермерът и го погледна учудено, — побеляхте като тебешир… да не сте болен?

— Болен? Аз? Не… действително не — каза припряно съдията Дейтън, — но това известие ме изненада. Не съм сигурен дали слухът ми не ме лъже… би било ужасно.

— Онова, което успях да разбера от крясъците, е — каза Кук и посегна бързо да вземе шапката си, — че са убили някой си Брийдълфорд… не го познавам. — И с няколко скока той слезе по стълбите, като за малко щеше да събори полицая, на когото Цезар току-що отваряше вратата, и се вряза сред насъбралите се пред къщата хора.

— Хей, момчета! — извика той, след като забеляза неколцина познати от околните ферми. — За какво сте дошли — да повикате съдията, или има нещо друго? Не намерихте ли следи от убийците?

— Още не, Кук — каза един висок вирджинец, който пристъпи напред и подаде ръка на приятеля си. — Но вярвам, че ще ги намерим, все още изобщо не сме ги търсили, понеже ей тези типове искат непременно да повикат първо съдията, та преди всичко градската управа да си тикнела носа в цялата работа. Е, на мен все ми е тая, но ми се струва, че е вече време да се направят някои издирвания и тук, в Хелена.

— Позор! — извика друг от тълпата. — Да нападнеш една нещастна самотна жена. Къщата трябва да се запечата докато пристигнат роднините й… толкова добра и мила душа беше тя.

— Е, добротата й все още можеше да се понася — измърмори някой друг, — особено в последно време тя общуваше често със съмнителни типове… Но, дявол да го вземе, щом подобно нещо може да се случи в самия град, тогава вече никой не може да е сигурен за живота си и ние все пак трябва да видим дали няма да успеем да открием убиеца.

— Хей, съдията! — изкрещя сега четвърти глас от тълпата. — Побързай да слезеш, времето тече и с всяка изминала минута мерзавците печелят все по-голяма преднина.

— Джентълмени — каза с почти беззвучен глас съдията, който се появи на прага заедно с полицая и огледа насъбралите се внимателно и изпитателно, — както чувам току-що, извършено е ужасно убийство. Незабавно ще бъдат взети необходимите…

— Вече сме се погрижили за всичко — прекъсна го вирджинецът без много церемонии, — полицаят се погрижи веднага за всичко, което беше необходимо в момента. Преди всичко поставихме хора по брега на реката, та да не може да ни се изплъзне нито една лодка. Сега ни остава само още претърсването на самата къща, за да видим дали няма да открием някаква следа от убийците. Искаме да ви вземем с нас, сър, та цялата работа да изглежда малко по-законна и после да си нямаме ядове.

Дълбоко замислен, съдията огледа улицата в двете посоки. Лицето му бе придобило зловеща бледност, а очите му бяха изгубили блясъка си. Пътищата, които можеше да обхване с поглед, бяха безлюдни, изглежда, всичко живо се беше стекло към сцената на убийството. Ето че до слуха му достигна шумът от скърцащи весла. Погледът му се плъзна бързо над реката и той забеляза една от онези големи и яки килови лодки^[2], които обикновено плават по онези реки в западните райони на Америка, където не е възможно използването на параходи. Понякога, натоварени със стоки, те се спускат и по Мисисипи или се използват за най-различни други цели. Очевидно широкият плавателен съд се носеше право към града, а четиримата лодкари го придвижваха бавно към брега с помощта на тежките весла. По устните на Дейтън заигра победоносна усмивка, понеже на кърмата на лодката се развяваше червено-зелено флагче.

— Свика ли вече съдебните заседатели? — попита той полицая.

— Да, сър — каза човекът, — сигурно са вече горе.

— Тогава да тръгваме, джентълмени — отвърна съдията и последван от другите, закрачи, към къщата на вдовицата.

Кук беше отминал вече малко напред и вирджинецът се канеше тъкмо да го догони, когато усети, че го спря ръката на някакъв младеж, заговорил го стеснително, с почти недоловимо произнесеното „сър“.

Беше облечен като заселниците от дивите области, но всичко, което носеше, не изглеждаше направено за него, а бе твърде голямо и широко. Синята груба връхна дреха бе буквално провиснала от раменете му, а ръкавите й кажи-речи закриваха и пръстите на ръцете му. Старата черна филцова шапка се бе смъкнала особено ниско над очите му. Щом го погледна, вирджинецът веднага се разсмя.

— Сър — каза дребосъкът и се поизвърна, за да може да проследи с поглед бързо отдалечаващите се хора, — наистина ли онзи… с филцовата шапка е… съдията на Хелена?

— Разбира се, момчето ми — потвърди дългучът, — защо?

— И се казва… как се казва всъщност?

— Дейтън, скуайър Дейтън го наричат обикновено. А другият, който върви до него, е полицаят.

— В града ли живее?

— Кой? Полицаят ли?

— Не, съдията.

— Ами това се разбира от само себе си, че къде иначе ще живее? Но аз трябва да вървя. Е, какво има още?

— А познавате ли го иначе… не е ли може би… не знаете ли, дали…

— Не, не го познавам по-отблизо — каза вирджинецът и се освободи от ръката, която го държеше, — сега нямам повече време, защото хич не ми се иска да изоставам много. Ако искаш да научиш още нещо за него, ей горе, на прозореца, е застанала жена му, тя ще ти даде по-точни сведения. — И той забърза, но веднага се спря неволно и се огледа за момчето. Дланта, която бе държал току-що, бе необичайно мека и топла, а периферията на шапката му беше попречила да види лицето на дребосъка. Но в това време момчето сигурно се беше извърнало бързо, защото сега то стоеше с гръб към него и зяпаше нагоре към отворения прозорец, от който мисис Дейтън гледаше изплашено подир бързо отдалечаващата се тълпа.

— Хей, Милс! — подвикна Кук на вирджинеца. — Идвай, не бива да оставаме последни.

— Добре, добре — гласеше отговорът и той последва бързо подканата, — веднага идвам… ама що за нежно момченце беше това — промърмори той под носа си, като положи усилия с по-бърз ход да догони останалите, — дланта му бе на пипане, също като кожата на катеричка… после ще трябва да го поразгледам малко по-подробно.

Момчето беше застанало пред портата на съдията, а погледът му не се отделяше от бледото лице на жената, надвесила се от прозореца.

Изглежда, кратко време то води борба със самия себе си, направи няколко бързи крачки, после пак се спря, обърна се, сякаш искаше да избяга от това място, но въпреки това, като че ли подтикнато от някакво бързо решение, изведнъж влезе в къщата. Вратата веднага се затвори зад гърба му.

 

 

В дома на мисис Брийдълфорд, която иначе обичаше реда, цареше див безпорядък. Винаги здраво затворената врата беше днес широко отворена и тълпи от любопитни хора влизаха и излизаха, като се качваха и слизаха по стълбите на малката постройка. Но те можеха да влязат само в една-единствена стая, останалите бяха затворени вече от полицая с огромни кофари и само тук-там тълпата младежи се опитваше, макар и в повечето случаи безуспешно, да хвърли някой поглед в тайнствените помещения през ключалките и пролуките.

А горе в стаята, където бяха намерили убитата, стояха в сериозно и тържествено мълчание хората, натоварени с огледа на трупа — съдебните заседатели на Хелена, — свели погледи към бледото лице на умрялата, разкривено от предсмъртните гърчове. Не бяха открили други рани по нея, освен на главата. Там кожата й се бе разцепила и отделни капки съсирена кръв показваха мястото, където я беше улучил силният удар. Съдията, приближил се сега до съдебните заседатели, държеше в ръката си пакет книжа, няколко ключа и портмоне, които бяха намерили у жената, и му ги бяха предали.

Полицаят докладва как днес сутринта е било разкрито убийството: според показанията на пазачите, те били чули през нощта някакъв вик, но като видели малко по-късно самата жена, се успокоили и си тръгнали по работата, но на зазоряване забелязали двама мъже, които излезли от същата улица и започнали да се изкачват нагоре по брега на реката. Тогава си спомнили за чутия вик и тръгнали бързо подир двамата, ала скоро ги изгубили от очи в тъмнината и мъглата. Междувременно, но чак при изгрев-слънце, се завърнало момичето, което мисис Брийдълфорд била изпратила вечерта да отиде при родителите си, живеещи извън града. За свое учудване то заварило входната врата само притворена, а в приземния етаж на къщата безредие, което силно биело на очи. Изтичало бързо нагоре по стълбата и виковете му за помощ при откриването на трупа скоро събрали съседите. Не можеше да има никакво съмнение, че е извършено убийство, а освен това страхотният безпорядък от разпръснати из стаята предмети потвърждаваше, че причината е била грабеж. Мнението на съдебните заседатели гласеше: „Насилствено убийство чрез силен удар в главата!“

Сега мъжете насочиха вниманието си към самата стая, за да открият може би нещо, което би ги навело на следите на убийците. Особено важни изглеждаха няколко предмета, намерени на масата, заедно с празно джезве от „стю“ и догорялата лампа. Между тях имаше малък кожен портфейл, един обикновен, но нов и малко употребяван ловджийски нож с дървена дръжка, както и две угаснали пури, изпушени наполовина. Самата мисис Брийдълфорд не беше пушила никога, макар че това не би било нещо необичайно за западните райони на Америка. Следователно бе съвсем сигурно, че вътре в къщата е имало мъже, и то доста дълго време, и ако показанията на нощния пазач се приемеха за верни, то мъжете са пребивавали там със съгласието на жената. Но кои ли можеха да са те?

Кук го побиха тръпки на ужас при вида на проснатия труп на жената с окървавеното лице сред трескавата и шумна суетня на съдебните служители, той слезе пак с вирджинеца долу пред вратата, докато в същото време горе в стаята намерените вещи минаваха от ръка на ръка и биваха оглеждани внимателно от всички страни.

Между хората, които напираха, за да ги видят, се намираше и един немец, дребен търговец, който продаваше в Хелена най-различни предмети, чието наименование и стойност нямат в случая никакво значение. Но едва-що зърнал ножа, той го грабна бързо, заобръща го чевръсто насам-натам, разглеждайки го внимателно отвсякъде. Погледите на стоящите наоколо хора се втренчиха в него, сякаш очакваха някакво разяснение. И ето че дребният човечец вдигна високо ножа и като сложи дясната ръка на сърцето си, каза:

— Господ да ми е на помощ… знам на кого е ножлето.

— Чия собственост е, бамбергецо? — подвикна полицаят и хвана дребосъка за рамото. — Казвай, човече! Вярно, че жената не е убита с този нож, но може убиецът да го е забравил тук.

— Заплюйте ме — започна да се вери и кълне бамбергецът, обръщайки се към изпитателно наблюдаващия го съдия, — заплюйте ме трижди, ако ножлето не е на един млад момък от една ферма… Джеймс Лайвли му викат. Амчи едва миналия четвъртък ми даде за него цял лъскав сребърен долар.

— Джеймс Лайвли — промърмори полицаят, — е, той не може да е убил жената… но един дявол знае как ножът е попаднал тук.

— Джеймс Лайвли? — повтори бързо съдията. — Би било странно. Къде е мистър Кук? Според неговите думи самият той заедно със същия Джеймс Лайвли са били вече рано тази сутрин, още преди зазоряване, в Хелена. Пазачо! Видял си рано сутринта двама мъже да бързат нагоре по речния бряг, нали?

— Да, тъй беше — отвърна мъжът, — но, разбира се, не мога да твърдя със сигурност, че са били убийците.

— Джентълмени — каза съдията сериозно, — работата заслужава по-внимателно обмисляне, отколкото може би си представяте в момента. Кук пристигна тук съвсем ненадейно, и то веднага след като свърши онзи съд на регулаторите край Фурш ла фав.

— Наистина това не говори особено много в полза на Кук — отвърна полицаят, — но Джеймс Лайвли е добър и честен човек. Всички знаят достатъчно добре тези негови качества.

— Но ножът му е намерен тук — каза спокойно съдията.

— Да… е какво, по дяволите… нека първо поговорим с него — намеси се сега един от стоящите наоколо. — Във всеки случай доказателствата са достатъчно силни, за да събудят подозрения. Освен това ми се иска да отбележа, че завчера бе намерен един човек, убит и ограбен едва на миля от дома на същия този Лайвли. И даже да е приятел на полицая…

— Чакай, сър — прекъсна го полицаят, — никой не бива да говори, че облагодетелствам приятелите си. Готов съм веднага да арестувам Джеймс Лайвли — толкоз по-бързо ще може да докаже невинността си.

— Хей, кой говори тук нещо против Джеймс Лайвли или Бил Кук? — извика в този миг самият Кук, като влезе бързо в стаята. Един негов приятел го беше извикал веднага, за да може да се защити срещу обвинението. — Кук е тука, а и Лайвли не е далеч, кой ще има достатъчно кураж или достатъчно безсрамие, за да каже в лицето на сина на майка ми, че го подозира в убийство?

— Чакай, сър — обърна се към него съдията заповеднически и строго, — подобна работа не се урежда с големи приказки. Ето този нож е намерен на масата до убитата.

Кук се провря към съдията между мъжете, които с готовност му сториха път, но веднага щом съзря ножа, удари по масата с юмрук и извика:

— Света дево! Нима и тук има пръст пак този сатанински мерзавец? Нима този окървавен звяр е навсякъде? Но почакай, няма да се подиграваш дълго с нас, все някога ще ни паднеш в ръцете, а тогава…

— Сър? — прекъсна го нетърпеливо съдията.

— Този нож — обърна се Кук към нето — не е възможно да е бил донесен тук от някой друг, освен от зловещия Котън. Завчера вечерта го открадна от дома ми заедно с два патронташа. Но сега не бива да губим повече и минута, ако искаме да догоним този подъл негодник. Хора, елате, в случая става въпрос да отървем щата от една истинска напаст!

Обаче по знак на съдията полицаят бързо му препречи пътя. Без да обръща внимание на възмущението на младия човек, съдията го попита:

— Сър, по кое време пристигнахте днес в Хелена?

— Аз ли? Защо? — възкликна Кук гневно.

— Настоявам за отговор на въпроса си — гласяха думите на съдията.

— Е, добре, днес сутринта.

— А в колко часа?

— Ах, по дяволите, нямам часовник — каза Кук навъсено, — беше все още тъмно, сигурно това ще ви задоволи!

— А къде се намира сега младежът, който, както казвате, бил дошъл с вас и комуто принадлежи този нож?

— Скуайър Дейтън, още тази сутрин ви…

— Сър, налага се да ви помоля да отговорите ясно на въпроса ми. Къде се намира в този момент Джеймс Лайвли?

— Скуайър — каза Кук и сериозният му поглед се прикова в съдията, — струва ми се, че тук се каните да ми погодите някой номер. Мътните го взели, не съм вече дете! Какво означават тези въпроси?

— На един въпрос се полага и отговор — разнесе се в този миг някакъв рязък остър глас и към младия фермер се приближи висок слаб мъж, последван от още четирима или петима, които също никой не познаваше. Почти всички погледи се спряха учудено на тъй внезапно появилите се хора, но съдията се сепна, изпусна едно радостно и изненадано „ах!“ и като подаде ръка на дългуча, радостно учуден извика:

— Мистър Поръл от Синквил! Идвате, сякаш съм ви викал, за да вземете участие в работата на нашия съд, която, както започвам да се опасявам, придобива много сериозен характер.

— Добро утро, скуайър — каза мистър Поръл, — извършено е някакво убийство, както чувам.

— Поискайте да ви разкажат историята някой друг път — намеси се недоволно Кук и се отправи към вратата, — сега няма време нито за приказки, нито за празни съдебни формалности, ако не искаме междувременно виновниците да ни избягат. Хей, момчета, кой ще дойде с мен?

— Е, ами струва ми се мнозина от нас — отвърна вирджинецът и се огледа наоколо, — преди всичко трябва да разчистим онази кръчма горе.

— Стой, сър! Ти си задържан! — извика в този миг полицаят и сложи ръка на рамото на фермера. — В името на закона!

— По дяволите закона! — изкрещя заселникът, който нямаше никакво намерение да понесе спокойно подобен произвол. — Назад, човече… Милс, насам! Насам, юнаци мои на Хелена! Това е насилие!

— Спазвайте закона! — завикаха обаче от всички страни и макар че младият и як заселник отблъсна полицая като перце и подпомогнат от вирджинеца и още двама-трима души, започна да си пробива път към вратата, все пак съпротивата им бе скоро сломена. Въпреки че се отбраняваше като побеснял, Кук бе вързан с набързо донесените въжета.

— Чумата да ви тръшне! — изкрещя фермерът и се опита, макар и напразно, да освободи ръцете си. — Задържате честните хора, за да се измъкнат вашите негодници — това ли наричате закон? А ти… проклет съдебен буквоядец… Дейтън или Уортън, както и да се казваш, ще ми дадеш сметка за това!… Ей, Милс, нима няма никакви мъже тук?

— Я се дръпнете! — изкрещя в този миг дългият като върлина вирджинец и с няколко набързо събрани приятели се хвърли отново сред мъжете, които държаха Кук.

— Спазвайте закона! — разнесоха се обаче отвсякъде викове и той срещна съпротива дори и там, откъдето бе очаквал подкрепа. За кратко време изглеждаше, че наистина щеше да се стигне до сериозна схватка, но мнозинството беше на страната на пазителите на закона. Останалите не бяха в състояние да освободят арестувания и Дейтън, който бе наблюдавал страшната бъркотия със студена усмивка, даде спокойно заповед да отведат арестувания в затвора.

— Милс! — извика Кук, когато бе вече долу при входната врата и забеляза вирджинеца, който, макар и напразно, все още се мъчеше да се добере до него. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Мълчи, сър! — подвикна полицаят. — Нито дума повече, иначе…

— Слушам! — извика дългучът през главите на хората.

— Никакво уговаряне, сър, полицаят да не допуска да се уговорят! — изкрещя мистър Поръл и се приближи бързо. — Хора, разделете ги!

— Предупреди Джеймс Лайвли! — извика фермерът, колкото можеше по-силно и в следващия миг се видя сграбчен и повлечен от пазачите си.

— Хубаво, но къде да го намеря? — обади се гръмогласно вирджинецът.

— Тръгвайте, отведете го този обесник… внимавайте… повалете го на земята — беснееха хората от всички страни и докато едни от тях повлякоха фермера по улицата, други попречиха на вирджинеца да го последва, тъй че, преди той да успее да си пробие път, вратата на областния затвор се затръшна зад гърба на младия човек.

Щом разбра безплодността на всеки по-нататъшен подобен, опит, вирджинецът закрачи надолу по улицата, докато една част от хората се скупчиха пред къщата на вдовицата, която полицаят току-що заключваше, а други пък се събраха на малкия площад пред затвора и започнаха да обсъждат случилото се. Милс обаче хич не беше доволен от полученото поръчение.

— Хмм — промърмори си той под носа и тикна ръце в джобовете, — сега ще трябва да предупредя Джеймс Лайвли, ще се наложи да ходя чак до фермата им. По дяволите, дали не би могло да се вземе един кон от някого? Ей, Боб! — подвикна той на един свой познат, който тъкмо в този момент бързаше от другата страна на улицата към мястото на току-що описаните събития, — кой в този град би заел кон на някой човек, който няма такова животно?

— Смарт — гласеше лаконичният отговор и човекът продължи бързия си ход.

— Смарт? Тъй — промърмори вирджинецът и се загледа подир тичащия мъж, — дяволски много бърза… все ще стигне навреме… Смарт, трябва да отскоча до Смарт и да видя какво ще ми каже. Впрочем да върви по дяволите язденето… през живота си не съм се качвал на гърба на подобно четириного същество, с изключение на един път, когато ме хвърли на земята още преди да бях седнал както трябва.

Ругаейки тихо под носа си, дългучът се отправи към хотел „Юниън“, за да си опита там щастието.