Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (7)

6.
Обитателите на острова

В „Бачълърс Хол“ беше шумно и оживено. Разположили се около силен огън, който пламтеше в огромното огнище, по земята бяха насядали и налягали около дузина мъже с яки фигури, а димящите тенекиени канчета в ръцете им или поставени до тях по пода, показваха достатъчно ясно по какъв начин бяха прекарали изтеклата част от нощта. Облеклото им беше обичайното облекло за лодкарите по Мисисипи, а оръжия не носеха или поне не се виждаха. Обаче по стените редом с дългите американски карабини висяха немски пушки, френски сачмени пушки, пистолети, ловджийски ножове, испански ками, харпуни, голямо количество брадви и секири, а хамаците доказваха как жителите на тази разбойническа крепост продължаваха тук част от предишния си моряшки живот. Макар че се намираха на твърда земя, те все пак не искаха да се откажат съвсем от старите си навици.

Пееха се пиянски и любовни песни, но винаги само на полувисок глас и докато едни се занимаваха все още с изпичането на големи парчета еленово месо и късове от пуйка в жарта на огнището, други се мъчеха усърдно да тактуват с пети и пръсти бързите танцови мелодии, които сръчните ръце на широкоплещест негър изтръгваха от една цигулка.

Ето че сега: вратата се отвори. Нахлупил ниско над очи широкопола черна филцова шапка, облякъл стройната си снага в дълга лоцманска дреха и широки моряшки панталони, в помещението влезе един снажен мъж, който огледа набързо с изпитателен поглед събралите се мъже.

Той беше Ричард Кели, предводителят на бандата. Колкото буйни и вироглави да бяха иначе тези обявени извън закона хора, изпитвайки известна почит, може би страх или поне боязън, те все пак прекъснаха веселието си веднага, щом съзряха своя предводител, и не замърмориха недоволно, когато той отвърна на шумния им поздрав само с леко кимване. Те мълчаливо го проследиха с поглед как отиде до огнището и остана там няколко минути, загледан в припукващата жарава, а после с ръце на гърба започна да се разхожда с бързи крачки нагоре-надолу.

— Не се ли е завърнала още лодката от Хелена? — обърна се той най-сетне към един от хората си, появил се току-що на прага на вратата.

— Все още не, сър — отвърна човекът, — но ми се струва, че я чух, когато бях при закотвените дънери, и очаквам завръщането й. Сега исках само да попитам дали няма нещо за уреждане отвъд, в щата Мисисипи, преди да сме прибрали лодката на безопасно място.

— Нека лодката остане малко по-нагоре от коренищата под сенчестите клони на чинара — каза Кели и се тръшна на един стол, приготвен за него до огнището. — Още тази нощ трябва да пристигнат конете от Арканзас, тъй като Джонс твърдо ни обеща, а след това те не бива да остават тук нито минута. Трима от вас ще трябва да ги откарат веднага до Виксбърг. Останалото ще научите там от полицая Брукс.

— Забавно е да гледаш — засмя се един от мъжете — как водим за носа почитаемите съдебни власти. Едва ли ще намерите град в целия Запад, където полицаи, пазачи в затворите и адвокати или пък дори пощенски чиновници и мирови съдии да не са наши съюзници и приятели. Да пъхнеш някого в затвора в щатите Мисисипи или Арканзас за извършване на престъпление, е все едно да го помилваш, при положение че е наш човек. Представи си само, капитане, преди осем дни в Синквил са направили Тоби Едноокия даже прокурор. Де да можех да чуя поне веднъж някоя от речите му!

По лицето на капитана пробягна лека усмивка, но после той внезапно се обърна към обадилия се човек и му каза:

— Ела, Блекфут, искам да обсъдя нещо с теб! — И без да изчака някакъв отговор, той се отправи пръв навън, към откритото, огряно сега от луната пространство, което бе оградено от постройките и засенчено само от няколко ниски дръвчета. — Да, Блекфут — каза Кели навън, след като човекът се приближи до него, — работите ни вървят добре, но не сме подготвени достатъчно за крайния случай. Твърде много хора знаят тайната ни и колкото трудно и опасно да е едно предателство, то все пак не е изключено.

— Ха, по дяволите, кой ли би могъл да ни стори някакво зло? — обади се другият със злъчен смях. — А дори и наистина да открият свърталището ни, много ми се иска да видя онзи, който ще ни залови живи.

— А нима това е всичко, което ни заплашва? — попита Кели. — И няма ли тази загуба да е достатъчна? Да, непоправима загуба ще е, ако ни отнемат скривалището и заедно с него едно такова убежище, каквото няма из целите Съединени щати. Не, Блекфут, няма защо да упорстваме, подобен случай би ни засегнал по-лошо от пленничество, от което бихме могли винаги да се измъкнем. Но както и да е, ние сме длъжни да обмислим предварително най-лошия случай и да вземем всички възможни предпазни мерки.

— Ами нямаме ли лодки… нямаме ли малко по-надолу разположения малък остров… нямаме ли колибата в тресавището отсреща, където никой не може да ни последва, ако не познава истинската пътека, намираща се почти винаги под вода?

— И въпреки всичко това не е достатъчно — каза Кели, свали при тези думи голямата си широкопола шапка от главата и прекара пръсти през косата си.

Капитанът на речните пирати имаше внушителна фигура. Тъмните му къдри се спускаха буйно над високото и фино изваяно чело, големите му черни очи, оживени сега от някаква дръзка мисъл, блестяха с неукротим пламък, а горната му устна се повдигаше язвително и самонадеяно, когато той измърмори полугласно, сякаш повече на себе си, отколкото на своя другар:

— Нека опулят слабите си очи от смайване… нека се чудят и зяпат, когато вече повярват, че сме им паднали сигурно в ръцете, и тогава… ха-ха-ха… вече виждам глупавите им слисани физиономии… виждам ги как стоят на брега и зяпат подир нас и после си правят всевъзможни изводи, какво би станало, ако не бяха действали така глупашки и непредвидливо както сега или изобщо, ако бяха постъпили малко по-разумно.

— Но какъв план имаш, мога ли да го науча? — попита изцяло преданият на капитана Блекфут, който, за разлика от Кели, бе с едрококалеста фигура. — Изобщо не мога да се досетя какви странни мисли ти минават така изведнъж през главата.

— Какъв план имам ли? — попита Кели след кратко мълчание. — Ще чуеш — започвам да се тревожа за нашата безопасност.

— Какво? Предател ли има сред нас? Подозираш ли някого, капитане, казвай кой е негодникът?

— Не, не, няма такова нещо — каза Кели и погледна усмихнато разгневеното, но и изплашено лице на Блекфут. — Опасността отмина, но много скоро може пак да ни застраши. Нали знаеш, че в смъртния си страх Раусън е искал да издаде тайната ни. Цяло щастие е било за нас, че, от една страна, регулаторите не са заподозрели нищо и, от друга, че индианецът със своята прибързаност е попречил на Раусън да ни предаде. Ако го беше сторил, сега убежището ни щеше да бъде загубено, защото, дори и да ни бе останало време да отървем живота си, то той щеше да бъде и единственото, което щяхме да успеем да спасим, а заедно с нашето имущество щяхме да видим как изчезват и плодовете на тригодишна тежка работа. Трябва да предотвратим подобно нещо. Не бива отново да ни заплаши такава опасност, без да сме подготвени за нея по-добре.

— Но как? Какво можем да предприемем? — попита Блекфут замислено.

— Много, много неща и сме длъжни да направим каквото е по силите ни. Така например отсега нататък не бива да носим тук онова, което получаваме за нашата плячка в Ню Орлиънс. В крайна сметка ще се окаже, че го събираме само за сганта, която ще надуши бърлогата ни. Имаме съюзници в Хюстън, в Тексас. Всичко плячкосано трябва да изпращаме натам. И ако тук бъдем предадени, тогава ще имаме не само едно безопасно място, но и средства, за да можем да започнем отново. Предприемчивите хора намират винаги работа. Но дори и това все още не е достатъчно. Ако неприятелят ни прегради южната пътека към лодките или пък ако ги открие, тогава и животът ни ще бъде в опасност, понеже и да можем да задържим форта за кратко време, то все пак неизбежно ще бъдем победени от числено превъзхождащия ни противник.

— Добре, ама какво може да се направи? — промърмори Блекфут. — Освен това нашите истории се разиграват тук вече цели три години, а жива душа нито в Арканзас, нито в Мисисипи, подозира що за общество се е настанило преспокойно на това прелестно местенце.

— Именно защото три години бе така спокойно — каза Кели сериозно, — трябва да бъдем предпазливи, като имаме примера и на други начинания от подобен род. Освен това през последната година организацията ни се разрасна толкова много, че вече изглежда почти невъзможно да остане в тайна още дълго време. Във всички градове по реките на Съединените щати живеят наши агенти и колцина от тях няма да прибегнат в краен случай към крайни средства също като оня Раусън, за да спасят първо собствената си кожа? Точно това трябва да предотвратим. Все още има една възможност да се измъкнем от евентуалното преследване.

— И коя е тя? — попита Блекфут в напрегнато очакване.

— Един параход — прошепна Кели и потърси с очи в лицето на своя доверен човек какво впечатление ще му направи това предложение.

— Параход ли? — попита Блекфут, изненадан от дързостта на подобна мисъл. — Ха, няма да е никак лошо, гръм и мълния, тогава бихме могли да плаваме нагоре по Мисисипи или да влезем направо в Мексиканския залив. Бога ми, да имаме параход, това е гениална идея. Но… ще го купуваме ли, или ще си го набавим по друг начин? И когато разполагаме вече с него, как ще направим така, че винаги да е близо до нас, което на всяка цена ще е необходимо? Хрумването ти звучи превъзходно, но колкото и да размислям, не ми идва на ум, как бихме могли да го осъществим.

— И все пак е възможно — отвърна Кели. — Блекфут, ти ще трябва да станеш капитан на парахода, ще го обявим за пощенски параход и ще пътува, да речем, между Мемфис и Наполиън. Това ще ни даде същевременно възможност да намерим занимание на нашите хора и ще бъдем тясно свързани с онези селища, където живеят помагачите ни. Освен това пощенската линия ще ни даде преимущество параходът да бъде винаги наблизо, дори ще можем да го оставяме тук на котва по цели дни или седмици. Преминаващите лодки ще си мислят, че сме се опитали да заобиколим острова откъм лявата му страна и сме заседнали на пясъка… Гребците от Хелена са оставили сигурно лодката си направо под върбите, а? — прекъсна той внезапно.

— Да, Боливар слезе долу при тях, смятат да върнат обратно сала, за да прекарат конете.

— Ще ми се Питър да беше малко по-предпазлив — каза капитанът мрачно. — Иначе е старателен и върши работа, но не би трябвало да забравя, че някой път със своето безразсъдство ще си строши главата, а и нас, останалите, ще вкара в не по-малка беда.

— Той не обича да мисли — засмя се Блекфут, — въпреки че досега е получавал наистина достатъчно уроци, последният удар в лицето му съвсем не бе от най-леките… Но да се върнем на нашия параход: къде ще го купим най-изгодно и изобщо няма ли да ни изпразни твърде много касата?

— Струва ми се в Ню Орлиънс или още по-добре в Синсинати. Имаме достатъчно пари — отвърна капитанът. — Според сведенията Дяволския Бил, както го наричате, слиза с богато натоварена лодка по Уобаш, в която се намирала страшно много суха пара, а от Питсбърг, Синсинати, Луизвил, Шонитаун, Падука, Сент Луис и Мемфис днес получих писма, известяващи за скорошното пристигане на великолепна плячка. От днес нататък ще удвоим постовете след мръкване, за да не пропуснем сигнала. Нощите са кратки и преди разсъмване плячкосаните лодки трябва да са винаги край левия бряг под върбите, иначе все пак някоя от преминаващите лодки би могла да заподозре нещо.

— А кой ще се заеме с покупката на парахода? — попита Блекфут. — Ти самият ли ще тръгнеш нагоре по реката и ще го спазариш в някой от северните градове, или ще предоставиш всичко на някой от нашите комисионери?

— Аз ще отида — отвърна Кели замислено, — ако тъкмо тогава не ми попречат други важни неща. Вероятно ще е необходимо да предприема малко пътешествие из вътрешността на страната. Не е ли пристигнал все още някакъв отговор от Симроу?

— Не, странно, но не се обажда. Доколкото знам, той е още в Джорджия и известието, изпратено ни отдавна от него, бе благоприятно, но иначе никой не може да ни даде някакви сведения за него.

— Изглежда, той здравата поработи в Джорджия — каза Кели. — Но оттогава сигурно си мисли, че е работил само за себе си и е използвал помощта ни само докато му е била необходима. Срещу подобно нещо обаче има средства… почакай малко… май че той не познава още дребничкия ни американски адвокат Брум, нали?

— Не, мисля, че не. Той дойде четири седмици след като онзи ни напусна.

— Добре, нека Брум прескочи до него. Да вземе един от нашите коне и там може да го продаде. Утре рано сутринта ще ти дам писмото, което ще вземе със себе си… Стой, щях да забравя… трябва да изпратиш някой човек до мочурището, преди да бъдат откарани конете. Уотърфорд си има там друга работа и иначе не би присъствувал при това начинание. Отнесоха ли дъските на пристана?

— Да, както ни беше наредил, всичко е готово. Но исках да те попитам какво стана с продажбата на парцела в Хелена? Възприеха ли нашия новоизпечен наследник?

— Мина великолепно — отвърна Кели усмихнато, — в скоро време можем отново да повторим този трик, планът беше чудесен! Донесе ни много пари.

— И нищо ли не подозират? Нима хората са наистина тъй добри да вярват, че Хоулк е потънал с лодката и стоките и че смъртта му се дължи на нашите изкупителни жертви, коренищата?

— Разбира се, че го вярват — каза Кели презрително. — Тези хорица мога да ги накарам да повярват, че небето представлява само синьо боядисана восъчна хартия, а земята — калъф за съхраняване на стари скелети.

— Ха-ха-ха — разсмя се бандитът. — Ама че е забавно. Чудно ми е също, че и продажбата на последните три лодки в Ню Орлиънс мина добре. Впрочем трябваше да ги боядисаме, някой път дяволът си няма работа.

— Да, в бъдеще ще го правим — каза Кели замислено, — още вчера наредих да донесат боя. Нека и следващата лодка, която пленим, да бъде откарана в Ню Орлиънс, но ако товарът й е скъп. Ето ти адреса на търговеца, който се грижи за експедирането на стоките.

— Кой от нашите хора да отиде?

— Изпрати когото искаш, само не негъра, тук ще ни върши по-добра работа и… чакай… още нещо… вчера в Хелена е пристигнал някакъв човек, който отива в Литъл Рок, за да закупи земята, намираща се насреща в Арканзас. Ще тръгне утре рано от Хелена и ще язди бял кон.

— Сам ли е?

— Не, пощенският куриер ще е с него и ще се погрижи за останалото. Но двамата трябва да продължат да яздят заедно до Строите Постофис. Непознатият няма да пренощува там, защото ще му се види скъпо. Ще иска да се добере до къщата, отдалечена от Строите Постофис на три мили. След две мили от дясната страна не е изключено да съзре някаква светлина… разбираш ме, нали?

— Ясно, не ми се вярва някой да ни досажда там… Но какво ще стане с девойчето, което доведоха вчера момчетата — то просто не е на себе си. Струва ми се, че момичето се е побъркало.

— По дяволите, а кой ви е наредил да взимате фустата на острова! — извика Кели и удари гневно с крак в земята. — Не заповядах ли съвсем ясно на кентъкиеца да я очисти? Този негодник ми се струва вече доста своенравен. Опасявам се…

— И аз му нямам твърде голямо доверие — прошепна Блекфут, — напоследък Боливар ми обърна внимание на няколко неща, които никак не ми харесват.

— Негърът има набито око, нека го наблюдава внимателно. Потопихте ли двете разтоварени лодки?

— Да, отпратих ги на няколко мили надолу по течението, иначе ще станат твърде много тук наблизо.

— Точно така! Може би ще е добре да оставим да се виждат останките на една или две лодки долу край малкия остров, така другите ще се страхуват да спират на брега.

— Нищо ли няма да казваме още на останалите за парахода?

— Няма да е лесно да го запазим в тайна — обади се Кели след кратко мълчание. — Налага се да го заплатим заедно и затова всички заедно ще трябва да обсъдим въпроса. Ами къде е сега момичето?

— Беше в номер две ей тук, горе — промърмори Блекфут, — но мисис Кели се съжали над бедното създание и го взе при себе си.

— Какво? Джорджина я е прибрала у дома? — попита капитанът разгневено. — Хиляди дяволи, нали знае, че не обичам подобни неща. Момичето трябва да се махне, трябва да се махне веднага, Блекфут! Да ми изпратиш Боливар! И без това тук има твърде много жени. Ако съществува нещо, което ме кара да се опасявам за нашата сигурност, то е точно това обстоятелство. Според законите ни на острова могат да останат само дванадесет жени, а тази пленница е вече осемнадесетата.

С бързи крачки, скръстени ръце и стиснати устни капитанът започна да ходи насам-натам пред вратата на голямото помещение, от което сега отново долитаха тихите звуци на цигулката. Но скоро вниманието му бе привлечено от идващите от Хелена лодкари, които в този момент се приближиха един след друг по тясната пътека и поздравиха предводителя си. Без да отговори на поздрава им, той попита сериозно и недоволно:

— Къде са писмата?

— Ето ги, капитане — каза Питър или Белязания, под което прозвище той е известен вече на читателя, — ей това писмо ми даде пощенският чиновник две минути преди да отплаваме.

Кели взе писмата и се отправи към жилището си, разположено съвсем близо до склада. Но преди да го достигне, той се спря и обръщайки се към Блекфут, каза:

— Изпрати ми негъра. И ако конете от Арканзас пристигнат още тази нощ, остави ги да си починат през нощта. Обаче рано сутринта, щом съберат вече сили за ново пътуване, двама от вас ще трябва да тръгнат на изток. Сандър не е ли с вас?

Млад строен мъж с дълги руси коси и сини очи, който можеше да мине и за красив, ако не го загрозяваше сега натежалият му пиянски поглед, излезе напред и като се олюляваше, изломоти:

— Кептън Кели… аз… имам че… имам честта…

— Добре, добре, Сандър, легни си и се наспи, ще ми трябваш утре рано сутринта. И така, лека нощ! — Без да дочака някакъв отговор, той закрачи към къщата и изчезна зад вратата й.

Другите мъже останаха още известно време във вътрешния двор, а Сандър, пийнал си тази вечер очевидно малко повече, отколкото можеше да носи, се заклатушка към „Бачълърс Хол“, тикнал ръце дълбоко в джобовете си, като си мърмореше полугласно под носа:

— Дяволски спокойно го каза този Кели „ще ми трябваш утре рано сутринта“, така ли, капитане? Наистина ли? — Той извърна глава и с безизразния си пиянски поглед втренчено се зазяпа в ярката светлина, идваща иззад пердето на прозореца на Кели. — Така ли, сър? Трябвам ти утре рано сутринта… о, разбира се, сър, вероятно се налага пак да завъртя главата… да завъртя главата на някое нещастно момиче и да му разбия сърцето? Ах! Какво хубаво занимание! Изключително хубаво занимание, но, по дяволите… искам първо да бъда представен на дамата, джентълмени. Има мигове, джентълмени…

— Ела, Сандър! — каза Блекфут и без да се церемони повече, го хвана за ръката. — Двамата сме уморени и ще си лягаме да спим. По дяволите, човече, не забравяй, че утре ще имаш подпухнали и помътнели очи, а това би могло много лесно да събуди у дамите подозрение, че си гулял.

— Ах… certainement… наистина — проломоти младото конте, — да вървим тогава да спим, ние… покорителите на женски сърца, ние… да живее богът Амур, Блекфут… да живее богът Амур и всяко красиво лице! Но ти няма да ми се разсърдиш, Блекфут, нали? Да вървят по дяволите такива сурати като тези, дето ги носите между ушите си ти и Питър. Не бих искал да гледам света с подобно лице, дори и ако собственикът му си има милиончета. Бога ми, не!

— Добре де — изръмжа Блекфут и по устните му заигра злобна усмивка, — не всички могат да бъдат такива красавци като теб. Но хайде, уморен съм, да си лягаме. Може би утре рано пак ще имаме работа — и без да обръща повече внимание на думите на пияния, той го задърпа енергично към неговото легло. Искаше преди всичко да го види заспал, успокоен от присъствието му, за да не започне отново да надига чашите и на следващото утро да бъде съвършено неспособен за работа.