Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скарамуш
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scaramouche, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 28 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (24 май 2004 г.)
Допълнителна корекция
dd (2021 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Рафаел Сабатини СКАРАМУШ

РОМАН

Преведе от английски СИДЕР ФЛОРИН

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник РУМЕН СКОРЧЕВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

АНГЛИЙСКА. ВТОРО ИЗДАНИЕ. 1980

ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 23. УСЛОВНО ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 22,33. ЦЕНА 1,87 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“. СОФИЯ. БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 1-а ДП „ТОДОР ДИМИТРОВ“, БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ 3“

 

Rafael Sabatini

SCARAMOUCHE

Grosset & Dunlop

New York, 1923

История

  1. — Корекция
  2. — Преместване на бележките под линия в текста
  3. — Допълнителна корекция от dd

VI
Вятърната мелница

Между Нант и Рен имаше установени редовни съобщения от три дилижанса седмично във всяка посока, които срещу двадесет и четири ливри[1] превозваха желаещите, като изминаваха седемдесет и няколкото мили за четиринадесет часа. Веднъж в седмицата единият от дилижансите се отбиваше от главния път, за да спре в Гаврийак, да докара и да вземе писма, вестници, а понякога и пътници. Обикновено, когато му се падаше случай, Андре-Луи идваше и си отиваше с този дилижанс. Сега обаче бързаше твърде много, за да загуби един ден, докато чака минаването на колата. Затова на другата сутрин потегли на кон, нает от „Бретон Арме“, и един час здраво препускане под сиво зимно небе по полуразрушен път в протежение на десет мили равна, неинтересна местност го доведе в град Рен.

Той мина по главния мост през Вилен и така навлезе в горната, главна част на този значителен град с около тридесет хиляди души жители, повечето от които, както заключи по разбунените шумни тълпи, заприщили отвсякъде пътя му, трябва да бяха наизлезли в този ден по улиците. Явно Филип не беше преувеличил в приказките си за царящата там възбуда.

Андре-Луи, колкото можеше, си пробиваше път напред и така стигна най-после до Плас Роял, където тълпата му се стори най-гъста. От цокъла на конната статуя на Луи XV белолик младеж възбудено говореше на гъмжилото. Младостта и дрехите му издаваха, че е студент, а група негови другари, поели задълженията на почетна стража, охраняваха малък кръг около паметника.

През главите на тълпата Андре-Луи долови няколко фрази, изречени от този пламенен глас:

— Това бе обещано от краля… Те пренебрегват авторитета на краля… Те си присвояват суверенитет в Бретан…. Кралят ги е разпуснал… Тези нагли благородници, които не зачитат своя суверен и народа…

Да не беше вече знаел от разказаното му от Филип за събитията, докарали Третото съсловие до точката на истински метеж, тези няколко фрази щяха напълно да го осведомят. Тази проява на всенароден гняв бе добре дошла за неговите нужди, мислеше си той. И с надеждата, че това може добре да послужи за целта му, като предразположи ума на кралския наместник към благоразумие, той продължи нагоре по широката и добре настлана Рю Роял, където навалицата започна да оредява. Андре-Луи остави наетия си кон в „Крон дьо Сер“ и тръгна отново пеша към Съдебната палата.

Възбудена тълпа кряскаше пред скелето около строящата се катедрала, въздигането на която бе започнало предишната година. Но Андре-Луи не се спря да разбере защо точно са се струпали тези хора. Той продължи напред и скоро стигна до хубавата палата в италиански стил, една от малкото обществени сгради, оцелели след унищожителния пожар преди шестдесет години.

Андре-Луи проникна с големи усилия в просторната зала, известна като „Зала на заглъхналите стъпки“, и там го оставиха да чака не по-малко от половин час, след като намери един разсилен, който се показа тъй снизходителен да уведоми бога, царуващ над това светилище на правосъдието, че някакъв адвокат от Гаврийак смирено моли за аудиенция по много важен въпрос.

Това, че богът изобщо благоволи да го приеме, вероятно се дължеше на обезпокоителния характер на момента. Най-после бе съпроводен нагоре по широко каменно стълбище и въведен в просторна, оскъдно мебелирана чакалня, където се присъедини към чакащата тълпа молители, предимно мъже.

Там прекара още половин час и използува времето, за да обмисли точно какво трябваше да каже. Това обмисляне го накара да съзнае колко слаби са аргументите, които възнамерява да изложи пред човек, чиито схващания за законност и морал носят оттенъка на обществения му ранг.

Най-сетне го въведоха през тясна, но много тежка и богато украсена врата в хубава, добре осветена стая, с позлата и атлас по мебелите, които биха стигнали да се обзаведе будоарът на някоя великосветска дама.

Това бе банална обстановка за един кралски наместник, обаче в самия кралски наместник (поне за погледа на обикновен човек) нямаше нищо банално. Тази високопоставена личност седеше на писмена маса с тънки крачета, пана от Вато[2] и тежки инкрустации от позлатен метал, в дъното на стаята, отдясно на един от високите прозорци, които гледаха към вътрешния двор. Над червената дреха с пламтящ на гърдите орден и с бухнала дантела, в която като капки вода искряха брилянти, стърчеше масивната напудрена глава на мосьо дьо Ледигиер. Тя бе отметната назад с намръщения поглед на такова очаквателно високомерие, отправен към посетителя, че Андре-Луи се запита дали не се иска от него да застане на колене.

Когато съзря някакъв мършав младеж с хлътнали бузи и права, отпусната черна коса, с редингот с качулка от кафяво сукно, жълт брич от еленова кожа и високи ботуши, опръскани с кал, този величествен лик се смръщи още повече, докато гъстите черни вежди не се сключиха над огромния извит нос.

— Вие се представяте като адвокат от Гаврийак с важно съобщение — изръмжа той. Това бе властна заповед Андре-Луи да направи съобщението си, без да хаби ценното време на един кралски наместник, и в нея се криеше нещо повече от намек за безграничната важност на този наместник. Мосьо дьо Ледигиер смяташе, че е внушителна личност, и имаше пълно основание да смята това, защото беше видял през живота си много нещастници да губят ума и дума от гръмотевичния му глас.

Той зачака сега да види как същото ще се случи с този млад адвокат от Гаврийак. Но чакаше напразно.

Андре-Луи го намираше смешен. Той знаеше, че превзетостта е маска на нищожество и слабост. А сега виждаше пред себе си и въплъщение на превзетостта. То личеше по надменно вирнатата глава, по навъсеното чело, по извивките на гръмовния глас. Още по-трудно от това да си герой за своя камериер — свидетел на факта как се губят една по една подробностите, от които е съставено величественото цяло — да бъдеш герой за някого, който изучава човека и е виждал същото в по-друга светлина.

Андре-Луи пристъпи смело — дръзко, както си помисли мосьо дьо Ледигиер.

— Вие сте наместник на негово величество тука в Бретан — каза младежът и на августейшия господар над живота и смъртта почти му се стори, че този младеж има невероятната наглост да се обърне към него като един простосмъртен към друг. — Вие раздавате висшето правосъдие на краля в тази провинция.

На бледото жълтеникаво лице под силно напудрената перука се изписа изненада.

— Има ли вашата работа нещо общо с това проклето неподчинение на сганта? — попита той.

— Не, мосьо.

Черните вежди се повдигнаха.

— Тогава какво търсите, по дяволите, тука и ми досаждате в момент, когато ми се налага да съсредоточа цялото си внимание върху тази срамна история?

— Въпросът, който ме води при вас, е също толкова срамен и също толкова наложителен.

— Ще трябва да почакате с него! — изрева ядно големия човек и като развя облака от дантели на ръката си, посегна към сребърното звънче на масата.

— Един миг, мосьо! — Тонът на Андре-Луи не допускаше възражения. Мосьо дьо Ледигиер се спря, безкрайно изумен от нахалството му. — Мога да го изложа съвсем накратко…

— Не ви ли казах вече…

— И след като го чуете — продължи безмилостно Андре Луи, като прекъсна прекъсването, — ще се съгласите с мен по отношение на естеството му.

Мосьо дьо Ледигиер го измери с много строг поглед.

— Как се казвате? — попита той.

— Андре-Луи Моро.

— Добре, Андре-Луи Моро, ако можете да изложите жалбата си накъсо, ще ви изслушам. Но ви предупреждавам, че много ще се сърдя, ако не сполучите да оправдаете нахалната си настойчивост в такъв неподходящ момент.

— Вие сам ще отсъдите, мосьо — каза Андре-Луи и се залови веднага да излага своя случай, като започна от застрелването на Мабе и премина към убиването на мосьо дьо Вилморен. Но премълча докрай името на големия благородник, срещу когото търсеше правосъдие, понеже беше убеден, че споменеше ли го по-рано, нямаше да го оставят да продължи.

Притежаваше ораторска дарба, силата на която едва ли съзнаваше още и сам той, макар да му беше писано много скоро да я осъзнае. Той разказа историята добре, без преувеличения, и въпреки това с устрема на непресторена молба, на която не можеше да се устои. Постепенно лицето на големеца се отпусна и загуби заплашителната си суровост. На него започна да се изписва интерес, стигащ почти до съчувствие.

— И кой е човекът, когото обвинявате във всичко това, господине?

— Маркиз дьо Ла Тур д’Азир.

Ефектът от това внушително име последва незабавно. Гневно изумление и надменност още по-голяма, отколкото преди, изместиха съчувствието, което мосьо дьо Ледигиер е бил подведен да прояви.

— Кой? — изкрещя наместникът и без да дочака отговор, продължи да беснее: — Ами че това е безсрамие, да дойдете при мен с такова обвинение срещу благородник, така високопоставен, както мосьо дьо Ла Тур д’Азир! Как се осмелявате да го наричате страхливец…

— Аз наричам маркиза убиец — поправи го младежът. — И търся правосъдие срещу него.

— Търсите правосъдие, така ли? Боже мой, а после?

— Това ще кажете вие, мосьо.

Изненадата от този отговор накара големия благородник да направи горе-долу сполучлив опит да се овладее.

— Нека ви предупредя — каза язвително той, — че не е много умно да отправяте голословни обвинения срещу един благородник. Може да научите, че това, само по себе си, е наказуема простъпка. Вижте какво ще ви кажа. По въпроса за Мабе (ако приемем, че изложеното от вас отговаря на истината), ловният надзирател може да е превишил правата си, но толкова малко, че за него, кажи-речи, не заслужава да се говори. Имайте предвид обаче, че той в никой случай не подлежи на разглеждане от кралския наместник, нито от какъвто да било друг съд освен сеньориалния съд на самия маркиз дьо Ла Тур д’Азир. Такъв въпрос подлежи на разглеждане от съдии, назначени от самия него, понеже е въпрос, който се отнася строго до собствената му сеньориална юрисдикция. Понеже сте адвокат, не би трябвало да има нужда да ви обяснявам всичко това.

— Понеже съм адвокат, готов съм да споря по тази точка. И понеже съм адвокат, ясно ми е също, че ако за този случай се заведе дело, то може да завърши само с несправедливото наказване на нещастния ловен надзирател, който не е направил нищо повече, отколкото да изпълни дадените му нареждания, но който въпреки всичко ще стане сега жертвен козел, ако стане нужда някой да пострада. Аз нямам желание да кача Бене на бесилото, заслужено от мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

Мосьо дьо Ледигиер с все сила удари с юмрук по масата.

— Боже мой! — възкликна той и додаде по-тихо, с тон на заплаха: — Вие сте изключително дързък, човече!

— Уверявам ви, че нямам такова намерение, господине. Аз съм адвокат, който пледира една кауза… каузата на мосьо дьо Вилморен. Дошъл съм да търся кралското правосъдие за неговото убийство.

— Но сам вие казахте, че то е било дуел! — възкликна наместникът, наполовина ядосан и наполовина объркан.

— Аз казах, че е било устроено така, щото да изглежда като дуел. Има разлика, както ще ви покажа, ако благоволите да ме изслушате.

— Разказвайте спокойно, господине! — рече иронично мосьо дьо Ледигиер, понеже през цялата му служба не се беше случвало нещо, което поне малко да приличаше на тази преживелица.

Андре-Луи прие думите му в буквален смисъл.

— Благодаря ви, господине — отговори той сериозно и изложи аргументите си: — Може да се докаже, че мосьо дьо Вилморен не е фехтувал никога в живота си, а е известно, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир е изключителен фехтовач. Какъв дуел е то, мосьо, ако само единият от противниците е въоръжен? Защото в крайна сметка то е така, ако сравним умението им.

— Надали е имало дуел, за който не би могло да се използува същият евтин аргумент.

— Но не винаги да се получи същото правосъдие. Обаче поне в един случай той е бил използуван с успех.

— С успех ли? Кога е било това?

— Преди десет години в Дофине. Имам предвид случая с мосьо дьо Жевр, който принудил мосьо дьо Ла Рош Жанин да се дуелира с него и да го убие. Мосьо дьо Жанин бил от влиятелно семейство, което положило крайни усилия да получи правосъдие. То изтъкнало точно същите аргументи, каквито сега имаме налице срещу мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Ако си спомняте, съдът счете, че мосьо дьо Жевр е отправил предизвикателството нарочно, намери го виновен в предумишлено убийство и той бе обесен.

Мосьо дьо Ледигиер избухна отново.

— Вие ще ме уморите! — възкликна той. — Нима имате наглостта да намеквате, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир трябва да бъде обесен? Така ли?

— Защо не, мосьо, щом такъв е законът и има прецедент, какъвто ви посочих, и ако може да се установи, че изложеното от мен е истина, а то ще се установи много лесно?

— И вие ме питате защо не? Вие имате нахалството да питате това?

— Имам, мосьо. Можете ли да ми отговорите? Ако не можете, мосьо, ще ми стане ясно, че докато едно влиятелно семейство, като това на Ла Рош Жанин, може да пусне в ход съдилищата, тези съдилища не правят нищо за малко известните и невлиятелните, колкото брутално и да са онеправдани от някой голям благородник.

Мосьо дьо Ледигиер разбра, че със спор не ще постигне нищо срещу този безстрастен, твърд младеж. И стана грубо заканителен:

— Бих ви посъветвал да се махате веднага оттук и да бъдете благодарен, че случайно сте си отишли здрав и читав.

— Трябва ли в такъв случай да разбирам, мосьо, че случаят ще остане неразследван? Че нищо от това, което мога да кажа не ще ви трогне?

— Трябва да разберете, че ако сте още тука след две минути, ще бъде много по-зле за вас — И мосьо дьо Ледигиер позвъни със сребърното звънче на масата си.

— Аз ви осведомих, мосьо, че е имало дуел, така наречен „дуел“, и един човек е бил убит. Изглежда, трябва да напомня на вас, пълномощника на кралското правосъдие, че дуелите са противозаконни и че е ваше задължение да направите разследване. Аз идвам като адвокат на осиротялата майка на мосьо дьо Вилморен да искам от вас да проведете полагащото се разследване.

Вратата зад Андре-Луи тихо се отвори. Мосьо дьо Ледигиер, пребледнял от гняв, едва се сдържаше.

— Вие се мъчите да ни принудите, така ли, безочлив негоднико? — изръмжа той. — Вие смятате, че кралското правосъдие трябва, без да мисли, да се подчини на гласа на всеки нахален плебей? Чудя се на собственото ми търпение към вас. Но ви давам последно предупреждение, господин адвокат: повъздържайте дръзкия си език или ще имате основание горчиво да съжалявате за речовитостта му — Той махна презрително с украсената си със скъпоценни камъни ръка и рече на разсилния, застанал зад Андре: — Изведи го!

Андре-Луи се поколеба за миг. Сетне сви рамене и се обърна. Това бе наистина вятърна мелница, а той — жалък Рицар на печалния образ[3]. Да я нападне по-отблизо, би значило да бъде разкъсан на парчета. Въпреки това на прага младежът пак се обърна.

— Мосьо дьо Ледигиер — каза той, — мога ли да ви разкажа един интересен факт от естествознанието? Тигърът е велик господар на джунглата и столетия е бил ужасът на по-дребните зверове, в това число и на вълка. На вълка, който сам е ловец, му омръзна да бъде предмет на лов. Той започна да се сдружава с други вълци, а след това вълците, принудени да се събират на глутници, откриха силата на глутницата и тръгнаха на лов за тигъра с бедствени за него последици. Би трябвало да се запознаете с Бюфон[4], мосьо дьо Ледигиер.

— Мисля, че тази сутрин се запознах с един галфон — презрително го подигра в отговор мосьо дьо Ледигиер. Ако не се смяташе за духовит, вероятно изобщо не би благоволил да му отговори. — Не ви разбирам — добави той.

— Но ще разберете, мосьо дьо Ледигиер, ще разберете — каза Андре-Луи и излезе.

Бележки

[1] Ливра — стара френска сребърна монета.

[2] Злато, Антоан (1684–1721) — френски живописец, рисувал жанрови, театрални и „галантни“ сцени и портрети. Предшественик на рококо, един от най-изтъкнатите френски реалисти от XVIII в.

[3] Рицар на печалния образ — Дон Кихот.

[4] Бюфон, Жорж Луи Льоклер (1707–1788) — естественик, академик; основен труд „Естествена история“ (36 тома). Поддържал единството на растителния и животинския свят; противно на Линей, защищавал изменението на видовете под влиянието на условията и средата.