Рафаел Сабатини
Скарамуш (25)

V
Мадам Дьо Плугастел

Кочияшът опъна поводите, а лакеят отвори вратичката, свали стъпалата и подаде ръка на господарката си, да й помогне да слезе, понеже това бе изказаното от нея желание. След това отвори едното крило на желязната порта за господарката си. Тя, попрехвърлила четиридесетте, някога трябва да е била много хубава и беше още много хубава с облагородяващото изящество, което годините придават на някои жени. Облеклото и държането й говореха за високо положение.

— Ще се сбогувам с теб тука, понеже имаш гостенка — каза Андре-Луи.

— Но това е и твоя стара позната, Андре. Не си ли спомняш госпожа контесата дьо Плугастел?

Той загледа приближаващата се дама, която Алин побърза да посрещне, и понеже му я бяха назовали, сега я позна. Само да я беше погледнал, помисли си той, щеше да я познае където и да било, по което и да е време, и без да му подсказват, при все че не беше я виждал шестнадесетина години. Видът й сега възкреси в ума му цялата случка — скъпия спомен, който последвалите събития не бяха успели да изличат.

Когато бе десетгодишно момче, в навечерието на изпращането му да се учи в Рен, тя дойде на гости при кръстника му, неин братовчед. Така се случи, че по онова време Рабуйе го беше завел в господарската къща на Гаврийак и там го представиха на мадам дьо Плугастел. Голямата благородничка, с целия блясък на тогавашната й младежка прелест, мелодичния й глас — толкова мелодичен, че сякаш говореше на език, почти непознат на малкото бретонче — и величественото й великосветско държане отначало го бе поуплашила. Тя обаче много леко уталожи тези негови страхове и с някакво тайнствено очарование напълно завладя вниманието му. И сега Андре-Луи си спомняше ужаса, с който се остави да го прегърне, а след това нежеланието, с което се отдели от нейните меки закръглени ръце. Спомняше си също колко сладко ухаеше тя и дори парфюма й, напомнящ аромата на люляк — защото паметта задържа с особена сила подобни подробности.

Три дена, докато тя бе в Гаврийак, момчето всяка сутрин отиваше в господарската къща и оставаше с часове в нейното общество. Бездетна жена със силен майчински инстинкт, тя бе обикнала това необикновено умно за годините си момче с големи очи.

— Дай ми го, братовчеде Кентен — спомняше си я той да казва последния ден на кръстника му. — Нека го отведа с мен във Версай като мое приемно дете.

Но сеньорът бе мълчаливо отказал с мрачно поклащане на глава и за това не стана повече дума. А после, когато тя се сбогуваше с него (спомените изведнъж нахлуха в главата му), на очите и имаше сълзи.

— Спомняй си понякога за мен, Андре-Луи — бяха последните й думи.

Дойде му на ум колко поласкан е бил да спечели за такова кратко време обичта на тази голяма благородница. То му бе придало чувство за важност, траяло с месеци след това и най-сетне потънало в забрава.

Но всичко това живо изникна пред него, когато я видя пак след шестнадесет години, доста променена и встъпила в зряла възраст — момичето (защото не е била много по-възрастна от момиче в онези дни), превърнало се в тази светска жена с чувство на спокойно достойнство и пълно самообладание. И все пак, казваше си той, щеше да я познае пак, където и да я видеше.

Алин я прегърна обичливо, а след това отговори на въпросителния поглед с леко повдигнати вежди, който госпожата бе отправила към другаря на Алин:

— Това е Андре-Луи — каза тя. — Нали си спомняте Андре-Луи, мадам?

Госпожата трепна. Андре-Луи видя изненада да пробягва по лицето й, да отнася със себе си част от руменината и да спира за миг дъха й.

А след това гласът — плътният музикален глас, който така добре помнеше, още по-плътен и по-дълбок сега, отколкото преди, повтори името му:

— Андре-Луи!

Начинът, по който го промълви, подсказваше, че то събужда спомени, може би спомени за отлетялата младост, с която бе свързано. И тя се поспря, за да го разгледа с широко отворени очи, докато той й се покланяше.

— Разбира се, че го помня — каза тя най-после и пристъпи към него с протегната ръка. Андре-Луи я целуна послушно, покорно, инстинктивно. — И ето какъв сте станали? — Тя го гледаше преценяващо и Андре-Луи се изчерви от гордост, като чу доволния й тон. Сякаш, върнал се шестнадесет години назад, беше пак малкото бретонче в Гаврийак. Мадам дьо Плугастел се обърна към Алин: — Колко много е сгрешил Кентен в предположенията си. Той се е зарадвал да го види пак, нали?

— Толкова се зарадва, мадам, че ми посочи вратата — отвърна Андре-Луи.

— Ах! — Тя се навъси, без да престане да го разглежда с черните си тъжни очи. — Трябва да поправим това, Алин! Разбира се, той ви е много сърдит. Не е този начинът да спечелиш някого на своя страна. Аз ще ходатайствувам за вас, Андре-Луи. Аз съм добра адвокатка.

Андре-Луи й поблагодари и се сбогува:

— Оставям съдбата си с благодарност във вашите ръце. Моите почитания, мадам.

И стана тъй, че въпреки суровия прием от страна на кръстника, от устните му се ронеха откъслеци от песен, докато жълтият файтон го носеше обратно към Париж и улица „Съдба“. Тази среща с мадам дьо Плугастел го бе насърчила; обещанието й да ходатайствува за него заедно с Алин будеше у него увереност, че всичко ще се нареди.

Че беше прав в това, се потвърди, когато следващия четвъртък към пладне мосьо дьо Керкадиу нахълта в академията му. Жил, прислужникът, дойде да му съобщи за посещението и Андре-Луи веднага прекъсна започнатия вече урок, свали маската и както си беше, с велурена жилетка, закопчана до брадичката, и с шпагата под ръка, слезе в скромния салон, където го чакаше кръстникът му.

Червендалестият дребничък господар на Гаврийак се изправи почти предизвикателно насреща му.

— Склониха ме да ти простя — заяви той враждебно, като че ли искаше да каже с това, че се е съгласил, само за да сложи край на нетърпима досада.

Андре-Луи не се подведе. Той схвана преструвката, възприета от сеньора, за да може да отстъпи с чест.

— Благословени да са тези, които ви склониха. Вие ми връщате щастието, господин кръстник.

Той пое протегнатата му ръка и я целуна, послушен на подтикналия го неизменен навик от момчешките дни. Това бе постъпка, която символизираше пълното му подчинение, възстановяването на връзката на покровителствуван и покровител между него и кръстника му заедно с поражданите от нея взаимни изисквания и задължения. Никакви думи не биха могли по-пълно да го помирят с този човек, който обичаше.

Лицето на мосьо дьо Керкадиу пламна още повече, устните му затрепераха и гласът му прозвуча дрезгаво, когато промърмори: „Скъпото ми момче!“. След това той се опомни, отметна голямата си глава и се начумери. Гласът му отново зазвуча рязко, както винаги!

— Надявам се да ти е ясно, че си се държал отвратително… отвратително и крайно неблагодарно?

— Не зависи ли това от гледната точка? — запита Андре-Луи, но тонът му бе подчертано примирителен.

— Зависи от факта, а не от някаква гледна точка. Понеже ме убедиха да простя, вярвам, че поне ти имаш някакво намерение да се поправиш.

— Аз… аз ще се въздържам от политиката — каза Андре-Луи и това бе най-многото, което можеше да каже, без да излъже.

— Все пак и то е нещо — Кръстникът му се остави да бъде умилостивен сега, след като е била направена отстъпка (или по-скоро привидна отстъпка) пред справедливото му негодувание.

— Ще поседнете ли, мосьо?

— Не, не. Дойдох да те заведа на гости. Това, че съм съгласен да те приема пак, дължиш изключително на мадам дьо Плугастел. Искам да дойдеш с мен да й поблагодариш.

— Аз съм зает тука… — започна Андре-Луи, но се пресече: — Няма значение! Ще го наредя. Един момент — И вече се обърна да влезе пак в академията.

— С какво си зает? Да не си станал случайно учител по фехтовка? — Мосьо дьо Керкадиу беше забелязал кожената жилетка и шпагата, тикната под мишницата на Андре-Луи.

— Аз съм собственик на тази академия, академията на покойния Бертран дез-Ами, най-процъфтяващото днес фехтувално училище в Париж.

Веждите на мосьо дьо Керкадиу се повдигнаха.

— И ти си собственикът?

— Maitre en fait d’armes. Наследих академията след смъртта на Дез-Ами.

Той остави мосьо дьо Керкадиу да пообмисли това и влезе вътре да даде необходимите разпореждания и да се погрижи за необходимите промени в тоалета си.

— Затова ли си започнал да носиш шпага? — забеляза мосьо дьо Керкадиу, когато двамата се качиха в чакащата ги каляска.

— Затова и поради необходимостта да пазя живота си в тези времена.

— И да не искаш да ми кажеш, че човек, който живее от една в края на краищата почтена професия, професия, поддържана главно от благородниците, може същевременно да общува с тези дребни адвокатчета и подли драскачи, които сеят раздор и непокорство?

— Вие забравяте, че сам аз съм дребно адвокатче, станал такъв по ваше собствено желание, мосьо.

Мосьо дьо Керкадиу изсумтя и смръкна енфие.

— Казваш, че академията процъфтява, а? — запита той след малко.

— Да. Имам двама помощник-учители. Бих могъл да взема и трети. Не е лека работа.

— Това би трябвало да значи, че не си притеснен.

— Имам основание да бъда доволен. Разполагам с много повече от онова, което ми е необходимо.

— Тогава ще можеш да дадеш своя дял за изплащане на този национален дълг — изръмжа благородникът, доволен (както виждаше той нещата), че известна част от злото, което Андре-Луи бе помогнал да се посее, ще падне на собствения му гръб.

Сетне разговорът се насочи към мадам дьо Плугастел. Мосьо дьо Керкадиу, както Андре-Луи разбра, без да проумее причината, беше много против това посещение. Но пък госпожа контесата била упорита жена, на която човек не можел нищо да откаже, на която цял свят се подчинявал. Мосьо дьо Плугастел засега отсъствувал и бил в Германия, но скоро щял да се завърне. Това бе недискретно признание, от което можеше лесно да се заключи, че мосьо дьо Плугастел е един от тези интриганствуващи емисари, които сновяха между френската кралица и брат й — австрийския император.

Каляската спря пред хубава богатска къща във Фобур Сен Дени, на ъгъла на Рю Паради, и те бяха въведени от пригладен слуга в малък будоар, целият в позлата и брокат, гледащ към тераса над градина, която беше нещо като миниатюрен парк. Госпожата ги очакваше тук. Тя се изправи, отпрати младата личност, която й четеше, и пристъпи напред, протегнала двете си ръце за поздрав на братовчед й Керкадиу.

— Вече се страхувах, че няма да устоиш на думата си — каза тя. — Това не беше право. Но, да ти кажа, почти не вярвах, че ще сполучиш да го доведеш — И погледът й, нежен, с усмихнат поздрав се обърна към Андре-Луи.

Младият мъж отговори с официална галантност.

— Споменът за вас, мадам, се е запечатал твърде дълбоко в сърцето ми, за да има нужда от някакво убеждаване.

— Гледайте го, кавалера! — рече госпожата и му подаде ръката си. — Ние трябва да водим един малък разговор, Андре-Луи — съобщи му тя с тържественост, която вся у него някакво смътно безпокойство.

Те седнаха и за известно време разговорът се въртеше около общи въпроси, обаче главно засягаше Андре-Луи, неговите занимания и възгледите му. И през цялото време госпожата внимателно го проучваше с нежните си тъжни очи, докато не започна пак да го обзема това чувство на безпокойство. Той долавяше инстинктивно, че е бил доведен тук с някаква цел, по-определена от тази, която му е била изложена.

Най-после, сякаш всичко е било наредено (а непохватният господар на Гаврийак беше последният човек в света, който би могъл да прикрие намеренията си), кръстникът стана и под предлог, че искал да поразгледа градината, излезе през прозореца-врата на терасата, през бялата каменна балюстрада, на която се прехвърляха яркочервени потоци мушкато и изчезваха долу сред листака.

— Сега можем да говорим по-задушевно — каза мадам дьо Плугастел. — Елате тука, седнете до мен — Тя му посочи свободната половина от канапето, на което седеше.

Андре-Луи се премести покорно, макар и с известно смущение.

— Знаете ли — заговори тя, като сложи ръка на рамото му, — че сте се държали много зле, че негодуванието на кръстника ви е напълно обосновано?

— Мадам, ако го знаех, щях да бъда много нещастен, безкрайно отчаян човек — И той й даде същите обяснения, каквито беше дал в неделя на кръстника си. — Това, което направих, сторих, понеже бе единственото средство, с което разполагах в една страна, където правосъдието беше парализирано от привилегированите класи, за да поведа война против долен негодник, убил най-добрия ми приятел — едно безсмислено, брутално убийство, невъзможно да се накаже с никой закон. И като че ли това не беше достатъчно (простете ми, че говоря с такава откровеност, госпожо), после той прелъсти жената, за която щях да се оженя.

— Ах, mon Dieu! — възкликна мадам дьо Плугастел.

— Простете ми, зная, че е ужасно. Може би разбирате какво съм изстрадал, докъде ме докара всичко това. Тази последна история, за която съм виновен, този бунт, който започна в театър Фейдо, а сега обхвана целия град Нант, бе предизвикан тъкмо от това.

— Коя беше тя, това момиче?

„Съвсем по женски — помисли си той, — да се захване за несъщественото.“

— А, момиче от театъра, нещастна глупачка, за която не съжалявам. Казваше се Бине. По това време бях актьор в трупата на баща й. Беше след историята в Рен, когато ми се налагаше да се укривам от правосъдието, доколкото то съществува във Франция — правосъдието на бесилката за нещастници, които не са „от род“. Тази допълнителна обида ме подтикна да предизвикам метежа в театъра.

— Бедното момче — рече тя нежно. — Само едно женско сърце може да разбере какво трябва да сте изстрадали и поради това мога охотно да ви простя. Но сега…

— О, но вие не разбирате, госпожо. Ако днес смятах, че съм имал само лични основания да окажа помощ в светата работа за премахването на привилегированите класи, мисля, че бих си прерязал гърлото. Истинското ми оправдание се крие в неискреността на онези, които смятаха да превърнат свикването на Генералните щати в измама, прах в очите на народа.

— Не е ли било може би разумно да бъдете неискрен по такъв въпрос?

Той я изгледа, без да разбира.

— Може ли, госпожо, изобщо да е разумно да бъде човек неискрен?

— Разбира се, може! Повярвайте: аз съм два пъти по-възрастна от вас и познавам света.

— Бих казал, госпожо, че нищо, което усложнява живота, не е разумно; и знам, че нищо не го усложнява толкова много, както неискреността. Помислете мъничко за усложненията, породени от всичко това.

— Положително, Андре-Луи, възгледите ви не са чак толкова извратени, та да не ви е ясно, че управляващата класа е необходимост за всяка страна?

— О, разбира се. Но не непременно наследствена.

— Каква друга?

Той й отговори с епиграма:

— Човек, госпожо, е рожба на собствения си труд. Нека да няма наследяване на права освен от такъв родител. Така връх ще взимат винаги най-добрите измежду народа и такъв народ ще стигне много далече.

— Но нима не придавате никакво значение на произхода?

— Съвсем никакво… иначе би ме тревожил собственият ми произход.

Гъстата руменина, заляла лицето й, го уплаши, че може да е почти престъпил границите на приличието. Ала укорът, който той очакваше, не последва. Вместо него последва въпросът:

— И не ви ли тревожи това? Никога, Андре?

— Никога, госпожо. Аз съм доволен.

— Никога ли не сте… никога ли не сте съжалявали за липсата на родителски грижи?

Той се изсмя, сякаш за да отблъсне благата й доброжелателна грижа, която бе тъй излишна.

— Напротив, госпожо, треперя, като си помисля какво ли са могли да направят от мен, и съм благодарен, че съм се оформил сам.

Тя го погледна за миг много тъжно, а сетне, с усмивка, леко поклати глава.

— Не ви липсва самодоволство. И все пак бих искала да виждате нещата по-другояче, Андре. Сега е момент на големи възможности за един даровит и сърцат млад мъж. Бих могла да ви помогна; може би бих могла да ви помогна да стигнете много високо, ако ми позволите да го сторя по мой начин.

„Да — помисли си Андре Луи, — да ми помогнете да стигна до бесилото, като ме изпратите с предателска мисия от страна на кралицата в Австрия, като мосьо дьо Плугастел. Това положително би свършило с много високо положение за мен.“

На глас отговори, както го изискваше учтивостта:

— Аз съм ви признателен, госпожо. Но трябва да разберете, че след като съм прегърнал идеалите, които ви изложих, не бих могъл да служа на никаква друга кауза, която се противопоставя на осъществяването им.

— Вие сте заблуден от предразсъдъци, Андре-Луи, от лични огорчения. Нима ще им позволите да ви препречат пътя към издигането?

— Ако това, което аз наричам идеали, са всъщност предразсъдъци, би ли било честно от моя страна да тръгна против тях, щом държа на тях?

— Само да можех да ви убедя, че грешите! Бих могла да ви помогна толкова много да намерите достойно приложение за дарбите, които притежавате. В служба на краля бихте напреднали много бързо. Ще го обмислите ли, Андре-Луи, за да поговорим пак по този въпрос?

Той отговори с официална студена учтивост:

— Боя се, че няма да има полза, госпожо. Въпреки всичко интересът ви към мен много ме ласкае и аз ви благодаря. За мое нещастие аз съм твърде упорит.

— А сега кой си служи с неискреност? — попита го тя.

— О, но виждате ли, госпожо, това е неискреност, която не заблуждава.

В този миг мосьо дьо Керкадиу влезе обратно през прозореца-врата и заяви шумно, че трябва да се връща в Мьодон и че щял да вземе кръщелника си със себе си и да го остави на Рю дю Азар.

— Трябва да го доведеш пак, Кентен — каза контесата, когато се сбогуваха.

— Може, някой ден — отвърна неопределено мосьо дьо Керкадиу и поведе кръщелника си навън.

В каляската го запита без заобикалки за какво е говорила госпожата.

— Тя беше много добра… мила жена — пророни замислено Андре-Луи.

— Да те вземат дяволите, не те питам за мнението, което си си позволил да съставиш за нея. Питах те какво ти е казала тя.

— Мъчеше се да ми изтъкне колко погрешно е държането ми. Говореше за големи неща, които бих могъл да извърша… за което тя щяла да бъде толкова добра да ми помогне… ако се вразумя. Но тъй като чудеса не се случват, аз не й дадох никаква надежда.

— Така. Така. Каза ли нещо друго?

Той питаше тъй заповеднически, че Андре-Луи се обърна да го погледне.

— Какво друго сте очаквали да каже, господин кръстник?

— А, нищо.

— Тогава тя е изпълнила очакванията ви.

— Какво? О, хиляди дяволи, защо не умееш да се изразяваш разумно, та да може обикновен човек да те разбере, без да се замисля над думите ти?

Той се муси след това по-голямата част от пътя до Рю дю Азар или така се стори на Андре-Луи. Най-малкото — седя мълчаливо, мрачно замислен, ако се съдеше по изражението му.

— Можеш да дойдеш скоро да ни видиш пак в Мьодон — каза той на Андре-Луи при раздяла. — Но моля ти се, помни: никаква революционна политика в бъдеще, ако искаш да останем приятели.