Рафаел Сабатини
Скарамуш (34)

XIV
Бариерата

Дарбата му да се смее сякаш беше напълно изчезнала. Този път нямаше насмешливи искрици в черните очи, които продължаваха да се взират в нея със странен, преценяващ поглед. И все пак, макар погледът да беше мрачен, мислите не бяха. Със своя жестоко реалистичен умствен поглед, който прозираше през всичките й преструвки, и със способността си да наблюдава безпристрастно (които, ако ги използуваше правилно, биха могли да го заведат много далеч) той схващаше нелепостта, изкуствеността на вълнението, изпитвано в този миг, на което не се поддаваше. То се пораждаше изключително от съзнанието, че е негова майка — като че ли, след като вземеше под внимание всички обстоятелства, повече или по-малко случайният факт, че тя му е дарила живота, можеше да установи между тях някаква истинска връзка след толкова време! Майчинството, което ражда и изоставя, не е дори и животинско. Беше обмислил това; беше имал предостатъчно свободно време да го обмисли през дългите размирни часове, през които бе принуден да чака, защото щеше да е почти невъзможно да си пробие път в този бушуващ град, а сигурно и неразумно да се опита да го направи.

Беше стигнал до заключението, че със съгласието си да й се притече на помощ в такова време той става виновен в една чисто сантиментална проява на донкихотство. Писмените уверения, които кметът на Мьодон изтръгна от него, преди да му издаде необходимите пропуски, поставяха в опасност цялото му бъдеще, а може би и живота. И Андре-Луи се беше съгласил не заради някаква реалност, а от уважение към една представа — той, който цял живот бе отбягвал фалшивите прелести на безполезната и куха сантименталност.

Тъй си мислеше Андре-Луи, докато я разглеждаше така изпитателно, и напълно естествено намираше, че е извънредно интересно да гледаш съзнателно майка си за първи път на двадесет и осем годишна възраст.

Най-после той отклони погледа си от нея към Жак, който в очакване продължаваше да стои изпънат при отворената врата.

— Бихме ли могли да останем насаме, мадам? — попита Андре.

Тя махна с ръка на лакея и вратата се затвори. В развълнувано мълчание, без да задава въпроси, контесата чакаше Андре-Луи да й обясни присъствието си тук в такъв необичаен час.

— Руган не можеше да се върне — осведоми я той кратко. — По молба на мосю Дьо Керкадиу вместо него идвам аз.

— Вие! Вие сте изпратен да ни спасите? — Нотката на изумление в гласа и бе по-силна от нотката на облекчение.

— Точно така, и за да се запозная с вас, мадам.

— Да се запознаете с мен? Но какво искате да кажете с това, Андре-Луи?

— Това писмо от мосьо дьо Керкадиу ще ви го обясни.

Заинтригувана от чудноватите му думи и чудноватото държане, тя пое сгънатия лист. Счупи печата с треперещи ръце и с треперещи ръце доближи изписаната страница до светлината. В очите й се появи тревога, когато зачете, ръцете затрепераха по-силно и някъде към средата на текста от устата й се изтръгна стон. Един поглед, изпълнен почти с ужас, хвърли тя към слабия, изправен мъж, който стоеше тъй невероятно безстрастен на границата на осветения кръг, а след това се помъчи да продължи четенето. Но нечетливите букви на мосьо дьо Керкадиу се разливаха разкривени пред очите й. Не можеше да чете. Освен това имаше ли значение какво друго й пишеше той. Беше прочела достатъчно. Листът леко падна от ръцете й на масата и с лице, което приличаше сега на восъчно, контесата загледа с мъка и неописуема скръб Андре-Луи.

— И тъй, ти знаеш, мое дете? — Гласът й беше сподавен до шепот.

— Зная, госпожо майко.

Неумолимостта, тънката смесица от безмилостен присмех и укор, с които бяха изречени тези думи, съвсем й убягнаха. Тя извика при новото за нея обръщение. За нея в този миг времето и светът спряха своя ход. Безизходното й положение тука в Париж като съпруга на един интригант в Кобленц бе заличено наред с всички други съображения — изхвърлено от съзнание, в което нямаше място за нищо друго освен факта, че е призната от единствения си син, това дете, заченато от прелюбодеяние, износено потайно и със срам в далечно бретонско село преди двадесет и осем години. Дори за издаването на тази неприкосновена тайна или за възможните последици не можеше да отдели тя една-едничка мисъл в този върховен миг.

Обзета от колебание, мадам дьо Плугастел направи две-три несигурни крачки към него. След това разтвори обятия. Ридания задушиха гласа и:

— Няма ли да дойдеш при мен, Андре-Луи?

Той постоя още миг, разколебан, слисан от този зов, почти ядосан от начина, по който сърцето му се откликна на него, задържан от вътрешната борба на разума и чувството. Това не беше реално — заявяваше разумът; това мъчително вълнение, проявено от нея и изпитвано от него, беше фантастично. И все пак той се доближи. Ръцете й го прегърнаха, мократа й буза се притисна силно до неговата; нейната снага, която годините не бяха успели още да лишат от грация, бе разтърсена от страстната буря в душата й.

— О, Андре-Луи, дете мое, да знаеш колко съм жадувала да те притисна така! Да знаеш как съм се каела и страдала, като съм се лишавала от това! Керкадиу не е трябвало да ти го каже… дори и сега. Това е било грешка… най-голяма грешка може би по отношение на теб. По-добре да ме беше оставил тука на произвола на съдбата, каквато и да е тя. И все пак — каквото и да стане — да мога да те прегърна така, да мога да те призная, да те чуя как ме наричаш „майко“… о! Андре-Луи, не съжалявам за това. Не мога… Не мога да желая да бъде другояче.

— Нужно ли е, мадам? — попита я той, дълбоко разколебан в стоицизма си. — Не виждам никакви основания да посвещаваме други в това нещо. То е само за тази вечер. Тази вечер сме майка и син. Утре ще заемем предишните си места и поне външно ще го забравим.

— Да забравим ли? Нямаш ли сърце, Андре-Луи?

Този въпрос някак чудновато го върна към неговото отношение към живота — онова театрално отношение, което смяташе за истинска философия. Спомни си и какво ги чакаше занапред и разбра, че трябва да се овладее не само той самият, но да я накара да се овладее и тя; да се поддадат твърде много на чувството в такъв момент би могло да коства живота на всички.

— Този въпрос ми се задава толкова често, че трябва да има в него истина — каза той. — Виновно за това е възпитанието ми.

Контесата обви ръце още по-силно около врата му, когато той понечи да се освободи от прегръдката й.

— Нали не обвиняваш мен за твоето възпитание? След като знаеш вече всичко, Андре-Луи, не можеш да хвърлиш цялата вина върху мен. Трябва да имаш милост. Трябва да ми простиш. Трябва! За мене нямаше избор.

— Когато знаем всичко за каквото и да било, никога не можем да направим нищо друго, освен да простим, мадам. Това е най-дълбоката религиозна истина, написана някога. В нея се съдържа всъщност цялата религия — най-благородната религия, от която е могъл да се ръководи човекът. Казвам това за ваше утешение, госпожо майко.

Мадам дьо Плугастел отскочи от него с уплашен вик. Отзад, в сянката край вратата, като призрак се белееше някаква неясна фигура. Тя влезе в светлия кръг и се оказа Алин. Беше дошла в отговор на забравената молба, отправена й от мадам чрез Жак. Когато се появи незабелязана, тя видя Андре-Луи в прегръдките на жената, която той нарече майка. Девойката го позна веднага по гласа и не би могла да каже кое я смая повече: присъствието му тук или това, което бе дочула.

— Вие чухте, Алин! — възкликна мадам.

— Неволно, мадам. Изпратили сте да ме повикат. Съжалявам… — Алин се пресече и продължително, с любопитство изгледа Андре-Луи. Беше бледа, но съвсем спокойна. Тя му протегна ръка. — И тъй, най-после ти дойде, Андре. Можеше да дойдеш и по-рано.

— Аз идвам, когато от мен има нужда — бе неговият отговор. — Това са единствените моменти, за които човек може да бъде сигурен, че ще бъде приет — Той го каза без огорчение и след като го изрече, се наведе да й целуне ръка.

— Надявам се, че можеш да ми простиш за миналото, понеже не успях да изпълня намерението си — добави Андре-Луи нежно, полуумолително. — Не можех да дойда при теб и да се престоря, че несполуката ми е била преднамерена, компромис между налагащото ми се в случая и твоите желания. Защото не беше така. И въпреки това, изглежда, не си се възползувала от моята несполука. Все още не си омъжена.

Алин го изгледа студено.

— Има неща, които никога не ще разбереш — каза тя.

— Живота например — съгласи се Андре-Луи. — Признавам, че той ме кара да недоумявам. Самите тези обяснения, които би следвало да го опростят, като че ли го усложняват още повече — И той погледна мадам дьо Плугастел.

— Предполагам, че влагаш в това някакъв особен смисъл — рече мадмоазел.

— Алин! — заговори изведнъж контесата. Тя разбираше опасността от полудогадките. — Аз мога да ви се доверя, дете мое, зная това, а Андре-Луи, сигурна съм, не ще има нищо против — Беше вдигнала писмото, за да го покаже на Алин. Въпреки всичко първо погледна въпросително към младия мъж.

— О, абсолютно нищо — увери я той. — Това засяга изключително вас.

Алин гледаше ту единия, ту другия с тревожен поглед и се колебаеше дали да вземе протегнатото й сега писмо. Когато го прочете, тя много замислено го остави на масата. За миг остана така, с наведена глава, пред погледите на другите двама. Сетне импулсивно изтича при мадам и я прегърна.

— Алин! — Това бе вик на изненада, почти на радост. — Вие не сте съвсем отвратена от мен!

— Скъпа! — промълви Алин и целуна мокрото от сълзи лице, което сякаш се бе състарило за последните няколко часа.

Зад тях Андре-Луи се мъчеше да не се поддаде на сантиментални чувства и заговори с гласа на Скарамуш:

— Не би било зле, госпожо и госпожице, да отложите всички излияния, докато ще можете да им се отдадете при по-голямо спокойствие и по-голяма сигурност. Става късно. Ако искаме да се измъкнем от тази касапница, ще бъде разумно да тръгнем на път без повече бавене.

Това бе лекарство толкова ефикасно, колкото и необходимо. То ги накара да си спомнят положението, в което се намират, и подтикнати от това, веднага отидоха да се приготвят.

Двете жени го оставиха може би за четвърт час да крачи сам в тази дълга стая, без да прояви нетърпение само благодарение на душевния си смут. Когато най-после се завърнаха, придружаваше ги висок мъж с дълго вълнесто палто и широка шапка, полите на която бяха обърнати надолу. Той остана почтително в сянка при вратата.

Помежду си двете се бяха уговорили така или по-скоро контесата бе наредила всичко така, когато Алин я предупреди, че жестоката вражда на Андре-Луи към маркиза прави немислимо да помръдне пръст да го спаси, ако узнае, че това е той.

Работата беше там, че въпреки близкото приятелство, което свързваше мосьо дьо Керкадиу и племенницата му с мадам дьо Плугастел, имаше няколко засягащи ги неща, относно които контесата бе в неведение. Едно от тях бе съществувалото по едно време намерение Алин да се омъжи за мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Това бе нещо, за което Алин (напълно естествено при състоянието на чувствата й) никога не бе споменавала, нито пък мосьо дьо Керкадиу бе някога намекнал за това след идването си в Мьодон, когато вече разбра колко невероятно е то да се осъществи.

Загрижеността на мосьо дьо Ла Тур д’Азир тогава, в деня на дуела, когато я видя полуприпаднала в каляската на мадам дьо Плугастел, бе проявена с благоприличие, което ни най-малко не издаваше истинския му интерес към нея, и следователно изглеждаше напълно естествена у човек, който трябва да се смята за причина на бедственото и положение. Също така мадам дьо Плугастел не беше изобщо разбрала, не разбираше и сега (понеже Алин не си беше направила труда да й отвори очите), че враждата между двамата мъже съвсем не е политическа, че спречкването им е по-друго от онези, които бяха карали Андре-Луи да ходи в Булонския лес всяка сутрин през онази седмица. Но беше разбрала поне това, че дори ако ненавистта на Андре-Луи нямаше друго основание, все пак този останал нерешен дуел е достатъчен като повод за страховете на Алин.

И затова предложи тази явна заблуда, а Алин се съгласи да стане пасивна съучастница. Направиха грешката да не предупредят за това и убедят мосьо дьо Ла Тур д’Азир. Осланяха се напълно на факта, че голямото му желание да избяга от Париж ще го накара да се придържа строго към наложената му роля. Не бяха включили в сметката странното чувство за чест, което движеше мъже като господин маркиза, възпитани в духа на кодекс от притворства.

Андре-Луи се обърна да огледа тази загърната фигура, изникнала от тъмните дълбини на салона. Когато светлината заля бялото му слабо лице, лъжливият лакей трепна. В следващия миг той също пристъпи напред в осветения кръг и рязко свали широкополата шапка от главата си. При това движение Андре-Луи забеляза, че ръката му е изящна и бяла и че някакъв скъпоценен камък блесна на един от пръстите. След това затаи дъх и се скова цял, когато позна открилото се пред него лице.

— Мосьо — заговори този твърд, горд мъж, — не мога да се възползувам от незнанието ви. Ако тези дами могат да ви убедят да ме спасите, трябва поне да знаете кого спасявате.

Той стоеше там до масата, много изправен, изпълнен с достойнство, готов да загине, щом трябва, както бе живял — без страх и без измама.

Андре-Луи пристъпи бавно, докато стигна масата на отсрещната страна, и тогава най-сетне мускулите на лицето му се отпуснаха и той избухна в смях.

— Вие се смеете? — рече мосьо дьо Ла Тур д’Азир навъсено, с обида в гласа си.

— Това е дяволски забавно — каза Андре-Луи.

— Имате много чудновато чувство за хумор, мосьо Моро.

— Да, съгласен съм. Неочакваното винаги ми действува така. Виждал съм във вас много неща в течение на познанството ни. Тази вечер вие сте едничкото, което не бях очаквал да видя във вас: честен човек.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир трепна. Но не направи опит да отговори.

— Поради това, мосьо, склонен съм да бъда снизходителен. Вероятно е глупаво. Но вие ме победихте с изненадата. Давам ви три минути, мосьо, в които да напуснете този дом и да се погрижите сам за безопасността си. Какво ще ви се случи след това, няма да ме интересува.

— Ах, не, Андре! Слушай… — започна с неизразима болка мадам.

— Извинете, мадам. Това е най-многото, което ще направя, а дори и така вече престъпвам онова, което смятам за свой дълг. Ако мосьо дьо Ла Тур д’Азир остане, той не само погубва себе си, но излага на смъртна опасност и вас. Защото, ако не се махне веднага, ще дойде с мен в щаба на секцията и само след час секцията ще набучи главата му на пика. Това е всеизвестен контрареволюционер, рицар на камата, един от тези, които изкараното от търпение население е твърдо решило да унищожи. Сега, мосьо, знаете какво ви очаква. Решете сам, заради тези дами, и то без да се бавите.

— Но ти не знаеш, Андре-Луи! — Мадам дьо Плугастел бе обзета от неописуемо терзание. Тя дойде при него и стисна рамото му. — За бога, Андре-Луи, имай милост към него! Трябва да имаш милост!

— Но аз тъкмо това правя, мадам: оказвам му милост, по-голяма, отколкото е заслужил. И той го знае. Съдбата се е намесила много странно в нашите интереси, като ни е събрала тази вечер. Би могло почти да се каже, че съдбата най-после налага възмездие върху него. Въпреки всичко заради вас аз няма да се възползувам от това, при положение, че той постъпи незабавно, както му предложих аз.

Сега маркизът заговори с леден тон от другата страна на масата и докато говореше, дясната му ръка се раздвижи под широките гънки на палтото.

— Радвам се, мосьо Моро, че държите с мен този тон. Така ме освобождавате от последните скрупули. Вие заговорихте току-що за съдбата и аз трябва да се съглася с вас, че тя се е намесила странно, макар и не с тази цел, която имате предвид. От години вие преднамерено стоите на моя път и ми пречите на всяка крачка, държите ме под вечна заплаха. Упорито сте се мъчили да ми вземете живота по най-различни начини, първо подмолно и най-сетне открито. Намесата ви в личните ми дела погуби най-възвишените ми надежди… може би по-резултатно, отколкото сте си представяли. През цялото това време сте били моя зъл гений. А освен другото сте и един от подбудителите на връхната точка на отчаянието, до която стигнах тази вечер.

— Чакайте! Слушайте! — Мадам дьо Плугастел се задъхваше. Тя се откъсна от Андре-Луи, сякаш движена от някакво предчувствие за онова, което предстоеше. — Жерве! Това е ужасно!

— Да, ужасно, но и неизбежно. Сам си го е навлякъл. Аз съм изпаднал в отчаяние, беглец на загубена кауза. Този човек държи ключовете на спасението. А освен това между него и мен има сметка за уреждане.

Ръката му най-после се показа изпод палтото — тя стискаше пистолет.

Мадам дьо Плугастел изпищя и се хвърли отгоре му. Паднала на колене, тя се вкопчи с всички сили в ръката на маркиза.

Напразно се мъчеше Ла Тур да се освободи от стисналите го ръце.

— Терез! — извика той. — Луда ли сте? Нима ще погубите и мен, и себе си? Тази твар носи пропуските, които означават избавление за нас. Сам той е едно нищо.

Някъде зад тях Алин, чийто съобразителен ум подсказа начина да се стигне до шах и мат, задъхана, ужасена свидетелка на тази сцена, рязко проговори:

— Изгори пропуските, Андре-Луи. Изгори ги веднага, ей там на свещите.

Обаче Андре-Луи се беше възползувал от мигновеното безсилие на мосьо дьо Ла Тур д’Азир и бе извадил и той пистолет.

— Мисля, че ще е по-добре да му изгоря живота вместо това — каза той. — Дръпнете се от него, мадам!

Вместо да се подчини на тази властна заповед, мадам дьо Плугастел се изправи на крака, за да закрие маркиза с тялото си. Но все още не пускаше ръката му и я стискаше с неподозирана сила, с което го лишаваше от възможността да използува пистолета.

— Андре! За бога, Андре! — изхриптя тя през рамо.

— Дръпнете се, мадам! — заповяда й той пак, още по-рязко. — Нека този убиец получи заслуженото. Той поставя в опасност живота на всички ни, а своя е проиграл още преди години. Дръпнете се!

Той се втурна напред с намерението да стреля във врага през рамото й, а Алин изтича твърде късно, за да му попречи.

— Андре! Андре!

Запъхтяна, без да може да поеме дъх, с измъчено лице, стигнала до истерия, обезумялата контеса издигна най-сетне сигурна, страшна преграда между омразата на тези мъже, всеки от тях твърдо решил да вземе живота на другия.

— Той е твой баща, Андре! Жерве, това е твой син! Писмото там… на масата… О, боже! — И тя рухна съвсем без сили на земята и се сви там, разридана, в краката на мосьо дьо Ла Тур д’Азир.