Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Flusspiraten des Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Фридрих Герстекер. Пиратите по Мисисипи

Приключенски роман

Илюстрации: Никифор Русков

Издателство „Отечество“, София, 1988

Избрани книги за деца и юноши

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Рецензент: Любен Дилов

Преведе от немски: Веселин Радков

Художник: Никифор Русков

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Лъжева, Мая Халачева

Код 11 95376/6116–8–88 Немска. Първо издание. Изд. №1413.

Дадена за набор м. юли 1987. Подписана за печат м. януари 1988.

Излязла от печат м. февруари 1988. Формат 16/60/90.

Печатни коли 22. Издателски коли 22. Усл. изд. коли 25,02. Цена 2,68 лв.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София

Държавна печатница „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ 117, София

 

© Веселин Радков, преводач, 1988

© Никифор Русков, художник, 1988

с/о Jusautor, Sofia

 

Friedrich-Gerstäcker

Die Flusspiraten des Mississippi

Verlag Neues Leben, Berlin 1967

История

  1. — Добавяне

29.
Пътникът без билет. „Черният ястреб“

„Костенурката“ се носеше безшумно надолу по реката, Боб-Рой държеше здраво кормилото да не мърда, а мъжете, все още скупчени около Бил, не му позволяваха да даде на съучастниците си абсолютно никакъв сигнал. Измина може би около час в това неспокойно очакване. Отдавна вече бяха заглъхнали ударите на веслата на лодката и мястото, което за малко щеше да стане гибелно за тях, оставаше все по-далеч и по-далеч. Но те все още не знаеха къде се намират и дали опасността действително бе преминала.

Междувременно Еджуърт зареди двете карабини, колкото можеше по-бързо и безшумно, но без да изпуска из очи убиеца на сина си, който лежеше вързан на палубата, изпълнен с гневно упорство, ала без да прави други и без това безполезни опити за съпротива. Боб-Рой пък от своя страна наблюдаваше с не по-малко внимание и все още подозрително кормилото, където без съмнение се бе закачило нещо. Но му беше невъзможно да установи какво бе то и той възлагаше надежди единствено на приближаващото се зазоряване. Ала все пак не му било писано чак дотогава да остане в неведение относно предмета на своето любопитство и загриженост. Докато още размисляше, той изведнъж долови тихо стенание. Нямаше вече място за съмнение — за кормилото се беше заловил човек.

Впрочем, ако бе някой неприятел, той сигурно отдавна щеше да направи онова, което вързаният Бил се беше опитвал да стори напразно с отчаяни усилия: да даде сигнал на другарите си, които се намираха толкова близо. Но щом не бе неприятел, защо се беше уловил скришом за лодката им? За да се отърве от неизвестността, Боб-Рой направи знак с ръка на стария Еджуърт да се приближи. Но дори и да можеше да забележи движенията му в тъмната нощ, вниманието на стареца не бе насочено към него, а и останалите бяха също толкова много заети със себе си, че най-сетне Боб реши сам да се справи.

— Хей! — подвикна той със сподавен глас и се наведе през борда, доколкото му бе възможно. Не последва отговор. Беше очевидно, че „пътникът“ желаеше да продължи плаването инкогнито.

— Хей! — повтори Боб-Рой и раздруса кормилото, за да му покаже, че подвикването се отнася до него. Всичко това привлече вниманието на останалите мъже и те обърнаха глави, а Еджуърт се приближи тихо, приготвил карабината си за стрелба. — Хмм — каза Боб, след като пак не получи отговор, — изглежда, инат човек, дяволски е мълчалив, ще се наложи малко да го понамокрим. — И той потопи под водата широкото кормило, за което се беше заловил тайнственият посетител. После отново го извади, надвеси се през борда и подвикна пак, сякаш междувременно не се беше случило нищо особено: — Хей!

Резултатът от експеримента беше силно пръхтене и шумно поемане на въздух, но все още отговор не последва, след което Боб-Рой повтори „кръщавката“ без много церемонии, ала този път задържа кормилото малко по-дълго под водата, отколкото преди.

— Така, приятелче — каза той след това, — ако и сега не проговориш, ще те потопя отново, здраво ще закрепя в това положение кормилото и после ти ще…

— Изтеглете ме… изтеглете ме… на… борда! — простена някакъв глас и Еджуърт, който, изглежда, разбра, че от страна на непознатия не ги заплашваше никаква опасност, остави карабината си на палубата.

— Да, изтеглете ме на борда! — промърмори Боб-Рой тихо под носа си. — Лесно се казва, ама как? Йолата не е тук… не можеш ли да се изкатериш по кормилото, приятелче?

— Не… не мога… не! — гласеше отговорът и още начинът на говорене показа колко изтощен беше непознатият и че едва бе в състояние да се държи все още за кормилото, камо ли пък да се изкачи нагоре по хлъзгавото дърво.

— Да му подхвърлим въже — прошепна Еджуърт.

— Няма да ни помогне много — каза лодкарят, — изглежда, че е накрая на силите си, сигурно ще трябва аз да се спусна.

— Ами ако е някой от онези злодеи?

— Не ми се вярва — каза Боб-Рой и захвърли палтото и панталона си на палубата, — но и такъв да е, той е изтощен, а и… не ми се иска да го оставя да умре по такъв начин. Неколцина от вас ще държат въжето здраво, аз ще се спусна долу, ще го вържа около тялото му и после ще можете лесно да го изтеглите на палубата. — Хванал в ръката си края на въжето, той започна да се спуска бързо по кормилото, докато напипа някаква ръка, която се бе вкопчила здраво в мокрото дърво. Той се потопи бързо във водата до непознатия, уви въжето около тялото му, стегна го на възел и уловил сам с десницата си клупа на въжето, извика: — Тегли на борда!

След две-три минути спасеният човек лежеше на палубата, но му беше необходимо доста време, докато се съвземе дотолкова, че да отговаря смислено на въпросите. Студът и страхът го бяха довели почти до безсъзнание и трябваше да го увият във вълнени одеяла и здравата да го разтрият. След всички тези приготовления неговата първа дума беше „Уиски!“ и лодкарите, които сами таяха най-превъзходни впечатления от подобно лекарство, донесоха бързо еликсира. Но след като се съвзе дотолкова, че бе в състояние да разкаже по-подробно за себе си, и същевременно разбра, че се намира сред добри и честни хора, непознатият разкри на стария Еджуърт кой е и какво му се бе случило.

Беше О’Тул, който без колебание бе скочил в реката, щом се добра до брега на Мисисипи. Беше плувал навътре, докъдето бе могъл, за да направи невъзможно всяко преследване в мъглата. Тъй като Мисисипи се покачваше, той знаеше, че щом достигне течението, щеше да намери достатъчно плаващи дървета и да си отпочине на някое от тях. За тази цел, доколкото му бе възможно, той се стремеше да се добере до средата на реката, докато изведнъж забеляза пред себе си товарната лодка и налетя върху кормилото й. Той го сграбчи веднага, ала шумът на борда го разколеба дали все пак не беше по-добре да я пусне и да се опита да се докопа до някой плаващ дънер. В същия миг обаче той долови близо зад себе си шума от веслата на другата лодка и помисли, че това са неговите преследвачи. Страхът и ужасът го накараха да се вкопчи още по-здраво в кормилото, което бе сега единствената му опора и може би само то бе в състояние да го спаси. Но пък точно туй здраво вкопчване накара кормилото, което бе оставено свободно, да изскърца и принуди Боб-Рой да го хване здраво с ръце. В същото време ирландецът все още се страхуваше, да не би да попадне в ръцете на престъпниците, ако подвикнеше на онези на борда, и едва насилственото потапяне на кормилото във водата от Боб-Рой, при което О’Тул сигурно щеше да се удави, ако лодкарят изпълнеше заканата си, го принуди да се предаде безусловно. Силите му се бяха изчерпали — беше безпомощен.

Мъжете слушаха внимателно разказа на ирландеца за неговите преживелици и Еджуърт потръпна от ужас, щом си помисли за опасността, от която се бяха отървали тъй щастливо. Колко ли надалеч трябваше да достигат пипалата на бандата, щом самият той, идващ чак от Индиана, можа да попадне чрез тяхната хитрост в ръцете на един от помагачите им! Но как ли трябваше да постъпи сега? Дали да направеше донесение в най-близкия град и да призовеше жителите му да разрушат убежището на престъпниците? Но щяха ли да успеят веднага да се съберат достатъчен брой мъже, за да атакуват успешно такова добре защитено място? И нямаше ли един неуспех да предупреди пиратите, тъй че да имат възможност да избягат? А дали след всичко случило се това не бе вече станало и какви ли нещастия и страдания щяха да сполетят страната, ако подобна престъпническа банда се разпръснеше във всички посоки?

В това време тежката лодка продължаваше да се носи надолу. Откакто бе оставила зад себе си опасния остров, тя бе изминала може би десет-единадесет английски мили. Но ето че човекът, застанал на пост на носа, извика, че плавали покрай някаква светлина, която, както скоро се оказа, идваше от спрелия на това място параход. Вратата на пещта стоеше отворена, а те минаваха толкова наблизо, че на фона на догарящия под котлите огън успяха ясно да различат двете фигури на легналите там негри.

— Грабвайте веслата, юнаци мои! — извика Еджуърт. — Бързо, момчета, брегът не може да е на повече от петдесетина крачки. Хайде, Боб-Рой, обърни носа по направлението на вятъра… стой… оставете на мира все още левите весла… така, хайде сега всички заедно, Боб, малко по-нагоре, иначе ще се отклоним много от парахода… тъй, така е добре!

С бързи мощни удари на веслата хората подкараха тежката лодка към сушата, хвърлиха и обвиха въжето около първото попаднало им дърво и скоро тя застана спокойно и сигурно закотвена близо до парахода. О’Тул, който се беше вече напълно съвзел и стоплил, скочи с Еджуърт на сушата, за да отидат по сухия речен бряг до парахода и да осведомят капитана му за събитията, станали през последната нощ.

Параходът носеше името „Черният ястреб“, идваше от форт Джоунсбъро на Ред ривър и отиваше до Сент Луис. Пренасяше нагоре към гарнизона в Мисури поделения войници, сменени от индианската граница. Предишната вечер мъглата принудила и него да спре на брега. И без това старият и вече доста разнебитен параход трябвало да се щади и много да се внимава да не би при някакво случайно сблъскване да бъде изложен на опасност.

Едва-що О’Тул разказа на капитана на „Черният ястреб“ мистър Коулбърн подробностите около свърталището на престъпниците, когато той заяви, че на всяка цена ще спре на брега на острова и ще претърси околността. Ако всичко се окажеше някаква грешка, заселниците можеха само да му бъдат благодарни, че поне е проявил добра воля да им помогне, но ако цялата работа излезеше основателна, може би чрез взимането на незабавни и енергични мерки щеше да им се удаде да изненадат и пленят речните пирати.

О’Тул подхвърли, че не знаел къде се подслонява онази банда, нито пък къде се намирал сега в момента, тъй като пътувал из мъглата буквално като слепец. Ала Еджуърт описа на капитан Коулбърн доста точно мястото, където бяха вързали лодката си през последната вечер, и тъй като оттам течението се отправяше точно към Номер 61, то не оставаше вече място за съмнение, че на този остров, считан дотогава за пуст, е убежището на престъпниците.

Преди всичко изпратиха неколцина моряци с една йола до товарната лодка, за да докарат кормчията Бил на борда на „Черният ястреб“. Въпреки обещанията и заплахите Бил мълчеше упорито и само когато видя пред себе си непознатите моряци, той ги огледа бегло един подир друг, за да види дали няма да открие между тях някое лице с дружелюбно изражение. Но мъжете го наблюдаваха с мрачна строгост, не предвещаваща нищо добро.

die_flusspiraten_13.png

Впрочем преди вдигането на мъглата започването на действия срещу пиратите беше невъзможно, защото, първо, тръгвайки нагоре срещу течението, съвсем нямаше да им се удаде да налучкат острова ей тъй, наслуки, и, второ, не биваше да се излагат на опасността да заседнат в пясъка, понеже тогава престъпниците мажеха необезпокоявано да избягат с лодките си.

Еджуърт искаше, разбира се, да си остане в лодката не само за да продължи с товара надолу, но и за да изпълни своето обещание, дадено на мисис Евърет. Но намерението му бе скоро осуетено от две обстоятелства: капитан Коулбърн настояваше непременно за неговото присъствие, защото искаше да го представи като свидетел пред най-близките власти за произвола на пиратите, а освен това и собствените му лодкари твърдо заявиха, че по-скоро предпочитат да зарежат и последния цент от възнаграждението си, отколкото да се откажат от участие в унищожаването на разбойническото свърталище. Еджуърт не можеше самичък да управлява лодката надолу по реката. Но най-сетне капитанът разсея и последните му колебания. След като научи какъв товар караше Стария, той заяви, че иска да закупи стоките му за гарнизона на Мисури. С Еджуърт се споразумяха лесно за цената и тъй като на борда на парахода почти нямаше товар, капитанът остави течението да го отнесе леко надолу и спря до самата товарна лодка. Двамата мъже сключиха сделката си спокойно в каютата, докато екипажите на двата плавателни съда, подпомагани здравата от войниците, работеха с такова усърдие, сякаш бъдещото им щастие зависеше от бързото прехвърляне на стоките от единия борд на другия и като че ли не ставаше въпрос да влязат в битка с отчаяни хора. Даденото обещание на младата жена също престана да бъде пречка за стареца, понеже тя заяви, че след случилото се през последната нощ предпочита много повече да се завърне в Хелена с „Черният ястреб“ и да вземе следващия параход надолу по реката, отколкото отново да се изложи на подобна опасност. Освен това никой не можеше да каже дали престъпниците не бяха вече побягнали с лодките си, или пък дали нямаше тепърва да избягат, а в такъв случай през следващите дни реката сигурно щеше да бъде твърде опасна.

Сега трябваше само да се изчака вдигането на мъглата. Свежият утринен ветрец, появил се към изгрев-слънце, даваше най-добри надежди в това отношение. Междувременно те не стояха бездейни. Направиха всички приготовления за посрещането на един опасен неприятел, оръжията бяха поставени в порядък, а хората строени. Отначало капитанът искаше доброволци да поемат риска първи да слязат на брега, но скоро се видя принуден сам да подбере хората, защото всички направиха крачка напред и поискаха разрешение да бъдат от първите, които ще стъпят на острова. Освен обичайните си оръжия хората получиха още брадви, секири и тежки ножове, колкото можеха да съберат, за да могат да си проправят път през гъсталака, описан им от О’Тул. Първата им атака щеше да бъде насочена към онова място, за което бяха говорили двамата мъже на острова в присъствието на ирландеца — към долния нос, където по всяка вероятност бяха скрити техните лодки. Успееха ли да ги завладеят, пътят за бягство на пиратите щеше да бъде отрязан и в такъв случай се предоставяше единствено на храбростта на нападателите да доведат до победен край това справедливо дело.