Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (24)

23.
Неочаквано арестуване

Том крачеше нетърпеливо нагоре-надолу по „Фронт стрийт“ Беше се видял принуден да обещае на съдията, че ще го чака, а ето че той не идваше. Йолата му, готова за отплаване, се намираше съвсем близо до стоящия все още на котва параход „Ван Бурен“, чиято повреда бе отстранена дотолкова, че да може да отплава в единадесет часа на следващия предобед. В нетърпението си Том беше пребродил вече два пъти цялата „Уолнътстрийт“, а от съдията нямаше все още и следа. Вечерта се спусна и Том се закова изведнъж на място, удари гневно с крак в земята и извика:

— Ха, дяволите да го вземат, сега слизам пак към реката и ако той не се мерне никакъв, тръгвам и без неговата хартийка. Мътните го взели, полицаят във Виктория е длъжен да ме подкрепи, ако подозренията ми са основателни, а ако не са, и препоръчителното писмо не може да ми помогне!

Той се спусна по „Уолнътстрийт“ и тъкмо завиваше рязко около ъгъла с „Фронт стрийт“, когато най-неочаквано срещу него се зададе някакъв човек, който, щом го забеляза, веднага притисна към страната си своята носна кърпа, сякаш го болеше зъб, а след това, навел глава, премина бързо покрай него.

Мъглата и вечерният здрач бяха вече почти потопили светлината на отиващия си ден. Но въпреки това слабият светлик бе достатъчен за острото зрение на младия човек да разпознае в набързо прикритото лице на непознатия онези черти, които бяха запечатали в паметта му твърде дълбоко, за да може да ги забрави.

Това беше Едуард Хос. Русата къдрава коса не оставяше място за съмнение, породено може би за миг от грубите фермерски дрехи. Това беше човекът, изтръгнал го от най-сладките му мечти тогава, когато си бе помислил, че е намерил цялото си щастие в близостта на прелестната Мари Морис. Ах, Мари не беше даже подозирала с каква страст се бе привързал към нея грубоватият немец. Беше го обичала като брат и когато между тях застана Хос със своето богатство, красота и дух, импониращ на обикновеното момиче, тя му даде ръката си, едва ли осъзнавайки напълно тази своя постъпка. Чак когато Том избяга от отчаяние и при сбогуването си с него, тя забеляза голямата му мъка, изглежда, у нея се породи някаква смътна представа за чувствата му. Но вече беше късно — още на следващия ден старият мирови съдия Морис, чичото на годеницата, който бе обичал Том Барнуел като собствен син и вече бе надявал, че той и племенницата му ще свържат живота си завинаги бракосъчета двамата сгодени.

Този Хос, чийто лик се беше запечатал незаличимо в съзнанието на Том Барнуел, го беше срещнал тук най-неочаквано, а целия вид и поведение не можеха да не събудят в Том подозрението онзи не искаше да бъде забелязан. У него светкавично изплува отново всички онези неясни и страшни предположения, които, откакто бе намерил Мари, често трябваше почти насила да потиска. Хос се намираше тук, докато до него бе изпратено писмо в посока към вътрешността на сушата. Беше в съвсем друга част на града, а не там, където бе подслонена Мари! Дали наистина не искаше да бъде разпознат, или това негово движение бе просто случайно? Всички тези мисли пронизаха светкавично главата на Том Барнуел, когато се спря и се загледа подир бързащия човек. Но още в същата минута той се съвзе дотолкова, та да вземе твърдото решение: не биваше в никакъв случай да изпуска из очи този човек, защото, ако наистина все още не знаеше нищо за състоянието на жена си, то бе необходимо да го научи, а ако го знаеше… Том нямаше време за по-продължителни размишления, той последва бързо младия човек, който тъкмо достигна следващия ъгъл. Озовал се на същото място, Том току се накани да му извика, когато видя, че Хос е застанал пред една врата само през една-две къщи, където очевидно бе почукал само преди миг. Той дори не беше забелязал, че срещнатият от него човек го бе последвал.

На това място улицата образуваше площад, понеже лявата редица от къщи, с изключение на първите две, се отдръпваше назад и редом с другите частни жилища тук се намираха малко поотделени от останалите постройки сградите на съда и Каунти Джейл — затворът. А по диагонал отсреща се издигаше къщата, пред която бе застанал сега мнимият мистър Хос, и Том Барнуел се отправи бързо и без никакво колебание към него. Обаче Хос, увлечен твърде много в чукането по вратата, а може би и обзет от нетърпение, че никой не му отваря, изобщо не чу приближаващите се стъпки на обутите в мокасини крака, защото тъкмо в този миг се наведе към ключалката и подвикна ядосано:

— В името на сатаната, мисис Брийдълфорд, ми това съм аз, Сандър, трябва да ти съобщя важни…

Той се изплаши, понеже в същия миг за пръв път долови близо край себе си стъпки, и когато подскочи изненадан, погледът му се спря върху сериозното спокойно лице на Том Барнуел. Вярно, че Том се стъписа от думите му, ала бе твърде много зает с мислите си за Мари, за да им обърне по-голямо внимание. Но вече нямаше никакво съмнение в самоличността на мъжа, застанал пред него. Беше Хос и понеже Том забеляза стресването и изплашения израз на някогашния си съперник, който погледна боязливо надолу по улицата, сякаш се канеше да се спаси с бягство от предполагаемия си неприятел, той му каза спокойно, схващайки неправилно поведението му:

— Не се страхувайте, сър, не ви последвах с неприятелски намерения и действително не тая никаква злоба към вас. Но дори и да не беше така, моята неприязън би отстъпила сега на съвсем други чувства. Знаете ли, че мисис Хос се намира сега в града?

— Аз ли?… Да… да… знам, тъкмо отивам при нея! — заекна иначе толкова дръзкият и самоуверен престъпник, който, изглежда, в този момент бе съвсем изгубил самообладание, осъзнавайки застрашаващата го опасност, а може би и разтревожен, че го бяха срещнали на това място.

— Какво? Знаете ли?… И тъкмо отивате при нея? — попита Том учудено. — Мистър Хос, не мога да разбера… ами кой живее в тази къща?

— А… съдията Дейтън! — извика. Сандър, едва ли съзнавайки какво говори, тъй като все още не се бе съвзел достатъчно поне да погледне в очите младия лодкар, втренчил погледа си в него.

— Съдията Дейтън? — повтори бавно Том, за пръв път обхванат от истинско подозрение. — Току-що назовахте друго име, повикахте някаква жена, на която сте имали да съобщавате нещо важно… не беше ли така?

— Казвам ви, че тъкмо се каня да отида в дома на съдията Дейтън! — извика Сандър, възвръщайки си най-после изгубеното самообладание. — Жената, която живее тук, исках само да… тя трябва да наглежда болната ми жена, но, изглежда, че… че не е у дома си.

— Не е тъй, изглежда — отвърна Том студено, твърдо решен да не се отделя от този човек, докато той не му обясни своето странно поведение. — А знаете ли къде е домът на съдията Дейтън?

— Да… знам… намира се в горния край на града… моля ви да го уведомите, че идвам. Веднага ще ви последвам, мистър Барнуел, надявам се да имам удоволствието там пак да се видим.

Той повдигна шапката си и се накани да обърне гръб на младия човек.

— Чакайте, сър! — каза обаче Том и го хвана за ръбата. — Не мога да ви оставя да си вървите току-така. Мари… мисис Хос лежи, изгубила разсъдъка си, само през няколко улици оттук, вие, вече едва ли мога да мисля другояче, знаете това, но се разхождате из съвършено друг квартал на града, и то в тези дрехи, които очевидно не са ваши.

— Назовавате причината и следствието на един дъх, сър — отвърна Сандър с известно нетърпение, съвзел се вече напълно. — Но не ми е възможно тук, на улицата, да ви разкажа откъде съм взел тези дрехи или пък какво ме е принудило да ги облека. Ако, това ви интересува, можете утре да го научите от мистър Лайвли… но сега тъкмо се каня да си купя други дрехи и да се отърва от тези парцали, за да мога да се появя пред дамите в дома на мистър Дейтън в приличен вид. Впрочем много съм ви задължен за съчувствието, което изпитвате към мисис Хос, но същевременно ми се иска да отбележа, че сега, когато съм се върнал и съм в състояние сам да се грижа за жена си, ви освобождавам напълно от тази услуга или любезност, наричайте го както искате.

Говоренето бе възвърнало постепенно на Сандър предишната му дързост и при друг случай Том може би щеше да бъде измамен от сегашното му спокойствие и увереност. Но съвсем явното първоначално смущение, грубите дрехи на иначе направо суетното в това отношение конте, както и думите, доловени от младия лодкар, когато Хос си мислеше, че е съвсем сам, всичко това бе събудило у Том такова подозрение, което не можеше да бъде разсеяно само от изкуствената непринуденост на Хос. Том само пусна ръката му, тъй като от някои от по-близките врати занадничаха главите на любопитни хора, които искаха да разберат причината за разговора, започнал да става доста шумен.

Също и от горния прозорец на къщата на мисис Брийдълфорд се показа извънредно предпазливо крайчеца на едно боне. От време на време то бе последвано от зачервено чело и чифт големи сиви очи, които обаче се смъкваха надолу веднага щом някой от двамата мъже се обърнеше с лице към къщата.

— Имате право, сър — каза Том, — тази улица не е място за дълги обяснения. Но сега ще ви придружа до дома на съдията Дейтън и надявам се там няма да откажете да ги дадете на дамите… и на вашата жена. Последвайте ме!

— Сър, не виждам какво право имате да се нахвърляте върху мен така на обществено място — възпротиви се Сандър с гневен, но приглушен глас, — освен това компанията ви не ми е дотам приятна, че да се възползвам от нея чак до Дейтънови. Както вече ви казах, тъкмо се каня да се погрижа за тоалета си и преди да съм го направил, не можете да ме накарате да се мярна близо до онези дами, а още по-малко в жилището им. Мисля, че сега ме разбрахте!

— Напълно! — каза той, ала чертите му придобиха сериозен и мрачен израз и като се понаведе към полуизвърналия се от него човек, прошепна: — Не искате да дойдете с мен, но се кълна в десницата си и няма да наруша клетвата си, сър, че ще ви принудя да ме последвате. Тук има някаква тайна и искам да я разбуля.

— Господине!

— Ха… ето че се задава съдията… така, сър. Сега съпротивата е излишна. Избягвайте всякакъв шум заради вас самия и ни последвайте доброволно.

Сандър се намираше в мъчително затруднение. Как щеше да обясни събитията от онази нощ, които Мари бе вече сигурно разкрила? Дали да се опиташе да избяга в гората? Храсталаците започваха само на някакви си стотина метра от тях, а той беше бързоног като вятър и едва ли можеше да се страхува, че ще бъде застигнат от своя неприятел. Но ако това все пак се случеше, тогава всичко, заложено само на една карта… щеше да бъде загубено. Не, имаше още един изход, бягството щеше да бъде последният, понеже той знаеше много добре, че затворът в Хелена не би могъл да му попречи пак да се добере до острова.

— Тогава елате, сър — отвърна той след кратко размисляне, — елате, сега ще се подчиня на вашето странно желание, но пък после и вие няма да ми откажете да ми дадете сметка за поведението си, за което в момента не мога да видя никакво друго основание, освен нечуваното ви нахалство.

— Стига приказки — рече Том навъсено, и се обърна, за да тръгне заедно с младия престъпник, — твърде дълго си говорихме… Скуайър Дейтън, имам удоволствието да ви представя мистър Хос.

— О, наистина, сър, каква щастлива случайност, че вече сте тук, сигурно писмото ви е пресрещнало по пътя… Но, мистър Барнуел, напразно ви търсих долу при вашата лодка, добре, че неколцина моряци от парахода ме отпратиха насам.

— Щастлива случайност ме срещна с мистър Хос — каза Том и хвърли поглед към Сандър.

— Щастлива може да е била само за вас, сър — отвърна Хос навъсено, — аз наистина не съм търсил компанията ви.

— Но, джентълмени — каза Дейтън учуден, — не разбирам…

— Това е той, мистър Никълтън — извика внезапно някакъв глас от средата на улицата и двама мъже, които тъкмо се канеха да ги подминат, се обърнаха и се приближиха към групата, прекъсвайки думите на съдията.

— Кой? Тоя с мушамената шапка ли? — попита полицаят на Хелена.

— Да! Бога ми, какъв късмет! — извика другият. — Дръжте го и го отведете на сигурно място!

— Сър, арестувам ви — каза полицаят и сложи ръката си на рамото на Том — в името на закона!

Том го погледна смаяно. И наистина, всичко това го сполетя толкова бързо и неочаквано, а той самият бе така изцяло зает с намерения от него съпруг на Мари, че забеляза присъствието на останалите хора едва когато го заговориха. Но щом до слуха му достигнаха тези всяващи страх думи, той се обърна бързо и отвърна засмяно:

— Ей, сър! Сигурно сте сбъркали адреса. Този път прахосахте магическото си заклинание не към когото трябва, несъмнено е някаква грешка.

— Не се ли спуснахте вчера по реката и не се ли върнахте после най-неочаквано с парахода? — попита непознатият.

— Разбира се! — отвърна Том. — Е, и?

— Знаех си, знаех си! — извика другият. — Изпълни задължението си на полицай и не оставяй този тип да ти избяга!

— Но положително има някаква грешка, сър — прекъсна го сега съдията и сложи длан върху ръката на полицая, който все още държеше Том за рамото. — Този джентълмен е някой си мистър Барнуел от Индиана, има познати в моето семейство и сигурно не е…

— Съжалявам, скуайър, но в такива случаи няма приятелство. Впрочем ти самият ми издаде заповедта за арестуване!

— Да, за арестуване на онзи, който беше влязъл с взлом при този човек и му беше разбил ковчежето с парите — каза Дейтън, — а не за…

— Ами ето го тук! — извика тъжителят и с разкривено от гняв лице посочи Том Барнуел. — Това е подлият негодник, който откъм речния бряг се промъква до самотни къщи и щом хората отидат в гората по работа, краде и граби. Този е мерзавецът и аз съм твърдо убеден, че ще си признае къде е дянал сребърния ми часовник, ако дори и сега не е у него.

Междувременно бе настъпила вечерта, но въпреки това около полицая и съдията се насъбра тълпа от любопитни хора, които обградиха малката групичка отвсякъде. Сандър, който сметна, че сега ще е най-добре да се измъкне тихичко, се опита незабелязано да застане зад гърба на лодкаря. Ала Том, въпреки толкова неочакваното обвинение, повдигнато срещу него, не го изпускаше из очи нито за миг и Хос разбра, че ако не иска и той да вдигне шум около себе си, трябва да отложи бягството си за по-подходящо време. Сега Том Барнуел, съзнавайки напълно невинността си, се обърна спокойно към съдията и му каза усмихнато:

— Вероятно някой е отмъкнал нещо от къщата на този човек и сега той подозира мен, един господ знае по силата на каква заблуда. Затова и неговите обвинения не могат да ме обидят. Впрочем колкото и неприятно да ми това в момента, то не трябва в никакъв случай да попречи на откриването на една ужасна тайна, за което стоящият тук мистър Дейтън вероятно е в състояние да ни помогне. Ако господата се опасяват, че бих могъл да им избягам, тогава нека дойдат с нас. Вашето присъствие, скуайър, ще бъде достатъчна гаранция в случая. Дано след това ще съумея да отхвърля обвинението срещу мен.

— Какво се е случило? — попита полицаят.

— Сигурно ще е нещо, което не ме засяга! — извика ядосано тъжителят. — В никой случай не съм съгласен да обикалям из града с този обесник, докато намери някаква възможност да избяга. Мистър Никълтън, изпълни дълга си. Скуайър Дейтън, длъжен си да ми помогнеш в този случай. Когато този човек офейка, ти ще отговаряш за всичко, което ми е изчезнало.

— А можеш ли да докажеш, че той наистина е онзи, за когото го мислиш? — попита съдията.

— Ела само да слезем до реката — отвърна другият, — двама от моите хора са го видели и могат да се закълнат!

Том Барнуел, който видя, че работата, взета отначало от него просто за някакво недоразумение, започва да става твърде сериозна, още повече че криеше реалната опасност да му отнеме свободата да се движи, сега започна сериозно протестира и призова съдията да му помогне. Но последният само повдигна рамене и заяви, че самият той не можел да действа против закона. Освен това мистър Никълтън знаел добре какво трябвало да прави, а едно възражение от негова страна не би имало никаква полза. Скоро Том разбра, че трябва да се подчини на стеклите се обстоятелства, понеже около разговарящите хора се беше насъбрала гъста човешка тълпа, от която не бе възможно да се избяга. Въпреки това той не изпускаше Сандър из очи и помоли съдията, тъй като самият той не можел, да придружи мистър Хос до дома си и там да поиска от него обяснения за случилото се. Мистър Дейтън му обеща и веднага след това тръгна заедно със Сандър сред тълпата, която му направи път, а полицаят, последван от голям брой безделници, отведе младия лодкар в затвора и там го предостави на размишленията му.