Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скарамуш
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scaramouche, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 28 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (24 май 2004 г.)
Допълнителна корекция
dd (2021 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Рафаел Сабатини СКАРАМУШ

РОМАН

Преведе от английски СИДЕР ФЛОРИН

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник РУМЕН СКОРЧЕВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

АНГЛИЙСКА. ВТОРО ИЗДАНИЕ. 1980

ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 23. УСЛОВНО ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 22,33. ЦЕНА 1,87 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“. СОФИЯ. БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 1-а ДП „ТОДОР ДИМИТРОВ“, БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ 3“

 

Rafael Sabatini

SCARAMOUCHE

Grosset & Dunlop

New York, 1923

История

  1. — Корекция
  2. — Преместване на бележките под линия в текста
  3. — Допълнителна корекция от dd

XI
Умозаключения

С голямо препускане Андре-Луи стигна на мястото няколко минути преди уреченото време въпреки лекото закъснение при тръгването. Там завари вече да го чака мосьо дьо Ла Тур д’Азир, придружен от някой си мосьо д’Ормесон, мургав млад господин със синя униформа на капитан от кралската гвардия.

Андре-Луи бе мълчал, унесен в мисли, през цялото време на пътуването. Беше развълнуван от последната си среща с мадмоазел дьо Керкадиу и прибързаните умозаключения, които направи по отношение на подбудите й.

— Няма съмнение — бе казал той, — този човек трябва да бъде убит.

Льо Шапелие не му отговори. Всъщност бретонецът, кажи-речи, се потресе от коравосърдечието на земляка си. Напоследък често си помисляше, че у този Моро няма почти нищо човешко. Виждаше му се също непонятно непоследователен. Отначало, когато му предложиха тази шпагоубийска работа, беше се държал тъй надменно и презрително. После, когато се залови за нея, постъпваше понякога с такава жестока безочливост, която отблъскваше, а понякога с равнодушие, което отблъскваше още повече.

Те извършиха приготовленията си бързо, в мълчание, и все пак без ненужна припряност или други признаци на нервност и от двете страни. И двамата мъже бяха обладани от едно и също непреклонно решение. Противникът трябваше да падне убит — не можеше да има никакви полумерки. Свалили дрехите и жилетките, без обувки и запретнали ръкави до лакти, най-после те се изправиха един срещу друг със същото намерение — да изплатят докрай дългата сметка, насъбрала се между тях. Съмнявам се дали някой от тях хранеше някакво опасение за крайния резултат.

До тях и един срещу друг застанаха Льо Шапелие и младият капитан, съсредоточени и нащрек.

— Allez, messieurs![1]

Тесните, коварно тънки остриета се удариха едно о друго и след моментно хлъзгане се завъртяха вихрено, бързи и бляскави като светкавици, почти недоловими за окото. Маркизът водеше нападението стремително и буйно и Андре-Луи почти веднага си даде сметка, че има работа с противник от съвсем друга класа в сравнение с изредилите се през миналата седмица дуелисти, включително и Ла Мот-Роайо със страшната му слава.

Имаше пред себе си човек, комуто многото и непрекъснати упражнения бяха придали изключителна бързина и техника, която беше почти съвършена. Освен това той превъзхождаше Андре-Луи с физическите предимства на силата и дължината на ръката, които го правеха съвсем страшен. А беше и хладнокръвен — хладнокръвен и сдържан, безстрашен и решителен. Дали нещо би могло да разклати това спокойствие, питаше се Андре-Луи.

Той искаше наказанието да бъде колкото може по-пълно. Не му стигаше да убие маркиза, както маркизът бе убил Филип — искаше маркизът първо да се види толкова безпомощен да отклони тази смърт, както е бил Филип. Нищо по-малко от това не можеше да задоволи Андре-Луи. Маркизът трябваше да опита първо от тази чаша на отчаянието. Това влизаше в сметката: част от дължимото възмездие.

Когато парира със съкрушителен замах удара, с който завърши тази първа серия от нападения, Андре-Луи направо се изсмя — радостно, както се смее някой хлапак, когато играе нещо, което обича.

Този необичаен, ненавременен смях накара мосьо дьо Ла Тур д’Азир да заеме отбранително положение по-прибързано и с по-малко достойнство, отколкото би го направил при други обстоятелства. Смехът го стресна и смути, след като вече бе смутен от несполучилия си удар, за който избра такъв прекрасен момент и който нанесе тъй точно.

Той също беше разбрал, че силата на противника му е по-голяма от всичко, което би могъл да очаква, макар и да е преподавател по фехтовка, и затова беше напрегнал всички сили да сложи край веднага.

Повече от самото париране смехът, с който то беше придружено, като че ли превърна този край само в едно начало. И все пак то беше край на нещо. Беше край на тази съвършена увереност, която бе досега вдъхновявала мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Той вече не гледаше на изхода като на нещо предрешено. Беше му ясно, че ако иска да вземе връх в този двубой, трябва да бъде предпазлив и да се фехтува както никога досега…

Те започнаха пак и отново (този път по принципа, че най-сигурната отбрана е нападението) маркизът поведе атаката. Андре-Луи му позволи да го направи — искаше противникът да го прави, искаше противникът да изразходва себе си и тази великолепна бързина срещу още по-голямата бързина, която непрекъснатото фехтуване по цял ден в течение на близо две години беше придало на преподавателя. С прекрасен лек натиск с долната част на шпагата си към върха Андре-Луи оставаше напълно защитен в тази втора схватка, която пак завърши с удар.

Понеже сега очакваше това, Андре-Луи парира удара само с едно отклоняващо докосване. В същия миг той направи изведнъж крачка напред, в самото отбранително поле на противника, и по този начин го постави до такава степен в своята власт, щото, като хипнотизиран, маркизът дори не се опита да заеме отбранително положение.

Този път Андре-Луи не се изсмя. Той само се усмихна в разширените очи на мосьо дьо Ла Тур д’Азир и не се опита да се възползува от превъзходството си.

— Хайде, хайде, мосьо! — подкани го той рязко. — Нима трябва да пронижа с шпагата си човек, който не се отбранява? — Андре-Луи отстъпи преднамерено назад, докато потресеният му противник най-сетне взе отбранително положение.

Мосьо д’Ормесон, който за миг бе спрял да диша от ужас, си отдъхна. Льо Шапелие тихичко изруга и промърмори:

— Да го вземат мътните! Да вършиш щуротии по този начин, значи да изкушаваш провидението!

Андре-Луи забеляза пепелявата бледост, която покри сега лицето на противника му.

— Смятам, че започвате да разбирате, мосьо, какво трябва да е чувствувал Филип дьо Вилморен онзи ден в Гаврийак. Исках първо да го почувствувате. Понеже това вече стана, хайде, ето ви края.

С бързината на светкавица той премина в нападение. За миг на Ла Тур д’Азир се стори, че острието на противниковата шпага е едновременно навсякъде, а след това от ниско положение в сикста Андре-Луи се протегна напред с бърза и лека стремителност, за да мушне в терца. Той изнесе шпагата, за да прониже противника си, когото редица пресметнати отклонения оставяха незащитен в тази линия. Но за негово изумление и разочарование Ла Тур д’Азир парира удара; за безмерно по-голямото разочарование на Андре-Луи Ла Тур д’Азир парира прекалено късно. Ако беше парирал удара напълно, всичко щеше да бъде все пак добре. Като отби шпагата в последната частица от секундата, маркизът отклони острието от линията на тялото си, но не съвсем, така че към две педи от устремената с всички сили стомана пронизаха мускулите на ръката му, която държеше шпагата.

За секундантите всички тези подробности бяха останали незабележими. Единственото, което бяха видели, бе вихреното стрелкане на бляскащи остриета, а след това — Андре-Луи с дълбок почти до земята напад с един удар отдолу нагоре, с който бе пронизал дясната ръка на маркиза тъкмо под рамото.

Шпагата падна от внезапно разхлабилите се пръсти на Ла Тур д’Азир, загубили силата си, и той стоеше сега обезоръжен, със захапана устна, пребледняло лице и тежко повдигащи се гърди, пред своя противник, който бе веднага заел отбранително положение. Опрял окървавения връх на шпагата си в земята, Андре-Луи го оглеждаше мрачно, както човек гледа плячка, която поради собствената му несръчност е избягала в последния миг.

В Събранието и във вестниците това можеше да бъде посрещнато като нова победа на Паладина на Третото съсловие — единствено той самият можеше да почувствува безграничността и горчивината на неуспеха.

Мосьо д’Ормесон беше се спуснал при своя шеф.

— Вие сте ранен! — извика той тъпо.

— Дребна работа — каза Ла Тур д’Азир. — Драскотина! — Но устните му се гърчеха, а скъсаният ръкав на тънката му батистена риза беше наквасен с кръв.

Д’Ормесон, практичен човек в такива случаи, извади ленена кърпа и бързо я накъса на ивици — за импровизирана превръзка.

Андре-Луи все още продължаваше да стои в същата поза и гледаше като зашеметен. И продължи да стои така, докато Льо Шапелие не го докосна по рамото. Тогава най-после се опомни, въздъхна и се обърна настрана да си сложи дрехите, но не заговори, нито погледна пак доскорошния си противник, а незабавно напусна поляната.

Докато бавно, в потиснато мълчание вървеше заедно с Льо Шапелие към входа на Булонския лес, където бяха оставили колата си, край тях минаха Ла Тур д’Азир и неговият секундант с ландото, което на идване ги беше докарало почти до самото място на дуела. Ранената ръка на маркиза почиваше на прехвърления през рамото му портупей на другаря му. Небесносинята дреха с три яки бе закопчана отгоре така, че десният ръкав висеше празен. Иначе, ако се изключеше известна бледност, той имаше горе-долу обикновения си вид.

Сега ви е ясно как стана, та маркизът тръгна обратно пръв и като го видяха да се завръща очевидно здрав и читав, двете дами, погълнати от мисълта да предотвратят двубоя, неволно повярваха, че най-лошите им опасения са станали действителност.

Мадам дьо Плугастел се опита да извика, но гласът й измени. Опита се да отвори вратичката на своята каляска, но пръстите й само натискаха несръчно и безполезно дръжката. А междувременно ландото бавно отминаваше и хубавите очи на Ла Тур д’Азир тъжно, но втренчено се вгледаха в собствения й измъчен поглед. И тогава тя видя нещо друго. Мосьо д’Ормесон, който седеше наведен напред, изправи назад тялото си, за да поздрави и той контесата заедно с другаря си и откри празния син ръкав на мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Нещо повече. Тази половина от дрехата се отметна назад още от врата, където беше прихваната с едно-единствено копче, и под нея се показаха увисналата на превръзката ръка и напоеният с кръв батистен ръкав.

Дори и сега я достраша да направи очевидното заключение — достраша я да не би маркизът, макар и самият той ранен, да е нанесъл на противника си по-смъртоносна рана.

Най-после тя възвърна способността си да говори и в същия миг извика на коларя на ландото да спре.

То се закова на място, мосьо д’Ормесон слезе срещу мадам на малкото пространство между двете каляски.

— Къде е мосьо Моро? — беше въпросът, с който го изненада тя.

— Без съмнение идва спокойно след нас, мадам — отвърна той след като се съвзе.

— Не е ранен?

— За съжаление ние сме тези, които… — започна мосьо д’Ормесон, когато иззад гърба му твърдо прозвуча гласът на мосьо дьо Ла Тур д’Азир:

— Този интерес към мосьо Моро от ваша страна, скъпа контесо…

Той се прекъсна, като забеляза леко предизвикателство в изражението, с което тя се обърна към него. Но пък и нямаше нужда да довърши изречението си.

Настъпи доста неловко смълчаване. След това тя погледна мосьо д’Ормесон. Държанието й се промени. Контесата промълви нещо, което като че ли беше обяснение за интереса й към мосьо Моро:

— С мен е мадмоазел дьо Керкадиу. Бедната малка припадна.

Имаше и други неща, много други неща, които би казала в този момент, ако не беше присъствието на мосьо д’Ормесон.

Движен от дълбоко съчувствие към мадмоазел дьо Керкадиу, дьо Ла Тур д’Азир скочи въпреки раната си.

— Аз съм в лошо състояние да окажа помощ, мадам — каза той с усмивка на извинение на бледото си лице. — Но…

С помощта на д’Ормесон и въпреки протестите му, той слезе от ландото, което след това се придвижи малко напред, за да освободи пътя… за друга кола, която се приближаваше откъм Булонския лес.

И се случи така, че когато след малко този приближаващ се файтон настигна и отмина спрелите коли, пред очите на Андре-Луи се откри много трогателна гледка. Изправил се, за да има по-голям простор за погледа, той видя Алин в полупримряло състояние (тя вече започваше да идва на себе си), седнала на стъпалото на каляската и крепена от мадам дьо Плугастел. В поза, изразяваща най-голяма загриженост, мосьо дьо Ла Тур д’Азир, въпреки раната си, се беше навел над девойката, а зад него стояха мосьо д’Ормесон и лакеят на мадам.

Контесата вдигна очи и го видя да минава край тях. Лицето й светна — стори му се, че беше почти готова да го поздрави или да го повика, и за да избегне неудобното положение, което създаваше присъствието на бившия му противник, той я изпревари и й се поклони студено (беше настроен студено, още по-студено поради това, което виждаше) и седна пак на мястото си с преднамерено устремен напред поглед.

Можеше ли нещо да затвърди повече убеждението му, че тази сутрин Алин е дошла да му се моли именно заради мосьо дьо Ла Тур? Защото това, което видяха очите му, разбира се, беше дама, сломена от чувство, след като е видяла кръвта на скъпия си приятел, и същия този скъп приятел, който я ободрява, че раната му съвсем не е смъртоносна. По-късно, много по-късно, той щеше да се проклина за своенравната си глупост. Може да се каже, че е дори твърде строг в самоосъждането си. Защото как иначе би могъл да изтълкува сцената, която видя, със създалите се у него предубеждения?

Това, което вече бе подозирал, сега смяташе за доказано. Алин не е била достатъчно пряма по въпроса за чувствата й към мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Той предполагаше, че за жените е обичайно да остават потайни на подобни теми и не биваше да я кори в това. Нито можеше да я упреква в душата си, че се е поддала на изключителното очарование на такъв мъж като маркиза, защото дори и враждебността му не можеше да го заслепи по отношение на привлекателността на мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Това, че се беше поддала, ставаше ясно — мислеше си той — от прималяването й, когато го е видяла ранен.

— Боже мой — възкликна Андре-Луи на глас. — Какво ли щеше да изстрада, ако го бях убил, както възнамерявах!

Да беше само прибягнала до откровеност с него, би могла толкова лесно да спечели съгласието му за това, за което му се молеше. Само да му беше казала това, което сега видя — че тя обича мосьо дьо Ла Тур д’Азир, — вместо да го остави да повярва, че единственото й внимание към маркиза почива върху недостойна великосветска амбиция, той щеше веднага да отстъпи.

Андре-Луи въздъхна и мислено поиска прошка от сянката на Вилморен.

— Може и да е добре, че ударът ми не улучи — рече той.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Льо Шапелие.

— Че трябва да се откажа от всякаква надежда да започна тази работа отново.

Бележки

[1] Alles, messieurs! (фр.) — Започвайте, господа!