Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (22)

21.
Том Барнуел намира една приятелка на Мари. Разговорът му със съдията

Онези две жени, които младият лодкар бе срещнал на брега на реката, бяха Адел и мисис Дейтън. Те се връщаха от фермата на Лайвли и сега след кратко препускане се озоваха пред дома си. Мулатчето ги посрещна още на прага на вратата и пое бързо юздите на конете, докато мисис Дейтън го попита най-напред за мъжа си.

— Скуайър Дейтън яхна коня си днес следобед и отиде нанякъде — гласеше отговорът, — мистър О’Тул също го търси. Но той сигурно е пак в Хелена, защото преди малко някакъв моряк от парахода, спрял долу на пристана, доведе коня му и каза, че господарят щял скоро да се върне у дома.

Жените мълчаливо се изкачиха по стъпалата, Адел свали само шапката си и вдигна капака на пианото.

Отначало пръстите й се плъзнаха бавно по клавишите. Докосвайки ги леко, тя загатна отделни мелодии с тихи акорди. Но все по-ясно се открояваше един меланхолично сериозен напев, в който тя, изглежда, се вживяваше, все по-меко преливаха един в друг нежните тонове и едва когато тя изведнъж рязко премина в друг акорд, опитвайки се да пропъди или поне да заглуши предишната си слабост чрез звучни буйни мелодии, очите й пак заблестяха и заискриха с обичайния си огън, а нежните й пръсти заудряха клавишите силно и уверено.

В това време, подпомагана от Нанси, мисис Дейтън бе свалила роклята си за езда и седеше удобно облегната в тапицирания стол, подпряла замислено глава върху дланта си. Прелестното и лице бе малко бледо и само от време на време тя поглеждаше изпитателно към полуизвърналото се към нея младо момиче.

— Какво ти е, Адел? — попита тя най-сетне тихо и устата й потрепна в едва забележима усмивка. — Защо си в толкова лошо настроение?

— Кой? Аз ли? В лошо настроение? Чудновати въпроси задаваш, Хедвиг, никога не съм била по-добре и по-бодра, отколкото в момента — какво може да ми е? Ах, имаш предвид глупавата песничка, която свирих? Ха-ха, просто ми излезе ей тъй изпод пръстите. Не, сега ми се иска да танцувам, да танцувам, докато поне веднъж се натанцувам. А между другото, Хедвиг, младият мъж, който стоеше край брега точно при първите товарни лодки, ми се стори доста познат. Само че го забелязах едва когато преминахме в галоп покрай него. Но той не е от Хелена. Сигурно съм виждала вече някога по-рано лицето му, макар и да е било другаде и да е бил облечен другояче.

— За мен беше непознат! — каза мисис Дейтън. — По облеклото си приличаше на лодкар. Но къде ли се бави пак Дейтън! Ех, де да изпълнеше онова, което спомена наскоро, и да се изселехме оттук! И аз не знам, ала Арканзас хич не ми харесва вече. Тези груби обноски и този суров живот ме дразнят, с малки изключения тукашните хора са толкова недодялани и безчувствени, а Дейтън просто се разкъсва от работа и изобщо не може да се порадва на живота. Както ми каза, иска да се пресели в Ню Йорк.

— И аз ще дойда с вас — каза Адел, като стана бързо от пианото, приближи се до прозореца и започна да барабани бавно по стъклото с пръстите на дясната си ръка, — и на мен не ми харесва вече тук и аз искам да се махна. Струва ми се, че Арканзас е твърде нездравословна страна — учудвам се, че издържахте тук толкова дълго.

— Действително, климатът не е хубав, особено в Хелена — отвърна мисис Дейтън с лека усмивка, — но малко по-навътре, както и по хълмовете и около тях… казват, че въздухът…

— Я виж, идва онзи непознат — прекъсна я бързо Адел, — изглежда, иска да се позапознае с града. Любопитна съм кой ли може… Том Барнуел! Бога ми, Том Барнуел от Индиана! А аз мислех, че е нейде из Африка или Европа.

— Но кой е Том Барнуел?

— Един добър познат на нашето семейство от по-рано и някогашен, както казваха, много пламенен обожател на Мари Морис, сегашната мисис Хос. Онази любов трябва да е била и причината, за да стане моряк. Но се е върнал бързо.

— Идва точно към нашата къща — установи мисис Дейтън.

— Ха, ами ще го извикам — каза изведнъж Адел. — Том е бил винаги доблестен човек и всички го обичаха. Само, струва ми се, Мари не го разбра тогава и след като той видя, че тя предпочете другия, отстъпи доброволно и напусна Щатите. Дали знае, че тя е наблизо? Но ето че отминава, без да погледне нагоре. Сигурно се е замислил дълбоко, иначе нашата къща положително щеше да привлече вниманието му. Слушай, Нанси, я изтичай долу и кажи ей на онзи млад човек… виждаш ли го, тъкмо се кани да завие зад ъгъла, че една негова стара позната го моли да дойде тук за минутка и че иска да поговори с него.

Мулатката последва незабавно заповедта и Том беше доста учуден, когато го заговориха по такъв начин в един съвсем чужд за него град, но последва веднага поканата и скоро след това се изправи пред Адел, която му протегна ръка за приятелски поздрав.

— Добре дошли в Арканзас, мистър Барнуел, колко хубаво от ваша страна, че не сте забравили териториите на стария Чичо Сам… Мистър Барнуел от Индиана, а това е мисис Дейтън.

— Мис Дънмор! — извика Том учудено. — Мис Дънмор, сънувам ли, или не? Вие тук, в Хелена? А знаете ли… Не, не, как можете да знаете, Мари…

— За бога! — каза изплашено Адел. — Какво ви е, сър, едва сега забелязвам… вие сте смъртно блед… видели сте Мари?

— Да — простена младият човек и скри лице в дланите си, но после, опомняйки се бързо, каза тихо: — Тя е тук!

— Да, знам — отвърна състрадателно Адел, — и да не е точно тук, все пак е наблизо, в Синквил.

— В Синквил? Не, тук е… тук в града.

— Кой? Мари? — извика Адел. — Ами мъжът й?

— О, мис Дънмор! — каза Том умолително, без да отговори на последния въпрос, а може би и без да го чуе. — Винаги сте била вярна и любеща приятелка на Мари, не изоставяйте сега тази нещастница в най-голямата й беда!

— Господи, какво се е случило? — извика Адел и улови за ръката вестителя за нещастието на Мари. Той разказа на затаилата дъх жена преживяванията си от предишната вечер, къде и как е срещнал бедното създание, сподели с нея опасенията си и още веднъж я помоли да се погрижи за беззащитното момиче в този чужд за нея град.

Мисис Дейтън, изслушала също така разказа с живо съчувствие, забеляза сега безпомощния ужас, изписал се по лицето на. Адел, и прекъсна младия човек, уверявайки го, че приятелката на нейната Адел ще намери подслон в собствената й къща.

Момичето й стисна ръката с благодарност.

— Но как ще съобщим тази ужасна новина на Хос? — попита тя боязливо. — И как така изведнъж Мари се озовава вчера вечерта насред реката, когато той се е разделил с нея в плантацията си рано сутринта?

— Кой, Хос ли? — попита Том учудено. — Едуард Хос? Той трябва да е бил заедно с нея в лодката. Мари непрекъснато бълнува за съпруга си и казва, че той, както и родителите й са мъртви.

— Как е възможно? — възкликна Адел ужасена. — Тя се е побързала… родителите й са мъртви… а Хос е тук… жив и здрав. Велики боже, каква връзка може да има между всичко това? Нима няколко часа са били достатъчни, за да предизвикат такива страшни промени… или… и аз не знам, свят ми се завива, щом си помисля за тези ужасни неща, не може да е истина.

— Успокой се, мило дете — каза й мисис Дейтън, — сигурно има някакво недоразумение. Мари Хос, която е била оставена от мистър Хос в плантацията вчера сутринта.

— … сега лежи болна и полуобезумяла в хотела на мистър Смарт в Хелена — прекъсна я Том потресен. — Де да можеше наистина да съм се излъгал… но всичко това е самата истина… самата страшна истина.

— Трябва да отида, трябва да я видя — извика Адел, — хайде, Хедвиг, нали ще ме придружиш?

— Разбира се, Адел, бих се радвала дори, ако и Джордж дойде там да ни потърси. Той е лекар, както и мирови съдия и се страхувам, че нещастното създание ще има нужда от помощта както на единия, така и на другия.

— О, нека побързаме — замоли се Адел, — всяко забавяне би могло да донесе смъртта на тази нещастница. Тръгвай, Хедвиг, тръгвай!

Тя бързо си сложи преди малко свалената шапка, помогна на мисис Дейтън да наметне един голям шал и се отправи припряно към вратата. Но Хедвиг се спря на прага и поръча на Нанси да каже на мистър Дейтън веднага щом се завърне у дома, че са отишли в хотел „Юниън“, за да посетят една болна. Те го молели на всяка цена да се отбие там при първа възможност.

Долу в хотела не срещнаха никого, освен негъра, който отговори на въпроса им, че мисис Смарт била горе при болната млада жена. Мистър Смарт отсъствал, а на самия него му било заповядано да не пуска жива душа да влезе, с изключение на доктора.

— Добре, Сципионе, добре — каза Адел, извади от малката си кесия половин долар и го сложи в грубата му мазолеста длан, — но ние трябва да говорим с младата жена, чуваш ли?

— Да, мисус^[1], щом трябва, това е вече нещо друго — рече негърът с широка усмивка, — моята мисус ми каза изрично да пропъждам всички, които искат да се качат горе, дори и масса. Но щом вие трябва да… — И той направи малко непохватен поклон, докато дамите се заизкачваха по стъпалата. Само когато Том се накани да ги последва, негърът го хвана за ръката и заяви, че в никакъв случай нямало да го пусне да се качи горе. Но Том, подготвен за такова нещо, му даде подобен подарък и бързо му пошушна:

— Тя е моя сестра, приятелю, и аз също трябва да се кача — след което сложи край на колебанията на Сципион, като без много да се церемони го бутна настрани и последва дамите с бързи скокове. А Сципион пъхна двете монети от половин долар в джоба си и обръщайки гръб, със самодоволна усмивка промърмори:

— Цяло щастие, че мисус постави тук поста… иначе можеше да стане голямо нещастие.

В следващия миг двете жени и Том стояха вече пред вратата на болната и след тихо почукване мисис Смарт отвори, но само толкова, колкото бе необходимо, за да разпознае стоящите отвън хора, като в същото време подхвана с остри думи, но и с твърде приглушен глас, една доста гневна тирада. Но едва-що познала мисис Дейтън и жизнерадостната Адел Дънмор, нейната любимка, мрачното й лице се проясни и като отстъпи назад, тя направи път на жените и на техния придружител.

Мари спеше, все още облечена в изпокъсаната от трънаците бяла рокля. Дългите й къдрици се бяха разпилели по бледото й чело.

Адел се вгледа ужасена в приятелката си и по страните й потекоха едри сълзи.

— Мари, о, бедна, нещастна Мари! — простена тя.

Тези думи бяха прошепнати тихо, почти нечуто, но въпреки това стигнаха до слуха на момичето, унесено само в неспокойна дрямка. То отвори големите си очи. Отначало погледът му учудено обходи заобикалящата го обстановка. После тя се полуизправи в леглото, отметна с ръка косите си назад и протегна усмихнато десницата си към Адел. Изглежда, не намери нищо необичайно в това да види тук така неочаквано приятелката си, макар че би трябвало да се предполага, че тя е някъде много далеч оттук.

— Мари! — извика Адел и като хълцаше, се хвърли към нея. — Мари, бедно… бедно… нещастно дете, къде си била, какво ти се е случило?

— Много мило от твоя страна, че идваш да ме посетиш — каза младата жена и я целуна по челото, — и Том Барнуел е тук… бедният Том. — И със състрадателен поглед тя му протегна ръка, която той мълчаливо пое и леко стисна.

— Мари, ще ми отговориш ли на един въпрос? — прошепна най-сетне Адел, като се опита да се овладее, доколкото можеше. — Ще ме осведомиш ли за нещо, което засяга и двете ни?

— Ами да, с удоволствие — отвърна болната усмихнато, — разбира се, защо не? — Тя беше съвсем спокойна и овладяна, само несигурният й блуждаещ наоколо поглед издаваше душевното й разстройство.

— Добре — каза Адел, полагайки усилия да преглътне сълзите, които заплашваха да задушат гласа й, — кога… кога напусна Синквил?

— Синквил? — повтори Мари учудено. — Синквил? Никога не съм чувала това име. В Индиана няма никакъв Синквил, нали?

— Имам предвид плантацията ти в Мисисипи.

— Плантация ли? В Мисисипи? — попита Мари полуусмихната все тъй зачудено. — Ти, изглежда, фантазираш, глупаче такова… от къде на къде ще имам плантация в Мисисипи? Изобщо не познавам този щат и кракът ми никога не е стъпвал в него.

— Но нима Едуард не е купил имот в Синквил? — попита Адел смаяно.

Досега Мари бе напълно спокойна, очевидно беше забравила съвсем последните ужасни събития. Непознатото място, където се намираше, хората, от които никой не извикваше някакъв спомен за случилото се, споменаването на чужди, непознати за нея имена, всичко това я отвличаше все повече и повече от преживяванията на онази нощ или може би ги превръщаше поне в някакъв страшен сън.

Обаче името на Едуард, произнесено така внезапно, бе онази магическа дума, която разкъса воала, обгърнал я временно със спокойствие. Тя стреснато се полуизправи, притисна челото си с длани и загледа втренчено приятелката си, която отстъпи назад. После скочи бързо от леглото и сочейки към прозореца с протегната ръка, извика:

— Там… ей там изплува!… Косата му е мокра… а звънкият му смях ехти над палубата. Едуард, закриляй жена си!… Ха-ха-ха, това беше чудесно… изхвърли ги през борда… Едуард, закриляй жена си… Едуард!… Ха-ха-ха-ха-ха! — И с един ужасяващ смях тя се отпусна на леглото си в безсъзнание.

Жените слушаха потресени, а дори и сърцето на Том потрепери, щом чу болезнения вик на обичаната някога… и все още обичана жена. Мисис Смарт първа се съвзе поне дотолкова, та да окаже на бедното създание нужната помощ. И Мари дойде скоро на себе си, а паническият страх, който я беше овладял, сега, изглежда, започна да отстъпва място на една меланхолична болка. Тя заплака тихо и поне спокойно изслушваше утешителните думи на своите приятели. Ала всичките им усилия да получат някакви разяснения относно страшната й тайна останаха безплодни, защото казаното от нея само ги объркваше още повече, тъй като никак не съответстваше на думите на Едуард Хос.

Сега най-важното беше да го уведомят за състоянието на жена му и ето защо Адел реши да го повика чрез писмо да дойде в жилището на сестра й, за да го подготви там предварително за ужасната вест. За тази цел трябваше веднага да бъде изпратен вестоносец до фермата на Лайвли и докато Адел пишеше кратките редове, мисис Дейтън и мисис Смарт се посъветваха по какъв начин ще е най-добре да пренесат Мари до дома на съдията Дейтън.

Отначало добрата жена изобщо не искаше и да чуе за подобно нещо. Но тъй като скоро се убеди, че под грижите на приятелката си нещастницата щеше да се съвземе много по-бързо, отколкото това бе възможно при нея, тя най-сетне отстъпи и дори предложи услугите си да изпрати у тях болната със собствената си кола, за да не се възбуди твърде много любопитството на вечно скитащите и зяпащи навън безделници.

Пратеникът, който препусна към фермата на Лайвли, трябваше преди това да се отбие в дома на Дейтънови и да нареди на Нанси да приготви малката стая на горния етаж. Сципион, който бе избран за тази работа, току-що беше напуснал жилището на съдията Дейтън и бе тръгнал по пътя, водещ към фермата на Лайвли, когато се завърна самият съдия и научи от Нанси за оставеното известие от жена му.

— Болна приятелка ли? Ами откъде е? — попита я той учудено.

— Мисус не каза нищо — отвърна младото момиче, — но Сип, който ей сегичка беше тук и трябва да отнесе до фермата на Лайвли едно писмо, каза, че тя била сестра на един лодкар, довел я с парахода от Ню Орлиънс.

Без да отговори нищо, съдията Дейтън се изкачи до стаята си, заключи в намиращото се там писалище някакъв доста голям пакет с документи, после извади ключа и дълбоко замислен, се отправи бързо към хотел „Юниън“, обзет от видимо безпокойство.

В това време първоначалната възбуда на Мари почти напълно беше изчезнала, тъй като Адел се бе постарала усърдно да й представи всичко, което я плашеше и измъчваше, като някакъв страшен сън, който обаче си оставал само сън и нищо повече, понеже нейният Едуард бил жив и здрав и още тази вечер щял да я прегърне в обятията си. А пък онова, което непрекъснато разправяла за високи дървета, някаква чудно красива горда жена, сурови и буйни хора, застрашаващи живота й, било също тъй само фантазии, на които тя не бивало да се отдава така безволево, а трябвало да се бори срещу тях.

Ето че по стъпалата се разнесоха стъпки и веднага след това съвсем близо пред вратата гласът на съдията Дейтън попита в коя стая се намира болната. Едва дочула този глас, Мари стреснато се полуизправи в леглото, а лицето й прие израза на ням ужас.

— За бога, какво ти стана пак, Мари? — попита изплашено Адел.

— Тук? Ей тази врата ли? — попита отвън съдията.

— Спасителю Христе… това е той! — изкрещя Мари ужасена. — Онзи ужасен човек… пазете ме от него… иска да ме върне обратно.

— Мари, успокой се — замоли я Адел, — та това е съдията Дейтън, съпруг на тази жена, добър уважаван човек, който ще те защити от всяка беда.

В този миг вратата се отвори и съдията влезе. Мари втренчи изпитателно погледа си в него, сякаш страхливо и напрегнато се опитваше да прочете мислите му. А съдията Дейтън размени бегло няколко думи с жена си, приближи се после до Мари и след като улови ръката й и я поздрави с пленителния си нежен глас, страхът й намаля и тя се отпусна успокоена на постелята си. Само от време на време, когато затвореше очи и после дочуеше гласа му, тя се стресваше и се оглеждаше пак боязливо из стаята, сякаш искаше да се убеди къде се намира.

В това време колата пристигна и жените придружиха Мари надолу по стъпалата. А Том, останал сам със съдията, му разказа сега най-подробно как стоеше всъщност работата с нещастното момиче, къде я беше намерил и как след всичко чуто у него се били засилили още повече подозренията, че в случая се касае за предварително планирано злодейство, макар и в момента все още да не било възможно да се достигне до същината му. Междувременно присъствието на мистър Хос сигурно щяло да допринесе много за хвърлянето на светлина върху този въпрос.

— И вие мислите, че сте намерили нещастното момиче на някакъв остров? — попита го съдията, следил досега разказа на младия човек с най-голям интерес.

— Да мисля ли? — отвърна той. — Сигурен съм. Това е вторият остров оттук надолу по течението на реката и според ирландеца трябва да е Номер 61.

— Какъв ирландец? Онзи, който често ходи в хотел „Юниън“ ли?

— Това не ми е известно, ала го срещнах на брега наистина с мистър Смарт, а сега той тръгна надолу по реката, за да изследва онзи остров.

— Кой? Ирландецът? — попита бързо съдията.

— Ами да, а в последно време бил видял най-различни подозрителни неща, твърди дори, че нейде там имало сигурно някакъв комарджийски вертеп, поддържан от подлата негодническа паплач в околностите на Хелена. Бил доста сигурен в това и сега се спусна по реката, за да се убеди окончателно. Аз самият искам още да поизчакам, да видя как ще се отрази промяната върху състоянието на нещастната жена. После се качвам в моята йола и поемам колкото може по-бързо към Виктория, за да настигна нашата товарна лодка. Впрочем пътем ще се отбия там, където намерих тази нещастница, и за опитен ловец като мене няма да бъде трудно да разбуля какво крие онова място.

— Сам ли ще пътувате? — попита съдията.

— За съжаление трябва да играя едновременно ролята на кормчия и гребец, но няма значение, стига само тази проклета мъгла малко да се поразнесе.

— Да, да — каза Дейтън, — при сегашното положение ще ви бъде невъзможно да пътувате надолу по реката. Хванете ли греблата и вече няма да знаете в каква посока да се отправите. Във всеки случай ви съветвам да изчакате друго време, а дотогава може би ще намерите и някой да ви придружи. Тук почти винаги има хора, които искат да отидат до Виктория.

— Предпочитам да пътувам сам, без придружител — рече Том. — Впрочем, ако някой се съгласи да гребе, за да си плати по този начин пътната такса, не бих имал нищо против. Но едва ли ще се намери такъв човек, а и аз нямам време да чакам. Щом не мога да греба в мъглата, е добре, тогава ще оставя просто лодката да се носи по течението. Всяко заседнало коренище, покрай което мина, ще ми показва посоката на реката, а освен това отначало ще мога да се придържам близо до брега. Но сега смятам да отида да нагледам лодката си, тя не е привързана с верига, а аз не очаквам особено хубави неща от тукашните негодници.

— Тогава, преди да отплавате, ме изчакайте поне при вашата лодка — каза съдията, — ще ви дам няколко реда до мировия съдия в Синквил, за да получите от него незабавно подкрепа, в случай че действително откриете нещо подозрително. А в това време младата дама ще се намира тук в добри ръце.

— Опасявам се от най-лошото за тази клетница — въздъхна Том и закрачи бавно към брега, докато съдията остана на мястото си, гледайки подир него дълго и замислено.

Той все още стоеше така, когато към него се приближи някакво момче и му подаде едно небрежно сгънато писъмце, запечатано обаче на много места с червен восък. Той го прочете и прибра в джоба си. После тръгна бавно надолу по Мейнстрийм и изчезна в първата пресечка, водеща надясно.