Рафаел Сабатини
Скарамуш (23)

III
President le chapelier

Броженията в Париж, който през следващите два дена приличаше повече на боен стан, отколкото на град, забавиха погребението на Бертран дез-Ами до срядата на тази паметна седмица. Сред събитията, раздрусали до основи цял народ, смъртта на един учител по фехтовка мина почти незабелязано дори за учениците му, повечето от които не се отбиха в академията през двата дена, докато тялото му лежа там. Неколцина обаче се отбиха и предадоха новината на други с този резултат, че учителят бе изпратен до гробището Пер Лашез от двадесетина млади мъже, начело на които, като главен опечален, вървеше Андре-Луи.

Нямаше сродници, на които да се съобщава, доколкото това бе известно на Андре-Луи, при все че една седмица след смъртта на мосьо дез-Ами пристигна някаква негова сестра от Паси да си търси наследството. То беше доста голямо, понеже преподавателят бе печелил добре и бе пестил пари, повечето от които влагал в Companie des Eaux и Държавния дълг. Андре-Луи я изпрати при адвокатите и не я видя повече.

Смъртта на дез-Ами го остави с такова дълбоко чувство на самота и изоставеност, че нито помисляше, нито правеше нещо по отношение на неочакваната възможност за забогатяване, която тя автоматически разкри пред него. На сестрата на учителя се падна състоянието, което той бе натрупал, но Андре-Луи наследи самата мина, от която богатството беше добито — училището по фехтовка, където по това време сам той бе затвърдил толкова добре положението си на преподавател, че многобройните ученици разчитаха успешно да продължи преподаването в нея като неин директор. А никога дотогава училищата по фехтовка не бяха процъфтявали както в тези тревожни дни, когато всеки мъж точеше шпагата си и се учеше да я използува.

Трябваше да изминат две седмици, докато Андре-Луи си даде сметка какво всъщност му се е случило и същевременно да открие, че е капнал, понеже в течение на тези две седмици бе работил за двама. Ако не му беше хрумнала щастливата мисъл да раздели по-напредналите си ученици на двойки да се фехтуват един с друг, а сам той да стои настрана, да критикува, поправя и дава други наставления, тази задача щеше да се окаже напълно извън силите му. Но дори и така му се налагаше да се фехтува горе-долу по шест часа на ден и всеки ден да трупа нова умора от предишния, докато се изправи пред опасността да не издържи нарастващото и бреме. Най-после той си взе помощник да се занимава с начинаещите, които изискваха най-големи усилия. По щастлива случайност лесно намери този помощник в лицето на един от собствените си ученици, на име Льо Дюк. С напредването на лятото и непрекъснато растящия приток от ученици, наложи му се да вземе още един помощник — способен млад учител на име Галош — и още една стая на по-горния етаж.

Това бяха напрегнати дни за Андре-Луи, по-напрегнати от всички други в живота му, дори от онези, когато беше залягал да издигне трупата Бине, но това означаваше също, че те бяха дни на извънредно благополучие. Той пише със съжаление за факта, че Бертран дез-Ами е трябвало да умре в самото навечерие на такава доходна модност на фехтовката.

Гербът на Academic du Roi^[1], на който Андре-Луи нямаше право, продължаваше да виси на вратата. Беше се справил с това затруднение по начин, достоен за Скарамуш. Той остави герба и надписа „Academie de Bertrand des Amis, Maitre en fait d’Armes des Academies du Roi“^[2] и добави под надписа още думите: „Ръководена от Андре-Луи“.

При малкото време, с което разполагаше сега да излиза навън, той научаваше за революционните процеси наоколо, последвали в известна степен падането на Бастилията, от своите ученици и от вестниците, безброя вестници, изникнали в Париж след установяването на свободата на печата. Това стана, докато мосьо дез-Ами лежеше мъртъв в деня, преди да го погребат, и представляваше всъщност главната причина за забавянето на погребението. Беше събитие, почерпило вдъхновение от необмислената атака на принц Ламбеск, в която бе убит учителят по фехтовка.

Възмутеното множество обсади избирателите в Отел дьо вил^[3] и искаше от тях оръжие, с което да защищава живота си от чуждестранните убийци, наети от потисниците. И накрая избирателите се съгласиха да им дадат оръжие или по-точно — да им позволят да се въоръжат, понеже нямаха оръжие, което да им дадат. А също им дадоха кокарда в червено и синьо — цветовете на Париж. Понеже такива бяха и цветовете на ливреите на Орлеанския дук, към тях добавиха бяло — бялото на древното знаме на Франция — и така се роди трикольорът. Освен това бе назначена постоянна комисия от избиратели, която да се грижи за обществения ред.

Получили това право, хората се заловиха за работа с такова усърдие, че само за тридесет и шест часа бяха изковани шестдесет хиляди пики. Във вторник в девет часа сутринта тридесет хиляди мъже се събраха пред Дома на инвалидите^[4]. До единадесет часа те бяха разграбили струпаното там оръжие, възлизащо на около тридесет хиляди мускета, докато други бяха превзели Арсенала и сложили ръка на барута.

Така те се приготвиха да окажат съпротива на атаката, която трябваше да бъде проведена срещу града от седем точки тази вечер. Но Париж не дочака атаката. Той пое инициативата. Обзет от буйно въодушевление, той състави безумния проект да превземе тази страшна, заплашителна крепост — Бастилията, и нещо повече: успя да го направи, както знаете, преди пет часа сутринта, подпомогнат в това начинание с топове от Френската гвардия.

Новината за случилото се, донесена във Версай от Ламбеск, побягнал с драгуните си пред огромната въоръжена сила, изникнала от уличната настилка на Париж, обърка кралския двор. Народът разполагаше с топовете, завладени в Бастилията. Сега хората издигаха барикади по улиците и установяваха тези топове по тях. Атаката бе твърде много закъсняла. Тя трябваше да се изостави, понеже сега можеше да доведе само до безплодно клане, което щеше да разклати още повече и без това силно разклатения престиж на трона.

И така дворът, в миг поумнял отново под въздействието на страха, предпочете да печели време. Некер трябваше да бъде още веднъж върнат на поста си, трите съсловия трябваше да заседават ведно, както го искаше Народното събрание. Това бе най-пълната капитулация на сила пред сила, единственият аргумент. Кралят отиде лично да съобщи на Народното събрание решението, взето в дванадесетия час, за голямо облекчение на членовете му, които с мъка и тревога наблюдаваха страхотното положение на нещата в Париж. „Никаква друга сила освен силата на разума и доводите“ — бе техният лозунг и това щеше да продължи още две години с търпение и твърдост при непрекъснати провокации, на които не се обръщаше достатъчно внимание.

Когато кралят напускаше Събранието, една жена прегърна коленете му и изрече онова, което, може да се каже, беше въпросът на цяла Франция:

— О, господарю, наистина ли сте искрен? Сигурен ли сте, че няма да ви накарат да промените решението си?

Въпреки това никакъв подобен въпрос не бе зададен, когато един-два дена след това кралят дойде в Париж сам, без охрана, освен представителите на народа, за да довърши помирението, капитулацията на привилегированите класи. Дворът трепереше от ужас пред това приключение. Не бяха ли те „неприятелят“, тези метежни парижани? И дали трябваше кралят да отиде така при врага? Ако донякъде е споделял този страх, както потиснатото му настроение може да ни накара да предположим, той трябва да се е уверил, че страхът му е бил напразен. Ами ако двестата хиляди въоръжени войници — войници без униформа и с най-невъобразима пъстрота на оръжие — го чакаха? Те го чакаха като почетна стража.

Кметът Байи^[5] му поднесе на бариерата ключовете на града:

— Това са същите ключове, които са били поднесени на Анри IV. Той беше спечелил отново народа си. Сега народът е спечелил наново своя крал.

В Отел дьо вил кметът Байи му поднесе новата кокарда, трицветния символ на конституционна Франция, и след като той потвърди с кралската си дума учредяването на Буржоазната гвардия и назначаването на Байи и Лафайет^[6], потегли обратно за Версай сред викове „Vive le Roi“, надавани от верния му народ.

И сега вие виждате привилегированите класи (изправени, дето се казва, пред устата на топа) най-после да отстъпват, а бяха ли отстъпили по-рано, щяха да спестят потоци от кръв, главно тяхна собствена. Те идват, благородници и духовници, да се присъединят към Народното събрание, да се трудят с него върху тази конституция, която трябва да възроди Франция. Но повторното обединение е подигравка — също такава подигравка, както и тази на парижкия архиепископ, когато пее Te Deum^[7] за падането на Бастилията, най-грозната и неправдоподобна от всичките тези грозни и неправдоподобни събития. Единственото, което се е случило на Народното събрание, е, че е приело пет-шестстотин неприятели, които да спъват и да пречат на дебатите.

Но всичко това е много пъти разказвана история, която може да се прочете в подробности другаде. Аз ви предлагам тук само толкова, колкото съм намерил в писанията на самия Андре-Луи, почти със собствените му думи, които отразяват промените, настъпили в хода на мислите му. Млъкнал сега, той беше напълно повярвал във всичко онова, в което не беше вярвал, когато го бе проповядвал.

Междувременно наред с промяната в материалното му състояние бе настъпила промяна и в правното му положение, предизвикана от другите промени, станали около него. Нямаше вече нужда да се крие. Кой през тези дни би повдигнал срещу него смешното обвинение в подстрекателство към размирици заради онова, което бе извършил в Бретан? Кой съд би се осмелил да го изпрати на бесилката заради това, че бе казал предварително каквото сега повтаряше цяла Франция? Колкото до другото възможно обвинение в убийство, кой ли щеше да се занимава със смъртта на жалкия Бине, убит от него при самозащита (ако, както се надяваше, го беше наистина убил).

И така, един прекрасен ден в началото на август Андре-Луи си позволи отпуск от академията, която сега работеше гладко под ръководството на помощниците му, нае файтон и отиде във Версай, в Кафе д’Амори, за което знаеше, че е свърталище на Бретонския клуб — семето, от което щеше да покълне това Дружество на приятелите на конституцията, по-известно като „якобинци“^[8]. Отиде, за да потърси Льо Шапелие, който бе един от основателите на клуба, много известен човек сега, председател на Събранието през съдбовното време, когато се разискваше Декларацията за правата на човека^[9].

Важността на Льо Шапелие пролича по внезапното угодничество на келнера, по риза й с бяла престилка, когато Андре-Луи попита за народния представител.

Мосьо Льо Шапелие бил на горния етаж с приятели. Келнерът имал желание да услужи на господина, но не се решавал да прекъсне събранието, в което участвувал господин депутатът.

Андре-Луи му даде сребърна монета да му придаде смелост за този опит. След това седна на мраморна масичка до прозореца, който гледаше към широкия, обкръжен от дървета площад. Там, в този общ салон на кафенето, безлюден в този следобеден час, великият човек дойде при него. Преди по-малко от година бе отстъпил на Андре-Луи едно трудно предводителство; днес той се намираше във висините, един от големите предводители в родилните мъки на нацията, а Андре-Луи съвсем долу, в сянката на общата маса.

Тази мисъл занимаваше и двамата, докато се разглеждаха един друг и всеки отбелязваше явната промяна, станала за няколко месеца. Андре-Луи виждаше у Льо Шапелие повишена изисканост в облеклото, съпроводено с някаква по-недоловима изисканост в изражението. Беше поотслабнал, лицето му бе бледо и имаше някаква умора в очите, които разглеждаха посетителя през лорнет със златни рамки. В Андре-Луи тези измъчени, но подвижни очи на бретонския депутат забелязаха още по-очебийни промени. Почти непрекъснатите упражнения с шпагата бяха придали на Андре-Луи изящество в движенията, самоувереност и странно, трудно определимо изражение на достойнство, на власт. Изглеждаше висок поради всичко това: и беше облечен с елегантност, която, макар й не крещяща, беше достатъчно богата. Носеше малка шпага със сребърна дръжка и я носеше така, сякаш това беше нещо привично, а черната му коса, която Льо Шапелие не беше виждал винаги, освен увиснала свободно край костеливите му бузи, сега лъщеше, сплетена в плитка. Имаше вид почти на конте.

И у единия, и у другия обаче промените бяха чисто външни, както много скоро откриха и двамата. Льо Шапелие беше все същият прям и откровен бретонец, рязък в държанието и в думите си. Той постоя за миг, усмихнат от изненада, примесена с радост, след това широко разпери ръце. Те се прегърнаха пред опуления от страхопочитание келнер, който се постара веднага да изчезне.

— Андре-Луи, приятелю! Откъде изскочи?

— Ти идваш отгоре. Аз идвам отдолу, за да видя отблизо човек, който е по върховете.

— По върховете! Само да беше поискал, щеше да стоиш на моето място.

— На мен ми се вие свят от височините и въздухът ми се вижда твърде рядък. Всъщност и сам ти не изглеждаш особено добре от него, Исак. Бледен си.

— Събранието заседава цялата нощ. Това е всичко. Тези проклети привилегировани ни създават все нови затруднения. И ще го правят, докато не постановим премахването им.

Двамата седнаха.

— Премахването! Имаш дори такова намерение? Не че ме изненадваш. Винаги си бил привърженик на крайните мерки.

— Замислям го, за да мога да ги спася. Мъча се да ги премахна официално, та да ги избавя от друг вид премахване по волята на хората, които те изкарват от търпение.

— Разбирам. Ами кралят?

— Кралят е въплъщение на нацията. Ние ще го спасим заедно с нацията от робуване на привилегированите: Нашата конституция ще го постигне. Съгласен ли си?

Андре-Луи сви рамене.

— Има ли значение? Аз съм мечтател в политиката, не съм човек на действието. Доскоро бях много умерен — по-умерен, отколкото си ме мислил. Но сега съм почти републиканец. Аз наблюдавах и дойдох до заключението, че този крал е… направо нищо, марионетка, послушна на ръката, която дърпа конците.

— Кралят ли, казваш? Че какъв друг крал е възможен? Ти положително не си от тези, дето живеят с мечти за Орлеанския дук? Той си има някаква партия, последователи, набрани главно благодарение на общата омраза към кралицата и всеизвестния факт, че тя мрази дука. Има някои, които са помисляли да го направят регент, други — дори и нещо повече; Робеспиер е от тях.

— Кой? — попита Андре-Луи, на когото това име не бе познато.

— Робеспиер, едно смахнато адвокатче, представител от Арас, опърпан, тромав, плах тъпак… гъгне речи, които никой не слуша… един ултрароялист, когото роялистите и орлеанистите използуват за свои цели. Упорит е и настоява да бъде изслушан. Може и да го изслушат някой ден. Но че той или другите ще направят някога нещо от Орлеанския дук… как ли не! Самият дук може да иска това, но… той е евнух в това отношение: иска, но не може. Изразът принадлежи на Мирабо^[10].

Той се прекъсна и поиска Андре-Луи да му разкаже за себе си.

— Ти не се отнесе към мен по приятелски, когато ми писа — оплака се той. — Не писа нито думичка къде може човек да те намери; писа ми, че си стигнал до просяшка тояга, а не ми даде възможност да ти се притека на помощ. Мен ме мъчеше мисълта за теб, Андре. Но ако съдя по външния ти вид, могъл съм да си спестя тая мъка. Изглежда, че ти е провървяло, че си обезпечен. Разкажи ми за това.

Андре-Луи му довери откровено всичко, каквото имаше за разправяне.

— Знаеш ли, че ти направо ме смайваш? — рече депутатът. — Оттогава на сцената, а сега от сцената при шпагата! Интересно, с какво ли ще свършиш?

— Вероятно с бесилката.

— Глупости! Бъди сериозен. Защо не със сенаторска тога в сенатска Франция? Би могъл да я получиш сега, стига да поискаш.

— Най-сигурният от всичките пътища до бесилката — изсмя се Андре-Луи.

В тази минута Льо Шапелие прояви нетърпение. Питам се, дали тази фраза му е дошла на ум четири години по-късно, в деня, когато сам той е пътувал с колата на смъртниците към мястото на екзекуциите, площада Грев?

— Ние сме тридесет и шест бретонски депутати в Събранието. Ако се отвори ваканция, ще дойдеш ли като заместник? Една дума от мен и тежестта на името ти в Рен и Нант, и всичко ще се нареди.

Андре-Луи направо избухна в смях.

— Знаеш ли, Исак, че всеки път, когато се срещна с теб, ти винаги се мъчиш да ме натикаш в политиката?

— Защото имаш дарба за нея. Ти си бил роден за политик!

— Е, да… Скарамуш в истинския живот. Играл съм го на сцената. Стига ми и това. Кажи ми, Исак, какво ново има около моя стар приятел Ла Тур д’Азир?

— Тук е, във Версай, да пукне дано… трън в плътта на Събранието. Селяните изгорили неговото шато в Ла Тур д’Азир. За съжаление той не е бил там по това време. Пламъците дори не са опърлили наглостта му. Той се надява, че когато свърши това умопомрачаващо философствуване, ще има крепостници, които да му го изградят отново.

— Значи, в Бретан е имало размирици? — Андре-Луи стана изведнъж сериозен и мислено се озова в Гаврийак.

— Колкото щеш, и другаде също. Нима ти е чудно? Тези разтакавания в такива времена, когато страната се гърчи от глад? От две седмици господарските къщи пламтят обвити в дим. Селяните последваха примера на парижаните и направиха с всички замъци, каквото те направиха с Бастилията. Редът се възстановява там, както и тук, и сега са се поуспокоили.

— Какво става в Гаврийак? Знаеш ли?

— Вярвам, че всичко е добре. Мосьо дьо Керкадиу не е маркиз дьо Ла Тур д’Азир. Той беше обичан от хората си. Не вярвам, че те биха направили нещо на Гаврийак. Но не си ли пишеш с кръстника си?

— При тези обстоятелства, не. Това, което ми разправяш, би затруднило сега още повече подобна кореспонденция, понеже той трябва да ме смята за един от хората, подпомогнали да се запали факлата, подпалила толкова много имоти на неговата класа. Провери за мен дали всичко е добре и ми обади.

— Ще го направя веднага.

На раздяла, когато се готвеше да се качи във файтона си, за да се върне в Париж, Андре-Луи се опита да се осведоми по друг въпрос.

— Да знаеш случайно дали мосьо дьо Ла Тур д’Азир се е оженил? — попита той.

— Не знам, което всъщност значи, че не е. То щеше да се чуе, ако засягаше един толкова високопоставен член на привилегированата класа.

— Положително — Андре-Луи говореше с безразличие. — Au revoir, Исак! Ела да ме видиш, Рю дю Азар № 13. Недей много отлага.

— Веднага и всеки път, когато ми позволят задълженията. Те ме приковават тук засега.

— Нещастен роб на дълга с твоята проповед за свободата!

— Вярно! И поради това ще дойда. Имам дълг спрямо Бретан: да направя Omnes Omnibus негов представител в Народното събрание.

— Това е дълг, който ще те помоля, да пренебрегнеш. — изсмя се Андре-Луи и си тръгна.