Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скарамуш
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scaramouche, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 28 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (24 май 2004 г.)
Допълнителна корекция
dd (2021 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Рафаел Сабатини СКАРАМУШ

РОМАН

Преведе от английски СИДЕР ФЛОРИН

Библиотечно оформление СТЕФАН ГРУЕВ

Художник РУМЕН СКОРЧЕВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

АНГЛИЙСКА. ВТОРО ИЗДАНИЕ. 1980

ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 23. УСЛОВНО ИЗДАТЕЛСКИ КОЛИ 22,33. ЦЕНА 1,87 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“. СОФИЯ. БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 1-а ДП „ТОДОР ДИМИТРОВ“, БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ 3“

 

Rafael Sabatini

SCARAMOUCHE

Grosset & Dunlop

New York, 1923

История

  1. — Корекция
  2. — Преместване на бележките под линия в текста
  3. — Допълнителна корекция от dd

VII
Шпагоубийците

След като отсъствува доста повече от седмица, господин маркизът дьо Ла Тур д’Азир се завърна на мястото си на Cote Droit[1] в Събранието. По-правилно би трябвало по това време да говорим за него вече като „бившият маркиз дьо Ла Тур д’Азир“, понеже беше септември 1790 година, два месеца след приемането (по предложение на този праволинеен бретонски изравнител на социалните различия Льо Шапелие) на декрета, че благородничеството не ще бъде занапред наследствено, също както и позорът; че също както клеймото на бесилото не бива да безчести възможно достойните потомци на човек, осъден за зло, така и гербът, разгласяващ някое постижение, не бива да прославя възможно недостойните потомци на човек, доказал добрите си качества. И така приетият декрет бе унищожил наследственото благородничество и изпрати семейните гербове на бунището, отрупано с неща, които нямаше вече да се търпят от едно просветно поколение философи. Господин конт дьо Лафанет, който се изказа за това предложение, напусна Събранието като прост мосьо Мотие, великият трибун конт дьо Мирабо стана обикновен мосьо Рикети, а господин маркиз дьо Ла Тур д’Азир — само прост мосьо Лезарк. Това нещо бе сторено в един от пристъпите на екзалтация, предизвикан от наближаването на великото Национално празненство на Елисейските полета, и без съмнение тези, които го бяха одобрили, жестоко се каеха още на другия ден. Така, макар и да беше вече закон, никой още не си даваше труд да наложи спазването му.

Това обаче е само между другото. Времето, както казах, беше септември, денят беше мрачен и дъжделив и малко от влагата и мрака му като че ли бяха проникнали в дългата зала на Манежа, където на своите осем реда зелени пейки, наредени амфитеатрално в елипса около пространството, познато под името „Пистата“, седяха към осем-деветстотин представители на трите съсловия, от които се състоеше народът. Въпросът, разглеждан от създателите на конституцията, беше — дали съвещателното тяло, което ще наследи Конституционното събрание, трябва да съгласува работата си с краля, дали трябва да се събира периодично, или да бъде постоянно, дали трябва да се състои от две камари, или от една.

Абат Мори, син на обущар и поради това, в тези дни на антитези, главен оратор на дясната партия — „Черните“, както бяха известни лицата, които водеха безнадеждните сражения на привилегированите класи, говореше от трибуната. Говореше в защита на двукамарната система по английски образец. Речта му, ако не се отличаваше с нищо друго, беше най-малкото по-дълга и по-прозаична от неговите одежди; доводите му приемаха все повече формата на проповед, трибуната на Националното събрание все повече и повече се превръщаше в амвон, обаче членовете, напротив, все по-малко и по-малко напомняха богомолци. Непрекъснатият поток от помпозно многословие започваше да ги дразни и четиримата квестори с черни атлазени панталони и грижливо напудрени глави, с огърлието — знак на длъжността им — на гърдите, с позлатена шпага на хълбока, напразно обикаляха Пистата, пляскаха с ръце и съскаха:

— Silence! En place![2]

Също така напразно звънеше от време на време със звънчето си председателят, седнал на покритата със зелено маса срещу трибуната. Абат Мори бе говорил твърде дълго и от доста време не успяваше да привлече вниманието на членовете. Съзнал това най-после, той млъкна и бръмченето на гласовете стана всеобщо. И сетне изведнъж стихна. Настъпи очакваното мълчание, всички заобръщаха глави, заизвиваха вратове. Дори групичката секретари около кръглата маса под издигнатия подиум на председателя се изтръгна от обичайната си апатия, за да разгледа младия мъж, който се качваше на трибуната на Събранието за първи път.

— Мосьо Андре-Луи Моро, подгласник, заел мястото на починалия Еманюел Лагрон като представител на Ансени в департамента Лоара.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир се отърси от обзелата го унила разсеяност. Приемникът на представителя, когото беше убил, трябваше, така или иначе, да бъде предмет на мрачния му интерес. Можете да си представите колко се изостри този интерес, когато чу името му и когато вдигна поглед и позна в този Андре-Луи Моро същия млад негодник, който непрекъснато му се изправяше на пътя, непрекъснато упражняваше подмолно, зловещо влияние против него, което го караше да съжалява, че му бе пощадил живота преди две години в Гаврийак. Фактът, че той така бе заел място на Лагрон, изглеждаше на мосьо дьо Ла Тур д’Азир твърде много, за да бъде обикновено съвпадение — то беше направо предизвикателство.

Бившият благородник изгледа младия мъж по-скоро с учудване, отколкото с яд, и както го гледаше, усети да го обхваща някаква смътна тревога, почти предчувствие.

От първия още миг появата на този човек, която той възприе от само себе си като предизвикателство, се превърна в най-недвусмислена демонстрация.

— Аз се явявам пред вас — заговори Андре-Луи — да запълня като подгласник мястото на представител, който е бил заклан преди около три седмици.

Това бе предизвикателно въведение, което незабавно изтръгна вик на възмущение от страна на „Черните“. Андре-Луи се спря и ги загледа с лека усмивка — такъв самоуверен млад мъж!

— Господата от десницата като че ли не харесват думите ми, господин председателю. Но в това няма нищо чудно. Господата от десницата, както е всеизвестно, не обичат истината.

Този път се вдигна врява. Членовете на левицата ревяха от смях, членовете на десницата сипеха закани. Квесторите продължиха да обикалят, но сега с по-бърза стъпка от обикновената, и напразно призоваваха към тишина.

Председателят зазвъня със звънеца.

Над общата шумотевица прозвуча гласът на Ла Тур д’Азир, който се беше полуизправил от мястото си:

— Шут! Това тука не е театър!

— Не, мосьо, това тука започва да се превръща в ловище на жадни за кръв фехтувачи — отговори Андре-Луи и врявата се разрасна още повече.

Подгласникът на представителя се огледа и зачака. Близо до себе си забеляза насърчителната усмивка на Льо Шапелие и тихата одобрителна усмивка на Керсен, друг познат представител от Бретан. Малко по-нататък видя голямата глава на Мирабо, отметната назад, и големите му очи, загледани в него изпод навъсените вежди в някаква почуда, а отвъд, сред цялото това раздвижено море от лица, бледия жълтеникав лик на Робеспиер, този адвокат от Арас, или „дьо“ Робеспиер, както дребничкият сноб се наричаше сега, присвоил си благородническата частица като прерогатив на човек с неговите заслуги в съветите на страната. Вдигнал във въздуха чипия си нос, навел на една страна грижливо накъдрената си глава, депутатът от Арас внимателно наблюдаваше Андре-Луи. Очилата с рогови рамки, които използуваше при четене, бяха вдигнати на бледото чело и той разглеждаше оратора през насочен към него лорнет, а тънките му устни бяха разтегнати в онази тигрова усмивка, която по-после щеше да стане така прочута и да всява такъв страх.

Постепенно врявата заглъхна дотолкова, че най-сетне можеше да се чуе гласът на председателя. Навел се напред, той тежко се обърна към младия мъж на трибуната:

— Мосьо, ако желаете да бъдете изслушан, позволете ми да ви помоля да не бъдете предизвикателен в езика си — А след това се обърна към другите: — Месьо, ако желаете да продължим, моля ви да сдържате своите чувства, докато подгласникът народен представител завърши изложението си.

— Ще се постарая да се подчиня, господин председателю, и ще пренебрегна провокирането на господата от десницата. Ако няколкото думи, изречени от мен досега, са би ли предизвикателни, съжалявам. Обаче ми се налагаше да спомена бележития депутат, чието място тъй недостойно попълвам, и беше неизбежно да спомена събитието, което направи това необходимо. Представителят Лагрон бе човек с изключително благородна душа, безкористен, предан, ревностен, въодушевен от високата цел да изпълни дълга си спрямо своите избиратели и спрямо това Събрание. Той притежаваше качество, което противниците му наричаха „опасен дар на красноречие“.

Ла Тур д’Азир се сгърчи при тази добре позната фраза — негова собствена, — фразата, която бе използувал, за да обясни постъпката си спрямо Филип дьо Вилморен, фраза, която от време на време е била захвърляна в лицето му с такава отмъстителна заплаха.

И тогава ясният глас на духовития Казале, тази истинска рапира на партията на привилегированите, остро се вряза в мигновената пауза на оратора:

— Господин председателю — запита той с пределна сериозност, — дали подгласникът народен представител се е качил на трибуната, за да вземе участие в дебатите по състава на законодателните събрания, или за да произнесе надгробна реч за починалия представител Лагрон?

Този път „Черните“ се отдадоха на веселие, докато не ги прекъсна новият представител:

— Този смях е непристоен!

По този чисто френски начин той хвърли ръкавицата в лицето на привилегированите, решил, както виждате, да не се задоволява с полумерки, и кънтящият смях секна в същия миг, задавен от безмълвен бяс.

Андре-Луи продължи тържествено:

— Вие всички знаете как е умрял Лагрон. Да заговори човек изобщо за смъртта му, изисква смелост, да се смее човек при споменаването й, изисква нещо, което не ще се опитвам да окачествя. Ако аз споменах за кончината му, направих го, понеже собствената ми поява сред вас като че ли правеше споменаването й необходимо. На мен се пада да поема бремето, оставено от него. Не претендирам да притежавам силата, смелостта или мъдростта на Лагрон, обаче аз ще нося това бреме с всяка частица от силата, смелостта и мъдростта, доколкото ги притежавам. И вярвам (казвам го заради онези, които биха се опитали да го направят), че средствата, използувани, за да млъкне този красноречив глас, не ще бъдат използувани, за да млъкна и аз.

Чу се лек шепот на одобрение от левицата и сподавен презрителен смях от десницата.

— Родомонт! — извика му един глас.

Той погледна в тази посока, към групата дуелисти сред „Черните“ от другата страна на „Пистата“, и се усмихна. Беззвучно устните му отговориха:

— Не, друже, Скарамуш, коварният опасен Скарамуш, който по околни пътища достига целта си.

На глас той продължи:

— Господин председателю, има личности, които не искат да разберат, че целта, за която сме се събрали тук, е да изработим закони, с които Франция да може да се управлява справедливо, с които Франция да може да се измъкне от блатото на несъстоятелността, в което има опасност да затъне. Защото някои като че ли искат не закони, а кръв; аз най-сериозно ги предупреждавам, че накрая тази кръв ще задави самите тях, ако не се поучат, ако не се откажат навреме от насилието и не дадат преднина на разума.

И пак тази фраза събуди някакъв спомен в главата на Ла Тур д’Азир. Той се обърна сред избухналата отново врява към братовчед си Шабрийан, който седеше до него:

— Какъв дързък мошеник е това копеле от Гаврийак!

— Нека се изприказва. Смятам, че няма да го чуем повече след утрешния ден. Остави тази работа на мен.

Ла Тур едва ли би могъл да обясни защо, но се отпусна на мястото си с чувство на облекчение. Беше си повтарял, че се е изправил пред въпрос, който изисква от него да действува, предизвикателство, на което трябва да отговори. Но въпреки яростта си изпитваше страшно нежелание. Този младеж умееше, както му се струваше, да му напомня по твърде неприятен начин за младия абат, когото беше убил в градината зад „Бретон Арме“ в Гаврийак. Не че смъртта на Филип дьо Вилморен тежеше много на съвестта на мосьо Ла Тур д’Азир. Той смяташе, че постъпката му е била напълно оправдана. Работата беше там, че цялата случка, както я съживяваше паметта му, представляваше неприятна картина: това обезумяло момче, коленичило над кървящия труп на обичния си приятел, което, кажи-речи, се молеше да бъде убито заедно с него и наричаше маркиза убиец и страхливец, за да го подбуди.

Междувременно подгласникът-представител изостави темата за смъртта на Лагрон, върна се към дневния ред и заговори за разисквания въпрос. Той не допринесе нищо ценно към разискванията, не предложи нищо определено. Речта му по въпроса бе твърде кратка, понеже бе само повод, а не цел за излизането му на трибуната.

Когато по-късно напускаше залата в края на заседанието заедно с Льо Шапелие, Андре-Луи се видя плътно заграден от депутати като от телохранители. Повечето бяха бретонци и целяха да го запазят от предизвикателства, които собствените му предизвикателни думи пред Събранието неизбежно щяха да докарат на главата му. За миг с него се изравни масивната фигура на Мирабо.

— Моите поздравления, мосьо Моро — каза великият мъж. — Вие се представихте много добре. Без съмнение те ще искат кръвта ви. Но бъдете благоразумен, мосьо, ако мога да си позволя да ви посъветвам, и не се оставяйте да ви подлъже някакво мнимо донкихотство. Не обръщайте внимание на предизвикателствата им. Сам аз постъпвам така. Всеки, който ме кани на дуел, влиза в списъка ми. Вече са станали петдесетина и в списъка ще си останат. Отказвайте им онова, което им прави удоволствие да наричат удовлетворение, и всичко ще е наред — Андре-Луи въздъхна и се усмихна. — Това иска смелост — завърши лицемерът.

— Разбира се. Но вие като че ли я имате в излишък.

— Надали достатъчно. Но ще се държа колкото мога.

Бяха минали през преддверието и макар то да беше пълно с „Черни“, които с нетърпение чакаха младия мъж, тъй недвусмислено оскърбил ги от трибуната, охраната на Андре-Луи не позволи никой от тях да се доближи до него.

Когато излязоха на открито под голямата тента, опъната пред входа, за да могат каляските да стигат до самата врата под прикритие, тези, които бяха пред него, се пръснаха малко и за един миг, когато стигна предния край на тентата, Андре-Луи остана незащитен отпред. Навън валеше силен дъжд и превръщаше пръстта в гъста кал; Андре-Луи с неотстъпно следващия го Льо Шапелие се поспря и подвоуми дали да излезе на пороя.

Дебнещият Шабрийан забеляза удобния случай и като поотби настрана, което го накара да излезе за миг на дъжда, се озова лице с лице срещу прекалено дръзкия бретонец. Грубо, безочливо той блъсна Андре-Луи назад, сякаш за да си отвори място под тентата.

Нито за една секунда Андре-Луи не си правеше илюзии за предумисъла му, както и тези, които бяха около него и които направиха закъснял и безрезултатен опит да го заградят. Андре-Луи беше жестоко разочарован. Не беше Шабрийан този, когото очакваше. Разочарование се изписа на лицето му и бе взето за нещо съвсем друго от арогантния шевалие.

Но щом Шабрийан бе човекът, отреден да се справи с него, Андре-Луи щеше да направи всичко, каквото можеше:

— Струва ми се, че ме блъскате, мосьо — каза той много учтиво и тласна мосьо дьо Шабрийан с лакътя и рамото си обратно на дъжда.

— Искам да се подслоня, мосьо — отвърна свадливо Шабрийан.

— Можете да се подслоните и без да ме настъпвате по краката. Мразя да ме настъпва някой по краката. Краката ми са много нежни. Може да не сте го знаели, мосьо. Не говорете повече, моля!

— Че аз не съм говорил, простак такъв! — възкликна Шевалие, леко смутен.

— Не сте ли? Аз пък мислех, че се каните да се извините.

— Да се извиня? — Шабрийан се изсмя. — На вас! Знаете ли, че ме разсмивате? — Той влезе под тентата за втори път и пак пред всички грубо блъсна Андре-Луи назад.

— Ау! — възкликна Андре-Луи с гримаса. — Заболя ме, мосьо. Казах ви да не се блъскате в мен — Той издигна глас така, че да го чуят всички и пак изтласка мосьо до Шабрийан на дъжда.

Въпреки крехкия му вид, непрекъснатото всекидневно фехтуване беше направило ръцете на Андре-Луи железни. А беше вложил в тласъка и цялата си тежест. Нападателят му залитна няколко крачки назад, след това токът му се закачи за една греда, оставена на земята сутринта от работници, и той изведнъж седна в калта.

Всички, които видяха как падна наконтеният господин, зареваха от смях. Шабрийан се изправи, изпръскан с кал, вбесен, и в този свой бяс се нахвърли върху Андре-Луи.

Андре-Луи го беше направил за присмех — нещо съвсем непростимо.

— Ще ми дадете удовлетворение! — пропелтечи той. — Ще ви убия за това!

Пламналото му лице беше на педя от лицето на Андре-Луи. Андре-Луи се изсмя. В настъпилата тишина всички чуха изсмиването и думите му после:

— О, това ли искате вие? Че защо не го казахте по-рано? Щяхте да ми спестите труда да ви повалям. Аз смятах, че господата от вашата професия винаги вършат тези неща вежливо, почтено, с известно достойнство. Ако бяхте постъпили така, можехте да си запазите панталоните.

— Кога ще уредим този въпрос? — тросна се Шабрийан, посинял от неудържима ярост.

— Когато пожелаете, мосьо. Оставям на вас да кажете кога ще ви е удобно да ме убиете. Мисля, че изразихте точно това намерение, нали? — Андре-Луи бе самата любезност.

— Утре сутрин в Булонския лес[3]. Предполагам, ще доведете някой приятел…

— Разбира се, мосьо. Утре сутрин в такъв случай. Надявам се, времето ще бъде хубаво. Ненавиждам дъжда.

Шабрийан го гледаше почти с изумление. Андре-Луи приятно се усмихна.

— Да не ви задържам повече, мосьо. Смятам, че сме се разбрали. Аз ще бъда в леса в девет часа утре сутрин.

— Това е много късно за мен, мосьо.

— Всяко друго време би било много рано за мен. Не обичам да нарушавам навиците си. В девет часа или няма да се срещнем изобщо; както желаете.

— Но в девет часа трябва да бъда в Събранието за предобедното заседание.

— Боя се, мосьо, че ще трябва първо да ме убиете, а аз страдам от предубеждение, поради което не искам да бъда убит преди девет часа.

Всичко това преобръщаше наопаки обикновената процедура и беше твърде много за гордостта на мосьо дьо Шабрийан. Един селски депутат си позволяваше да му говори със съвсем същия тон на злобна подигравка, с какъвто неговата класа се обръщаше към жертвите си от Третото съсловие. И за да изостри още повече раздразнението му, Андре-Луи — актьорът, вечният Скарамуш — извади кутийката си с енфие и я протегна с нетрепваща ръка на Льо Шапелие, преди да смръкне сам той.

Изглежда, на Шабрийан, след всичко понесено, нямаше да му позволят дори да се оттегли с чест.

— Добре, мосьо — каза той. — В такъв случай в девет часа и ще видим дали ще говорите толкова наперено след това.

С тези думи той ядно си тръгна сред насмешките на провинциалните представители. И ядът му растеше все повече и повече по цялата Рю Дофин, защото хлапетата се смееха на калта, която се стичаше от атлазените му панталони и полите на елегантната раирана дреха.

Но макар външно членовете на Третото съсловие да му се присмиваха, вътрешно трепереха от страх и възмущение. Това бе твърде много. Лагрон убит от едного от тези дуелисти, а сега приемникът му предизвикан и застрашен да бъде убит от друг още на първия ден, когато се е явил да заеме мястото на покойния. Неколцина дойдоха да се молят на Андре-Луи да не отива в Булонския лес, да не обръща внимание на предизвикателството и на цялата тази работа, която била само преднамерен опит да го премахнат от пътя. Андре-Луи ги изслуша сериозно, поклати мрачно глава и най-после обеща да си помисли.

Той беше пак на мястото си на следобедното заседание, сякаш нищо не се беше случило.

Но на другата сутрин, когато Събранието започна работа, мястото му бе празно, празно бе и мястото на мосьо дьо Шабрийан. Униние и негодувание владееха сред членовете на Третото съсловие и внасяха по-хаплива от друг път нотка в дебатите им. Те не одобряваха припряността на новия си другар. Някои открито го осъждаха в липса на благоразумие. Само малцина, и то единствено от групичката, с която Льо Шапелие бе споделил тайната, вярваха, че изобщо ще го видят някога пак.

Ето защо всички бяха и смаяни, и облекчени, когато няколко минути след десет го видяха да влиза спокоен, сдържан, любезно усмихнат и да се запътва към мястото си. Ораторът, който стоеше на трибуната в този миг (член на привилегированите класи), се пресече и се вторачи в него, объркан от изумление. Тогава, за да задоволи удивлението на двете половини на Събранието, отнякъде се чу глас, който с презрение обясни това явление:

— Не са се били. Моро се е измъкнал в последния момент.

„Трябва да е така“ — помислиха си всички; мистификацията бе разпръсната и всички отново насядаха. Но сега, след като стигна до мястото си и след като чу гласа, дал това обяснение за всеобщо удовлетворение, Андре-Луи се поспря преди да седне. Чувствуваше се задължен да разкрие истината.

— Господин председателю, моля да бъда извинен за закъснението — От това нямаше никаква нужда. То беше чисто театралничене, без каквото един Скарамуш по рождение не можеше да мине. — Бях задържан от неотложна среща. Поднасям ви също и извиненията на мосьо дьо Шабрийан. За съжаление той не ще може вече никога да присъствува в Събранието.

Мълчанието бе гробовно. Андре-Луи си седна.

Бележки

[1] Cote Droit (фр.) — „десницата“, представителите на Първото и Второто съсловие в Учредителното събрание.

[2] Silence! En place! (фр.) — Тишина! По местата!

[3] Булонският лес — на времето гора в околностите на Париж, сега парк в самия град.