Фридрих Герстекер
Пиратите по Мисисипи (25)

24.
„Костенурката“ се приближава до опасния остров. Планът на Блекфут

— Живо, храбри мои юнаци! — извика старият Еджуърт, като стоеше насред палубата на своята широка „Костенурка“ и преценяваше с поглед разстоянието, останало между нея и последните плавателни съдове, завързани на пристана. — Напрегнете мишци, та да достигнем течението, лодките насреща са вече почти край другия бряг.

— Само тъй ти изглежда в мъглата, и те като нас трябва да останат във фарватера — обади се Блекфут, който се изправи до него, ала все още поглеждаше назад към брега, където възмутената мисис Брийдълфорд тичаше насам-натам. Тя, изглежда, в никой случай не се беше примирила с бягството на жертвата си и сякаш с жестовете си, вещаещи отмъщение, заклинаше някое заседнало коренище да забие острите си зъби в тази презряна лодка и да я потопи заедно с всичко живо на нея.

Кормчията се опита да проникне с погледа си през мъглата нагоре по реката, за да види дали след преминалите вече лодки не следваха и други. Той, изглежда, беше извънредно доволен от заповедта на Стария. Поне й се подчини бързо и охотно, насочвайки носа към течението, докато гребците, навели напред рамене, наблягаха върху дългите стърчащи над палубата весла, приличащи на върлини, и всеки път, преди да извадят от водата прикрепената в долния им край лопата, се стремяха с още един тласък да й придадат най-големия възможен натиск.

Товарните плоскодънни лодки, тези непохватни тежки сандъци, разчитат всъщност на течението и дългите весла им служат единствено за да избягват врязващата се тук-там в реката суша, както и изпречилите се пред тях опасни коренища, а понякога да помагат малко и на плаването по течението. За наетите по тези лодки хора няма нищо по-неприятно от гребането, макар че то може да е и единствената изисквана от тях работа.

Ето защо не мина много време и те замърмориха срещу това „трепане“, както го нарекоха. Без да си поплюва много, кормчията им тръсна няколко сочни ругатни и ги нарече „ленив добитък“, който предпочитал да си пече широкия гръб на слънцето, отколкото да изпълнява дълга си.

Бил беше широкоплещест здравеняк с юмруци като ковашки чукове, ето защо, изглежда, никой от тях не изпитваше особено желание да се заяде с него, още повече че не бяха прави. Но Еджуърт, който видя, че сега се намират вече във фарватера на плаващите пред тях лодки, най-сетне каза:

— Е, хайде стига толкова, мисля, че вече навлязохме достатъчно навътре, иначе в крайна сметка ще заседнем отсреща на пясъчния нанос, отбелязан ей тук върху речната карта.

— Няма такава опасност — промърмори Бил, — наносът е вече отчасти размит, намира се насреща, откъдето мъглата пълзи насам тъй гъста и неудържима. Погребете още малко, момчета, докато ви кажа… после ще ви е толкоз по-лесно.

— Колко има още до означения тук пясъчен нанос? — попита Еджуърт и посочи към книгата, която държеше в ръка.

— Има още доста — намеси се Блекфут в разговора. — Но… алигатори и мокасини! Мъглата се стеле все по-напористо нагоре по реката. Е, сега не ни липсва нищо друго, освен един истински „мисисипски калпак“, който да ни се нахлупи над очите и ушите. После бихме могли да протегнем напред дългите весла като пипала и пак да не знаем дали се отклоняваме наляво или надясно.

— Ами, не изглежда чак толкоз опасно — обади се Еджуърт, — погледът прониква над половината река и дърветата по двата бряга могат да се различат! Мъглата е съвсем рядка, един хубав вечерник може лесно да я разнесе.

— Дано да е така — отвърна мнимият търговец и се отправи, бавно към кормилото, на което сега Бил беше подпрял небрежно гръб и пъхнал, ръце в джобовете, гледаше пред себе си, сякаш мечтаеше.

— Достатъчно — каза един от гребците и остави своето весло. Другите незабавно последваха примера му.

— Е-хей, какво има? — подвикна кормчията. — Наредил ли съм ви да прекъсвате гребането? Боб, Джонсън, вземете веслата си, трябва да се приближим още до другия бряг.

— За капитана сме достатъчно близо до него — отвърна упорито Боб, висок мъжага с широки рамене и здрави юмруци, — ако не е доволен, той ще ни каже!

— Мътните те взели, негоднико! — извика Бил побеснял, остави кормилото и се втурна към спокойно очакващия го лодкар.

— Е, сър? — засмя се Боб, извъртя се бързо към него и зае стойката на боксьор, като вдигна двата си юмрука приблизително на височината на раменете. — Заповядай, чувствай се като у дома си. Посегни само и ще видиш дали нямам у мен дребни, за да ти разваля.

— Чакайте, хора! — извика Блекфут и пристъпи между тях. — Чакайте, няма ли да мирувате тук на лодката? Работите заедно, а искате да се биете — пфу! Хора, вземете веслата и си гледайте задълженията. Още малко остана и скоро цялата тази незначителна работа ще е зад гърба ви.

— Проклет да бъда, ако греба — изръмжа упорито лодкарят, — освен ако не ми каже мистър Еджуърт. Тогава нямам нищо против да се мъчим с тези върлини и до Виктория, но иначе не се помръдвам вече по палубата. Дявол да го вземе, до гуша ми дойде държането на този тип. Ами защо си държеше човката затворена, докато на борда все още беше Том Барнуел, който му се опъваше? Мисли си, че може да ни тормози? Дяволски се лъже и аз с удоволствие бих му го доказал още преди да сме напуснали борда.

Бил впи коварен и злобен поглед в безстрашния лодкар и, изглежда, много му се искаше да продължи разправията. Обаче Блекфут го погледна бързо и предупредително и той се върна на мястото си с предизвикателно изражение, като тихо промърмори някакво проклятие. През цялото време Еджуърт не обели нито дума, а само наблюдаваше свадата, припомняйки си думите на Смарт. Благодарение на тях не му убягнаха погледите, разменени между търговеца и неговия кормчия, което превърна в сигурност досегашните му опасения, а именно, че тези двама мъже бяха в съюз. Разбира се, той сметна, че всичко това се отнася само до продажбата на стоките му, и реши да внимава особено много не само при предаването на товара си, но и в парите, които щеше да получи.

Течението бавно носеше лодката надолу и хората се бяха разпръснали по палубата на различни групички, някои от тях на носа, а други в средата на плавателния съд. В задната част, наричана на шега „задна палуба“, стояха заедно само Бил и Блекфут и последният упрекваше сега буйния си другар за неговото безразсъдно поведение.

— Ах, по дяволите, Бил — каза той и посочи към левия бряг, сякаш разговаряше с него за нещо на сушата, — да не си полудял да търсиш свади тъкмо в последния момент? Струва ми се, че съвсем скоро ще можеш достатъчно да си излееш гнева, тъй че няма защо предварително да се горещиш толкова, та да развалиш може би всичко. Защо не си се опитал да заживееш в сговор с тези хора? Може би щяхме дори да съумеем да спечелим неколцина от тях за нашите планове.

— Не и от тези — отвърна упорито Бил, — нито един от тях… змии и гущери, цялото котило ме мрази. Дори и кучето ръмжи, само щом се доближа до него. Наскоро, когато се опитах да го погаля, щеше за малко да ме сдави. Отдавна да съм блъснал зад борда този звяр и да съм го удавил, ама той не се отделя от господаря си.

— Значи от тези тук не можем да очакваме помощ? — попита Блекфут замислено.

— Не, по-скоро тъкмо обратното. Но, взели ги дяволите, малко ще им помогне. Ти само гледай някой път карабината на Еджуърт да ти попадне в ръцете по един или друг начин… ето ти няколко клечки, забий една от тях във възпламенителния канал на карабината му, после може да щрака с нея колкото си иска. Не виждам защо трябва безсмислено да си излагам кожата на опасност.

— Дай ги, поне ще опитам, но не ми се вярва старият мошеник да остави в ръцете ми пушкалото си. Е, от опит глава не боли.

— Ами какво ще кажеш, ако си размените карабините? — каза Дяволския Бил. — Твоята е украсена богато със сребро и изглежда чудесно, а стреля един път! Неговата пък е стара и лоша, сигурно лесно ще се съгласи. Но тогава не бива да забравяш клечката в твоята карабина!

— Хмм… не е лошо, всички подобни типове обичат да разменят, а ако му поискам и мъничко да доплати…

— Само да не е много малко, иначе може да заподозре нещо.

— Няма, няма, не съм толкова глупав. Ами какъв ще бъде сигналът този път? Пак като предишния или е определено нещо друго? Не понасям туй стреляне.

— Но все пак то остава най-доброто средство — отвърна Бил, — освен това не сме уговаряли нищо друго и сме принудени да се придържаме към него. Та какъв ли друг сигнал би могъл да се даде в такава мъгла? Защото можеш да бъдеш сигурен, че през тази нощ ще имаме мъгла, и то истинска непрогледна мъгла.

— Нямам нищо против, само се надявам, че нашите юнаци ще бъдат в пълна готовност по местата си, преди тук на борда да са забелязали нещо.

— Там ще бъдат, но и да не са, ще имаме достатъчно време. Ако при тази мъгла заседнем в пясъка, тогава не може и да се мисли да освободим лодката преди разсъмване, а Еджуърт е достатъчно умен, за да не прави подобен опит.

— Вярваш ли, че действително ще намериш острова, ако мъглата стане още по-гъста? — попита Блекфут загрижено и погледна наоколо към тънките млечнобели ивици, които придобиваха все повече и повече формата на облаци. — Взели ме дяволите, наистина мисля, че е по-добре да спрем до брега, преди в края на краищата да преминем покрай острова.

— Не се бой — успокои го Бил през смях, — когато последния път се спуснах по реката, ти беше тъкмо тогава във Виксбърг, мъглата можеше да се реже с нож, но въпреки това намерих мястото, сякаш беше ясен слънчев ден. Ако наистина отмина пясъчния нанос в горния край на острова, е, тогава течението ще ме понесе точно към междинния нанос, а това не е кой знае какво нещастие, само дето после ще си имаме малко работа, докато изкараме лодката от пясъка и я спуснем по течението.

— Ами откъде ще потеглим тогава? — попита Блекфут. — Защото във всеки случай трябва да имаме някакъв изходен пункт.

— Да, разбира се, на около две мили по-надолу от Острова на върбите се намират онези огромни купища довлечен дървен материал, не може да не ги знаеш. Ако не сме в състояние да ги забележим, шумът от водата на това място се чува на половин час разстояние, а оттам остров Номер 61, или по-скоро нашата изкуствено издигната дига, може да бъде заобиколена само с непрекъснато гребане. Дори в новата речна карта вече са я отбелязали като едва наскоро самообразувал се пясъчен нанос.

— Добре, значи според думите ти ще достигнем острова почти веднага след настъпването на тъмнината. Толкоз по-добре, тогава ще приключим тази история набързо и ще можем да си отспим както му се полага. Но слушай, Бил, онзи надут пуяк, който тръгна с йолата напред, дали няма да ни създаде неприятности? Ако не намери лодката, сигурно ще вдигне шум.

— Погрижили сме се за това — отвърна Бил, — вече съм взел мерки. Но сега стига приказки, изглежда, привлякохме вниманието на Стария върху нас. Я иди за малко напред и чуй какво има толкоз да дрънка с онази фуста… По-късно ще обсъдим плана си още по-подробно. В крайна сметка решаващ ще бъде мигът за действие.

С тези думи той се извърна и хвана кормилото, за да насочи носа малко по-напреки към течението.

В средата на лодката се намираше багажът на младата жена, а тя седеше върху един от куфарите си, спомняйки си все още със страх последната сцена, докато другите й неща лежаха наоколо в безпорядък, тъй както ги бяха нахвърляли гребците на борда. От последната свада между лодкарите, която, изглежда, бе възбудила любопитството на всички, никой не й обръщаше повече внимание. Само Вълчо, ловджийската хрътка на стария Еджуърт, се бе настанил сред багажа до мисис Евърет и беше сложил главата си върху краката й така, сякаш бяха стари познати. Тя му разреши това с удоволствие, защото дори близостта на едно куче бе за нея нещо благодатно и успокояващо сред всички тези непознати и буйни мъже.

Еджуърт се приближи, седна на големия сандък до нея и каза дружелюбно:

— Не се плашете, мадам, почти винаги лодкарите са груби и недодялани хора и особено някои между тях, но вашето пътуване ще свърши скоро. Ако тази мъгла не стане прекалено коварна, надявам се да стигнем Виктория до вечерта. Щом се стъмни, ще наредя да ви направят от моите одеяла малка палатка тук на палубата и тогава ще можете да спите най-спокойно, докато хвърлим въжетата на пристана.

— Познавате ли Виктория, сър? — попита мисис Евърет и погледна стария човек с големите си насълзени очи.

— Не, мадам — отвърна старецът и погали кучето си по главата, — никога не съм бил във Виктория, но често съм чувал хората да споменават това име.

— Значи сте съвсем незапознат с тази местност? — попита младата жена угрижено. — Реката и нейните коварни опасности са ви чужди и не се боите, че в тази мъгла можете да заседнете на някой пясъчен нанос?

— Опасността не е чак толкова голяма, колкото си мислите — отговори Еджуърт. — Ние имаме много добър кормчия, който познава реката отлично, а и малко път ни остава още. Човекът, който закупи моя товар, се намира също на борда и познава реката, тъй че наистина не мисля, че имаме от какво да се опасяваме толкова.

— Ах, боже, колко много хора загиват в тези проклети води! — въздъхна жената.

— Вярно, мадам, вярно — съгласи се с нея старецът, кимайки тъжно с глава, — хиляди са загинали по тази и по другите реки на Запада, но има и зли хора. Не е само реката, която повлича многобройните жертви в дълбините си.

— Значи и вие сте чули вече за онези страшни хора, които извършвали злодеянията си тук, по Мисисипи? — прошепна мисис Евърет изплашено и боязливо. — Може би знаете нещо повече за тях?

— Не разбирам много добре кого имате предвид, мадам — отвърна Еджуърт.

— Вие научихте в Хелена, че наскоро годеникът ми намери смъртта си в тази река, нали? — попита жената.

— Да, мисис Смарт го спомена.

— Казват, че лодката се била блъснала в някакъв дънер.

— Това е поне най-вероятното. Боже мили, колко нещастни лодкари са загинали вече по такъв начин.

— Но аз не го вярвам — прошепна мисис Евърет.

— Какво? — попита Еджуърт учудено.

— Не вярвам, че лодката на Хоулк е потънала по естествен начин — отвърна младата жена, — имам ужасно подозрение и сега искам да отида във Виктория, където се е заселил брат ми, който е добър адвокат. Нека види дали няма да може да издири престъпниците.

— Ами нямаше ли да е по-подходящо с това да се заеме синът на Хоулк, който, както чух, разпродал набързо на търг земята на умрелия? — обади се старият човек. — Не знам дали една жена ще е в състояние да се опълчи срещу тази сган, ако тя наистина съществува.

— Хоулк нямаше никакъв син — продължи мисис Евърет също тъй тихо, както и преди. — Залагам си главата, че онзи човек, който се е представил за негов син, е бил някой измамник. Разговаряхме често… често с нещастния Хоулк за семейството му и той не е премълчавал нищо. Ах, колко пъти ме е уверявал, че е съвсем сам на този свят и има само мен и разчита на мен да направя бъдещия му живот щастлив. Щеше ли тогава да отрече, че има син? Никога!

— Хмм! — изръмжа Еджуърт и се загледа известно време замислено пред себе си, като си спомни думите на Смарт, казани му на тръгване. Неволно погледът му се плъзна насреща към двамата мъже, които изглеждаха вдълбочени в твърде оживен разговор.

Хмм, искаше ми се Том да си беше тук. Един дявол знае защо пуснах момчето да пътува само напред. Слушай, Боб-Рой — обърна се той към един от лодкарите, застанал най-близо до него, и то същия, който се беше скарал с кормчията, — какво мислиш за мъглата? Нали не пътуваш за пръв път по Мисисипи.

— Мисля, че трябва колкото може по-скоро да спрем на брега или да спуснем аварийната котва — отвърна човекът раздразнено, — да се пътува сред тази мъгла е истинско безумие. Срещнем ли някой параход, сме загубени, а ако не срещнем, ни остава все още доста сигурната възможност да заседнем нейде. Ако аз управлявах някоя лодка, щях да знам поне едно: в такава мъгла предпочитам да имам под краката си пясъка на Мисисипи, отколкото водите на Мисисипи — макар че и едното, и другото не е желателно.

— Значи си на мнение, че би трябвало да спрем, ако мъглата се сгъсти?

— Разбира се, че съм на такова мнение, щом си решил да ме попиташ — каза лодкарят, — и без това изпитвам някакво зловещо чувство, като не мога да виждам накъде плавам, а и на всичко отгоре, като сме поверени в ръцете на — и той посочи през рамо с палеца си към Бил, — онзи тип там.

Еджуърт проследи движението му с очи, но прекъсна разговора си с Боб, защото Блекфут се приближи бавно и седна до него.

— Мъглата става непрогледна — каза мнимият търговец, посочвайки надолу по реката, където стената от мъгла се извисяваше сякаш все по-нагоре и по-нагоре, — става дяволски непрогледна. Можем да бъдем радостни, че имаме на борда толкова добър лоцман.

— Да, да — отвърна Еджуърт и се огледа неспокойно наоколо, — хич не изглежда добре там надолу… дълго време ли траят мъглите по Мисисипи?

— Много е различно, сър, много е различно, понякога лекият вечерник ги разпръсва като нищо, но понякога над реката се спуска толкова жилава мъгла, сякаш е от гума, и колкото повече вятърът я върти и дърпа насам-натам, толкоз повече тя се разпростира наоколо. Но щом изгрее луната, положението вероятно ще се подобри. Във всеки случай можем спокойно да продължим още час или два, докато се озовем наблизо до Номер 63. Обикновено лодките спират там.

— Тъй ли? Значи ме съветвате по-късно да спрем някъде и да вържем лодката? А на мен пък ми се иска да го сторим преди това.

— Не, о, не! — извика Блекфут. — Защо да губим скъпоценно време, щом не е абсолютно наложително. Не се страхувайте, сър, отлично знаете, че и аз като вас желая доброто на лодката и положително не бих заложил ненужно или лекомислено сигурността й на карта… Имате добра карабина. Къде е правена — в Кентъки или Пенсилвания?

Еджуърт беше облегнал карабината си наблизо между две бурета и сега посегна към нея, за да я вземе. Всеки ловец се чувства поласкан, когато хвалят оръжието му.

— Да — каза той, като постави пушката на колената си, насочвайки от предпазливост дулото й към водата, — едва ли има в щатите на Чичо Сам някой по-добър екземпляр от това старо неугледно пушкало. Доста елени съм повалил с него, а и доста мечки. И срещу червенокожите ми е служило вярно и е видяло не един и два горещи кървави дни.

— Не бихте ли желали да я размените срещу друга пушка, която да е поне с по-изящна и по-красива външност? — подхвърли сега Блекфут и подаде на стария собствената си карабина. Тя беше великолепна пушка, богато украсена със сребърни инкрустации, снабдена с някакъв особен затвор с предпазител, какъвто старият ловец още не беше виждал.

— Хмм — каза той и кажи-речи неволно взе чуждото оръжие в положение за стрелба, — чудесна изработка… великолепно стои в ръката, отлично, тъкмо както аз обичам… трябва да е струвала сума пари в Щатите… страшно много пари. Добре ли стреля?

— Обзалагам се, че от шестдесет крачки без опора ще улуча монета от четвърт долар девет или десет пъти.

— Ехе, тогава моите уважения! Но защо искате да я размените?

— Откровено казано — рече другият и се загледа замислено пред себе си, — ме боли да се разделя с тази карабина, но от друга страна, вече твърдо съм решил. Останала ми е от обичан човек и затова събужда в мен твърде често горчиви и болезнени спомени. Във всички случаи ще я дам някому, а щом все някой път ще попадне в чужди ръце, то вие бихте били тъкмо човекът, комуто бих желал да я дам. Хайде, точно сега ме намирате в настроение и можете да направите добра сделка.

— Аз ще съм последният човек, който би изкарал някаква изгода от настроението на другите — отвърна старият ловец. — Но това между другото. Ние, изглежда, сме на различно мнение и по един друг въпрос. Онова, което ви измъчва чрез болезнения спомен, на мен ми е скъпо и аз дори за куп пари не бих се разделил с това мило старо оръжие. Някога имах син, за него донесох карабината от Кентъки, но нещастното момче… е, все едно… Тя е единственият спомен, който ми е останал от него, и искам да я запазя.

— Значи нямате желание за размяна?

— Ни най-малко, дори и ако цялата ви пушка беше покрита със злато вместо със сребро.

— Ах, мистър Еджуърт, среброто има най-малко значение за една добра пушка — каза търговецът, — знаете го и вие самият, и то по-добре, отколкото съм в състояние да ви го обясня аз. Стойността й е вътре в самата нея и вие сте съвсем прав, че се задоволявате с вашата невзрачна на външен вид карабина. Аз намирам това за естествено дори и да няма друга причина, която да я прави за вас още по-скъпоценна… Моля, ще ми разрешите ли за малко да взема пушката ви… не е ли гравирано на нея името на фабриканта?

— Не знам — отвърна Еджуърт, — никога не съм го търсил. А и ми е доста безразлично дали се е казвал Джон или Хари, стига само работата му да е била добра.

— Да, разбира се, но аз съм приятел с неколцина от оръжейните майстори в Кентъки и ще ми е много любопитно да намеря на нея някое познато име.

При тези думи той взе карабината в ръка и започна бавно да я върти на всички страни, разглеждайки особено внимателно цевта й, по която се забелязваха все още някакви, макар и неясни букви. Накрая отвори и гнездото за барута.

— Внимавайте, ще ми изсипете барута — извика Еджуърт.

— И без това ми изглежда навлажнен от мъглата — отговори му Блекфут, като извади собствения си рог за барут, — ще, сложим нов барут.

С лявата си ръка той държеше пушката, а в дясната, с която същевременно отвори барутницата, бе скрил една от клечките, дадени му от Бил. Но Еджуърт все още не отместваше поглед от него.

— Какъв барут имате? — попита го той.

— Естествено „Дюмон“ — отвърна Блекфут, — я си подайте дланта… и погледнете какво зърно има. Не е ли великолепна стока?

Еджуърт опита барута с пръсти и в същия миг клечката бе пъхната във възпламенителния канал на собственото му оръжие. Блекфут веднага насипа отгоре нов барут и затвори гнездото.

— Да, барутът е добър — каза Стария, като го опита и с език, — чист и с добър вкус, рядко можеш да купиш такъв в Индиана. Ще си взема едно буренце от него на връщане, записал съм си вече в списъка. — С тези думи той си взе обратно пушката от ръцете на Блекфут и я остави до себе си. Мисис Евърет седеше наблизо и само от време на време хвърляше към мъжете по някой бегъл поглед.

— Хей, сър! — извика изведнъж търговецът и посочи към младата жена. — Какво й става? Внезапно пребледня като платно.

— За бога, мисис Евърет — каза Еджуърт и скочи на крака, — лошо ли ви е? Наистина изглеждате много бледа.

— Ще ми мине — прошепна младата жена, притиснала за кратко време своята кърпичка върху очите си, — беше само някакъв пристъп… вълненията в Хелена… бързата промяна… а може би и влажният речен въздух.

— Да, да — каза Еджуърт, — той е главно виновен, трябваше да се сетя по-рано. Но почакайте, веднага ще ви донеса одеялата от долу и след това вече ще ви направим порядъчно място за нощуване. Най-доброто средство за предпазване от влажния въздух са вълнените одеяла.

И без да обръща повече внимание на възраженията на жената, старият човек взе пушката си, отправи се напред към носа и там слезе по една малка стълба в долното помещение. Скоро се върна с три големи одеяла и с помощта на Блекфут се залови усърдно да издига нещо като палатка, под която мисис Евърет можеше спокойно да се отдаде на почивка. Това беше един вид галантност и внимание към женския пол, които са нещо твърде естествено дори и за най-грубите ловци и фермери, и затова всяка жена може сама да пропътува целите Съединени щати, без да е принудена да се страхува, че ще бъде изложена и на най-малките неприятности. В лицето на всеки непознат, станал по случайност неин придружител, тя ще намери човек, който ще я закриля с готовност, макар това да се оказва необходимо в редки случаи.

Впрочем колкото и да благодареше за добрината на стареца, изглежда, мисис Евърет изобщо не искаше да се възползва от нея, понеже тя остана да стои неспокойно на палубата и сякаш отсега нататък започна да наблюдава особено внимателно лодкарите, които все още безгрижно си почиваха. Всички се намираха горе на палубата. Само един от тях се беше заел долу в помещението да приготвя непретенциозната вечеря на екипажа върху поставената там скара или готварска печка. От време на време той се появяваше с пламнало зачервено лице, за да се поразхлади или пък да вземе дърва.

— Хей, каква е тази суша отсреща? — попита изведнъж Еджуърт, посочвайки към някаква тъмна ивица, едва забележима в мъглата. — Възможно ли е да е брегът?

— О, опазил бог! — отвърна Блекфут. — Но кормчията трябва да знае… Каква е тази суша, сър?

— Кръглият Остров на върбите! — отвърна Бил лаконично и поотклони малко носа на лодката, понеже самият той се страхуваше от един пясъчен нанос, започващ от острова, където беше заседнал и параходът „Ван Бурен“.

— Ами ако хвърлим тук котва за известно време, а? — обади се Еджуърт. — Поне докато мъглата се поразсее малко.

— Не може! — възрази Бил. — Невъзможно е да се приближим до острова на по-малко от стотина крачки. Наносът продължава тук доста навътре в реката… я вземете лота!

Еджуърт взе въжето, на което бе закрепено оловото, и го хвърли зад борда. Бил имаше право, на това място реката бе дълбока не повече от три метра и те не биваше да рискуват да се приближат още повече към острова. Но според речната карта течението минаваше от дясната страна на острова и едва четири-пет мили по-надолу се втурваше пак към средата на реката. Както споменахме вече, Номер 61 се намираше на тринадесет английски мили по-надолу от Острова на върбите.

Подпомогната от мъглата, тъмнината все по-бързо започна да настъпва и старият фермер поклати замислено глава, когато от очите му се скриха и последните корони на дървета, все още ясно различими дотогава. „Костенурката“ се носеше сега по течението почти наслуки, без никакъв ориентир и както добре знаеше самият той — сред безброй опасности. Еджуърт беше застанал отпред на носа и бе наострил слух, за да може да долови евентуалното разбиване на вълните в някой влачен от водата дънер или пък шумоленето на дървета по близкия речен бряг. Но всичко си оставаше тихо и спокойно, не се долавяше никакъв звук, беше затихнал дори вятърът, който дотогава разнасяше донейде мъглата, и лодката плаваше бавно по слабо блещукащите води.

Така измина може би половин час. Обзет от нетърпение, Еджуърт ходи вече няколко пъти при кормчията, за да поговори с него за някоя възможна опасност, после с бързи крачки отново подемаше разходката си насам-натам по палубата, изпаднал в нерешителност какво да стори — дали да следва съветите на лоцмана си, или да действа сам тъй както намери за добре, тоест веднага да се отправи към десния бряг и да спре там, докато мъглата се разнесе. През това време Блекфут почти не се бе отделял от него, за да разсейва всяко възможно подозрение, породило се у него. Но сега, когато все повече и повече се приближаваха към съдбоносното място, Блекфут искаше да обсъди със съзаклятника си още туй-онуй и ето защо се оттегли бавно към кормилото, като отначало започна да се разхожда насам-натам край Бил, без да го заговаря. Най-сетне той му зададе на висок глас няколко въпроса за реката в тази местност и накрая двамата подеха тих разговор.

Мисис Евърет се беше оттеглила едва преди няколко минути в направената за нея палатка, но бе повдигала често одеялото на входа й, за да оглежда онази част от палубата, където се намираше мистър Еджуърт. Сега, щом го видя за пръв път сам и несмущаван от никого, тя излезе от палатката и след като с бегъл поглед се увери, че никой от останалите мъже не се намира наблизо, се отправи към него.

— Ах, мадам — каза старият човек, щом дочу стъпките й и се обърна към нея, — още ли сте будна? Да, да, човек няма спокойствие, щом не знае къде се намира и всеки миг може да очаква опасности, без да е в състояние да ги забележи. И аз самият не се чувствам по-добре.

— Не се боя от опасностите, които крие реката — прошепна бързо мисис Евърет и погледна боязливо към мъжете на кормилото, — вас… а може би и всички нас ни застрашава нещо по-лошо и дано само бог ни даде време да се приготвим да го посрещнем.

— Какво ви е, мисис Евърет? — попита Еджуърт учудено. — Изглеждате много възбудена… от какво се страхувате?

— От всичко — каза жената с все още приглушен глас, — от всичко, ако не сте сигурен във верността на вашите хора.

— Но не мога да разбера…

— Къде ви е пушката?

— Долу край леглото ми.

— Слезте долу и прегледайте затвора й!

— Затворът ли?

— Не се бавете нито миг, защото следващият може да реши гибелта на всички ни.

— Ама от какво се страхувате? Какво му е на затвора на моята карабина?

— Дадохте я преди малко на онзи човек, но аз, която съм израснала в дивата гора и често съм била принудена да си служа с огнестрелно оръжие, докато Евърет се губеше по цели дни и седмици на лов, погледнах случайно към онзи мъж, когато сипваше барут в гнездото от собствения си рог. Ако употребата на това оръжие не ми бе позната, сигурно нямаше да успея да открия нищо особено в поведението му. Той държеше скрито в дланта си нещо остро и се престори, че отваря с него гнездото за барута, но дебнещият поглед, който ви хвърли, ме озадачи. Аз скрих лице в дланта си и започнах да го наблюдавам, без той да може да забележи. Вярно, че докато вие опитвахте барута, той се извърна от вас така, че ръката му закри затвора, но ясно видях как пъхна вътре нещо — клечка или гвоздей, не знам, — а ръката му трепереше, когато веднага след това започна да насипва барут в гнездото. Забелязах, че доста барут напада по пода. И именно след като видях това, ме обхвана такъв ужасен страх, че кръвта ми се смрази и за малко щях да припадна на палубата. Но оттогава не ми беше възможно да споделя с вас насаме подозренията си и само се страхувам, че е може би късно да предотвратим ужасните намерения на онези хора.

Потънал в дълбок размисъл, Еджуърт постоя няколко минути, втренчил безмълвно поглед в гъстата и непрогледна мъгла, която обгръщаше сега лодката му от всички страни. Най-сетне, обръщайки се бавно към жената, той каза:

— Върнете се спокойно във вашата палатка, добра ми мисис Евърет. Благодаря ви за вашето сведение, но засега не бива да показваме на онези, че сме заподозрели нещо. Сега прозирам всичко, о, защо Том не е тук! Но и без него ще се оправим, веднага ще сляза долу да видя карабината си и да я поставя в изправност. Не се бойте от нищо — моите хора от Индиана са ми предани до последна капка кръв.

Той се отправи бавно към предната част на лодката, където лодкарите бяха отнесли някои от сандъците, за да не им пречат при гребането, и където се намираше единственият вход към долното помещение и към леглата на екипажа.