Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скарамуш
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scaramouche, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 28 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (24 май 2004 г.)
Допълнителна корекция
dd (2021 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Рафаел Сабатини СКАРАМУШ

РОМАН

Преведе от английски СИДЕР ФЛОРИН

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник РУМЕН СКОРЧЕВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

АНГЛИЙСКА. ВТОРО ИЗДАНИЕ. 1980

ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 23. УСЛОВНО ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 22,33. ЦЕНА 1,87 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“. СОФИЯ. БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 1-а ДП „ТОДОР ДИМИТРОВ“, БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ 3“

 

Rafael Sabatini

SCARAMOUCHE

Grosset & Dunlop

New York, 1923

История

  1. — Корекция
  2. — Преместване на бележките под линия в текста
  3. — Допълнителна корекция от dd

VII
Вятърът

Беше счупил без успех копието си о вятърната мелница (този образ, подсказан от мосьо дьо Керкадиу, не му излизаше от ума) и бе чист късмет — той си даваше сметка, — че се е отървал, без да пострада. Оставаше самият вятър — вихърът. А събитията в Рен, отражение на по-застрашителните събития в Нант, бяха помогнали този вятър да задуха в негова полза.

Той забърза обратно към Плас Роял, където се беше насъбрал най-много народ, където според него бяха сърцето и мозъкът на този метеж, разбунващи града.

Но онова раздвижване, което бе оставил тука, не беше нищо в сравнение с раздвижването, което завари при връщането си. Тогава множеството пазеше относителна тишина, за да слуша гласа на оратора, който изобличаваше Първото и Второто съсловие от пиедестала на паметника на Луи XV. Сега въздухът трептеше от гласа на самото множество, което викаше от гняв. Тук-там някои се биеха с бастуни и юмруци; навред вилнееше свирепо възбуждение и жандармите, изпратени от кралския наместник да възстановят и поддържат реда, бяха безпомощни тресчици в този бушуващ човешки океан.

Чуваха се викове:

— Да вървим към палатата! Към палатата! Долу убийците! Долу благородниците! Към палатата!

Един занаятчия, който стоеше рамо до рамо с него в навалицата, осведоми Андре-Луи за причините на нарасналото възбуждение:

— Те го убиха. Лежи, където падна в подножието на статуята. А няма и час, откакто са убили още един студент ей там, където строят катедралата. Pardi![1] Ако не могат да се наложат по един начин, ще се наложат по друг — Този човек говореше разгорещено и убедително. — Пред нищо няма да се спрат. Ако не сполучат да ни наплашат, ще ни избиват, бога ми. Решили са да проведат Щатите на Бретан, както те искат. Няма да се съобразяват с ничии други интереси освен техните.

Андре-Луи го остави да си приказва и си проби път през тази човешка гмеж.

В основата на паметника се натъкна на купчинка студенти около трупа на застреляния момък, всичките поразени от страх и безнадеждност.

— Ти тука, Моро! — каза един глас.

Той се озърна и се намери пред слаб мургав мъж, малко повече от тридесетгодишен, с решителна уста и дързък нос, който го гледаше осъдително. Беше Льо Шапелие, адвокат от Рен, виден член на Литературния клуб в града, енергичен, с незрели революционни схващания и изключителен дар на красноречие.

— А, ти ли си, Шапелие! Защо не им говориш? Защо не им кажеш какво да правят? Хайде, качвай се, човече! — И той посочи цокъла на пиедестала.

Черните неспокойни очи на Льо Шапелие затърсиха по безстрастното лице на Андре някаква следа от подозираната от него ирония. Двамата бяха толкова далече един от друг в политическите си убеждения, колкото двата полюса, и колкото и да се съмняваха в Андре-Луи всичките му колеги от Ренския литературен клуб, никой не се съмняваше в него така дълбоко, както този ревностен републиканец. Наистина, ако Льо Шапелие бе успял да преодолее влиянието на семинариста Вилморен, Андре-Луи отдавна щеше да се види изключен от това сдружение на интелектуалната младеж в Рен, което той изкарваше из търпение, подлагайки непрестанно на подигравки неговите идеали.

Затова сега Льо Шапелие подозираше подигравка в тази подкана, подозираше я дори след като не успя да открие следи от нея на лицето на Андре-Луи, понеже от опит знаеше вече, че на това лице човек твърде често не можеше да се осланя за някой белег на истинските мисли, които се крият зад него.

— В това отношение твоите схващания едва ли биха се схождали с моите — каза той.

— Нима може да има две мнения? — попита Андре-Луи.

— Всеки път, когато се съберем двамата, обикновено има две мнения, Моро… толкова повече сега, когато си назначен за делегат на един благородник. Виждаш какво са направили твоите приятели. Без съмнение, ти одобряваш методите им — Говореше с хладна враждебност.

Андре-Луи го изгледа без изненада. Двамата тъй неизменно се противопоставяха един на друг в академични спорове — как можеше Льо Шапелие да знае сегашните му намерения?

— Ако не им кажеш какво трябва да се направи, ще им го кажа аз — рече той.

— Nom de Dieu![2] Ако искаш да получиш някой куршум от другата страна, няма да ти преча. Може да помогне да се изравни сметката.

Едва изрекъл тези думи, той съжали за тях, защото сякаш в отговор на предизвикателството му Андре-Луи скочи върху пиедестала. Разтревожен сега, понеже не можеше да предположи друго освен това, че Андре-Луи има намерение да говори от името на привилегированите, на които бе официално назначен представител, Льо Шапелие се вкопчи в крака му, за да го смъкне пак долу.

— А, такова нещо, не! — крещеше той. — Слез, глупак такъв! Нима мислиш, че ще ти позволим да развалиш всичко с твоята клоунщина? Слез долу!

Андре-Луи се задържа на мястото си, като се вкопчи в единия крак на бронзовия кон, и издигна гласа си подобно на тръбен зов над главите на кипящата тълпа:

— Граждани на Рен, родината е в опасност!

Това подействува като електрически ток. Едно раздвижване, като разширяващ се воден кръг, пробягна по развълнуваните, обърнати нагоре човешки лица и настъпи мъртва тишина. В тази пълна тишина те гледаха слабия младеж, без шапка, с дълги кичури черна коса, развени от ветреца, с кърпата на врата раздърпана, лицето пребледняло, очите пламтящи.

Андре-Луи усети изведнъж да го залива вълна от възторг, когато долови инстинктивно, че с един замах е грабнал тази тълпа и че я държи здраво във властта на своя повик и своята смелост.

Дори Льо Шапелие, макар все още да стискаше глезена му, беше спрял да го дърпа. Реформаторът, при все че оставаше непоклатимо убеден в намеренията на Андре-Луи, за момент се обърка от първата нотка на призива му.

И тогава, бавно, внушително, с глас, който ясно се чуваше във всичките краища на площада, младият адвокат от Гаврийак заговори:

— Изтръпнал от ужас пред подлото деяние, извършено тук, аз искам да чуете моя глас. Вие видяхте убийството, извършено пред очите ви, убийство на човек, който благородно, без да помисли за себе си, даде гласност на неправдите, потискащи всички нас. Уплашени от този глас, за да се укрият от истината, както гнусните гадини се крият от светлината, нашите потисници подпратиха свои агенти, които да го накарат да млъкне, лишен от живота.

Льо Шапелие пусна най-после глезена на Андре-Луи, както бе вдигнал поглед към него в безкрайно изумление. Като че ли в този младеж нямаше преструвка, по изключение той беше сериозен и по изключение защищаваше правилната страна. Какво му беше станало?

— От убийци можете ли да чакате нещо друго освен убийство? Искам да ви разкажа за една случка, която ще ви покаже, че това, на което сте били свидетели тука днес, не е нищо ново; тя ще разбули пред вас силите, срещу които трябва да се борите. Вчера…

Той не можа да продължи. В тълпата, може би на двадесетина крачки от него, един глас изкрещя:

— Още един от тях!

Веднага след вика се чу пистолетен изстрел и куршумът се сплеска в бронзовата фигура точно зад Андре-Луи.

В същия миг сред тълпата настъпи бъркотия, най-силна около мястото, откъдето беше дошъл гърмежът. Нападателят се намираше сред значителна група от опозицията, група, която се видя веднага обкръжена от всички страни и едва смогваше да го запази.

Откъм подножието на паметника екнаха гласовете на студентите, които в хор с Льо Шапелие замолиха Андре-Луи да потърси прикритие.

— Слез! Слез долу веднага! Ще те убият, както убиха Ла Ривиер.

— Нека ме убият! — Той разпери ръце с безкрайно театрален жест и се изсмя. — Аз стоя тука в тяхната власт. Нека, ако искат, да добавят моята кръв към кръвта, която скоро ще се надигне и ще ги задави. Нека ме убият. Това е занаят, от който те разбират. Но докато не го направят, не ще могат да ми попречат да ви говоря, да ви разкажа какво можете да очаквате от тях — И той пак се изсмя, не само от възбуда, както предполагаха тези, които го гледаха отдолу, но и понеже се забавляваше. Забавляваха го две неща. Едното беше откритието, че изрича с лекота най-подходящите фрази, с които може да се разпалят страстите на една тълпа; другото беше споменът за това как лукавият кардинал дьо Рец[3], за да събуди у хората съчувствие към себе си, бе наемал разни негодници да стрелят срещу каретата му. Той беше точно в същото положение, както този архиполитик. Наистина Андре-Луи не беше наел човека да даде този пистолетен изстрел, но въпреки това му бе благодарен и готов да извлече най-голямата възможна полза от тази постъпка.

Групата, която полагаше усилия да запази атентатора, продължаваше да се бие, като се мъчеше да си проправи път през разяреното люшкащо се множество.

— Пуснете ги да си вървят! — провикна се Андре-Луи. — Има ли значение дали ще бъдат с един убиец повече или по-малко? Пуснете ги да си вървят и слушайте какво ще ви кажа, съотечественици!

И след малко, когато редът бе донякъде възстановен, младежът започна своя разказ. Сега с прости думи, но със сила и непосредственост, които караха да се почувствува всяка изречена от него мисъл, Андре ги покърти с описанието на случилото се предишния ден в Гаврийак. Той изтръгна от тях сълзи с трогателната картина на осиротялата вдовица Мабе и трите й гладуващи, бедствуващи деца, „останали без баща, за да бъде отмъстена смъртта на един фазан“, и за осиротялата майка на този мосьо дьо Вилморен, ренски студент, известен на мнозина от тях тук, паднал убит в благороден опит да се бори за каузата на един гладуващ представител на тяхната измъчена класа.

— Маркиз дьо Ла Тур д’Азир каза за него, че имал твърде опасна дарба на красноречие. Той го уби именно за да пресече смелия му глас. Но той не сполучи да постигне целта си. Защото аз, приятелят на бедния Филип дьо Вилморен, поех върху плещите си неговото апостолство и ви говоря днес с неговия глас.

Това бе изявление, което най-после помогна на Льо Шапелие да разбере поне отчасти тази озадачаваща промяна у Андре-Луи, накарала го да измени на тези, които му даваха работа.

— Не съм тук само за да искам от вас да отмъстите на убийците на Филип дьо Вилморен — продължи Андре-Луи. — Аз съм тук, за да ви съобщя онова, което щеше да ви каже днес той, ако беше останал жив.

Дотук беше поне откровен. Но не добави, че това са неща, в които сам той не вярва, които смята за лицемерни приказки, с помощта на които амбициозната буржоазия, говореща с устата на адвокатите — тази нейна част притежава дар слово, — се мъчи да наруши в своя полза съществуващото положение на нещата. Той внуши на слушателите си естественото убеждение, че изразяваните от него възгледи са възгледи, които притежава.

И сега със страшен глас, с красноречие, което изумяваше самия него, осъди инертността на кралското правосъдие, когато вината е у силните на деня. Заговори с хаплив сарказъм за кралския им наместник мосьо дьо Ледигиер.

— Чудно ли ви е — попита ги той, — че мосьо дьо Ледигиер прилага законите така, щото да бъдат винаги в полза на големите ни благородници? Би ли било справедливо, би ли било логично да ги прилага другояче?

Той направи театрална пауза, за да могат те да разберат сарказма. И тази пауза събуди наново съмненията на Льо Шапелие и сложи край на зараждащото се у него убеждение в искреността на Андре-Луи. Какво ли целеше той сега?

Съмненията му не продължиха дълго. Когато продължи, Андре-Луи заговори, както според него щеше да говори Филип дьо Вилморен. Толкова често беше спорил с него, толкова често бе посещавал Литературния клуб, знаеше наизуст всичките високопарни изрази на реформаторите, които все пак бяха верни по същество.

— Помислете в края на краищата какъв е съставът на тази наша Франция. Един милион нейни жители принадлежат към привилегированите класи. Те съставляват Франция. Те са Франция. Защото положително не бихте могли да предположите, че останалите имат някакво значение. Не може да се твърди, че двадесет и четири милиона души влизат в сметката, че представляват този велик народ или че съществуват с някаква друга цел, освен да робуват на милион избрани.

Горчив смях разлюля тълпата.

— Видели своите привилегии застрашени от нахлуването на тези двадесет и четири милиона, повечето простолюдие, може би създадено от бога, наистина, но явно създадено така, че да бъде роб на привилегированите — нима ви изненадва, че те е трябвало да сложат раздаването на кралското правосъдие в здравите ръце на ледигиеровци, хора, които нямат ум да мислят и сърца да се трогват? Помислете си какво е това, което трябва да се защищава от нападението на нас, другите: простолюдието. Помислете си за тези няколко феодални права, които са застрашени да бъдат пометени, в случай че привилегированите се подчинят дори на заповедите на своя суверен и допуснат Третото съсловие да има равен брой гласове с тях! Какво ще стане с правото на разкопаване на земята, с parciere върху овощните дървета, на carpot върху лозите? Какво ще стане с corvees, с които налагат принудителния труд, с ban de vendage, който им дава първата реколта, с banvin[4], който им дава възможност да контролират по най-изгоден за тях начин продажбата на вино? Какво да кажем за правото им да изстискат с данъци и сетната пара на народа за издръжката на разкошните им имения; ами cens[5], lods-et-ventes[6], които поглъщат една пета от стойността на земята, blairee, което трябва да се плаща, преди да могат стадата да пасат на общинските мери, pulverage за обезщетяването им зарад прахоляка, вдиган по техните пътища от стадата, които отиват на пазар, sextelage[7] върху всичко, предлагано за продан по обществените пазарища, etalonnage[8] и всичко останало? Какво ще кажете за правата им да взимат хора и добитък за полска работа, да събират данък за преминаване през реки със салове и по мостове, за изкопаване на кладенци, за зайчарници и гълъбарници и за палене на огън, като последното им осигурява доход от всяко селско огнище? Какво ще кажете за изключителните им права на лов и риболов, нарушаването на които се смята почти за углавно престъпление?

Ами какво да кажем за другите им права, непоносими и гадни — над живота и тялото на техните крепостни — права, които макар да се упражняват рядко, никога не са били отменени. До днес, ако някой благородник, завърнал се от лов и решил да заколи двама свои крепостни, за да измие и освежи краката си с тяхната кръв, поиска да се оправдае, за него ще е напълно достатъчно да заяви за абсолютното си право на феодал.

С подкованите си с шипове обувки този милион привилегировани гази душите и телата на двадесет и четири милионно презряно простолюдие, което съществува само за тяхно лично удоволствие. Тежко на този, който в името на човещината си позволи дори само да вдигне глас на протест против прекаляването с вече прекалените неправди. Аз току-що ви разказах за едного хладнокръвно и безпощадно убит, задето е вършил само това и нищо повече. Вие със собствените си очи видяхте как бе убит друг тука, на този пиедестал, и още един там, при строящата се катедрала, видяхте и посегателството върху моя живот.

Между тях и припадащото им се в такива случаи правосъдие стоят тези ледигиеровци, тези кралски наместници — не органи на правосъдие, а стени, издигнати да закрилят привилегированите и неправдата всеки път, когато избраните превишат своите уродливо прекомерни права.

Нима ви учудва, че те не искат да отстъпят нито една педя; съпротивляват се на избори, в които Третото съсловие ще получи толкова гласове, че ще помете всички тези привилегии, ще принуди привилегированите да се подчинят на справедливо равенство пред закона с най-презрените от простолюдието, което тъпчат под краката си; да се погрижат парите, необходими за спасяването на тази държава от фалит, в който те насмалко не са я вкарали, да бъдат събрани чрез данъци, с които благородниците ще бъдат обложени в същото съотношение, както и всички други.

Само и само за да не отстъпят толкова много, те предпочитат да се противопоставят дори на кралската заповед…

Дойде му на ум една фраза, употребена предния ден от Вилморен, фраза, на която не пожела да отдаде значение, когато бе изречена. Той я използува сега:

— Като вършат това, те разклащат самите устои на трона. Подобни глупци не си дават сметка, че ако тронът се сгромоляса, смазани ще бъдат тези, които стоят най-близо до него!

Страхотен рев одобри това изявление. Напрегнат, изтръпнал от възбуждението, което го бе обзело, а от него то се предаваше на огромната тълпа слушатели, той постоя за миг иронично усмихнат. След това им махна да замълчат и по готовността, с която му се подчиниха, разбра в каква пълна степен ги владее. Защото в гласа, с който сега им говореше, всеки от тях чуваше собствения си глас да дава най-сетне израз на мислите, които от месеци и години се бяха въртели неизказани във всеки прост ум.

И ето, Андре-Луи продължи да говори по-тихо и ъгълчетата на устата му се извиха по-подчертано в ироничната усмивка:

— На сбогуване с мосьо дьо Ледигиер аз му цитирах за предупреждение една страница от естествознанието. Казах му, че когато на вълците, които скитали сами из джунглата, омръзнало да бъдат гонени от тигъра, те се събрали на глутници и тръгнали да гонят тигъра на свой ред. Мосьо дьо Ледигиер с презрение ми отговори, че не ме разбирал. Но вие сте по-съобразителни от него. Струва ми се, че ме разбирате? Нали?

Отговори му нов рев, примесен този път тук-там с одобрителен смях. Беше ги разпалил до границата на опасни страсти и те бяха готови на всяко насилие, към което би ги подканил. Ако се беше провалил пред вятърната мелница, сега поне беше господар на вятъра.

— Да вървим в палатата! — кряскаха те, размахваха ръце, заканваха се с бастуни, а тук-там дори със саби. — В палатата! Долу мосьо дьо Ледигиер! Смърт на кралския наместник!

Беше наистина господар на вятъра. Опасният му дар на оратор, който никъде другаде не представлява такава сила, както във Франция, понеже никъде другаде духът на хората не се поддава по-лесно на обаянието на красноречието — този дар го направи господар. Само да кажеше дума и бурята щеше да помете вятърната мелница, на която се беше нахвърлил без успех. Но това, както той недвусмислено заяви, не влизаше в намеренията му.

— О, почакайте! — прикани ги Андре-Луи. — Нима това нещастно оръдие на една покварена система заслужава да му окажете внимание с благородното си възмущение?

Надяваше се, че думите му ще бъдат предадени на мосьо дьо Ледигиер. Мислеше си, че би било добре за душевния мир на мосьо дьо Ледигиер да чуе поне веднъж неподправената истина за своята особа.

— Това, което трябва да атакувате и да съборите, е самата система, а не само някакво нейно оръдие, една такава жалка боядисана подпорка. Прибързаността ще развали всичко. Най-вече, деца мои, никакво насилие!

„Деца мои!“ Да беше могъл да го чуе кръстникът му!

— Често вече сте виждали резултата от преждевременно насилие навсякъде в Бретан и сте чували за него навсякъде във Франция. Насилието от ваша страна ще предизвика насилие от тяхна. Те ще се зарадват на случая да подчертаят господството си, като ви стегнат повече от преди. Ще повикат войската. Ще се озовете изправени пред щиковете на наемни войници. Не предизвиквайте такова нещо, моля ви. Не им предлагайте тази възможност, не им създавайте предлога, на който биха се зарадвали, да ви смачкат в калта, замесена със собствената ви кръв.

Сред тишината, в която бяха потънали отново, се издигна вик:

— Какво друго тогава? Какво друго?

— Ще ви кажа — отговори им той. — Богатството и силата на Бретан са събрани в Нант, град на буржоазията, един от най-цветущите в този край, благодарение на енергията на буржоазията и тежкия труд на народа. Именно в Нант бе положено началото на това движение и като резултат кралят издаде заповедта си за разпускането на Щатите в сегашния им състав — заповед, която онези, чиято сила почива върху привилегия и неправда, не се колебаят да пренебрегнат. Нека Нант бъде осведомен за точното положение и нека нищо не се прави тук, докато Нант не ни даде указания как да постъпим. Нант има силата, която ние в Рен нямаме, с която може да наложи волята си, както вече видяхме. Нека още веднъж упражни силата си, а докато го стори, запазете спокойствие в Рен. Така ще победите. Така посегателствата, които се извършват пред вашите очи, ще бъдат напълно и окончателно отмъстени.

Както ненадейно се беше качил на пиедестала, така ненадейно скочи той сега от него. Беше свършил. Беше казал всичко — може би повече от всичко, което би могъл да каже покойният приятел, с чийто глас говори той. Но тълпата не му позволи да изчезне по този начин. Гръмогласното им одобрение екна оглушително във въздуха. Постепенно той беше събудил чувствата им, както сръчен арфист кара да пеят струните на инструмента му. И те трептяха от страстите, които беше събудил, и от високата нотка на надежда, с която бе завършил симфонията си, нота на надежда, с която го подхванаха, когато скочи надолу, вдигнаха го на раменете си и той отново се появи пред погледа на цялата акламираща го тълпа.

Слабичкият Льо Шапелие си проби път до него с поруменяло лице и блеснали очи.

— Момче — каза му той, — днес ти запали огън, който ще помете лицето на Франция с пожара на свободата — А след това рязко заповяда на студентите: — В Литературния клуб, веднага! Трябва незабавно да уговорим мерките, един делегат трябва още сега да се изпрати в Нант, да занесе на приятелите ни там съобщение от жителите на Рен.

Тълпата се отдръпна и отвори пътека, по която студентите понесоха героя на деня. Той им махаше с ръце и им викаше да се разотидат по домовете си и търпеливо да чакат там това, което трябва да последва много скоро.

— Вие търпите от векове с твърдост, която може да послужи за образец на света — ласкаеше ги той. — Потърпете още малко. Краят е вече съвсем близо, приятели.

От площада го понесоха нагоре по Рю Роял към стара къща, една от малкото стари къщи, останали в този град, възкръснал от пепелището, където в една стая на горния етаж, осветявана от прозорци с ромбовидни жълти стъкла, Литературният клуб обикновено провеждаше събранията си. Там по стъпките му бързо запристигаха членовете на клуба, повикани със съобщенията, които Льо Шапелие бе разпратил по пътя.

При затворени врати група от петдесетина зачервили се и възбудени мъже, повечето млади, разгорещени и запалени от видението на свободата, приветствуваха Андре-Луи като заблудена овца, върнала се в кошарата, и го обсипаха с поздравления и благодарности.

След това седнаха да обсъдят незабавните мерки, докато вратата долу се пазеше от почетна стража, съставена на бърза ръка от тълпата. А това се оказа много необходимо. Защото клубът едва се беше събрал, когато сградата бе нападната от жандармите на мосьо дьо Ледигиер, изпратени час по-бързо да задържат подстрекателя, който подбуждал жителите на Рен към размирици. Отредът се състоеше от петдесет души. И петстотин щяха да бъдат малко. Тълпата изпотроши карабините им, счупи няколко глави и щеше наистина да ги разкъса на парчета, ако не бяха своевременно и благоразумно ударили на бяг от грубоватата игра, на каквато не бяха свикнали.

А докато това ставаше долу на улицата, горе в стаята красноречивият Льо Шапелие, говореше на колегите си от Литературния клуб. Тука, където не го застрашаваха куршуми и нямаше кой да донесе думите му на властите, Льо Шапелие можеше да даде пълна, неограничена воля на ораторското си изкуство. А това значително изкуство се извисяваше толкова прямо и грубо, колкото слаб и изящен бе самият човек.

Той възхвали силата и блясъка на речта, която бяха чули от колегата си Моро. Но най-много възхвали мъдростта й. Думите на Моро били за тях изненада. Досега никога не били го познавали освен като настървен критик на техните проекти за реформи и обновление, а съвсем наскоро чули, не без опасения, за назначаването му като делегат на един благородник в Бретанските щати. Но те знаели обяснението за промяната. Тя настъпила в резултат на убийството на скъпия им колега Вилморен. Чрез това зверско деяние Моро най-сетне прозрял в истинските му размери влиянието на злия дух, който те се заклели да прогонят от Франция. А днес Моро се показал като най-смелият между тях апостол на новата вяра. Той им посочил единствения трезв и разумен път. Примерът, който заел от естествознанието, бил извънредно подходящ. На първо място трябвало да се съберат на глутница като вълците, а за да бъдат сигурни, че всички хора в Бретан ще постъпят по същия начин, да изпратят веднага делегат в Нант, който вече е доказал, че е истинското средище на бретонските сили. Оставало само да определят този делегат и Льо Шапелие ги прикани да сторят това.

Андре-Луи, седнал на пейка до прозореца и измъчван до известна степен от реакцията, слушаше слисан този поток от красноречие.

Когато аплодисментите стихнаха, той чу един глас да възкликва?

— Предлагам да определим за делегат нашия водач Льо Шапелие.

Льо Шапелие вдигна изящно фризираната си глава, която бе оборил в размисъл, и всички видяха, че лицето му е бледо. Той нервно си играеше със златен лорнет.

— Приятели — заговори той бавно, — аз съм дълбоко благодарен за честта, която ми оказвате. Но с приемането й бих си присвоил чест, която по право принадлежи другиму. Кой би могъл да ни представи по-добре, кой заслужава повече да бъде наш представител, да говори на приятелите ни в Нант с гласа на Рен от героя, който днес вече издигна веднъж тъй несравнимо гласа на този велик град? Удостоете с честта да говори от ваше име този, комуто тя принадлежи: Андре-Луи Моро.

Изправил се в отговор на бурята от аплодисменти, с които бе посрещнато това предложение, Андре-Луи се поклони и веднага прие.

— Така да бъде — каза той просто. — Може би е редно да довърша, каквото съм започнал, макар и да съм също на мнение, че Льо Шапелие би бил по-достоен представител. Ще тръгна довечера.

— Ще тръгнеш още сега, момчето ми — заяви Льо Шапелие и му изложи това, което един строг ум би сметнал за истинска подбуда на великодушие. — След всичко, което се случи, за теб не е безопасно да останеш дори и един час в Рен. И трябва да заминеш тайно. Никой от вас да не издава, че той е заминал. Не бих искал да си навлечеш някаква беда, Андре-Луи. Но трябва да си изясниш риска, който поемаш, и ако искаш да останеш жив и да помагаш в борбата за спасението на измъчената ни родина, трябва да взимаш предпазни мерки, да се движиш тайно, да прикриваш дори самоличността си. Иначе мосьо дьо Ледигиер ще те пипне и това ще ти е краят.

Бележки

[1] Pardi! (Фр.) — Бога ми!

[2] Nom de Dieu (фр.) — Бога ми!

[3] Кардинал дьо Рец (1614–1679) — протосингел (помощник) на парижкия епископ, изиграл важна роля във Фрондата (движението против абсолютизма).

[4] Banvin (фр.) — правото на сюзерена да продава своето вино преди васалите си.

[5] Cens (фр.) — годишен данък в натура, плащан на феодала.

[6] Lods-et-ventes (фр.) — правото на господаря да взема процент върху наследствен имот, продаден в неговите владения.

[7] Sextelage (фр.) — данък върху всяка мяра (0,466 литра), продадена на житния пазар.

[8] Etalonnage (фр.) — маркиране на мерките след сверяване с еталона и таксата за това.