Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (2)

1.
Старият фермер

Там, където Уобаш разделя двата щата Илинойс и Индиана и носи бистрите си води към Охайо, където, бълбукайки и плискайки се, тя се вие ту между стръмни скалисти брегове, ту между уханни поляни и осеяни с цветя прерии, или пък под сенките на тъмната вековна гора образува хиляди тихи заливчета и си играе закачливо с тръстиката и полюляващите се върби, като ту се плъзга тихо и спокойно над кръгли речни камъни и зелени чимове, ту внезапно се втурва лудешки от средата на коритото си встрани и подхваната от насрещното течение, образува малки пенести вълни, като блести и искри — там през пролетта на 1840 година, оставили карабините до себе си в тревата, върху обрасъл с гъста гора хълм се бяха излегнали двама мъже.

Единият от тях беше още млад и як, едва ли имаше повече от двадесет и три, двадесет и четири години, а дрехите му издаваха, че е по-скоро моряк, отколкото ловец. Малката кръгла мушамена шапка с широката развяваща се панделка бе сложена небрежно и напето върху русите му къдрави коси. Синьото моряшко яке бе изпънато от рамене, на които можеше да завиди и някой Херкулес, червената му вълнена риза бе стегната на врата от черна копринена кърпа, а белите му панталони от непромокаем док бяха препасани с тесен колан. На него висеше кожената ножница на обикновен матроски нож и придаваше завършен вид на моряшкото облекло на непознатия.

Но че човекът се чувствуваше и в горите като у дома си, доказваха сръчно изработените мокасини на краката му, както и убитият от него дивеч — едра млада мечка, изпъната в цялата й дължина на тревата пред него. Голяма хрътка на черни и сиви ивици седеше край така щастливо придобитата плячка и все още не откъсваше умния си поглед от нея. Провисналият език, учестеното тежко дишане, та дори и една доста значителна рана на лявата й плешка, откъдето все още се стичаха бавно капки кръв, доказваха колко тежък е бил ловът и колко скъпо й е струвала победата над по-силният неприятел.

Другият ловец, старец на около шестдесет години, отстъпваше наистина по сила и издръжливост на своя по-млад спътник, но въпреки това никое от движенията му не издаваше напредналата му възраст. В очите му гореше все още почти младежки огън, а страните му бяха покрити със здрава руменина. Според обичая на заселниците той носеше обикновена памучна ловна риза, украсена с ресни, високи кожени гамаши и груби обувки. Но вместо тесния моряшки нож на неговия спътник в пояса му се виждаше широкото тежко острие на ловджийски нож, а през рамото му бе преметнато увито на руло вълнено одеяло, пристегнато с широка ивица лико.

Очевидно двамата мъже бяха легнали в тревата, за да си поотдъхнат от напрежението на лова, на мястото, където бяха убили своя дивеч. Ето че сега старият наруши пръв мълчанието:

— Том — каза той, — не бива да оставаме тук дълго време. Слънцето залязва, а един господ знае само колко път имаме още до реката.

— Не се тревожи, Еджуърт — отвърна по-младият и като се протегна, погледна нагоре към синьото небе, което им се усмихваше през сенчестите клони. — Ей там насреща, където дърветата са по-разредени, протича Уобаш, няма и хиляда крачки оттук, а до свечеряване нашата плоскодънна лодка и при най-добро желание няма да успее да мине оттам. Щом се свечери, ще бъдат принудени да спрат, защото в тъмнината и дядо господ няма да може да избегне коренищата и дънерите, осеяли цялата река, даже и да постави на кормилото цялото си небесно войнство. Освен това от мястото, където ги оставихме, ще трябва да изминат поне петнадесет мили^[1], докато ние пресякохме направо, избягвайки завоя на реката.

— Изглежда, познаваш местността доста добре — каза Стария.

— Струва ми се да — отвърна замислено другият, — две години съм ловувал тук и познавам всяко дърво и всеки поток. Беше по времето, преди да се запозная с Диксън, с чиято шхуна отплавах по-късно за Бразилия. Нещастникът никога не е и помислял, че ще намери там такъв ужасен край.

— Не си ми разказвал още нищо.

— Може би ще чуеш всичко тази вечер. Мисля, че сега трябва да си потърсим място за лагеруване, а призори ще се спуснем към реката, където ще чакаме пристигането на нашата лодка.

— Но как ще пренесем дивеча? Макар и да не е много далеч, ще падне голямо мъкнене.

— Ами тук ще го оставим — извика по-младият, скочи на крака и затегна колана си, — ако онези юнаци искат да ядат мечо месо, нека си го вземат сами.

— А ако не спрат тук?

— Няма как да не спрат — каза Том, — а освен това Бил, кормчията, знае, че ако не се появим преди него, трябва да ни изчака в тази местност. Значи няма защо да се опасяваме от подобно нещо. Дявол да го вземе, та лодката няма да продължи без капитана си я!

— Така е — обади се старият Еджуърт, като последва примера на по-младия си спътник и се приготви за тръгване, — но в такъв случай предлагам да изрежем ребрата и някои други хубави парчета от нашата плячка, да окачим останалото тук, на клоните, и после да се спуснем ей там, наляво, където, ако се съди по вида на дърветата, сигурно минава някакъв поток. Иска ми се да имаме прясна вода за през нощта.

Тази предвидливост не бе излишна и мъжете се заловиха бързо за работа, за да използват малкото време, оставащо до края на деня. Намериха и поточето, а край него и необичайно голямо количество сухи клони и клончета, значителна част от които беше вече наистина полуизгнила. Но повечето от тях можеха да се използват превъзходно за лагерния огън и скоро над набързо разпалената жарава започнаха да се пекат ребрата на убитата мечка, докато ловците се изтегнаха на одеялата си и впериха поглед в езичетата на пламъците.

Читателят сигурно е разбрал вече от разговора на двамата мъже, че те бяха от екипажа на голяма плоско дънна лодка, която, натоварена с уиски, лук, ябълки, пушени еленови бутове, сушени праскови и царевица, бе потеглила от фермата на Еджуърт, разположена по горното течение на Уобаш, и сега се намираше на път за Ню Орлиънс или пък към някой от по-нагоре разположените пристани, където мъжете се надяваха да продадат изгодно продуктите си. Старият Еджуърт, заможен фермер от Индиана и собственик на лодката и товара й, носеше у себе си и доста голяма сума суха пара, за да закупи стоки в някой от южните градове, може би и в самия Ню Орлиънс и после да ги откара до своето доста усамотено поселище. Едва преди две години той се беше преселил край Уобаш; по-рано бе живял в щата Охайо. Обаче там престанал да се чувства добре, тъй като непрекъснато увеличаващото се население прогонваше дивеча и старият човек, както сам се изразяваше, щял да стане съвсем меланхоличен, ако от време на време не можел да види някоя и друга прилична следа в гората.

А пък Том, далечен негов роднина и сирак, преди няколко години също бе изявил голямо желание да свие гнездо край Уобаш. Обаче изведнъж бе променил намеренията си и щом срещна случайно стария Диксън, моряк и приятел на баща му от младежките години, дори отново тръгна да пътува по море.

В Синсинати се качи на борда на построената от Диксън шхуна, пренасяща хранителни продукти от Севера за Ню Орлиънс, където ги продадоха и взеха товар за Хавана. После шхуната плава известно време край южните брегове на Америка, докато Диксън не бе сполетян от злата си участ, както това беше вече споменато от Том.

Макар че младият моряк се бе завърнал наскоро от своите пътешествия, изглежда, неговото родно място му предлагаше твърде малко, за да може да го задържи. Във всеки случай той се съгласи веднага и с удоволствие да придружи стария Еджуърт при пътуването му надолу по реката, показвайки такова съвършено безразличие към всичко, засягащо неговото бъдеще, че Еджуърт често поклащаше глава и казваше, че било крайно време да се завърне у дома си и да стане уважаван, порядъчен фермер. Иначе в морето и сред безгрижните си другари, живеещи ден за ден, щял съвсем да се запусне и подивее.

И ето че за да се поотърсят от скуката на продължителното пътуване с лодка, те бяха скочили с карабините си на брега на реката на мястото, където тя правеше голям завой, и подпомогнати от ловджийската „слука“, бяха убили този великолепен дивеч. А в същото време лодката, принудена да следва всички извивки на реката, продължаваше бавното си пътуване под грижите на петима яки hosiers^[2], като се носеше по течението на долината.

— Така ми харесва в гората — каза най-сетне Том след продължително мълчание, като се хвърли на постелята си и отправи поглед нагоре към осветените от огъня клони. — Това се казва живот — мечи ребра и сухо време. Липсва ни само малко мед, но такова младо месо има великолепен вкус и без мед. Мътните го взели! Понякога, докато си лежах на палубата, както сега под тези чудесни дървета, гледах нагоре към звездите и ме обхващаше носталгия. Еджуърт, казвам ти, че… ти сигурно никога не си изпитвал мъка по родния край, а?

— Мъка по родния край ли? Не — отвърна старият човек с въздишка, докато слагаше в карабината си пресен барут и след като покри затвора й с кърпата си, я постави до себе си, — това не, но съм изпитвал достатъчно много друга мъка. Да не говорим за това, никак не ми се иска да си развалям вечерта. Нали щеше да ми разкажеш какво се е случило в Бразилия с Диксън или как му беше там името.

— Е, щом това може да те развесели — промърмори Том, — тогава имаш доста причудлив вкус. Но такива сме ние, хората, е по-голямо удоволствие слушаме нещо тъжно за другите, отколкото нещо весело за нас самите. Но моята история е кратка.

Бяхме навлезли в устието на малката река Сан Хосе и мислехме да разпродадем там товара си на туземците или на плантаторите. Носехме уиски, брашно, лук и калай — очаквахме да направим особено добра търговия с калая. Но до свечеряване не успяхме да се доберем до описаната ни плантация и ето защо завързахме малкия плавателен съд с дебело корабно въже за млада палма, растяща близо до брега, приготвихме си скромната вечеря, опънахме мрежите, които ни пазеха от комари, и легнахме да спим. Изобщо не ни мина през ум да поставим пост или да вземем други предпазни мерки. Считахме местността за съвършено безопасна.

Не знам кое време е било вече през нощта, когато легналият съвсем близо до мен Диксън ме ръгна в ребрата и ме попита дали не съм чул нещо.

Доколкото си спомням все още в просъница му отвърнах малко троснато да върви по дяволите и да остави другите хора на спокойствие и вероятно бях отново заспал, когато изведнъж усетих как скоро след това той ме сръга пак, този път доста грубо, и ми прошепна тихо: „Събуди се, Том! Събуди се! На брега става нещо!“ „Хайде бе!“ — извиках аз и бързо седнах, защото сега за пръв път ми мина мисълта за индианци, които може би там имаха същите страстни увлечения като този нецивилизован народ тук при нас. Седяхме тъй един до друг, всеки под своята мрежа, и се вслушвахме напрегнато дали няма да доловим нещо съмнително. Изведнъж Диксън извика: „Хора, насам! Тези подлеци са тук!“ И скочи на крака, докато аз светкавично посегнах към ножа си, но в бързината не успях да намеря проклетото желязо. А Диксън сигурно си бе оплел краката в тънката лека материя на мрежата. Дочух някакъв шум и след като бързо се извърнах, съзрях две тъмни човешки фигури, които се плъзнаха като сенки през борда в шхуната и се нахвърлиха върху него.

В същия миг аз настъпих един прът, използван от нас предишната вечер, и той бе единственото оръжие, което можеше да бъде от полза в случая. Мълниеносно го вдигнах над главата си, извиках на другите да отсекат въжето (на борда имаше още трима моряци и един юнга) и стоварих тежкото дърво върху главите на двамата негодници, които в следващия миг скочиха през борда или по-вероятно паднаха във водата.

Докато моряците, все още полусънени, се изправяха, олюлявайки се, юнгата показа достатъчно самообладание да пресече въжето с една брадвичка, която за щастие се намираше наблизо. Още в следващия миг шхуната се понесе надолу по течението, подхваната от силния отлив.

По-късно двама от моряците, Майърс и Хауит, ме увериха, че също така били поочукали кратуните на петима от онези типове, които се били вкопчили в борда на шхуната. Не мога да кажа, разбира се, дали е истина. Но нашият нещастен капитан бе мъртъв. Гърдите му бяха пронизани с копие, а главата му — ударена с боздуган, и когато най-сетне можахме малко да се посъвземем на другия бряг, той остана да лежи безжизнен на палубата.

— А какво стана със стоките?

— Продадох ги още същата седмица, после натоварих „Шарлот“, така се казваше шхуната, с различни неща, които могат да се продадат при нас, и четири месеца по-късно влязох в пристанището на Чарлстаун, където живееше вдовицата на Диксън. На бедната жена й бе много мъчно за нейния мъж, но парите, който й занесох, я поутешиха малко. Във всеки случай след около два месеца тя се ожени за някакъв плантатор от околността. Това е животът.

— Тя поне е знаела, къде е останал мъжът й — прошепна старият човек, — знаела е, че е мъртъв, и как е умрял. А колко родители чакат децата си по цели месеци, цели години, надяват се, че у всеки непознат, минаващ по улицата, във всеки пътник, почукал през нощта на вратата им, ще разпознаят любимия лик на рожбата си и най-сетне се принуждават да признаят в себе си, че очакваният отдавна е мъртъв.

— Да, боже мой — каза Том и хвърли нов клон в жарта, за да поддържа малко по-буйни пламъците, — това е една много стара история. Колко много загиват само в тези гори, да не говорим за реките, и близките им научават рядко или пък изобщо никога не научават какво е станало с тях. Колко хиляди изчезват в морето! Но нищо не може да се промени, а и колкото пъти животът ми се е намирал в опасност, никога не съм мислил за това.

— Понякога те все пак се връщат — каза старецът с малко по-радостен глас. — Потропват внезапно на бащината си къща, когато вече отдавна са ги отписали, и родителите прегръщат детето си, плачейки от радост.

— Но не става често — отвърна Том доста безразлично. — Параходите изяждат сега голям брой хора, направо със стотици. Това… но ти се смъкваш от одеялото си — прекъсна той, — вярно, че нощта е топла, но да лежиш направо на влажната земя едва ли ще е много здравословно.

— Свикнал съм — отвърна старецът, отново потънал в своите нерадостни мисли.

— Дори и да си свикнал, щом имаш одеяло, защо да не го използваш?!

— Там, където лежах, има сигурно корени или камъни, убиваха ми на рамото и затова се дръпнах встрани.

— Е, ами лесно можем да го оправим — каза Том добродушно. — И изобщо ще е по-добре да насъберем суха шума, на която да легнем, отколкото да се търкаляме на твърдата земя. Я стани за малко, след четвърт час всичко ще е готово.

Еджуърт се надигна, пристъпи към пращящия огън и тикна с крака си в пламъците няколко изпаднали настрани клони. В това време Том махна одеялото и затърси с ръка отдолу скритите корени.

— Дявол да го вземе — извика той най-сетне през смях, — вярвам ти, че не си могъл да лежиш повече тук. Отдолу има цял куп еленови кости, а не корени. Как не сме ги забелязали веднага!

При тези думи той нахвърля костите пред огъня и започна да събира сухата шума наоколо, докато приготви доста широка постеля. После грижливо разпростря отгоре одеялото, занесе още няколко клона до огъня, за да може да го поддържа през нощта, събу си мокасините, съблече якето, покри се с него и легна върху одеялото, за да поспи няколко часа и да не пропусне пристигането на лодката на зазоряване.

Еджуърт обаче бе взел една от захвърлените край него кости и я оглеждаше с много по-голямо внимание, отколкото всъщност заслужаваше този толкова незначителен предмет.

— Ти какво, не си ли уморен? — попита го най-сетне неговият спътник, който искаше да спи. — Остави тези смрадливи кости и си лягай! Докато се усетим и ще се съмне.

— Том, това не е еленова кост! — каза Стария и се наведе към огъня, за да огледа по-добре и по-подробно намиращата се в ръката му кост.

— Е, тогава ще е от вълк или от мечка — промърмори с натежал език неговият другар, който бе вече полузаспал.

— От мечка ли? Не е изключено — отвърна замислено Стария, — да, може да е и от мечка. И аз не знам… но ми прилича на човешка кост…

— Я сритай веднъж това куче, та да остави проклетото си ровене — изръмжа Том ядосано. — Човешка кост… е какво пък толкова. Но как са могли човешки кости… — Внезапно той бързо седна на земята съвсем разсънен и се огледа боязливо нагоре към дърветата.

— Какво ти е? — попита Еджуърт изплашено. — Какво ти стана изведнъж?

— Проклет да бъда, ако — каза Том замислено, — ако не ми се струва…

— Какво ти се струва? Какво ти става?

— Наистина ли костта е човешка?

— Така ми изглежда. Трябва да е тазова кост на човек, защото е твърде дебела, за да е от елен, и е твърде дълга, за да е от мечка. Но какво ти става?

Том усърдно обуваше мокасините си и сега скочи на крака.

— Ако костта е човешка — каза той, — тогава познавам онзи, на когото е принадлежала. Аз самият го покрих с клони, когато го намерихме. Затова имаше тук такава голяма купчина полуизгнила дървесина. Да, наистина, това е мястото, а ето и същия дъб, под който му направихме гроб. Ей това тук трябва да е кръст и този кръст изсякох тогава в стеблото със собствения си томахок. Бедният човек!

— Ами по какъв начин умря и кой бе той?

— Само един господ знае кой беше той, но умря по много подъл и отвратителен начин. Един боцман, чиято лодка бе хвърлила котва долу край брега, тъкмо където очакваме утре да спре и нашата, го уби като куче, и то заради няколко мизерни долара.

— Ужасно! — каза старецът и се отпусна назад върху одеялото, оставяйки костта до себе си, докато Том отново зае така набързо изоставеното си място и подпря с длан глава.

— Тогава търсехме тук горе пчели — продължи Том, забил поглед пред себе си — и Бил…

— Кормчията ли? — попита Еджуърт.

— Не, онзи нещастник — отговори Том.

— А как му беше другото име?

— Никога не го е споменавал. Бяхме заедно само четири дни и доколкото разбрах, той идваше от Охайо. Бил беше показал на онзи негодник няколко долара и вечерта, когато насядахме край огъня, на оня много му се искаше да го подлъже да играе хазарт. Но Бил не играеше хазарт и това вече озлоби онзи нехранимайко. След няколко нощи той успя по някакъв начин да отдели от нас нещастното момче и да пренощува сам с него. През същата нощ ние лагерувахме близо до клисурата, където днес стреляхме първия път по мечката. Тръгвайки от малката прерия, бяхме стигнали дотам, като преследвахме един пчелен рояк. На другия ден никой от двамата не се мярна пред очите ни и когато при залез-слънце се добрахме до брега на реката, лодката бе изчезнала.

Пренощувахме близо до брега. Стеблото на старата сикомора^[3] сигурно се намира все още там, където бяхме запалили огън, защото се бе заклещило здраво между две скали. На следващото утро вниманието ни беше привлечено най-напред от лешоядите, голям брой от които летяха в определена посока.

— Слушай — каза моят спътник, ловец от Кентъки, с когото ходех тогава заедно на лов, — слушай, онзи негодник боцманът е пречукал Куция.

— Куция ли? — сепна се Стария изплашено. — Защо го е наричал Куция?

— Десният му крак беше малко по-къс от левия и той куцаше леко, не много. И наистина, щом стигнахме тук, на хълма… никога няма да забравя тази гледка, дори и да живея хиляда години… ей тук лежеше тялото му, а лешоядите… но какво ти е, Еджуърт, какво ти стана? Да не…

— Ами Куция… или Бил, както сте го наричали… имаше ли белег на челото?

— Да, голям червен белег… ти да не си го познавал?

Старият човек закри лицето си с ръце и се отпусна на постелята си в безмълвна мъка.

— Но какво ти е, Еджуърт? За бога, човече… какво ти става? — извика морякът, скачайки изплашено на крака. — Съвземи се, кой е бил онзи нещастник?

— Детето ми… моят син! — изхълца старецът.

— Всемогъщи боже! — каза Том покъртен. — Ужасно! Бедни, бедни, татко!

— И не сте го погребали?

— Погребахме го в гроб, обичаен за ловците — отговори младият човек състрадателно. — Нямахме у себе си нищо друго, освен нашите малки индиански томахоки, а земята бе суха и твърда… но аз те измъчвам с моите думи…

— Разказвай по-нататък, моля те, нека науча всичко — замоли се старият човек.

— Положихме го тук, под този дъб, довлякохме пръти и клони, за да не може да се докопа до него никакъв звяр, колкото и силен да е той, а както е известно, мечките не се докосват до трупове, и най-накрая изсякох с томахока си ей този обикновен кръст в стеблото на дъба.

Еджуърт бе втренчил безмълвно поглед пред себе си. Но след кратко мълчание той отново стана, огледа се тъжно наоколо и промълви:

— Значи ние лагеруваме върху неговия гроб… и на моя беден, беден Уилям му е било съдено да свърши по такъв начин! Но костите му не бива да лежат така пръснати наоколо, изложени на дъжд и вятър. Ще ми помогнеш да ги погреба, нали, Том?

— Разбира се, само че… нямаме никакви инструменти.

— В лодката има две лопати и няколко кирки… хората ще трябва да ни помогнат. Макар и да са изминали дълги години, искам да окажа на сина си последна почит. Това е всичко, което мога да сторя за него.

— Не е ли по-добре да се преместим от другата страна на огъня? — попита Том.

— Да не мислиш, че изпитвам боязън от мястото, където е било погребано моето нещастно дете? — отвърна му старецът. — И това е все пак среща, макар и много болезнена. Но, лека нощ, Том, ти сигурно си твърде изморен от премеждията през деня. Нека малко поспим, преди да се е разсъмнало.

Старият човек се отпусна на постелята си и затвори очи сигурно само защото му беше жал за неговия по-млад спътник. Сънят не искаше да се спусне над натежалите му от сълзи клепачи и щом хладният утринен вятър зашумя в короните на дърветата, той стана, разпали отново буен огън от почти догорялата жарава и се зае да събира пръснатите наоколо кости. Събуден от шума, Том почна мълчаливо да му помага, приближавайки се към мястото, където на около тридесет крачки от огъня, свит на кълбо до нисък бряст, лежеше Вълчо. Макар че двамата бяха иначе много добри приятели, старото куче го посрещна твърде недружелюбно, като заръмжа недоволно и заплашително.

— Вълчо! Не те ли е срам, приятелю? — попита младият човек, приближавайки се към него. — Да не сънуваш нещо, мързелив звяр такъв… зъбите си ли ми показваш?

Но кучето не се успокояваше, а само заръмжа още по-силно. Том се спря и каза към Еджуърт, който пристъпи до него:

— Я погледни кучето, там под шумата има нещо и то не иска да ме пусне да се приближа до него. Какво ли може да е то?

Еджуърт отиде до кучето, побутна предпазливо главата на животното настрани и между лапите му намери черепа на сина си. Сега кучето започна да скача високо към стареца и да скимти.

— Умното животно знае, че костите са човешки — каза морякът.

— Мисля, че то ги е познало! — извика старецът изплашено. — Бил го отгледа и от мига, когато проходи, не правеше нито крачка из гората без него.

— Но това е невъзможно — костите не може да са запазили някаква миризма. На колко години е кучето?

— На осем, но е умно като всяко друго животно, което е проследявало дири — каза старецът. — Вълчо, я ела насам — обърна се той към кучето, — познаваш ли все още Бил, твоя добър господар?

Вълчо седна на земята, повдигна тясната си глава, погледна стария човек предано в очите и внезапно нададе не особено силен, но протяжно плачевен вой. Еджуърт коленичи до него и разплакан прегърна врата му. А Вълчо заблиза гальовно челото и бузите му като неколкократно се опита да сложи лапата си на рамото му.

— Глупости! — каза Том, когото здравата започнаха да го побиват тръпки при това странно поведение на кучето. — Животното просто надушва човешки останки и реагира също както при човешка кръв. Щом внезапно я усетят, кучетата започват да вият тъй, че да ти се скъса сърцето.

— Остави ме да си мисля така, Том — замоли се старецът, изправяйки се най-после отново, — хубаво ми става да видя, че дори у животното се е запазил споменът за един добър приятел.

Прекъсна го изстрел, разнесъл се откъм посоката, където трябваше да се намира реката.

— По дяволите! — извика Том. — Дали нашите юнаци не са пристигнали вече с лодката… тези тюлени трябва да са пътували и през нощта, та едва се е съмнало.

— Направи ми услугата да ги извикаш тук! — помоли го Еджуърт.

— По-добре ще е да дойдеш с мен — каза младият човек колебливо, — само се измъчваш на това място и…

— Ще бъда спокоен, когато дойдеш, Том. Бъди така добър и ги извикай!

След минута младият човек беше нарамил карабината си и закрачи към брега на реката. Еджуърт коленичи до дъба, който години наред бе протягал закрилящо ръце над останките на сина му, и остана така, докато чу стъпките на лодкарите. После скочи на крака и се отправи срещу тях твърдо и спокойно.

Още долу при реката Том бе запознал набързо мъжете със случилото се и сега те започнаха мълчаливо и съсредоточено да копаят тесния гроб, който щеше да прибере костите на нещастния млад човек. След това положиха внимателно събраните останки вътре, затрупаха с пръст изкопа, оформиха отгоре малката могила и после също така тихо понесоха върху раменете си плячката от лова към лодката.

— Ехей! — викна им останалият на борда кормчия, човек с подивяла външност, с обезобразено от едра шарка лице и черни коси, безредно провиснали край слепоочията му. — Месо от мечка! Проклет да бъда, ако това не е най-разумното нещо, извършвано досега от нашия стар капитан. Но побързайте, момчета, да се махаме оттук, губим време, а водата спада с всяка секунда.

— Ще ходим още веднъж до горе — каза един от тях.

— Е какво, по дяволите, има да правите още горе?

— Ами нищо, искаме само да отнесем дотам тухлите от нашата кухня и доколкото може, да направим от тях надгробен паметник.

— Ама че сте глупци — ядоса се кормчията, — а как ще готвим после?

— Във Винсент има възможност да си набавим други — каза Том, — а на теб няма да ти навреди, ако отнесеш малко от тях до горе.

— Наели са ме да управлявам лодката, а не да мъкна камъни — промърмори човекът и се изтегна спокойно на палубата. — Стига и тази глупост, че сте разбутали горе онези стари кости. И без вас щяха да си изгният.

Мъжете не му отговориха, натовариха се с тухлите и се заизкачваха по стръмния речен бряг. На гроба издигнаха непретенциозен надгробен паметник за убития ловец, подновиха кръста върху дъба и полека-лека се наканиха да напуснат мястото, където Еджуърт стоеше, все още обхванат от скръб и мъка. Но ето че той се сепна от своята замисленост, стисна приятелски ръцете на всички лодкари, нарами карабината, подвикна на кучето и тръгна пръв към лодката с твърди и уверени крачки.

Половин час по-късно заскърцаха тежките гребла на неповратливия плавателен съд и с тяхна помощ той бе насочен към течението. После лодката тромаво се отправи към средата на реката и се понесе бавно надолу по своя еднообразен път. Ала щом се озова в средата на течението и набра добра скорост, лодкарите прибраха веслата и се изтегнаха удобно върху дъските, за да се наслаждават на първите лъчи на топлото утринно слънце.

Еджуърт обаче седеше заедно с кучето си на кърмата на тежката лодка и гледаше безмълвно и тъжно към чезнещите в далечината дървета, които бяха надвесили клоните си над гроба на неговото дете.