Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Flusspiraten des Mississippi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Фридрих Герстекер. Пиратите по Мисисипи

Приключенски роман

Илюстрации: Никифор Русков

Издателство „Отечество“, София, 1988

Избрани книги за деца и юноши

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Рецензент: Любен Дилов

Преведе от немски: Веселин Радков

Художник: Никифор Русков

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Лъжева, Мая Халачева

Код 11 95376/6116–8–88 Немска. Първо издание. Изд. №1413.

Дадена за набор м. юли 1987. Подписана за печат м. януари 1988.

Излязла от печат м. февруари 1988. Формат 16/60/90.

Печатни коли 22. Издателски коли 22. Усл. изд. коли 25,02. Цена 2,68 лв.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София

Държавна печатница „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ 117, София

 

© Веселин Радков, преводач, 1988

© Никифор Русков, художник, 1988

с/о Jusautor, Sofia

 

Friedrich-Gerstäcker

Die Flusspiraten des Mississippi

Verlag Neues Leben, Berlin 1967

История

  1. — Добавяне

15.
Срещата

Мисисипи, ти река исполинска в онзи далечен свят, понесла буйно и величествено могъщите си води към морето, простряла грамадните си притоци далеч на изток и на запад в сърцето на Скалистите планини, отстоящи на хиляди мили, и към клисурите на дръзко извисилите се Алегени[1]. Ти взимаш водите си чак от северните езера, покрити с ледена кора, а пътят и коритото ти се оказват тесни, когато събереш сили и поведеш надолу своите вълни в дива битка срещу тихия Мексикански залив. Като някоя разпасана войска те не признават тогава никакъв друг повелител, освен теб самата. Отляво и отдясно разкъсват бреговете и дигите, унищожават каквото им се изпречи на пътя, разпиляват всичко, което понечи да ги възпре, и плячкосват из обширната шумяща гора, притискаща страхливо дърветата си едно в друго, за да посрещне твоите страшни пристъпи. Сякаш на присмех вълните ти изтръгват от прегръдките й хиляди яки стволове и млади жизнеспособни дървета и ги отнасят триумфално, въртейки ги и играейки си с тях, та дори ги използват и като оръжия срещу защитните валове и диги на разтрепераните хора, запокитват ги с ужасяваща сила към тях и нерядко разбиват устоите им. Тогава разпенените вълни се втурват вихрено през мирните нивя и плодородни равнини — безмилостно отвличат всичко, каквото могат да отнесат, а останалото унищожават. И щом се оттеглят, оставят след себе си пустиня, в която често са унищожени дори и най-малките следи от трудолюбието на човека.

Такава е страшната мощ на Мисисипи. Но дойде ли краят на нейното бесуване, само тинестите ивици по хълмовете и дърветата известяват каква височина е била достигната. След това тя продължава да тече, макар и вече обуздана в коритото си, кипяща и клокочеща между подмитите си брегове, от които, сякаш разгневена, че сега й липсва силата да ги прехвърли неудържимо, тук-там отнася по някое парче, като ги размива игриво сред вълните си. Жълтото кално течение се носи с бясна бързина от завой до завой, образувайки ту тук, ту там мътни въртопи и водовъртежи. Мръсни мехури плават по повърхността му и даже ниско надвесените върби напразно търсят отраженията си в течната кал. А горе по брега, забили върхари в небето, почти несмущавани от човешки жилища, се издигат сериозни и мрачни огромни туловища на вековни дървета. Обширни непроходими тръстикови пояси, преплетени от бодливи лиани, се простират под тях, като изпълват единственото свободно пространство, оставено от гъсторастящите дървета и храсти.

Без особени усилия Том Барнуел бе изминал по придошлата река около десетина мили, като ту гребеше, ту лежеше, небрежно изтегнат в лодката си. Ето че сега забеляза пред себе си посред реката малък кръгъл остров, нагъсто обрасъл с върбалак. Той остави лодката си да се плъзга спокойно по водата и бе отнесен до западния му бряг, където тръстиката достигаше толкова близо до реката, че най-предните стебла бяха паднали във водата и сухите им листа задържаха и разделяха пяната. Повалените дървета образуваха такъв хаос, че погледът на Том, кажи-речи, неволно се задържа на тях и той тъкмо си помисли колко ли ще е трудно тук дори за някоя мечка да си проправи път, когато почти до него, най-много на двадесетина крачки разстояние, сред най-големия гъсталак от тръстика и увивни растения, се разнесоха веселите ясни звуци на цигулка. Том вдигна изненадано поглед. Но скоро у него не остана никакво съмнение, че там действително някой свиреше на цигулка, и лодкарят се огледа за миг боязливо наоколо, за да види дали наистина се намира сред Мисисипи в близост до тръстиков пояс, или по погрешка не бе достигнал до някое неизвестно дотогава поселище.

Но нямаше никакво съмнение: тук сред девствената гора на Арканзас някой изнасяше солов концерт. Том насочи лодката си до самия бряг, завърза я здраво за стеблото на млада сикомора, притисната между други две по-дебели стебла, и тъй като никъде не се виждаше пътека, се изкатери нагоре по стръмния бряг, където обаче се видя принуден първо да си проправя път с ножа в посоката, от която се разнасяше мелодията. Провря се с мъка през гъсталака и най-сетне се добра до някакво повалено или както разбра по-късно — отсечено дърво. Той се изсмя силно, защото самотният музикант бе седнал върху дънера посред тръстиката, заобиколен от увивни растения и москити.

Той беше млад човек на около двадесет и пет години, с къдрава тъмнокафява коса, облечен само в памучна риза и памучни панталони. До него бе оставена широкопола сламена шапка, а брадвата му беше облегната на ствола, над който сигурно бе работил до преди малко.

Младият човек, извънредно удобно облегнат на един клон, седеше с гръб към Том и движеше лъка по цигулката си така усърдно, сякаш виждаше насъбрани около себе си огромен брой слушатели и трябваше да защищава репутацията си на известен виртуоз.

Щом дочу зад гърба си смеха на човешко същество в тази дива местност, без изобщо да прекъсва свиренето, младежът се полуизвърна към непознатия и със стисната между зъбите си къса лула го заговори с думите: „Е, как си, сър?“, сякаш Том бе някой, когато бе очаквал през цялата сутрин, а не се беше промъкнал неочаквано зад гърба му през непроходимия гъсталак.

— Хелоу, сър! — отвърна Том и пристъпи към цигуларя. — Толкова прилежен така рано? Свириш тъй, че краката ми започват сами да подскачат. Какво, по дяволите, правиш тук сред тръстиката с тази цигулка?

— Свиря Янки Дудъл — обади се заселникът. — Янки Дудъл, а понякога и марша на Вашингтон или пък нещо друго, талантът ми е многостранен. — И за да оправдае думите си, той смени американския национален химн с една едва ли по-малко популярна негърска песен, като, изглежда, изобщо не забелязваше смайването на Том, че го заварва на това място.

— Добре, но, човече, за бога — извика най-сетне Том учудено, — да не би да си отсякъл това дърво, дебело четири стъпки, само за да седнеш на него и да свириш? Та няма ли тук някаква къща наблизо или някакъв подслон, където да живееш?

— Ха, има, разбира се — отвърна засмяно младият човек, свали най-после цигулката и погледна доверчиво Том с големите си тъмни очи, — разбира се, че има къща… и то каква… нима не забелязваш пътеката? Води към Мисисипи, право там, където тя образува в брега малко заливче. Съвсем наблизо са и насечените от мен дърва, които продавам на преминаващите параходи, тоест не на преминаващите, ами на онези, които спрат при мене. Но я ела с мен, трябва да ти покажа резиденцията си. А впрочем едва сега се сетих: всъщност ти откъде идваш? Отначало ми се стори, като че ли падна от небето, ама сигурно идваш от някое друго място.

— Лодката ми е долу край брега — каза Том.

— Къде? При моята къща ли?

— Не видях никаква къща, минах посред трънаците.

— Ха-ха-ха, тогава ти вярвам, че си се изненадал от моето свирене, щом си се промъквал през гъсталака — засмя се младият дървар. — Но хайде, ела, отсреща си имам много уютно местенце и трябва да ти предложа поне нещичко за хапване, та да не си тръгнеш гладен оттук. Виж — продължи той, когато тръгна пред учудения Том по малката, едва забележима пътечка, — отсякох това дърво, за да го насека и после да сваля цепениците до реката. Но да сечеш непрекъснато дърва сам-самичък, е извънредно скучна работа и затуй обикновено взимам със себе си цигулката и уморя ли се от работа, посвирвам си малко, докато ръцете ми пак се поотпуснат. Но ето я и къщата ми, все още обработената земя е малко, иначе си е съвсем удобна и напълно задоволява нуждите ми.

С тези думи младият човек отстрани последните тръстикови стебла, надвиснали над пътеката, и в следващия миг Том се озова съвсем близо пред стената на малката къща, изградена от неодялани дървесни трупи, която трябваше първо да заобиколят, за да се доберат до тесния и нисък вход. Тук обаче те излязоха на по-свободно място, откъдето се откриваше изглед към реката.

Съвсем близо пред къщата бяха натрупани петдесетина клафтера[2], ясенови и памукови дърва, но иначе нищо друго не показваше, че някакво човешко същество е работило в тази пустош или пък, че се е установило да живее тук. Никой от трънливите храсти не беше отсечен, освен онези, които са пречили при пренасянето на дървата. Нито лопата, нито кирка бяха преобръщали тук и педя земя. Само брадвата бе освободила от гората това убежище и бе прогонила мечките и леопардите от леговищата им, за да се настани тук сам-самичък нашият весел музикален приятел, който бе дошъл от Кентъки.

Единствените му другари бяха няколко едри жълти ловджийски кучета, целите покрити с белези от рани, които бяха налягали пред вратата на къщата. Макар и да забелязаха, че се приближава непознат човек, изглежда, те не сметнаха, че си заслужава труда да си повдигнат заради него дори само главите. Нали се приближаваше в компанията на техния господар. Сега те поздравиха господаря си, като направиха един по-оживен опит да размахат съвсем късите си опашки.

Нуждата от храна на кентъкиеца, изглежда, биваше задоволявана от гората. Малкото хляб, който му бе необходим, получаваше от спиращите параходи, а Мисисипи го снабдяваше с вода и риба. Брадвата обаче му даваше възможност да припечели доста хубави пари, от които дори и при най-добро желание той не би могъл да изхарчи нито цент, и така, както сам увери Том, макар и не много бързо, но сигурно щял да постигне целта си — да събере малък капитал, за да се засели по-късно в по-здравословна местност и „повече сред хора“, но въпреки това с условието „да няма съсед наоколо, който да е на по-малко от пет мили разстояние“.

Сега те влязоха в малката къщица. Що се отнася до мебелите, съдовете и приборите, едва ли можеше да има домакинство, което да е обзаведено по-простичко. Празно буре от брашно заместваше масата, за столове служеха няколко грубо одялани пъна, та когато му дойдели гости, да не седели по земята, както казваше самият той. Всичките му готварски съдове се състояха от една-единствена желязна тенджера без дръжки и капак, ламаринено канче и две вилици, издялани от тръстика. Беше си издялал също така от дърво и нещо като лъжица, но сигурно я използваше само при тържествени случаи, защото тя висеше над огнището, недокосната и покрита с прах. Но затова пък, изглежда, оръжието му бе в по-добро състояние. Над вратата заедно с патронташа бе поставена великолепна карабина, а тъй нареченият „нож скалпирвач“, известен на нашите ловци като „ловджийски нож“, висеше закрепен за ремъка на карабината.

Освен това по земята имаше разстлани различни кожи и едно вълнено одеяло, а опънатата в ъгъла защитна мрежа срещу москити показваше мястото, където кентъкиецът обикновено спеше, тъй като никъде не се виждаше креват. Без подобна мрежа тук не би издържал нито един човек или във всеки случай не би могъл да мигне.

Но, изглежда, че „складът“ му за съестни продукти бе в най-добро състояние, тъй като горе над огнището висяха немалко пушени бутове от елени и мечки, както и широки ивици ребра със сланина също така от мечка. Това му бяха запасите за времето, когато или щеше да има много работа, или ловът би бил доста беден, или пък, когато самотният човек легнеше болен.

die_flusspiraten_9.png

— Е, непознати човече — каза сега кентъкиецът, като измъкна изпод москитовата мрежа някаква паница, грубо издялана от дърво, в която имаше студени, но тлъсти и вкусни еленови ребра и няколко парчета месо от печен пуяк, — разположи се удобно и си взимай, изборът не е голям… чакай, там отдолу има и няколко малки пшенични хлебчета. Впрочем това ядене не е за пренебрегване, дивечът има превъзходен вкус, а и пуякът не може да бъде по-хубав. Липсва ни само глътка уиски, за да си прокарваме храната.

— Ха, ако ти липсва уиски, тогава мога да ти помогна — засмя се Том, — от Хелена се запасих с уиски за една седмица, а ще бъда на път само една нощ. Но шишето е в лодката, ще трябва, изглежда, да се връщам пак през трънаците.

— Ай, опазил бог — каза кентъкиецът, — щом уискито е толкоз наблизо, все ще намерим някакъв начин да го вземем, без да има нужда да пълзим из пущинаците. Тръгвам веднага с моето кану и ще докарам лодката ти тук. Гръм и мълния, малко преди да дойдеш ми се стори като че надушвам уиски. Или имам дяволски добро обоняние, или съществуват предчувствия.

С тези думи той се спусна бързо към реката, качи се в кануто си, изчезна зад малкия нос, който се вдаваше в реката, и само след няколко минути се завърна с лодката на Том, като я завърза на своя пристан. Том му се притече на помощ, след което взе голямото глинено шише с уиски.

— Е, кажи ми сега, за бога, накъде си тръгнал тъй самотен с това шише? — попита най-сетне кентъкиецът, когато бяха вече наситили глада си и си приготвяха втори силен грог в единствената тенекиена чаша. — Не мислиш да се спускаш надолу чак до Ню Орлиънс, нали? Би било дяволски скучно.

— Не — каза Том, — искам само да видя какви са цените в Монтгомърис Пойнт. Товарната ни лодка е по-нагоре край Хелена и тъй като нашият кормчия вдигна голям шум около това селище, ми хрумна мисълта да избързам напред, за да поразпитам малко.

Дърварят се засмя и каза:

— Хич не си е заслужавало труда да изпращате специален пратеник до това забутано поселище. Разбирам да беше поне Наполиън, при устието на Арканзас, но и там не може да се направи някаква особена търговия, защото тамошните хора не купуват повече от онова, което им е необходимо за собствените нужди, а то е много малко. Не, в Мемфис щяхте да направите много по-добри сделки, ако не искате изобщо да слизате чак до Виксбърг или Начес. Спирахте ли в Мемфис?

— Не, нашият кормчия каза, че сега там не можело да се пласират никакви стоки, понеже тамошните търговци получавали всичко почти изключително от Кентъки.

— Глупости, може да имате страшно умен кормчия, ала, щом твърди подобно нещо, никак не разбира от търговия.

— А може би разбира твърде много — засмя се Том. — Подозирам, че този хубавец има някакъв добър приятел в Монтгомърис Пойнт, на когото иска тихомълком да тикне в ръцете стоката ни. Но си е направил криво сметката, защото, докато имам право и аз да си казвам думата, стоката ни няма да получи човек, препоръчан ни от него.

— Хмм, възможно е — обади се кентъкиецът. — В Кентъки съм чувал най-различни слухове за лодкарите по Мисисипи, които никак не са в тяхна полза. Тук, разбира се, не можеш да научиш нищо по-определено за тях, макар че понякога се учудвам колко често преминават оттук лодки през нощта, и то не само по течението, тъй като в това не би имало нищо странно, не, ами и нагоре срещу течението, и то доста редовно малко преди зазоряване. Един дявол знае кой ли се е разбързал толкова много, че не може да изчака да се разсъмне или пък да дочака някой параход, изкачващ се нагоре по реката, ами предпочита да се трепе и да гребе срещу силното течение на тази река. В Хелена или пък в Монтгомърис Пойнт трябва да има някакъв таен комарджийски вертеп, към който тези оглупели хора се промъкват в тъмна доба, за да хвърлят буквално на вятъра хубавите си пари. Вчера през нощта извиках на една лодка, която минаваше тъкмо покрай ей този нос, и то с увити в платно гребла. При мен беше един съсед, който трябваше да прескочи до Виктория. Но те не поискаха да го вземат, а казаха, че и без това били вече много натоварени. И аз имах удоволствието сам да го сваля надолу. Но какво ме интересува, нека си пръскат парите както си искат, аз знам по-добре какво да правя с тях. И докато онези разюздани типове, живеещи ден за ден, някога няма да имат никакво местенце, където да си подслонят главата, то аз ще си седя удобно в своята хубава ферма и ще бъда осигурен до края на живота си.

— Но нима държиш спечелените пари тук, у дома си? — попита Том. — Аз не бих посмял, в това отношение Мисисипи няма особено добра слава. Ами когато напускаш къщата?

— Ха, добре съм ги скрил — отвърна дърварят през смях, — никой няма да ги намери тъй лесно. Но и няма как другояче да постъпя, защото, преди да ги поверя на някоя от банките в Арканзас или Мисисипи, бих могъл също така добре и да ги проиграя. Тогава поне ще имам едно развлечение, та макар и лошо.

— И аз не знам — обади се Том, — но във всеки случай смятам, че е опасно да седиш съвсем сам с парите сред гората. Твърде много трупове плават по тази река.

— Да, вярно е! — каза кентъкиецът. — Особено край Виктория водата влачи много от тях. Но не забравяй, че и някои параходи отиват на дъното. Тогава хич не е чудно, че отначало потънали, труповете се появяват отново. Но нима трябва вече да потегляш? Ако отиваш само до Монтгомърис Пойнт, наистина няма какво да изпуснеш.

— Няма как, тръгнал съм вече — каза Том и изправяйки се, изпразни последния остатък от тенекиеното канче — и затова ще продължа надолу. Освен това там трябва да се срещна с моя старец, който в края на краищата би могъл да мине тук покрай мен, без да го видя. Ами я ми кажи къде да налея това уиски? Много ми се иска да ти го оставя, понеже бая си закъсал…

— Твърде мило! — каза зарадваният кентъкиец. — Приемам този дар с благодарност. Вярно, че ми липсват съдове, но тук имам няколко тръстикови стебла, все ще съберат около половин литър.

— Ами, нищо няма да се побере в тях — измърмори Том, — но чакай, я ми ги дай. Колко път има още до Монтгомърис Пойнт и кога мога да пристигна там?

— Е, може би още около четиридесет и четири мили. Но ако гребеш до свечеряване и през нощта се оставиш да те носи течението, призори ще можеш да стигнеш.

— Добре, тогава задръж шишето, тръстиковите пръчки ще съберат колкото мие необходимо, докато стигна до долу, а там вече ще намеря уиски.

— Какво? Цялото шише ли? — възкликна изненадано кентъкиецът. — Ай, човече, ама че си великодушен!

— Виждаш — каза усмихнато Том, — че знам какво значи да останеш без уиски, понякога и аз съм бил в подобно положение и затова съчувствам всекиму, сполетян от такава зла участ. Впрочем половината ни лодка е натоварена с уиски и можеш да си представиш, че един галон повече или по-малко е все тая. Но, сбогом, става късно, а много ми се иска утре рано сутринта да сключа всички сделки, заради които всъщност тръгнах надолу по реката. Е, остани си със здраве… а как ти беше името?

— Робърт Бредшо, а твоето?

— Том Барнуел — гласеше отговорът и тясната лодка полетя към средата на течението, където се завъртя няколко пъти, преди Том да успее да хване греблата, а после се заплъзга бързо по жълтите води, подчинявайки се на силните мишци на младежа.

Том се беше забавил при новия си приятел по-дълго, отколкото първоначално бе възнамерявал, още повече че бе изминал една малка част от своя път. Скромното жилище на Бредшо се намираше само на седем английски мили по реката от Хелена, ала Том разчиташе на силното течение, което щеше да го отведе до целта му сигурно, без да полага прекалено големи усилия.

Когато лодката на Том изскочи от малкия залив, слънцето бе кацнало вече върху върховете на дърветата и тъй като в Северна Америка няма здрачаване, а нощта се отличава рязко от своя по-приветлив брат, Том заработи здравата с веслата, за да използва колкото можеше по-добре последната дневна светлина. Вляво от него се намираше така нареченият Кръгъл остров на върбите, равно необитаемо парче земя, няколко метра от чиито брегове се намираха под водата още отсега, когато Мисисипи едва бе започнала да се покачва. Почти всяка година този остров биваше заливан изцяло от реката.

Около центъра му, обрасъл с гъст върбалак, бяха пуснали корени млади фиданки на памуковото дърво — признак за новонанесена почва. Като се изкачваха все по-нагоре и по-нагоре към средата на острова, те образуваха вече равномерни насаждения, които изобщо нямаха вид, че съществуват благодарение на природата, пръскаща безразборно семена, а сякаш бяха засадени терасовидно от грижовна човешка ръка.

Сега Том остави зад гърба си острова на върбите. Течението на огромната река се носеше надолу в средата на коритото й в продължение на няколко мили до мястото, където един друг остров — Номер 61 — разделяше водите и, като прехвърляше по-голямата им част към западния бряг. Това се улесняваше още и от обстоятелството, че една доста остра извивка на левия бряг точно над остров Номер 61 караше течението да минава напряко, кажи-речи, през цялата ширина на реката. Затова почти всички спускащи се лодки преминаваха от дясна страна на острова и само при високо ниво на реката сечаха напреки, спестявайки си двете или трите мили, които иначе биха били принудени да пропътуват, за да минат между източните брегове на Номер 62, Номер 63 и щата Мисисипи.

Том, който не познаваше плавателния път по Мисисипи и определяше посоката на пътуването си само след като обгърнеше с поглед открилата се пред него водна площ от един завой до следващия, забеляза, че на това място реката извива твърде остро на дясно и за да пресече напреки, той зави силно към източния бряг. Това бе положително най-хубавият и кратък път за леката му лодка надолу по реката. Но сега тъмнината започна да се спуска все по-бързо над мътната водна повърхност, като тънък воал легна лека мъгла и дори последната светлина над високите върхари на дърветата по брега бе принудена да отстъпи на една по-бледа пепелява сивота.

По някои от високите сикомори и тополи накацаха цели броеници от бели и сини рибари, за да пренощуват по тях. Напряко през реката прелитаха ята цвърчащи блекбърдс — северноамерикански скорци. С глухо грачене враните също се отправиха към обичайните си места за спане, а дълги редици от диви патици преминаваха ниско над водата, вдигайки със себе си тук-там по някой плашлив гмурец, който, след като те отминеха, сякаш ядосан, надаваше тихи жалостиви звуци и отново заемаше предишното си място върху стария, носен от водата дънер, с който от разсъмване бе изминал може би повече от двадесет мили надолу по течението.

Гласовете на жабите се разнасяха откъм гората все по-силно и по-силно, многобройни нощни соколи кръстосваха близо до сушата, а над западния бряг из въздуха плавно се носеше един твърде рядък гост за тези ниски местности — белоглавият орел. Извил настрана красивата си глава с големи умни очи, той зорко се оглеждаше за някой нещастен див пуяк, който да измъкне с удоволствие от клонаците, за да го отнесе в гнездото си.

Том Барнуел трябваше да гребе здравата, за да не бъде отнесен от течението към горната част на острова. Обаче, след като заобиколи най-издадения нос, той прибра веслата, понеже нямаше защо да се бои от коренища и заседнали дънери, от които леката му лодка би се освободила и сама, облегна се удобно назад и вперил поглед в блещукащите тук-там звезди, се остави на течението да го носи надолу. Дълго остава в това положение, тъмното небе блестеше и искреше с великолепната си украса, а гората шумолеше недалеч от него, докато водите ромоляха и се плискаха под дъските на леката лодка. Беше чудна нощ, над широката спокойна река се бе възцарила дълбока тишина.

Но що за дълбока въздишка се изтръгна от устните на Том? Нима младият моряк носеше в душата си тайно скрита такава силна тъга? Сълзи ли оросиха миглите на суровия мъж?

Той се изправи рязко и отхвърли с едно полугневно движение кафявите къдрици от челото си, без да докосва очите си с ръка — не му се искаше да признае пред себе си появата на сълзи.

— По дяволите тези вечерни часове — промърмори той, — по това време всеки свестен човек има чувството, сякаш сърцето му е от восък. А вдигнеш ли поглед към тъмното небе и видиш ли тук-там няколко блестящи звезди, които ти приличат на очи, започва да ти се струва, сякаш цялата нощна роса се събира в собствените ти очи, а после веднага иска пак да излезе навън. Ха, в гората звездите блестят също така, а онези хиляди и хиляди светулки, които се стрелкат една през друга, блещукат и сякаш плетат истинска огнена мрежа около тъмните сенки на дърветата — и те светят като очи, но благоразумно летят наоколо, без да те гледат тъй втренчено, сериозно и меланхолично като звездите.

Той взе бавно едно от веслата и го потопи във водата. Искаше да приближи лодката си още повече до шумолящите корони на дърветата, озарени в тъмнината от безброй светулки със своеобразна, почти магическа светлина.

— Мътните го взели — промърмори той отново под носа си, като очевидно се мъчеше да смени посоката на мислите си, — какъв ли рай щеше да бъде тук при този великолепен климат и този прекрасен растителен свят, ако нямаше… — Той замълча за малко и се загледа пред себе си, потънал в тъжни размисли, но после продължи, като каза полугласно и намръщено: — … москити и кърлежи… чумата да ги тръшне всички тези насекоми, тези зверчета, те са в състояние дори от рая да направят ад.

Изведнъж той наостри слух, защото твърде наблизо, откъм най-гъстите храсталаци и дървета, обрасли брега, се разнесе звънък радостен смях на някакво момиче.

— Бога ми, ама че странно — каза смаяно младежът, — та нима тук из тези пущинаци се е заселила някаква жена също както по-нагоре онзи заселник? Поне би трябвало двамата да се съберат. — И почти неволно той насочи лодката си към онова място, откъдето се беше разнесъл смехът.

— Ха-ха-ха, как пълзят само из храсталаците и как им се иска да пъхнат избягалата птичка обратно в златния кафез — извика сега гласът. — Хей, лодкарю, пренеси ме на другия бряг, лодкарю, стъмва се, а влажният нощен въздух прониква през тънките ми дрехи и ми е студено.

Том погледна учудено насреща към гората и се помъчи да проникне с поглед между хаоса от клонаци и дънери чак до брега, където единствено можеше да се предположи, че ще се намира човешкото същество. Сега той се беше озовал край южния нос на остров Номер 61, съвсем близо до мястото, където бяха скрити лодките на обитателите на острова. Но тук брегът бе преграден от още по-непроходими гъсталаци, нападалите във водата дървета лежаха едно върху друго, а сухите им клони, задържали преминаващия покрай тях дървен материал, бяха образували преграда срещу течението. По този начин лодките бяха напълно прикрити и никой непосветен човек не би открил водещия до тях тесен проход, а не би могъл и да предположи присъствието на някакво човешко същество тук, където едва ли и катеричките се решаваха да стъпят на клоните над буйните води. Но ето че погледът на Том бе прикован от някакво светло, трепкащо петно. Там, където тънкият клон на една сикомора стърчеше над реката, горе, почти на самия му край, полюлявайки се като кацнал сокол, седеше някакво женско създание, облечено в развяваща се тънка рокля, а кикотът, с който то гледаше от опасното си място надолу към изплашения лодкар, смрази от страх и ужас кръвта в жилите му. В първия миг Том наистина повярва, че вижда пред себе си свръхестествено същество.

— Ха-ха-ха, лодкарю — извика му отново жената, — хайде, спри лодката си до брега… иначе ей отсреща луната ще ми освети лицето и ще ми излязат лунички. Така, още малко… а сега внимавай. — И преди Том, последвал повика на жената, подтикван от някакво необяснимо чувство, да успее да й подаде ръка или пък да бъде в състояние да завърже нейде лодката, със смел скок тя се озова до него. Когато той направи крачка към нея, за да я прихване, защото тя се олюля от насрещното движение на лодката и за малко щеше да падне зад борда, плавателният съд подмина южната страна на острова и с шеметна бързина се понесе в средата на реката.

Беше тъмно, само звездите пръскаха бледа несигурна светлина. Подкрепяна от ръцете на младия човек, жената остана на мястото си няколко минути неподвижно изправена, втренчила поглед в острова, който ставаше все по-малък и по-малък. Но после тя се обърна към своя спасител, гледа го няколко секунди в очите, без да мигне, докато с дясната ръка си приглаждаше косите назад, а след това прошепна тихо и боязливо:

— Хайде, Том Барнуел, хайде, откарай ме на другия бряг, сигурно водата е отнесла там трупа на Едуард.

— Мари — извика сега внезапно младежът и цялото му тяло потрепери. — Мари… за бога! Ти тук… и в това състояние!

— Спокойно, добри ми Том — замоли го побърканата, — добре знам, че ме обичаше, но иначе било писано. Появи се Едуард… чакай, какво плува ей там в реката? Нека отидем до там. Струва ми се, че познавам това бледо лице, осветено от звездите — сигурно е моят баща!

— Мари, в името на бога, какво се е случило? — попита младият Барнуел, докато бавно и предпазливо я поставяше да седне на пейката в лодката. — Какви ужаси си преживяла? Къде са родителите ти? Къде е мъжът ти?

— Родителите ми? Мъжът ми? — повтори нещастницата и бе очевидно, че отначало тя дори не разбираше смисъла на думите, които промърмори механично след Том. Но пред очите й, изглежда, отново изплуваха всички онези почти забравени сцени, объркали мозъка й, защото тя внезапно скри лице в ръцете си и докато, изглежда, я разтърсваха студени тръпки, простена едва-едва: — Всички са мъртви… всички… всички… кървави… не! — извика тя изведнъж и подскочи. — Не са кървави… реката ги изми. Когато Едуард се появи отстрани на повърхността, изглеждаше бял и чист. Усмихваше се… всемогъщи боже, тъкмо тази усмивка ме побърка.

Измежду пръстите й неудържимо избликнаха едри сълзи и макар че, изглежда, болката й не ставаше от това по-малко изгаряща, то поне не бе вече така опасна за цялата й съсипана нервна система. Том се въздържа да прекъсне този изблик на дълго сдържана мъка. С конвулсивно сплетени пръсти той седеше пред бедната жена и все още му се струваше като кошмарен сън, че Мари, Мари, която бе обичал по-рано с цялото си сърце, седи сега тук, в лодката му, сама, умопобъркана, откъсната от близките си или напусната от тях.

Но най-сетне той почувства, че трябва да направи нещо, и то не само да намери подслон за това болно същество, ами и да разбере как би могло да й се помогне и каква е била причината за нейното нещастие. Из главата му се въртяха най-различни неясни предположения, но той отхвърли всичките и само едно от тях му се стори най-вероятно — че някъде наблизо край този остров Мари е претърпяла злополука с някоя лодка, видяла е може би гибелта на всички останали и после единствена се е спасила на един от стърчащите над реката клони.

Единични, не съвсем свързани думи, промълвени по-късно от нея, подкрепиха това негово предположение и за момента той не намери никакъв друг изход, освен да я вземе със себе си надолу по реката, докато срещнеше някой параход, с който можеше да достигне Хелена още преди тръгването на Еджуърт, или пък докато двамата отново се срещнеха. Стария също познаваше Мари от по-рано, а и без това сигурно знаеше по-добре какво да се направи с нещастната жена и къде да бъде подслонена.

Йолата продължи да се носи все така в продължение на няколко часа, а той седеше в нея и подкрепяше главата на нещастницата, докато най-сетне забеляза, че на левия бряг е спрял параход, за да натовари дърва. С помощта на връхната си дреха и доколкото му бе възможно така набързо той направи постеля за безпомощната жена, която посрещна това най-спокойно, тъй като беше безучастна към всичко наоколо. После той грабна веслата и се насочи право към мястото за товарене на дърва, за да стигне там преди отплаването на парахода. Едва бе успял да завърже лодката си на пристана и с помощта на няколко моряци да качи нещастното момиче на палубата, когато машината заработи отново и „Ван Бурен“, така се казваше параходът, потегли с шумящи колела нагоре срещу течението на реката.

Бележки

[1] Планини в Северна Америка, онази част от Апалачите, разположена източно от Грейт Вали. — Б.пр.

[2] Клафтер (нем.) — стара мярка за обем, възлизаща приблизително на 3 куб. метра. — Б.пр.