Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (35)

34.
Адел предупреждава Джеймс Лайвли

По улицата пред хотел „Юниън“ в градчето Хелена тази сутрин нямаше жива душа. Наистина няколко коня стояха завързани за кола с провесени глави, недоволни от дългото чакане, и от време на време поглеждаха сънливо встрани към лястовичките, които кръжаха около тях, за да ловят москити или някакви други насекоми, прелитащи наблизо. От ограденото място, което обикновено служеше за подслон на конете на ханджията или пък на неговите гости, се зададе Сципион, водейки за юздата врания жребец на мистър Смарт към къщата, откъдето току-що излизаха Смарт и един мъж, когото вече познаваме — вирджинецът.

— Сложи му бързо седлото, Сип — подвикна Джонатан на негъра, — хиляди проклятия, вървиш така, сякаш краката ти са пълни с олово! А-а, мис Адел, добро утро, е, ще вземете ли моята старица? Да, тази сутрин нямаме тук особено много работа, заради мисис Брийдълфорд всичките ми клиенти…

— Пфу, засрами се бе, човек, как можеш да говориш такива отвратителни неща — сряза го мисис Смарт, която току-що се появи на верандата до Адел с голяма слънчева шапка и огромна чанта за ръкоделие и започна да слиза по левите стъпала. — И аз не давах пет пари за нея, но такъв ужасен край…

— Мистър Смарт не го каза със зла умисъл — успокои я Адел, — ах, спомняте ли си, сър, каква шега си направихте с нея една вечер преди няколко дни? Кой би си помислил, че я очаква такава ужасна участ? Сигурно са я нападнали изневиделица.

— Не, мис — каза вирджинецът, като слезе по средните стъпала и се отправи към коня, — аз бях там. Негодниците, които са я убили, са се били разположили у дома й най-удобно доста преди това. Вероятно са някои от нейните приятели, познаващи къщата много добре. Но, Смарт, вече наистина трябва да тръгвам, иначе ще закъснея. А всъщност колко път има до фермата на Лайвли и в каква посока се намира тя?

— Ако побързаш, за два часа сигурно ще стигнеш до нея — отговори ханджията, — намира се на северозапад.

— С кого от семейство Лайвли искате да говорите? — попита Адел, понеже се сети за чутото от днешния разговор между съдията и Уилям Кук. — Не вярвам да заварите някого от тях у дома.

— Е, само това ми липсваше — измърмори вирджинецът, — първо тази езда, а после всичко напразно. Искам да се видя с Джеймс Лайвли, работата е спешна… той се намира в опасност.

— В опасност ли? — попитаха Смарт и Адел едновременно. — От къде на къде? Кой го заплашва?

— Ами арестуваха Кук!

— Арестували Кук? — възкликна ханджията и от силно смайване за пръв път извади ръцете си от джобовете. — Уилям Кук?

— Ами да, а сега искат да спипат и Джеймс. Намерили са неговия нож в къщата на убитата.

— Не е възможно! — извика Адел ужасена. — Всемогъщи боже, не могат да имат такова страшно подозрение… но съдията Дейтън много добре знае, че Джеймс е дошъл в града едва тази сутрин, а знае и защо.

— Съдията ли? Хмм, едва ли, той бе тъкмо онзи, който, както ми се струва, настояваше най-много за арестуването на Лайвли. Да знаех само къде се намира сега Джеймс!

— Горе съвсем близо над града, недалеч от брега на реката — каза припряно Адел, — няма и четвърт час път оттук… точно зад малката кръчма, където е гъстата борова горичка.

— Толкова близо? Хмм, тогава, изглежда, ще пристигна твърде късно — обади се вирджинецът и нахлупи здраво с двете си ръце филцовата си шапка, — по дяволите, щом е толкова наблизо, те вече отдавна са стигнали горе.

— Добре де, ами какво търси той в боровата гора? — попита озадачено Смарт.

Вероятно не чула въпроса му, Адел наблюдаваше почти с трескава възбуда странните движения и приготовления за езда на дългия вирджинец. А той, застанал от лявата страна на коня, повдигна извънредно внимателно десния си крак нагоре и пъхна стъпалото си в стремето. Доволно ухилената физиономия на негъра му обърна внимание на това, че би трябвало да повдигне първо „лявото си гребло“, за да може да заплува във фарватера с носа напред.

— Май че не умеете да яздите, сър? — попита Адел боязливо, докато Смарт с високо вдигнати вежди се забавляваше, изглежда, страшно много да гледа опитите за езда на дългуча.

— Бих предпочел някоя лодка — обади се Милс, — има нещо страшно неудобно в това краката ти да висят тъй от двете страни.

Сега той постави в стремето лявото си стъпало, както и беше правилно, после метна десния си крак на седлото и с един внезапен тласък, при който пъргавото животно се постресна, той се озова „на борда“, както сам се изрази.

— Велики боже, ама че са къси стремената! — каза той, като погледна изплашено към колената си, които се бяха свили кажи-речи до гърдите му. — Ами къде ли е всъщност другото стреме?

Той се наведе малко надясно и се опита предпазливо да налучка със стъпалото си стремето, което висеше доста нависоко. Но конят, обезпокоен вече от нестабилната стойка на лодкаря, отметна подплашен главата си в страни.

— Тпру-у! — извика Милс. — Тпру, животинчето ми — и продължи да търси напразно с десния си крак люлеещото се насам-натам стреме. Ето че то се озова под корема на коня, който бързо направи малък скок встрани, дългите крака на Милс веднага се притиснаха инстинктивно към тялото на жребеца и се срещнаха под него. А той, несвикнал на такова отношение, хвърли силен къч, наведе рязко глава между предните си крака и вирджинецът прелетя точно над ушите на подплашеното животно, просвайки се насред двора в цялата си дължина.

— Е-хей! — извика Смарт засмяно. — Голяма работа беше това — най-продължителното летене от кон, което съм виждал през живота си.

— Сип, седлото на мисис Смарт! — извика Адел разтреперана от страх и вълнение. — Седлото на мисис Смарт!

— Моето седло? — възкликна поучудена Розали Смарт, докато Сципион незабавно изпълни заповедта. — Моето седло ли, дете? Но аз нямам никакво намерение да яздя.

— Ще ми го заемете за няколко часа, нали? — замоли се Адел и улови юздите на жребеца, който охотно й се подчини. — Мистър Смарт, моля, другото седло…

— Но, добра ми мис Адел…

— Мистър Смарт — каза красивото момиче и тонът, с който бяха изговорени тези думи беше толкова нежен и боязлив, че Джонатан Смарт трябваше да не е никакъв янки, ако можеше да му противостои. С едно рязко дръпване той откопча колана на седлото, свали го, Сципион постави другото седло и преди още мисис Смарт да успее да зададе какъвто и да било въпрос, Адел сложи дясната си ръка на седлото и се метна на коня.

Смарт й подаде от едната страна малкото стреме, предвидено за лявото стъпало, а пък Сципион — една къса върбова пръчка, която се намираше наблизо, и още в следващия миг, преди още Милс да се съвземе от падането си, по твърдата земя прокънтя бързият тропот на конските копита, които вдигнаха след себе си прах, а мъжете и най-вече мисис Смарт останаха смаяни по местата си.

 

 

Щом Кук остави Джеймс Лайвли сам, той предпазливо смени мястото си и съвсем по индиански се промъкна близо до къщата. Но тя бе отвсякъде твърде добре затворена, за да му издаде каквото и да било. Той долови само приглушени гласове, сякаш много хора разговаряха едновременно помежду си, а няколко пъти се отвориха и затвориха врати. Ето че откъм реката отново се разнесоха удари от весла, които се приближаваха все повече и повече. Той се промъкна колкото можеше по-безшумно и бързо към брега, откъдето беше възможно да се наблюдава пространството между лодката и кръчмата. Това бяха около тринадесет-четиринадесет метра, тъй като реката още не бе достигнала най-високото си ниво. Но не успя да намери никакво друго място, за да се скрие, освен довлечения от водата дънер на един кипарис, зад който залегна и с напрегнато внимание зачака приближаващата се лодка.

Най-сетне тя спря до брега й от нея слязоха осем мъже, някои от които бяха облечени като лодкари, други пък носеха градски дрехи.

— Ей, Торби — обади се един висок едрококалест дангалак, когато съдържателят на кръчмата ги пресрещна. — Кели беше ли вече тук? Какво става всъщност? Уотърфорд не ни съобщи никакви подробности.

— И аз не знам твърде добре — промърмори кръчмарят, — все ще научите каквото трябва. Дявол да го вземе, в града е нещо много напечено. Доведохте ли Тоби?

— Тоби ли? Не, той ще дойде с една килова лодка, скоро трябва да бъде тук. Кели свиква всичките си хора, сигурно ни заплашва някаква опасност! Какво е положението на острова?

— Добро — каза Торби, — току-що пристигна една лодка оттам. Но хайде, влизайте, вътре ще обсъдим всичко много по-добре. Ще идват ли и други?

— Да, Уотърфорд ще доведе всички хора от блатата. Както ни каза, после сме щели веднага да се спуснем по реката до Номер 61, където още тази вечер щяло да има събрание. — След тези думи мъжете изчезнаха в къщата, чиято врата веднага се затвори зад тях.

Джеймс Лайвли остана още известно време да лежи зад прикритието си, докато се увери, че в лодката няма никой, а после запълзя обратно към кръчмата безшумно и предпазливо, както и беше дошъл. Макар да успя да чуе достатъчно ясно, че вътре се водеха оживени разговори и хората, изглежда, в никакъв случай не се бяха събрали само за да играят хазарт и да пият, все пак не му се удаде да научи някакви подробности. Впрочем предположението му от сутринта, че „Сивата мечка“ е във връзка с онзи остров, свърталището на пиратите, се бяха превърнали в твърдо убеждение и той зачака нетърпеливо завръщането на Кук.

Най-после започна да се разсъмва. Най-близките предмети около фермата се различаваха все по-ясно и лекият ветрец, повял между шумнатите клони на дърветата в низината, постепенно раздвижи тежките пелени на мъглата. Джеймс сметна, че е по-разумно да се оттегли, защото при бързо настъпващата дневна светлина можеше да бъде изненадан, или пък забелязан от кръчмата. Ето защо той се запромъква колкото бе възможно по-тихо покрай стената на малката постройка, докато достигна предната й част, а по този начин и пътя. Но не искаше веднага да го пресече, защото някой можеше да го види през прозорчето до вратата. Близо край пътя растяха няколко млади хикории, които той се опита да използва като параван между себе си и къщата, криейки се в сенките им. Може би вече бе пропълзял около десетина метра бавно напред, когато по пътя се разнесоха човешки стъпки, които бързо се приближаваха. Отначало помисли, че хората ще го подминат, и се прилепи плътно към земята. Но щом стигнаха до къщата, те се спряха и той можа ясно да различи как един от тях почука предпазливо четири пъти и после се ослуша внимателно.

Изглежда, отвътре някой попита кой е, защото се разнесе отговорът:

— Сандър! Отвори!

Гласът му беше познат — това беше Хос, Джеймс го бе запомнил твърде добре. Но какво ли търсеше той тук в толкова ранен час? В какви ли отношения беше с тези мъже? И какво означаваше този сигнал? Той напрегна зрението си, за да различи и фигурата на другия, ала все още бе твърде тъмно, а и в този миг предпазливо отворената врата се затвори бързо зад двамата мъже.

Ами сега? Дали трябваше да последва Кук и да го уведоми за случилото се? Но по този начин с нищо нямаше да му помогне, защото и без това Кук бе тръгнал с намерението да поиска от съдията да бъде претърсена тази подозрителна кръчма. И той реши да продължи наблюдението си и да изчака завръщането на Кук. Но за тази цел и за да не го открият, се нуждаеше от по-добро скривалище. Продължи да се промъква покрай хикориите, докато точно пред себе си видя младата борова горичка, за която бе споменал на Кук. Тя започваше на около шестдесет крачки от „Сивата мечка“ и продължаваше до устието на същия поток, по горното течение на който се намираха фермите на семействата Лайвли и Кук. Тук той прекоси пътя и търпеливо остана да лежи в гъстата горичка.

В това време по пътя за Хелена се зададоха няколко конници, по-голямата част от които също спряха пред тайнствената къща, скочиха от седлата и след кратък престой продължиха ездата си. Даже и след като настъпи денят, Джеймс видя как в кръчмата се отбиват и други хора, съвършено непознати за него, които после продължаваха да яздят към града. А откъм Хелена пристигнаха само двамина: единият беше търговец от „Фронт стрийт“, а другият — фермер от близката околност. Обаче те не се отбиха в кръчмата, а след като минаха покрай притаилия се млад човек, търговецът продължи между хълмовете, а фермерът тръгна по тясна пътечка нагоре по речния бряг.

И тъй бе станало вече може би към десет часа и междувременно в самата Хелена се бяха разиграли гореописаните събития. Тъкмо когато бе започнал да става нетърпелив и размисляше дали все пак въпреки уговорката си с Кук нямаше да е по-добре да го потърси и да му разкаже случилото се, Джеймс видя, че откъм града се задават четирима мъже, които, изглежда, щателно търсеха нещо и даже двама от тях влизаха между храсталаците от двете страни на пътя. Бяха започнали търсенето, си непосредствено от един папаов гъсталак, срещу който също имаше борова горичка, макар и значително по-малка, и не след дълго, намериха коня му, завързан за едно дърво.

„Мътните го взели — помисли си Джеймс, щом видя от скривалището си как конят му беше изведен и предаден на един от мъжете. — Какво ли са си наумили тези негодници? Какво ги засяга моят кон и кои ли са всъщност те?“

Той се поизправи малко и ясно видя как двамата отново излязоха от малката борова горичка на пътя. Сега се състоя кратко съвещание и предводителят, или поне онзи, когото той смяташе за техен предводител, посочи нагоре по пътя към мястото, където се намираше Джеймс. Веднага след това четиримата тръгнаха към скривалището му. Но ето че острият му слух долови силен конски тропот и той забеляза, че мъжете също започнаха да се оглеждат. После те незабавно навлязоха в гъсталака отстрани на пътя и в същия миг се появи в галоп запенен вран жребец, а на гърба му… нима можеше да повярва на очите си? С развени къдрици и разгорещени, пламнали от бързата езда страни, на гърба му седеше Адел Дънмор и без да поглежда ни в ляво, ни в дясно, с припрени удари на жилавата пръчка тя подтикваше буйното животно към все по-бясна бързина.

Но макар че много му се искаше да й извика и да я попита за причината за тази необикновена езда, все пак някакво чувство, за което и сам не можеше да си даде сметка, го накара да се скрие от момичето. Той пристъпи бързо зад един нисък бор с гъсти клони и зачака да види как в следващия миг тя щеше да прелети покрай него. Но ето че с внезапно дръпване на юздите, което почти изправи буйния жребец на задните му крака, Адел спря коня и за своя голяма изненада Джеймс чу как тя с разтревожен глас извика неговото име:

— Мистър Лайвли… мистър Лайвли! Къде сте, за бога, сър?

Ако в този миг на Джеймс се наложеше да скочи в някаква зейнала падина, дълбока седем-осем метра, за да се отзове на нейния повик, той не би се колебал нито секунда. И какво чудно има тогава, че той светкавично се измъкна от гъсталака и се изправи пред коня толкова ненадейно и изненадващо, че ужасеното животно отскочи назад и се приготви с все сила да се изправи на задните си крака. Но Джеймс захвърли карабината си и с бързо движение сграбчи юздите, а Адел се спусна от седлото на земята, измърморвайки тихо „слава богу“. Обаче, без да губи нито мит, тя хвърли боязлив поглед назад към мъжете, които бързо се приближаваха, и със задавен от уплаха глас, извика:

— Бягайте, сър, за бога, бягайте, вземете коня ми и препускайте!

— Мис Адел! — възкликна Джеймс съвсем изненадан.

— Бягайте — замоли го тя, — ако… ако мислите поне малко за спокойствието ми… бягайте! Мистър Кук е задържан… в Хелена има вълнения… онези мъже идват, за да ви заловят.

— Мене ли? А защо?

— Коня ми… света богородице, ще стане късно!

Макар че в този миг Джеймс наистина не знаеше дали е буден, или сънува, не му беше трудно да схване, че тук сигурно става нещо съвсем необикновено и вероятно опасно за него. Макар и напълно съзнавайки своята невинност, все пак арестуването на Кук го изплаши. През главата му светкавично премина злокобно подозрение и докато непознатите бързаха към него с враждебни намерения, в което вече не можеше да се съмнява, той почувства, че наистина е изложен на опасност. Междувременно Адел бе вече действувала вместо него. Тя разкопча бързо колана на седлото и захвърли на земята дамското седло. Сега преследвачите не бяха на повече от петдесетина крачки.

— Ами вие, мис Адел, нима трябва да ви оставя тук сама? — възкликна Джеймс нерешително. — Бога ми, не мога.

— Не ме заплашва никаква опасност! — извика момичето. — Няма защо да се боя от нищо, абсолютно от нищо… но вие… всемогъщи боже, вече е твърде късно!

— Не, още не е — отвърна засмяно младият фермер, който мигом разбра, че забързаните към него мъже не бяха въоръжени, и вдигна чевръсто карабината си от земята, — искам да видя онзи, който…

— Ако ме обичате, Джеймс — каза сега Адел умолително с безумно отчаяние в гласа, — ако ме обичате, бягайте!

О, защо с тези думи не го беше призовала да се хвърли срещу неприятеля, тогава Джеймс с радост би се втурнал срещу смъртта… но да бяга? Ала умолителният й поглед го порази. Като държеше карабината с лявата ръка, той се метна на коня, а с десницата сграбчи юздите.

— Стой, сър! — извика Поръл, който бе отдалечен от него най-много на десетина крачки. — Стой, идваме като приятели, няма защо да се страхуваш!

— Та аз не се страхувам — изръмжа Джеймс, задържайки все още коня с опънати юзди, — само ако…

— Не им вярвайте! — замоли се Адел в смъртен страх. — Бягайте при вашите… бягайте!

— Изпраща ме съдията Дейтън! — извика Поръл, хвърли се към него и посегна за юздата. Адел, която помисли, че младежът е загубен, втренчи в него обезумелия си от отчаяние поглед.

— Джеймс! — промълви тя и се видя принудена да се улови здраво за дървото, до което стоеше.

— Подчинявам се — извика Джеймс и отблъсна ръката на адвоката с приклада на пушката си, — назад, сър! Било като приятел, било като враг, след един час съм в Хелена! — И като отпусна юздите, той заби пети в хълбоците на коня, който направи бърз скок напред, а в следващия миг, направляван от спокойната ръка на ездача, полетя между храсталаците и веднага след това изчезна в ниската гъста гора, покрила крайбрежието на реката.

— Мис Дънмор — каза Поръл, обръщайки се сега към момичето, което все още трепереше от вълнение и умора, — наистина не разбирам какво ви даде повод толкова настоятелно да накарате този младеж да избяга. Не го застрашаваше никаква опасност.

— Искахте да го арестувате, сър — извика Адел все още силно възбудена, — обвиниха го в убийство!

— А да не би, като бяга от съдията, вместо да се предаде доброволно, да доказва невинността си? — попита човекът от Синквил и по устните му заигра подигравателна усмивка. Адел мълчеше смаяно. — Но все едно — продължи той накрая, — както ме увери съдията, той е попаднал вече по следите на истинския убиец, а мен ме изпрати да съобщя това на младия човек и да разсея тревогите му. А сега съдете самата вие, мис, дали с подобно предупреждение сте му направили услуга, ако наистина сте му желаели доброто.

— Мистър Поръл — каза Адел и силно се изчерви, — категоричната вест, донесена ни от онзи лодкар, който също искаше да дойде тук, за да потърси мистър Лайвли…

— Госпожице, ако желаете да се убедите, че съм ви казал истината — прекъсна я Поръл, — попитайте самия съдия Дейтън. Кук, който, както чух, наистина е бил задържан тази сутрин, но само заради нарушаване на спокойствието в града, вероятно сега е пак свободен. Поне вече няма никакви подозрения срещу него… Джим, моля те, я постави седлото на младата дама на онзи кон. Сигурно ще предпочете да язди сама, отколкото да върви пеша до града в нашата компания.

Човекът бързо изпълни заповедта и скоро доведе пред момичето коня на Джеймс Лайвли. Отначало Адел се извърна смутена към адвоката, сякаш искаше да му се извини, но после се качи чевръсто на дънера, до който бе застанало животното и нетърпеливо ровеше земята, метна се на седлото и се понесе в галоп обратно към града, ядосана и на себе си, и на целия свят.

Поръл я проследи с поглед, мърморейки под носа си проклятия, а после, след като отпрати придружителите си с някакво поръчение, той се отправи към малката странноприемница и скоро вратата й се затвори зад гърба му.