Рафаел Сабатини
Скарамуш (5)

V
Господарят на Гаврийак

За втори път този ден Андре-Луи се запъти към замъка, с бързи крачки и без да обръща внимание на любопитните погледи, които го изпращаха през цялото село, и шепота, който съпровождаше преминаването му между хората, настръхнали вече от събитието на деня, в което той е бил действуващо лице.

Беноа, възрастният личен слуга, наричан доста бомбастично „сенешал“^[1], го въведе в стаята на приземния етаж, която по традиция носеше името библиотека. Там все още имаше няколко полици със занемарени книги, от които бе получила името си, но ловни принадлежности — двуцевки, барутници, ловджийски чанти, ножове — се натрапваха на погледа много повече, отколкото материалите за четене. Мебелите бяха тежки, дъбови, с богата резба, останали от друго столетие. Огромни масивни дъбови греди кръстосваха доста високия белосан таван.

Когато Беноа доложи за идването на Андре-Луи, набитият сеньор дьо Гравийак неспокойно крачеше назад-напред. Бил вече осведомен, както заяви веднага, за станалото в „Бретон Арме“. Мосьо дьо Шабрийан току-що бил при него и той призна, че дълбоко скърби и е дълбоко озадачен.

— Колко жалко! — заговори той. — Колко жалко! — Мосьо дьо Гравийак обори огромната си глава. — Такъв достоен за уважение младеж, толкова многообещаващ! Ах, този Ла Тур д’Азир е безмилостен човек и не търпи подобни неща. Може да е прав. Не знам. Никога не съм убивал човек за това, че има по-други възгледи от мен. Всъщност изобщо никога не съм убивал човек. Не е по моя нрав. Не бих могъл да спя нощем, ако убия. Но хората са различни.

— Въпросът е, господин кръстник, какво трябва да се направи? — каза Андре-Луи. Беше съвсем спокоен и сдържан, но много блед.

Мосьо дьо Керкадиу го загледа с неразбиращ поглед в светлите си очи.

— Че какво има да се прави, дявол да го вземе? Както ми се каза, Вилморен си позволил да удари господин маркиза.

— След най-грубо предизвикателство.

— Което сам той предизвикал с революционните си приказки. Главата на нещастника беше пълна с тези енциклопедически глупости. Ето до какво докарва прекаленото четене. Никога не съм държал на книгите, Андре, и никога не съм видял ученето да докарва до нещо друго освен неприятности. То побърква човека. Усложнява схващанията му за живота, убива простодушието, което носи вътрешното спокойствие и щастието. Нека тази ужасна случка ти послужи за предупреждение, Андре. Сам ти прекалено много се увличаш от тези модни теории за установяването на нов обществен строй. Виждаш до какво докарва всичко това! Прекрасен, достоен за уважение младеж, при това единствена опора на овдовялата си майка, се самозабравя, забравя положението си, дълга си към тази майка — всичко, и отива, та се оставя да го убият по такъв начин. Това е дяволски тъжно! Душата ми се гърчи от мъка! — Той измъкна носна кърпа и енергично си издуха носа.

Андре-Луи усети как му се свива сърцето, как се изпаряват надеждите (и без това не особено оптимистични), които хранеше по отношение на кръстника си.

— Вие критикувате само поведението на убития и не казвате нищо за държането на убиеца — забеляза той. — Вижда ми се невъзможно да съчувствувате на такова престъпление.

— Престъпление ли? — извика пронизително мосьо дьо Керкадиу. — Боже мой, момче, ти говориш за мосьо дьо Ла Тур д’Азир!

— Да, и за гнусното убийство, което е извършил…

— Млъкни! — Мосьо дьо Керкадиу беше много категоричен. — Не мога да позволя да употребяваш за него такива изрази! Не мога да го позволя! Господин маркизът е мой приятел, а е много вероятно скоро връзката ни да стане още по-близка.

— Въпреки случилото се?

Мосьо дьо Керкадиу не криеше нетърпението си:

— Че какво общо имат двете неща? Аз може да съжалявам за станалото. Но нямам право да го упрекна, че го е сторил. Това е приетият начин за уреждане на спречквания между благородници.

— Вие наистина вярвате в това?

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, Андре? Нима ще говоря за неща, в които не вярвам? Ти започваш да ме ядосваш.

— „Не убивай“ е закон и на краля, не само на бога.

— Ти май си решил да се скараш с мен. Това е било дуел…

Андре-Луи го прекъсна:

— Било е толкова дуел, колкото ако бяха си послужили с пистолети и само този на господин маркиза беше зареден. Той покани Филип да говорят по въпроса по-нашироко със съзнателното намерение да го доведе до спречкване и да го убие. Послушайте ме, господин кръстник. Аз не ви разправям измислици, а това, което ми призна лично господин маркизът.

Повлиян от настойчивостта на младежа, мосьо дьо Керкадиу отклони погледа на бледите си очи. Той сви рамене, обърна се и бавно приближи прозореца.

— За решаване на такъв въпрос трябва съд на честта. А у нас няма съд на честта — каза той.

— Но ние имаме граждански съд.

В нов пристъп на раздразнение сеньорът рязко се завъртя пак с лице към него:

— И кой граждански съд, мислиш, би се занимал с такава жалба, каквато, изглежда, имаш предвид?

— Например съдът на кралския наместник в Рен.

— И ти смяташ, че кралският наместник ще се вслуша в твоята жалба?

— В моята може би не, мосьо. Но ако иска бихте предявили вие…

— Аз да предявя иска? — Бледите очи на мосьо дьо Керкадиу се изпълниха с ужас при такова предположение.

— Станалото се случи тука, на ваша земя.

— Аз да предявя иск срещу мосьо дьо Ла Тур д’Азир! Сигурно не си на себе си. Или си луд, луд като този твой нещастен приятел, който стигна до такъв край, понеже се бъркаше в неща, които не му влизат в работата. Езикът, който той държа тук пред господин маркиза заради Мабе, беше извънредно дързък. Може да не си знаел това. Аз съвсем не се изненадвам, че маркизът може да е поискал от него удовлетворение.

— Разбирам — промълви Андре-Луи с нотка на безнадеждност в гласа.

— Разбираш? Какво, по дяволите, разбираш?

— Че ще трябва да се осланям само на собствените си сили.

— И какво, по дяволите, възнамеряваш да правиш, ако нямаш нищо против да ми го кажеш?

— Ще отида в Рен да изложа фактите пред кралския наместник.

— Той ще е твърде зает, за да те приеме — И мислите на мосьо дьо Керкадиу малко непоследователно промениха насоката си, както става със слабите умове. — В Рен има вече достатъчно много неприятности заради тези щури Генерални щати, с които прекрасният мосьо Некер щял да оправи финансите на кралството. Като че ли някакво си дребно швейцарско чиновниче, което е и проклет протестант, би могло да сполучи там, където са се провалили такива мъже като Калон^[2] и Бриен^[3].

— Довиждане, господин кръстник — каза Андре-Луи.

— Къде отиваш? — свадливо попита кръстникът му.

— Засега у дома. Утре — в Рен.

— Чакай, момче, чакай! — Пълното дребно човече се търколи напред с нежна загриженост, изписала се на голямото му грозно лице, и сложи една от късите си дебели ръце върху рамото на кръщелника. — Послушай ме сега, Андре — започна да го увещава той. — Това е направо някакво рицарство, фантазия, лудост. Няма да видиш добро, ако държиш на своето. Чел си „Дон Кихот“ и знаеш какво го сполетя, когато се втурна срещу вятърните мелници. Същото ще стане и с теб, нищо друго. Остави нещата, както са, мойто момче. Не бих искал да ти се случи нещо лошо.

Андре-Луи го изгледа с посърнала усмивка:

— Днес аз дадох клетва, с нарушаването на която бих осъдил душата си на проклятие.

— Искаш да кажеш, че ще отидеш, каквото и да ти разправям? — Толкова поривист, колкото и непоследователен, мосьо дьо Керкадиу отново започваше да се наежва. Много добре тогава, върви… Върви по дяволите!

— Първо ще отида при кралския наместник.

— И ако попаднеш в бедата, която си търсиш, да не си дошъл при мен да хленчиш за помощ! — развилня се сеньорът. Сега беше много ядосан. — Щом предпочиташ да не ме послушаш, можеш да си строшиш празната глава във вятърната мелница и проклет да си от мен!

Андре-Луи се поклони с известна ирония и отиде при вратата.

— Ако вятърната мелница се окаже твърде непреодолима — каза той от прага, — ще се помъча да видя какво може да се направи с вятъра. Сбогом, господин кръстник.

Той си отиде и мосьо дьо Керкадиу остана сам, морав в лицето, без да може да разбере тези последни загадъчни думи, и много разстроен било заради своя кръщелник, било заради мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Беше склонен да се ядосва и на двамата. Намираше, че тези вироглави, своенравни мъже, които непреклонно следват собствените си подтици, създават много тревоги и ядове. Сам той обичаше да не го безпокоят и да живее в мир със съседите си; и това му се струваше тъй очевидно висше благо в живота, че беше готов да заклеймява като глупци всички, които си дават труд да търсят друго.