Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скарамуш
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scaramouche, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 28 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (24 май 2004 г.)
Допълнителна корекция
dd (2021 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Рафаел Сабатини СКАРАМУШ

РОМАН

Преведе от английски СИДЕР ФЛОРИН

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник РУМЕН СКОРЧЕВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

АНГЛИЙСКА. ВТОРО ИЗДАНИЕ. 1980

ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 23. УСЛОВНО ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 22,33. ЦЕНА 1,87 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“. СОФИЯ. БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 1-а ДП „ТОДОР ДИМИТРОВ“, БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ 3“

 

Rafael Sabatini

SCARAMOUCHE

Grosset & Dunlop

New York, 1923

История

  1. — Корекция
  2. — Преместване на бележките под линия в текста
  3. — Допълнителна корекция от dd

III
Музата на комедията

Влизането на трупата в градчето Гишен, макар и не напълно „триумфално“, според изразеното от Бине желание, бе поне достатъчно смайващо и какофонично, за да накара селяците да зяпнат. За тях тези фантастични създания изглеждаха (както беше и всъщност) същества от някакъв друг свят.

Най-отпред се движеше със скърцане и стенания голямата карета, теглена от два фламандски коня. Караше я Панталоне, един затлъстял огромен Панталоне с плътно прилягащ яркочервен костюм под дълга кафява нощница и лице, украсено с исполински картонен нос. До него, на капрата, седеше Пиеро с бяла блуза, ръкавите на която съвсем закриваха ръцете, с широки бели панталони и черна шапчица на темето. Той беше набелил лицето си с брашно и издаваше страхотни звуци с тромпет.

Върху покрива на каретата се бяха сместили Полишинел, Скарамуш, Арлекин и Паскариел. Полишинел, облечен в черно и бяло, жакет с кройка по модата на миналото столетие, с гърбици отпред и отзад, с бяло жабо на врата и черна маска на горната половина от лицето, стоеше по средата, широко разкрачен, за да запази равновесие, и тържествено и ожесточено думкаше тъпан. Другите трима седяха по един на всеки ъгъл, провесили надолу крака. Скарамуш, целият в черно, по испанската мода от седемнадесети век, с лице, украсено с чифт мустаци, дрънкаше фалшиво на китара. Арлекин, дрипав, с кръпки във всички цветове на дъгата, с кожен колан и дървена сабя, с горната половина от лицето, намацана със сажди, удряше на пресекулки чифт чинели. Паскариел, като аптекар с черна шапчица и бяла престилка, развеселяваше зяпачите с огромен тенекиен иригатор, който издаваше плачевни пискливи звуци.

Вътре в самата карета, но надвесили се през прозорците, седяха трите дами на трупата и разменяха закачки с жителите на градеца. Климен, изпълнителката на любовни роли, облечена с красива атлазена рокля на цветя и къдрици, скрити под перука с формата на тиква, толкова приличаше на светска дама, че човек би се зачудил какво прави сред тази фантастична сбирщина. Мадам, като майка, бе също разкошно облечена, но пресилено, за да се постигне смешен ефект. Коафюрата й бе чудовищна постройка, украсена с цветя и увенчана с малки щраусови пера. Коломбина седеше с лице към тях, гърбом към конете, престорено благопристойна, с боне на доячка от бял муселин и рокля на зелени и сини райета.

Истинско чудо беше, че старата карета, която в щастливите си дни може да е служила за превозно средство на някой висш сановник на църквата, не се прекатурваше, вместо само да стене под този прекомерен и непристоен товар.

След това идваше къщата на колела, водена от дългия мършав Родомонт, нацапал лицето си червено и подсилил страшния му вид с чифт огромни мустаци. Беше с високи до над коленете ботуши и кожена куртка; той влачеше грамадна сабя, увиснала на пурпурен портупей. Носеше широкопола филцова шапка с клюмнало перо и на всяка крачка издигаше мощния си глас в предизвикателен рев и смразяващи кръвта заплахи да изколи всичко живо. Върху покрива на тази кола седеше Леандър сам. Беше облечен със син атлаз с гофрирани маншети, с къса сабя, напудрена коса, изкуствени бенки, лорнет и обувки с червени токове; цял царедворец, и то много хубав. Жените на Гишен му отправяха кокетно нежни погледи. Той приемаше тези погледи като справедлива дан на неговия чар и им ги връщаше с лихва. Както Климен, Леандър изглеждаше не на място сред бандитите, от които се състоеше остатъкът на трупата.

Повел двете магарета, които теглеха колата с театралните реквизити, Андре-Луи завършваше шествието. Беше настоял да си сложи фалшив нос, като представи за украшение онова, което му трябваше за маскировка. Колкото за другото, беше останал със собствените си дрехи. Никой не му обръщаше внимание и той крачеше край своите магарета — с нищо незабележителен ариергард, много доволен от тази роля.

Те обиколиха града, в който вече имаше повече оживление от обикновено поради подготовката за панаира идущата седмица. От време на време спираха, какофонията рязко секваше и Полишинел обявяваше с гръмлив глас, че в пет часа тази вечер на стария пазар прочутата трупа импровизатори на мосьо Бине ще представи нова комедия в четири действия, озаглавена „Безсърдечният баща“.

Така най-после стигнаха на „стария пазар“, както се наричаше приземният етаж на общинската сграда, открит за четирите вятъра, благодарение на два сводести прохода на всяка от дългите страни и по един на всяка широка страна. Тези проходи, с изключение на два, бяха заковани с дъски. През тези два, през които можеше да се влезе в помещението — а то след малко щеше да стане театър, — дрипльовците на градеца и скъперниците, на които не се искаше да похарчат няколкото су, необходими, за да влязат вътре, щяха да могат да видят крадешком по някой и друг момент от представлението.

Този следобед беше най-изнурителният в живота на Андре-Луи, несвикнал на никаква физическа работа. Той го прекара в издигане и подготвяне на сцената в единия край на пазарищното помещение и започна да си дава сметка с какъв тежък труд ще припечелва месечните си петнадесет ливри. Първо с това се занимаваха четирима или по-правилно — трима, понеже Панталоне не правеше нищо друго, освен да издава заповеди. Свалили тържествените си одеяния, Родомонт и Леандър помагаха на Андре-Луи в тази дърводелска задача. Междувременно другите четирима бяха на обед с дамите. Когато след около половин час те дойдоха да продължат работата, Андре-Луи и другарите му на свой ред отидоха да обядват, като оставиха Полишинел да ръководи операциите, както и да помага в тях.

Те прекосиха през площада до евтиното ханче, където бяха се настанили на квартира. В тесния коридор Андре-Луи се сблъска лице срещу лице с Климен, която бе махнала блестящите си труфила и възстановила вече нормалния си външен вид.

— Е, как ви харесва? — попита тя закачливо. Той я погледна в очите.

— Има си своите компенсации — рече той с този чудноват студен тон, който караше човек да се чуди дали наистина влага, или не, предполагания смисъл в думите си.

Тя се начумери.

— Вие… вие вече чувствувате нужда от компенсации?

— Човек да не съм, ако не съм я чувствувал от самото начало — каза той. — Точно мисълта за тези компенсации ме съблазни.

Двамата бяха съвсем сами, понеже другите влязоха в запазената за тях стая, където бе сложено яденето. Андре-Луи, толкова невеж по отношение на жената, колкото просветен по отношение на мъжа, никак не предполагаше, когато изведнъж почувствува женствеността й да му действува извънредно много, че тя е тази, която по някакъв недоловим, фин начин го е накарала да почувствува това.

— Какви са тези компенсации? — попита го Климен с най-невинна скромност.

Андре-Луи едва се задържа на ръба на пропастта.

— Петнадесет ливри на месец — отвърна той рязко.

Климен го изгледа слисана. Той имаше способността да обърква. После тя се съвзе.

— О, и легло, и храна — забеляза тя. — Не бива да не ги слагате в сметката, както май правите, защото обедът ви ще изстине. Няма ли да дойдете?

— Не сте ли обядвали? — възкликна той и девойката се зачуди дали е доловила една по-нетърпелива нотка.

— Не — отговори му тя през рамо. — Аз чаках.

— Какво чакахте? — наивно, с надежда, попита той.

— Нали трябваше да се преоблека, глупчо — отвърна тя грубо. След като го бе докарала дотам, както си въобразяваше, да бъде готов да умре в краката й, не можа да се въздържи и да не му забие ножа. Но и той беше от онези, които на удар отвръщат с удар.

— И сте оставили добрите си обноски горе при вашите дрехи на гранддама, мадмоазел. Разбирам.

Алена руменина заля лицето й.

— Вие сте много дързък — каза тя, като не можеше да отговори нищо друго.

— Често са ми го казвали. Но не го вярвам.

Той широко отвори вратата пред нея, поклони се по начин, който й направи дълбоко впечатление, макар да беше чисто подражание на Фльори[1] от „Комеди Франсез“, толкова често посещаван, докато учеше в „Луи льо Гран“, и я покани с жест да влезе:

— Заповядайте, ма-демоазел — За да прозвучи по-подчертано, той нарочно раздели обръщението на двете му съставни части.

— Благодаря ви, мосьо — отговори тя с леден тон, толкова близък до насмешка, колкото можеше да си позволи за такава очарователна личност, влезе вътре и не го погледна повече до края на обеда. Вместо това тя посвети вниманието си с необичайна и смайваща любезност на въздишащия Леандър, този нещастник, който не успяваше да изиграе сполучливо ролята си на неин любовник на сцената, защото копнееше да я изиграе в живота.

Андре-Луи изяде херингите и черния хляб с добър апетит въпреки всичко. Това беше бедна храна, но, от друга страна, бедната храна бе нещо обикновено за бедните хора през тази гладна зима, а понеже бе свързал съдбата си с трупа, чиито финанси не бяха особено цветущи, трябваше да приеме философски и лошите страни на положението.

— Имате ли име? — попита го веднъж Бине през пауза, настъпила в разговора по време на същия обед.

— Случайно имам — отговори той. — Мисля, че то е Парвисимус.

— Парвисимус? — повтори Бине. — Това фамилно име ли е?

— В една трупа, където само водачът се радва на привилегията да има фамилно име, такова нещо не би приличало на най-незначителния й член. Затова аз взимам името, което ми прилича най-много. И мисля, че то е Парвисимус, най-нищожният.

Отговорът допадна на Бине. Беше забавен, показваше живо въображение. Ах, положително трябваше да седнат да поработят заедно върху тези сценарии.

— Ще ми е по-приятно от дърводелската работа — отговори Андре-Луи.

И все пак трябваше да продължи коването следобед и да се труди усилено до четири часа, когато най-после автократът Бине заяви, че е доволен от приготовленията, и се залови, пак с помощта на Андре-Луи, да приготвя осветлението, което се състоеше отчасти от лоени свещи, отчасти от лампи с рибено масло.

В пет часа тази вечер прозвучаха трите удара и завесата се вдигна за „Безсърдечният баща“.

Сред задълженията, оставени на Андре-Луи от избягалия Фелисиен, когото заместваше, беше и това на касиер пред входа. Той го изпълняваше облечен като Полишинел и с изкуствен нос. Споразумението бе взаимно приемливо и за мосьо Бине, и за него. Мосьо Бине, взел допълнителната предпазна мярка да задържи дрехите на Андре-Луи, се осигуряваше по този начин против риска най-новият член на трупата му да офейка с парите, събрани от публиката. Андре-Луи, без да си прави илюзии за истинската цел на Панталоне, охотно се съгласи, понеже това го предпазваше от случайно сблъскване с някой познат, който можеше да бъде в Гишен.

Представлението не беше внушаващо в никакво отношение, а публиката малко и не проявяваше интерес. На пейките, наредени в предната половина на пазарището, имаше някакви си двадесет и седем души: единадесет по двадесет су на глава и шестнадесет по дванадесет су. Зад тях стоеше права пъстра купчинка от тридесетина други по шест су на човек. Така общата сума на приходите възлизаше на два луидора, десет ливри и две су. След като мосьо Бине платеше наем за пазарището, осветлението и разноските на трупата си в хана за неделния ден, надали щеше да остане много за заплатите на актьорите му. Поради това нямаше нищо чудно, че добродушието на мосьо Бине бе малко по-сдържано тази вечер.

— И какво мислите вие за това? — попита той Андре-Луи, когато се връщаха в хана след представлението.

— Възможно е, че би могло да бъде и по-лошо, но по-скоро не би могло — каза той.

Изумен до немай-къде, мосьо Бине се спря сред улицата и се обърна да го погледне.

— Как! — рече той. — Да ме вземат дяволите! Но вие сте много откровен.

— Не е популярна форма за правене услуги между глупци, знам.

— Добре де, аз не съм глупец — каза Бине.

— Точно затова съм откровен. Правя ви комплимент, като предполагам, че сте схватлив, мосьо Бине.

— Смятате, а? — подхвърли мосьо Бине. — А кой, по дяволите, сте вие, та предполагате каквото и да било? Вашите предположения са нахални, господине — След тези думи той потъна в мълчание и се зае с безрадостната задача да прави наум сметките си.

Но половин час по-късно, на вечеря, подхвана тази тема пак.

— Най-новият ни член, този превъзходен мосьо Парвисимус — заяви той, — има дързостта да ми каже, че било възможно комедията ни да бъде и по-лоша, но вероятно не би могла да бъде — И той изду огромните си кръгли бузи, за да избухне в смях по адрес на този глупав критик.

— Това е лошо — каза мургавият и язвителен Полишинел. Беше мрачен като Радамант[2], произнасящ присъда. — Това е лошо. Но безкрайно по-лошо е, че и публиката има дързостта да бъде на същото мнение.

— Куп неуки дръвници — подхвърли с подигравка Леандър и тръсна хубавата си глава.

— Грешиш — намеси се Арлекин. — Ти си бил роден за любов, а не за критикуване.

Леандър (ограничен човек, както вече сте схванали) изгледа презрително дребничкия Арлекин.

— А ти, за какво си бил роден ти? — полюбопитствува той.

— Никой не знае за какво — открито си призна Арлекин. — Нито пък защо. Така е с мнозина от нас, драги, можеш да ми вярваш.

— Но защо… — обърна се към него мосьо Бине и с това развали назряващата чудесна кавга — защо казваш, че Леандър греши?

— Общо взето, защото той винаги греши. В частност, защото по моя преценка публиката на Гишен е твърде претенциозна за „Безсърдечният баща“.

— По-сполучливо щеше да е — намеси се Андре-Луи, който бе станал причина за този спор, — ако бяхте казали, че „Безсърдечният баща“ е твърде непретенциозен за гишенската публика.

— Че каква е разликата? — попита Леандър.

— Не съм искал да кажа, че има разлика. Аз само намекнах, че това е по-сполучлив начин да се обясни фактът.

— Господинът се мъчи да остроумничи — подигра го Бине.

— Защо по-сполучлив? — поиска да знае Арлекин.

— Защото е по-лесно постижимо „Безсърдечният баща“ да задоволи претенциозността на гишенската публика, отколкото гишенската публика да се задоволи с непретенциозността на „Безсърдечният баща“.

— Чакайте да го разбера — изстена Полишинел и стисна главата си с двете ръце.

Но от другия край на масата Андре-Луи бе нападнат от Климен, която седеше между Коломбина и Мадам.

— Вие бихте променили комедията, така ли, мосьо Парвисимус? — извика тя.

Той се обърна да отбие злобното й предизвикателство.

— Аз бих предложил тя да бъде променена — поправи я той, като наклони глава.

— А как бихте я променили, мосьо?

— Аз ли? Бих я подобрил.

— Е да, разбира се! — Тя говореше със сладък сарказъм. — И как бихте го направили?

— Да, кажете ни това! — изрева мосьо Бине и добави: — Моля, тишина, господа и дами. Тишина, господин Парвисимус ще говори.

Андре-Луи погледна бащата, сетне дъщерята и се усмихна.

— Дявол да го вземе! — каза той. — Аз съм нападнат от две страни. Голям късмет ще е, ако си отърва живота. Ами тогава, щом сте ме притиснали до стената, ще ви кажа какво бих направил. Бих се върнал към оригинала и бих заел повечко от него.

— Оригинала ли? — попита мосьо Бине, авторът.

— Той се казва, ако не се лъжа „Мосьо дьо Пурсоняк“ и е написан от Молиер.

Някой се изкиска, но този някой не беше мосьо Бине. Той бе уязвен до дъното на душата и погледът на малките му очички издаваше факта, че добродушната му външност крие в себе си всичко друго освен добра душа.

— Вие ме обвинявате в плагиатство — каза той най-после, — в това, че съм крал идеите на Молиер.

— Разбира се, винаги съществува и другата възможност — невъзмутимо възрази Андре-Луи, — два велики ума да работят в една и съща насока.

Мосьо Бине за миг внимателно огледа лицето на младежа. То му се видя любезно и неразгадаемо и той реши да постави младежа натясно.

— В такъв случай вие не искате да кажете, че съм крал от Молиер?

— Аз ви съветвам да го направите, мосьо — гласеше объркващият отговор.

Мосьо Бине се възмути.

— Вие ме съветвате да го направя! Съветвате мен, Антоан Бине, да стана крадец, на тази възраст!

— Това е скандално! — каза с негодувание мадмоазел.

— „Скандално“ е правилната дума. Благодаря ти за нея, скъпа. Приемам казаното от вас точно, както се изразихте. Вие седите на моята трапеза, имате честта да бъдете включен в моята трупа и проявявате безочливостта направо в очите да ме съветвате да стана крадец, най-лошият вид крадец, какъвто може човек да си представи, крадец на духовни ценности, крадец на идеи! Това е непоносимо, прекалено! Боя се, че много съм се излъгал във вас, мосьо, също както и вие май сте се излъгали в мен. Не съм мошеник, за какъвто сте ме взели, господине, и не желая да държа в трупата си човек, който се осмелява да ми предложи да стана мошеник. Скандално!

Беше много ядосан. Гласът му ехтеше в малката стая, а актьорите седяха безмълвни и малко уплашени, с очи, устремени към Андре-Луи, единственият, който ни най-малко не се трогна от този изблик на добродетелно възмущение.

— Давате ли си сметка, мосьо — заговори той много тихо, — че оскърбявате паметта на един бележит покойник?

— Какво? — рече Бине.

Андре-Луи доразви софистичните си доводи:

— Вие оскърбявате паметта на Молиер, най-голямото украшение на нашата сцена, едно от най-големите украшения на нашия народ, когато заявявате, че имало нещо подло в онова, което той никога не се е колебал да прави, което никой велик писател още не се е колебал да прави. Нима можете да предположите, че Молиер си е давал някога особен труд да бъде оригинален по въпроса за идеите? Нима можете да предположите, че историите, които разказва в пиесите си, не са били никога разказани преди? Той ги е подбирал, както вие много добре знаете, макар, изглежда, и да сте забравили това в момента, той ги е подбирал, много от тях, от италианските автори, които на свой ред са ги взимали бог знае откъде. Молиер е взимал тези стари истории и ги е преразказвал на свой собствен език. Точно това е, каквото ви препоръчвам да направите и вие. Вашата трупа е трупа на импровизатори. Вие изграждате диалога в процеса на самата игра, което е доста повече, отколкото се е опитал да направи някога Молиер. Бихте могли, ако предпочитате, да се обърнете направо към Бокачо[3] или Сакети[4]. Но дори и в този случай няма да сте сигурен, че сте стигнали до първоизточниците.

След това победата на Андре-Луи бе пълна. Виждате какви заложби за водене на дебати останаха неизползувани у него, колко сръчен е бил в изкуството да изкара бялото черно. Това направи впечатление на трупата, а най-много на мосьо Бине, който се видя подсигурен със съкрушителен аргумент против онези, които биха се опитали в бъдеще да го обвинят в безсрамните плагиатства, които без съмнение вършеше. Той отстъпи от първоначалната си позиция с възможно най-малка загуба на авторитет.

— И така, вие мислите — заговори Бине след продължителен изблик на одобрение, — вие смятате, че нашата история за „Безсърдечният баща“ би могла да се обогати със заемки от „Мосьо дьо Пурсоняк“, с която, като си помисля, признавам, че може да има известни леки прилики?

— Смятам, положително смятам… винаги при условието, че ще ги направите разумно. Животът се е променил от времето на Молиер.

Като последица от всичко това Бине скоро си тръгна и взе Андре-Луи със себе си. Двамата седяха до късно тази нощ и почти не се разделиха цялата неделя сутрин.

След обеда мосьо Бине прочете на събралата се трупа поправения и разработен план на „Безсърдечният баща“, който той, вслушал се в съвета на мосьо Парвисимус, бил положил големи усилия да приготви. В трупата имаше малко съмнения по отношение на истинското авторство, още преди Бине да започне да чете, и съвсем никакви, след като го прочете. Имаше замах, нарастващ интерес в тази история и нещо повече — тези от тях, които познаваха Молиер, схващаха, че новият план не се е доближил повече до оригинала, напротив, той се е отдалечил от него. Молиеровата роля — главното действуващо лице — се беше смалила и станала съвсем незначителна за голямо възмущение на Полишинел, който я играеше. Но всички други бяха добили по-голяма тежест и станали по-важни, с изключение на Леандър, който оставаше както преди. Двете главни роли сега бяха Скарамуш в лицето на интриганта Сбригандини[5] и бащата Панталоне. Имаше и комична роля за Родомонт, като гръмогласен побойник, нает от Полишинел, за да насече Леандър на късове. А като се вземаше предвид важността на Скарамуш, пиесата бе прекръстена сега на „Фигаро-Скарамуш“.

Последното стана не без значително противопоставяне от страна на мосьо Бине. Обаче неумолимият му сътрудник, който бе всъщност истинският автор и се ползуваше безсрамно, но в края на краищата практично от големите си познания в областта на литературата, успя да му се наложи.

— Трябва да вървите в крак с времената, мосьо. В Париж Бомарше е на мода. „Фигаро“ е известен днес по целия свят. Да вземем назаем малко от неговата слава. Това ще привлече публиката. Тя ще дойде да види половин „Фигаро“, макар че не би дошла да види и десет „Безсърдечни бащи“. Затова да сложим мантията на Фигаро върху нечии плещи и да го оповестим в заглавието.

— Но понеже аз съм главата на трупата… — подхвана нерешително мосьо Бине.

— Ако предпочитате да не виждате интересите си, скоро ще бъдете труп без глава. А каква ще е ползата? Могат ли рамената на Панталоне да се наметнат с мантията на фигаро? Вие се смеете. Разбира се, че се смеете. Тази приумица е направо глупава. Лицето, което подхожда за мантията на Фигаро, е Скарамуш, родният брат близнак на Фигаро.

Тиранизиран по този начин, тиранинът Бине отстъпи, като се утеши с размишлението, че ако изобщо разбира нещо от театър, за петнадесет ливри на месец се е сдобил с нещо, което ще му носи по петнадесет луидора.

Начинът, по който трупата прие новия план, потвърди тази негова мисъл, ако изключим Полишинел, който, ядосан, че е загубил половината си роля поради промените, заяви, че новият сценарий бил плитък.

— А! Ти наричаш моята работа плитка, така ли? — подхвърли му заядливо мосьо Бине.

— Твоята работа? — каза Полишинел и добави иронично: — Ах, пардон. Не бях разбрал, че авторът си ти.

— Тогава разбери го сега.

— Нещо много се сдуши с мосьо Парвисимус покрай това авторство — продължи Полишинел с дръзка многозначителност.

— Дори да е било така. Какво искаш да кажеш?

— Че си го взел да ти подрязва перата за писане, разбира се.

— Аз ще ти подрежа ушите, ако не се държиш прилично — избухна вбесеният Бине.

Полишинел бавно се изправи и се протегна.

— Бога ми, ако Панталоне ще играе Родомонт, мисля, че ще те напусна — каза Полишинел. — Той не е забавен в тази роля — И наперено излезе, преди мосьо Бине да се съвземе и да може да заговори.

Бележки

[1] Фльори (Абрахам Жозеф Бенар, 1750–1822) — известен актьор в Комеди Франсез.

[2] Радамант (гръцка митология) — един от съдиите на умрелите; строг, справедлив съдия.

[3] Бокачо, Джовани (1313–1357) — итал. писател-хуманист; в своя „Декамерон“ изобличава лицемерието на църковниците, осмива средновековния аскетизъм и обрисува човека на новата градска култура.

[4] Сакети, Франко (1330–1400) — итал. писател; „Триста новели“ има антифеодално и антиклерикално съдържание.

[5] Сбригандини — хитър слуга-интригант в комедията на Молиер „Мосьо дьо Пурсоняк“.