Рафаел Сабатини
Скарамуш (36)

XVI
Изгрев

Андре-Луи бе поизлязъл на въздух следната сутрин на терасата в Мьодон. Беше рано и току-що изгрялото слънце превръщаше в брилянти капките роса, неизсъхнали още по моравата. Долу в долината, на пет мили оттук, утринните мъгли се вдигаха над Париж. Но колкото рано и да беше, този дом на хълма бе вече буден, оживен от приготовления за предстоящото заминаване.

Андре-Луи беше дошъл предишната вечер благополучно от Париж с майка си и Алин, а днес всички трябваше да потеглят за Кобленц.

Андре-Луи се разхождаше с ръце на гърба и глава, наведена между повдигнатите рамене (защото животът никога не бе му предлагал повече материал за размишления); скоро през една от стъклените врати при него дойде от библиотеката Алин.

— Рано си се вдигнал — поздрави го тя.

— О, изобщо не съм си лягал. Не — успокои я той в отговор на възклицанието и, — прекарах нощта или по-скоро каквото бе останало от нея седнал на прозореца и си мислех.

— Клетият ми Андре!

— Ти прекрасно определи състоянието ми. Много съм клет, защото нищо не зная и нищо не разбирам. Това състояние не е бедствено, докато човек не го осъзнае. Тогава… — Той разпери ръце и ги отпусна пак. Лицето му, както тя забеляза, беше много измъчено и изпито.

Алин закрачи с него край старата гранитна балюстрада през която мушкатото бе метнало зелената си и алена мантия.

— Реши ли какво ще правиш? — попита го тя.

— Реших, че нямам избор. Трябва да емигрирам и аз. Имам късмет, че мога да го направя, че сред вчерашния хаос в Париж не можах да намеря никого, пред когото да се явя, каквато глупост имах намерението да сторя, иначе можеше вече да не съм въоръжен ей с това — Той извади от джоба всесилните пълномощия на Комисията на дванадесетте, които нареждаха всички французи да му оказват пълно съдействие — каквото може да поиска от тях, и предупреждаваха онези, които биха помислили да го възпрепятствуват, че ще извършат това на свой риск. Той ги разгърна пред нея. — С това нещо ще ви заведа здрави и читави до границата. През границата ще трябва да ме преведат мосьо дьо Керкадиу и мадам дьо Плугастел и тогава ще сме квит.

— Квит? — повтори девойката. — Но нали не ще можеш да се върнеш!

— Ти схващаш, разбира се, колко голямо желание имам да го направя. Дете мое, след ден-два ще има разследвания. Ще се интересуват какво е станало с мен. Ще узнаят едно-друго. Тогава ще започне търсенето. Но дотогава ние ще сме стигнали доста далеч, твърде далеч, за да бъде възможно някакво преследване. Нима си представяш, че бих могъл изобщо да дам на правителството някакви задоволителни обяснения за отсъствието си… при положение, че остане някакво правителство, на което да ги дам?

— Искаш да кажеш… че ще пожертвуваш своето бъдеще, попрището, което си прегърнал? — Това съвсем я смая. — Но къде ще отидеш? Какво ще правиш?

— Ах, нещо. Само си помисли, че за четири години съм бил адвокат, политик, фехтувач и шут… особено последното. Винаги ще се намери място на света за Скарамуш. Освен това знаеш ли, че съвсем не като Скарамуш съм бил чудновато пестелив? Сега съм собственик на малко стопанство в Саксония. Мисля, че земеделието ще ми е по вкуса. То е съзерцателно занятие, а аз в крайна сметка не съм човек на действието. Нямам нужните качества за такава роля.

Алин го погледна в лицето и в тъмносините й очи се мярна тъжна усмивка.

— Чудя се дали има някаква роля, за която да нямаш нужните качества.

— Наистина ли? И все пак не можеш да кажеш, че съм постигнал успех в коя да е от тези, които съм играл. Винаги съм свършвал с бягство. И сега бягам от едно процъфтяващо училище по фехтовка, което вероятно ще стане собственост на Льо Дюк. Така е поради това, че се впуснах в политиката, от която също бягам. Бягството е единственото нещо, в което отбелязвам блестящи успехи. То също е атрибут на Скарамуш.

— Защо винаги се присмиваш на себе си? — учуди се девойката.

— Навярно защото виждам, че съм част от този побъркан свят. Да не искаш да го взимам сериозно? Съвсем щях да си загубя ума в такъв случай, особено след като открих родителите си.

— Недей, Андре! — примоли му се тя. — Ти знаеш, че не си искрен.

— Разбира се, че не съм. Можеш ли да очакваш от някого да бъде искрен, когато двуличието е основната черта на човешката природа? С него сме захранени, на него ни учат, с него живеем и рядко си даваме сметка за него. А аз, който критикувам всичко това в тази прекрасна, подарена от господа утрин, съм най-отявленият и най-презреният лицемер между всички. Точно това, осъзнаването на тази истина, ме държа буден цялата нощ. Цели две години съм преследвал с всички средства в кръга на моите сили… мосьо Дьо Ла Тур д’Азир.

Той се прекъсна, преди да изрече името — прекъсна се, сякаш се двоумеше как да нарече маркиза.

— И целите тези две години съм мамил себе си за подбудата, която ме е карала да го правя. Той говори за мене снощи като за злия гений на неговия живот и призна, че то е било справедливо. Може да е бил прав и поради това не е изключено, че дори да не беше убил Филип дьо Вилморен, положението щеше да си остане същото. Наистина днес съм сигурен, че е щяло да си остане така. Ето защо наричам себе си лицемер, нещастен, самозалъгващ се лицемер.

— Но защо, Андре?

Той се спря и я загледа.

— Защото се стремеше да те спечели теб, Алин. Защото само с това щеше да ме опълчи срещу себе си, напълно непримирим. Поради това трябва да съм напрягал и сетния си нерв да го погубя, та да не допусна ти да станеш плячка на собствената си амбиция. Не искам да говоря за него повече, отколкото трябва. След този разговор надявам се да не заговоря за него никога пак. Преди жизнените ни пътища да се кръстосат, аз знаех за него какво представлява, знаех славата, която се носеше за него из околността. Още тогава ми беше противен. Ти го чу да споменава снощи за нещастната малка Бине. Чу го да търси оправдание за грешката си в своя начин на живот, възпитанието си. На това не може да се отговори нищо, предполагам. Той съответствува на своя тип. Достатъчно! Но за мен бе въплъщение на злото, също както ти винаги си била въплъщение на доброто; той бе въплъщение на греха, също както ти си въплъщение на доброто. Бях те въздигнал толкова високо, Алин, толкова високо, и все пак не по-високо, отколкото заслужаваше. Можех ли тогава да понеса ти да бъдеш развенчана поради амбиция, можех ли да понеса злото, което ме отвращаваше, да се съчетае с доброто, което обичах? С какво можеше да свърши това, ако не със собственото ти проклятие, както ти казах тогава в Гаврийак? Поради това отвращението ми от него се превърна в лична, действена омраза. Аз реших да те спася на всяка цена от такава ужасна съдба. Ако беше могла да ми кажеш, че го обичаш, щеше да бъде друго. Щях да се надявам, че в един съюз, осветен от любов, ти ще го издигнеш до висотата на собствената си непорочност. Но да се съгласиш поради съображения за издигане в обществото да станеш негова другарка, без любов… О, това беше низко и отчайващо! И затова аз поведох борба против него — плъх срещу лъв, — безпощадна борба, докато разбрах, че любовта е изместила амбицията в сърцето ти. Тогава се отказах.

— Докато си разбрал, че любовта е изместила амбицията! — Сълзи се бяха събрали в очите й, докато той й говореше. Сега изумлението пресече чувството — Но кога си разбрал това? Кога?

— Бях… бях сгрешил. Сега зная. Обаче тогава… положително, Алин, тогава сутринта, когато дойде да ми се молиш да не отида на дуела си с него в Булонския лес, ти беше подтикната от известна грижа за него.

— За него? Това беше грижа за теб! — извика тя, без да мисли какво казва.

Но това не го убеди.

— За мен ли? Когато си знаела… когато цял свят знаеше какво вършех всеки ден в течение на една седмица!

— Ах, но маркизът не беше като другите, с които ти се беше дуелирал. Той имаше много голяма слава. Чичо ми го смяташе за непобедим и ме убеди, че ако излезеш срещу него, нищо не може да те спаси.

Андре-Луи я загледа навъсено.

— Защо са тези работи, Алин? — попита той доста сурово. — Мога да разбера, че като си се променила оттогава, ще ти се иска сега да отречеш онези чувства. Това е присъщо на жените, предполагам.

— Ах, какво говориш, Андре? Колко грешиш! Това, което ти казах, е самата истина!

— И сигурно от грижа за мен си припаднала, когато си го видяла да се връща ранен от дуела? Това е, което ми отвори очите.

— Ранен ли? Не бях видяла раната му. Видях го да седи жив и явно невредим в ландото си и направих заключението, че те е убил, както беше казал, че ще направи. Какво друго заключение можех да направя?

Светлина заслепи очите на Андре-Луи — бляскаво, ослепително — и това го уплаши. Той се отдръпна назад, вдигнал ръка на челото.

— И затова ли припадна? — попита той с недоверие.

Тя го гледаше, без да отговори. Когато започна да съзнава колко много се е издала в желанието да го накара да разбере грешката си, в очите й се появи внезапен страх.

Андре-Луи й протегна двете си ръце.

— Алин! Алин! — Гласът му се пресече при името й. — Аз съм бил…

— Ах, слепият ми Андре, винаги си бил ти… винаги! Никога, никога не съм мислила за него, дори за брак без любов, освен веднъж за много кратко, когато… когато в живота ти влезе онова момиче от театъра, и тогава… — Тя млъкна, сви рамене и извърна глава. — Реших да последвам амбицията, понеже не ми беше останало нищо друго.

Той се съвзе и рече:

— Разбира се, аз сънувам или съм луд.

— Сляп си, Андре, само сляп — увери го девойката.

— Сляп там, където би било чиста дързост да виждам.

— И все пак — отговори му тя с дяволитостта на тази Алин, която познаваше от едно време — не съм забелязвала някога да ти липсва дързост.

Мосьо дьо Керкадиу, когато излезе след миг през стъклената врата на библиотеката, ги съзря хванати за ръце да се гледат блажено, сякаш всеки от двамата виждаше рая в лицето на другия.