Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (6)

5.
Нощното пътуване. Островът

Светла и весела, луната огряваше бързо носещите се мътни води на реката и само от време на време отделни леки облачета закриваха не за дълго светлия й диск и сенките им се простираха върху обширната низина. Водата тихо бълбукаше под тежките лодки, а течението налепяше по дъските им мръсножълти мехури пяна. Навремени покрай тях преминаваше някой дънер, а крясъкът на гмуреца отговаряше сегиз-тогиз сякаш на подбив на гръмкия кикот на гуляйджиите, който се разнасяше все още от една от ярко осветените лодки и от по-нагоре разположената кръчма. Често от прохладната стихия изскачаше по някой огромен сом и гладката му сребриста кожа проблясваше на лунната светлина. Но иначе цареше спокойствие — тихо, зловещо спокойствие се разпростираше над широката река и на неговия фон толкова по-рязко и ужасно ехтяха крясъците на диво буйстващите хора.

Смарт крачеше бавно по брега и тъкмо бе достигнал прекършеното стебло на младата сикомора, използвана от лодкарите за завързване на лодките, когато към него се приближи някаква човешка фигура, в която той веднага разпозна ирландеца, спасен от него само преди няколко часа. Той се приближаваше бавно и, изглежда, хвърляше от време на време подозрителни погледи към лодките.

— Олеле, О’Тул — извика ханджията, — пак ли те сърби кожата и толкова голямо ли е желанието ти да опиташ студената вода на реката, та забравяш всяка предпазливост и се осмеляваш да се приближиш до хората, които съвсем наскоро ти бяха издали смъртна присъда? Едва ли втори път усилията ми ще се окажат достатъчни, за да те отърва от тях.

— Дяволите да ги вземат — промърмори ирландецът, който при първите думи не бе успял да различи добре кой му говори и бе посегнал бързо с ръка встрани, към пояса си, за да сграбчи вероятно някое скрито там оръжие. Наистина той се успокои, щом съзря ханджията, но продължи все пак със спотаена злоба: — Това е цяла банда, жадна за грабеж, подла банда, състояща се само от негодници, които се държат един за друг като свински черва. Смарт, можеш да ми вярваш, или не, но нека свети Патрик ме изостави в смъртния ми час, ако не се опасявам, че зад тези типове се крие нещо много по-опасно, отколкото предполагаме сега.

— Зад лодкарите ли? — попита презрително усмихнат ханджията. — В такъв случай наистина им оказваш твърде голяма чест. Диви и груби хора са те, живеят ден за ден безгрижно и безнравствено и също като моряците проиграват и изпиват всеки долар, който преди това са спечелили с кървава пот.

— Не е само това — отвърна ирландецът, поклащайки глава, — бога ми, не е само това. Тези нехранимайковци са се сдушили и имат помежду си уговорени сигнали, главата си залагам за това. Щом един от тези мерзавци изсвири — впрочем аз запомних начина на изсвирване, — и всички заедно се нахвърлиха върху мен също като хайка ловджийски хрътки, когато чуят ловджийския рог. Но почакайте, почакайте, обесници, ще ви открия дирите, бъдете сигурни, и тогава нека господ да ви е на помощ!

— Ей там долу се отдели някаква лодка от брега — каза Смарт и посочи надолу по реката, където непосредствено до последната тежка плоскодънна лодка излетя като стрела малка островърха лодка, подобна на йола^[1], насочи се отначало към средата на течението, а после продължи пътя си надолу по реката. Вътре седеше някакъв човек, но не успяха да различат кой беше той.

— Та накъде ли е тръгнал? — попита ирландецът.

— Сигурно е от някоя товарна лодка със стоки, проиграл е тук както обикновено оскъдните си долари и сега трябва да гребе с всички сили, за да я догони, тъй като тя междувременно е отминала напред.

— Тогава ей там се задава и останалият екипаж — каза ирландецът, понеже в същия момент голям платноход се плъзна по реката, но не пое по пътя на малката лодка, а насочи нос малко напряко срещу течението, сякаш искаше да достигне другия бряг колкото може по-нагоре.

— Отсреща на Уитълхоуп ще му дойдат днес гости — каза Смарт, — много ще се зарадва.

— Да не би да отиват при Уитълхоуп?

— Ако ли не, ще трябва тази вечер да изминат още най-малко пет мили, преди да успеят да се доберат до някоя друга къща, а да изминеш пет мили през тресавищата в тъмна доба — благодаря. Бих предпочел да пренощувам близо до брега на реката. Тогава москитите ще оставят поне нещичко от мен, но ако човек е сред тресавищата, струва ми се, че ще го оглозгат до кости.

— Бога ми, няма да е никаква загуба, ако сега им се случи на негодниците нещо подобно — промърмори ирландецът. — Но става късно, лека нощ, Смарт, ще вървя да спя. Впрочем от днес съм твой длъжник, защото без теб сега щях да лежа дълбоко на дъното в тези мръсни води. Дано бог даде някой път да мога да ти се отплатя!

— Ах, О’Тул — отвърна ханджията засмяно и му подаде ръка, — направих го само от корист, иначе щях да изгубя един от най-добрите си клиенти. Но, шегата настрана, за в бъдеще се пази малко по-добре от тези диваци. Не е никаква чест да се разправяш с тях.

Джонатан Смарт се отправи бавно обратно към града, за да се прибере у дома си. О’Тул обаче остана на мястото си, ослушвайки се внимателно в посоката, откъдето се чуваха ударите на греблата, докато най-сетне те изведнъж престанаха или пък вятърът се беше обърнал и не донасяше вече шумовете до западния бряг. Ирландецът се ослушва внимателно още известно време и после промърмори под носа си ядосано:

— Да вървят по дяволите, засега нищо не мога да направя. Но почакайте, утре ще прескоча до Уитълхоуп и тогава само сатаната може да ми попречи да попадна на следите на тези подлеци.

Впрочем лодката съвсем не се стремеше да достигне отсрещния бряг, както бе предположил ирландецът, макар че, погледнато откъм Хелена, тя сякаш имаше подобно намерение. Тя пресече реката в права посока само до едно място близо до привидната си цел.

— Стоп! — каза сега изведнъж някакъв груб басов глас и четиримата лодкари едновременно вдигнаха нагоре греблата си, така че блестящите капчици вода започнаха да се стичат обратно до ръба на лодката. Заповедта беше дадена от кормчията, който бе същевременно и стар наш познат — човекът с белега, играл в Хелена такава опасна роля за нещастния ирландец. А и деветимата мъже в лодката — четирима на греблата и петима, излегнали се удобно между тях, съставяха по-голямата част от онези, които бяха взели такова непочтено участие в схватката срещу О’Тул.

Лодката, макар и вече почти без употребата на веслата, все пак се движеше с достатъчна скорост, за да може да бъде управлявана с кормилото, и то надолу по течението.

— Бих предпочел да се приближа още малко до брега — каза един от тях и повдигна глава, поглеждайки към сушата.

— А защо? — попита Белязания. — Първо, ще се изложим на опасността да заседнем в пясъка и, второ, може да привлечем вниманието на онези горе в къщата, а и в двата случая няма да имаме никаква полза.

— Откъде ще заобиколим кръглия Остров на върбите?

— Отляво.

— Навярно там водите са най-дълбоки, а?

— Не заради това, нашето малко „Кенгуру“ все ще прескочи плитките места. Впрочем положението хич не е толкова лошо, защото при сегашното ниво на водата от двете страни на острова и по най-плитките места имаме дълбочина от шест стъпки, а на нас са ни необходими най-много една и половина.

— Е, както кажеш, не съм запознат с реката, но колко път ни чака до долу?

— Може би са около четиринадесет мили от Хелена — обади се Белязания. — Още една миля по-надолу и пак започваме да гребем, прехвърляме се през реката обратно и трябва да се доберем до пристана най-късно за час и половина, а може би и по-скоро. А сега мирувайте! Тук по брега има няколко къщи и колкото по-малко вдигаме шум, толкова по-добре.

Островърхата лодка продължи да се плъзга безшумно по течението на реката, изминавайки значително разстояние, но после по знак на предводителя мъжете потопиха веслата във водата, носът й се обърна към западния бряг и лодката отново полетя по реката, вдигайки високо водни пръски. Приближаваше се все повече и повече до брега, дори се плъзна толкова близо до мрачната девствена гора, че можеха да се различат искрящите светулки и да се доловят плачливите крясъци на нощните птици.

На това място бе разположено някакво поселище и за да преминат покрай него колкото може по-безшумно, веслата бяха обвити с парцали, никой не продумваше нито дума и лодката се заплъзга така близо край брега, че мъжете можеха да докоснат клоните на дърветата, надвесили се над водата. Ето че едно от греблата се закачи в един стърчащ клон и се изплъзна от ръката на човека, който го държеше. Обаче кормчията незабавно извъртя кърмата на лодката към понесеното от водата гребло и успя навреме да го улови, ала все пак не можа да попречи на няколко весла да се ударят в борда и по този начин да предизвикат доста силен шум, който се разнесе над тихата река.

В този миг те се намираха тъкмо под една от къщите. Кучетата се разлаяха и изтичаха към стръмния бряг, откъдето можеха ясно да различат тихо преминаващата лодка.

— Е-хей! — извика силен глас от малката полянка пред къщата. Веднага след това един мъж по къси ръкави скочи на стеблото на една сикомора, стърчащо над стръмния речен бряг, и размаха светла кърпа в знак на това, че желае да разговаря с гребците.

Вече нямаше съмнение, че са забелязани. Незабавно и със спокоен глас кормчията отвърна: „Какво има?“ и извъртя лодката така, че носът й се озова срещу течението. В същото време подвикна на седящите в предната част на лодката да уловят някой клон и да не го изпускат, докато говори с човека.

— Ама, по дяволите, Нед — прошепна боязливо седящият пред него гребец, — полудя ли? Да не би да искаш онези от сушата…

— Спокойно, ти казвам — прекъсна го кормчията, — не ми пречи. Не бива да събуждаме подозрения.

— Накъде отива лодката? — извика отново гласът от брега.

— Надолу по реката, до Монтгомърис Пойнт.

— Има ли още едно място на борда?

Кормчията се позабави с отговора си. „Какво ли, по дяволите, искат тия?“ — прошепна си той под носа.

— Има ли място на борда за един пътник? — повтори човекът.

— Мътните го взели, тук ще има какво да намажем — закиска се един от гребците, — кажи „да“, Нед, за бога, кажи „да“! Този човек сигурно има великолепен куфар, от който иска да се отърве.

— Не! — извика все пак кормчията. — Имаме твърде голям товар на борда. Ако ни срещне някой параход, би могло да ни се случи нещастие — и без да обръща повече внимание на следващия въпрос, заглушен и без това от пененето на реката около дъба, довлечен от водата близо до тях, той даде с висок глас заповед да пуснат клона. Веднага след това носът се насочи отново по течението и лодката продължи тъй внезапно прекъснатото си пътуване.

— В името на сатаната, какво ти става днес? — гневеше се човекът, който се бе обадил преди малко, обръщайки се недоволно към кормчията. — Сам прогонваш хората, които искат да ни донесат своите хубави неща, и така направо ни лишаваш от нашата печалба. Капитанът ще има да ругае здравата, щом го научи.

— Дръж си мръсната уста затворена — изръмжа Белязания, — толкова ти е акълът. Днес вършихме предостатъчно щуротии в Хелена. Ти да не искаш заради някакъв си жалък куфар да се изложим на опасността да открият свърталището ни, а? Да не искаш тук да събудим у хората подозрение, заради което полицаите от околността да се лепнат по петите ни след няколко седмици? Не, достатъчно глупаво беше, че днес започнахме онази свада, за която пак ти даде повод. Нека спрем дотук. Впрочем никак не ми е приятно, че ни видя онзи глупак от брега. Е, той поне не знае кои сме. Но сега си плюйте на ръцете, юнаци мои, защото капитанът сигурно ни очаква. Освен това съм любопитен да разбера какъв ли ще бъде следващият ни удар. Може би тази нощ той ще ни нареди какво да правим.

Сега лодката се понесе като стрела по гладката повърхност на реката и не след дълго от тъмнината изплуваха ясните очертания на висок мрачен остров, покрит с огромни дървета, който бе посрещнат от мъжете със задоволство като крайна цел на нощното им пътуване.

Този остров, чиито брегове бяха покрити с тръстика, върби и високи дървета, също както и всички останали острови в Мисисипи, не се отличаваше с никакви особени белези. Номерът му^[2], с който бе познат на лодкарите и който беше отбелязан по речните карти, бе също като повечето от малките острови той се посещаваше много рядко, а в последно време слизащите по реката лодки изобщо не спираха на него, понеже се говореше, че по-голямата му част била опустошена от ураган.

И наистина, особено на местата, където биха могли да спрат удобно по-големите лодки, стърчаха навсякъде толкова много широко разклонени и чепати върхари, че всяко акостиране на брега би било невъзможно. Имаше само едно свободно и открито място, което, изглежда, е било използвано по-рано. Но сега то бе преградено откъм реката с многобройни коренища, стърчащи от стремително носещите се води, и лодкарят, надявал се може би да завърже тук лодката си преди настъпването на тъмнината, грабваше изплашено и трескаво веслата си и с почти отчаяно напрежение на силите отклоняваше лодката си от мястото, което неминуемо щеше да му донесе гибел.

В такива случаи кормчиите вероятно проклинаха, че държавата не проявява повече усърдие за прочистването на реката от подобни опасни „приятелчета“. Може би се заклеваха тайно в себе си в бъдеще да остават във фарватера, отбелязан на техните карти, насочващи ги да минават от другата страна на острова, като с бързото продължаване на пътя си несъзнателно избягваха една опасност, която би била много по-гибелна и за тях, и за лодките им, отколкото всички коренища по Мисисипи, взети заедно. Но после иззад гъсталака на островния бряг всеки от тях биваше проследяван от няколко подигравателно засмени очи и нечий груб глас промърморваше в брадата си:

— Радвай се, момчето ми, че обърна внимание на предупреждението да не слизаш тук на брега, иначе нощта ти щеше да бъде по-спокойна и по-дълга, отколкото някога си мечтал през живота си.

Вярно, че никому не минаваше и през ум, че тези коренища бяха поставени изкуствено с помощта на котви и скрити шамандури. От разстояние изглеждаха съвсем естествени, а тайната им можеше да бъде разкрита само от непосредствена близост и при внимателно оглеждане. Но кой ли от лодкарите ще вземе да си губи времето по такъв начин? Гледката на мъртвите стърчащи от водата дървета беше достатъчна, за да ги накара още отдалеч да избегнат тези „лодкоразрушители“.

Островът, разположен сравнително близо до левия речен бряг, беше дълъг три английски мили. В горната си част той бе доста широк и направо недостъпен от голямото количество довлечени от водата дънери и коренища, а в долната си част завършваше с остър нос. Но там се беше образувала доста значителна плитчина, простираща се може би на една миля надолу по течението, която водеше до островче, разположено на около половин миля по-надолу по реката. То носеше също името Номер 61, тъй като водата между двата острова бе твърде плитка, за да минат по-големи лодки оттам. В действителност обаче то бе напълно отделено от горния по-голям остров дори и при най-ниското ниво на реката, а през юни, когато откъм Скалистите планини се спускаха водите от разтопените снегове, понякога бе и напълно заливано от тях. Впрочем обитателите на големия остров наричаха малкото островче „Бърлога при тревога“, понеже гледаха на него като на последно убежище, в случай че бъдат разкрити.

Номер 61 бе по-добре защитен откъм дясната страна на реката. Тук го обграждаше доста висок пясъчен нанос, който на около двеста крачки от брега на големия остров завършваше пак с тясна ивица суша, гъсто покрита с върби и фиданки на памуковото дърво. Тази ивица се разпростираше почти паралелно на острова, като, същевременно и тя бе защитена откъм дясната си страна от пясъчен нанос, широк обаче само няколко клафтера^[3].

И така до острова можеше да се приближи човек само откъм лявата, или източната страна, където най-близкият до него бряг бе брегът на щата Мисисипи, но тук взетите мерки сигурно щяха да накарат да се откаже от слизане на сушата всеки, който би проявил подобно желание. Самото течение и плавателните води на Мисисипи се намираха изцяло откъм дясната страна на острова и разстоянието между онази тясна междинна ивица суша и Арканзас възлизаше на една английска миля, докато пространството между Номер 61 и щата Мисисипи представляваше едва половината от това разстояние.

По двата бряга на реката срещу острова се намираха наистина няколко ниски блокхауса^[4], каквито обикновено строят дърварите по Мисисипи, за да продават насечените дърва на преминаващите параходи. Но в тях само нарядко живееше някой и те бяха станали почти необитаеми. Разположеният на територията на Арканзас^[5] блокхаус нямаше вече дори и покрив и заплашваше да не устои на следващата буря, която сигурно щеше да го събори право в реката.

Малко по-добре запазена изглеждаше къщата на брега на щата Мисисипи, но въпреки това тя много повече приличаше на обор, отколкото на човешко жилище. Многобройните следи от конски копита доказваха, че това място се използва твърде често, а няколко доста утъпкани пътеки водеха в източна посока към едно мочурище и се губеха в гъбестата му почва, стояща почти десет месеца в годината под вода.

А който все пак случайно успееше да слезе на брега на острова, въпреки взетите предохранителни мерки, и не попаднеше веднага на единствената проходима пътека, щеше да е принуден да си проправя път на неколкостотин крачки през ужасния тръстиков пояс, покриващ брега на всеки остров. Сред тръстиката обаче лежаха не отсечени, а изтръгнати из корен дървета в такъв див безпорядък, че никой не можеше да се надява да се провре през тази хаотична растителност, без първо да си просече пътечка с помощта на ножа или брадвата. Но тъй като никой не очакваше каквато и да било изгода от това, естествено и никому не хрумваше мисълта да пилее сили и време с подобна безполезна работа.

И въпреки всичко тук се таеше цяло поселище, така дълбоко скрито и находчиво разположено, че оставаше незабелязано дори и от острия поглед на ловците. То се състоеше от девет малки блокхауса, един доста голям склад и пет една до друга построени и свързани помежду си конюшни. Постройките образуваха нещо като двор и бяха разположени подобно на индианските укрепени селища така, че можеха да бъдат защитавани дори и при внезапно нападение на числено по-силен противник. Складът и един от малките блокхауси се издигаха в средата, а наоколо на изток, откъм страната на щата Мисисипи, оборите образуваха здрава непреодолима стена, снабдена с амбразури, докато на западната, по-малко застрашена страна се намираха отделните постройки, свързани помежду си само с високи двойни дървени огради. Обитателите на острова разчитаха особено много на закрилата на едно малокалибрено въртящо се корабно оръдие с дълга цев, поставено върху плоския покрив на склада, с което като последно средство за спасение можеха да сеят гибел и смърт сред евентуалните нападатели.

Пространството пред склада и малкия блокхаус, в който живееше капитанът с жена си, беше свободно и сега през лятото бе покрито отгоре с широки сенници, нашарени с пъстри ивици. В останалите къщи живееха семейните членове на това общество, като изключение правеше само една широка и просторна постройка, определена за обща квартира на ергените. Ергенският дом, наричан обикновено „Бачълърс Хол“, служеше и за сборно място. Водачите на бандата се събираха в малка стаичка, подредена за тази цел в сградата на склада само за тайни съвещания. Едва по-късно взетите решения се предлагаха за всеобщо гласуване в „Бачълърс Хол“.

Но капитанът имаше някаква особена, почти непонятна власт над тези непокорни, буйни и груби хора, които не признаваха нищо друго на света, освен собствените си закони. Той бе съумял да ги накара да го уважават по единствено възможния начин — чрез превъзходството на духа си, както и чрез многократно доказаната си храброст, която действително граничеше с безумие. Затова те се страхуваха от него почти толкова, колкото го и уважаваха, и Кептън Кели беше име, което никога не биваше да се изрича на шега или пък подигравателно.

Само два пътя водеха към убежището на престъпниците, закриляно от привидно естествени преграждения. Единият от тях започваше от брега, и то близо до вече споменатите коренища, поставени по изкуствен начин, насочваше се първо към средата на острова, след което се отклоняваше леко наляво. Но този път имаше за задача да заблуди неканения посетител дори и тогава, когато той би открил истинската пътека, защото го отвеждаше до малко тресавище, където неминуемо би потънал, ако не се върнеше навреме. А другият път, закрит от нахвърляни клони, завиваше надясно и достигаше до форта точно при петата конюшня. От югоизточната страна на форта покрай дясната или източната страна на тресавището, право към южния нос на острова водеше добре прочистен път до грижливо скритите на това място лодки, пазени за крайна необходимост. Наистина на една защита на форта можеше да се гледа като на последно отчаяно средство за спечелване на време, необходимо за достигане до лодките. Най-сигурната закрила на бандата си оставаше тайната, обгърнала цялото й съществуване, и нейното запазване трябваше да бъде главният стремеж на всички.

Страшни клетви свързваха съзаклятниците и тази организация се бе разпростряла толкова нашироко, а от друга страна, мъжете бяха така тясно свързани помежду си, че онзи, който би поискал да предаде бандата, никога нямаше да е сигурен дали човекът, комуто се доверява, не е неин член и дали той няма да предаде изменника на отмъщението й.

Освен това островът предлагаше винаги сигурно убежище на преследваните от закона и щом веднъж те стъпеха на него, всякакво полицейско издирване оставаше напразно. В такъв случай обикновено се казваше, че беглецът е офейкал в Тексас, докато той преспокойно си седеше в безопасност на острова. Но предводителят на тази банда бе постъпил много умно, като бе определил награда за онзи, който предотвратеше предателството на някой от членовете и убиеше изменника. Премията — хиляда сребърни долара — сама по себе си бе достатъчно привлекателна, за да поддържа будно вниманието на бандитите, пръснати из околните райони, даже и ако грижата за собствената им сигурност не ги безпокоеше чак дотам.

Всяка първа събота от месеца бе определена като ден за събрание, което бе ръководено от капитан Кели. Връзките им с Арканзас бяха слаби, затова пък толкова по-тесни бяха те с щата Мисисипи. Един пост, заел място на върха на най-високото дърво, също като някой моряк, застанал на марса^[6], можеше да наблюдава двата бряга на реката. Той имаше за задача да следи за възможни сигнали или да изпрати помощ на свои другари, изпаднали в беда. А за тази цел в северозападния край на острова винаги се намираше лодка, готова да отплава. Пътеката, водеща до тази лодка, можеше да бъде намерена само от посветени хора, но самата лодка бе на доста открито място, тъй като плитката вода държеше по-големите плавателни съдове винаги на значително разстояние от нея и ето защо не съществуваше опасността да бъде забелязана.

Но стига толкова за устройството на едно свърталище, с което и без това ще се запознаем по-подробно в течение на повествованието. Сега ще трябва да насочим вниманието си към живелите на острова на престъпниците.