Рафаел Сабатини
Скарамуш (9)

IX
Последиците

Здрачаваше се, когато на следния ден завръщащият се Андре-Луи наближи Гаврийак. Понеже можеше да си представи каква шумотевица ще се вдигне за апостола на революцията, който призовал нантските жители на оръжие, искаше му се, доколкото е възможно, да укрие факта, че е бил в този крайморски град. Затова направи голяма обиколка, прекоси реката при Брюз, а после още веднъж при Шаван, за да приближи Гаврийак от север и създаде впечатлението, че се връща от Рен, където, както се знаеше, бе отишъл преди два дена.

На миля, миля и нещо от селото той зърна за първи път в гаснещата светлина човешка фигура на кон, която бавно идваше към него. Но й обърна повече внимание едва когато се доближиха на няколко разкрача един от друг и забеляза тази загърната с плащ фигура да се навежда напред и да се взира в него. И тогава почти в същия миг чу да му се обажда женски глас:

— Това си ти, Андре… най-после!

Андре-Луи дръпна поводите, леко изненадан, и бе посрещнат от втори, нетърпеливо, тревожно зададен въпрос:

— Къде си бил?

— Къде съм бил, братовчедке Алин? Ами… обикалях света.

— Аз се разхождам по този път и те чакам още от обед — Тя говореше, задъхана от бързане да му обясни. — Тази сутрин един конен отряд стража пристигна изневиделица от Рен да търси теб. Те обърнаха наопаки замъка и селото и най-после откриха, че трябва да се върнеш с кон, нает от „Бретон Арме“. Тогава се настаниха в хана да те чакат. Цял следобед съм пазила тука да те предупредя, та да не се хванеш в този капан.

— Скъпа Алин! Толкова много да се загрижиш и тревожиш заради мен!

— Остави това. То не е важно.

— Наопаки, то е най-важната част от всичко, което ми каза. Останалото не е важно.

— Не ти ли е ясно, че са дошли да те задържат? — попита го тя с нарастваща припряност. — Търсят те за подстрекаване към размирици и имат заповед за задържане от мосьо дьо Ледигиер.

— Подстрекаване към размирици? — повтори той и си помисли за случилото се в Нант. Не беше възможно да са научили за това в Рен и предприели стъпки в такъв кратък срок.

— Да, подстрекаване към размирици. Подстрекаването с тази твоя злобна реч в Рен в сряда.

— О, това ли! — отдъхна си той. — Пфу! — Нотката на облекчение би могла да й подскаже, ако беше по-внимателна, че трябва да го е страх от последиците на по-злостна постъпка, извършена по-после. — Че то не беше нищо!

— Нищо ли?

— Готов съм да допусна, че истинските намерения на тези господа от отряда не са били правилно разбрани. Най-вероятно те са дошли да ми поблагодарят от името на мосьо дьо Ледигиер. Аз възпрях хората, когато те се канеха да изгорят палатата и самия него вътре в нея.

— След като първо си ги насъскал да го направят. Предполагам, че те е дострашало от това, което си сторил. Ти си отстъпил в последния миг. Но си казал за мосьо дьо Ледигиер (ако са ни го предали правилно) неща, които той никога не ще прости.

— Разбирам — рече Андре-Луи и се замисли.

Но мадмоазел дьо Керкадиу бе вече обмислила всичко необходимо и будният й млад ум беше решил всичко, което трябваше да се извърши.

— Не бива да влизаш в Гаврийак — каза му тя, — трябва да слезеш от коня си и да ме оставиш да го взема. Аз ще го прибера в обора на замъка тази вечер. А по някое време утре преди обед, когато вече ще си доста далеч, ще го върна в „Бретон Арме“.

— О, но това не е възможно!

— Не е възможно ли? Защо?

— По няколко причини. Една от тях е, че не си помислила какво ще стане с тебе, ако направиш такова нещо.

— С мен ли? Смяташ ли, че ме е страх от тази банда простаци, изпратени от мосьо дьо Ледигиер? Аз не съм извършила никакво подстрекателство към размирици.

— Но е почти също толкова лошо да подпомогнеш някого, който е търсен за това престъпление. Такъв е законът.

— Какво ме интересува законът! Нима си представяш, че пазителите на закона ще се осмелят да ме закачат?

— Разбира се, има и това. Тебе те закриля една от неправдите, от които аз се оплаках в Рен. Бях забравил.

— Оплаквай се от нея колкото си искаш, но в същото време извлечи и ползата от нея. Хайде, Андре, прави каквото ти казвам. Слез от коня — А след това, понеже той все още се колебаеше, протегна ръка и го хвана за рамото. Гласът й трептеше от настойчивост: — Андре, ти не си даваш сметка колко сериозно е твоето положение. Ако тези хора те вземат, почти сигурно е, че ще бъдеш обесен. Не го ли разбираш? Не бива да отиваш в Гаврийак. Трябва да избягаш още сега и да останеш в неизвестност, докато това нещо се позабрави. Наистина, докато чичо ми не пусне в ход връзките си, за да ти издействува прошка, трябва да се криеш.

— Това ще продължи много дълго тогава — забеляза Андре-Луи. — Мосьо дьо Керкадиу никога не е имал приятели между приближените на краля.

— Ами мосьо дьо Ла Тур д’Азир — напомни му тя за негово изумление.

— Този човек! — възкликна Андре и се изсмя. — Но нали против него повдигнах аз всъщност възмущението на хората в Рен! Трябваше да разбера, че не ти е била предадена цялата ми реч.

— Предадоха ми я цялата, и тази част наред с всичко друго.

— О! И въпреки това си се загрижила да спасиш мен, човека, който търси смъртта на бъдещия ти съпруг било чрез съд, било в ръцете на народа? Или може би, след като убийството на нещастния Филип разкри пред теб истинския му нрав, ти си променила становището си по въпроса дали да станеш маркиза дьо Ла Тур д’Азир?

— Много често проявяваш липса на способност да правиш логически изводи.

— Може би. Но едва ли до степента да си представя, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир ще помръдне някога и един пръст, за да направи, каквото предлагаш.

— В което както винаги грешиш. Той положително ще го направи, ако го помоля аз.

— Ако го помолиш ти? — В гласа му прозвуча безграничен ужас.

— Ами да. Виждаш ли, аз още не съм казала дали искам да стана маркиза дьо Ла Тур д’Азир. Все още обмислям. Това е положение, което има своите предимства. Едно от тях е, че осигурява пълно подчинение от страна на поклонника.

— Тъй, тъй. Виждам порочната логика на твоя ум. Ти, би могла дори да му кажеш: „Откажи ми това и аз ще ти откажа да стана твоя маркиза“. Би ли направила дори и това?

— В случай на нужда бих могла.

— А не виждаш ли какво би последвало в противния случай? Не виждаш ли, че би останала с вързани ръце и че би се показала безчестна, ако му откажеш след това? И мислиш ли, че аз бих се съгласил на нещо, което така да ти върже ръцете? Мислиш ли, че искам да те видя обречена, Алин?

Ръката й се отпусна от рамото му.

— Ах, ти си луд! — възкликна тя, загубила всякакво търпение.

— Възможно е. Но аз харесвам лудостта си. В нея има нещо вълнуващо, което липсва на благоразумие като твоето. С твое позволение, Алин, аз смятам да си продължа за Гаврийак.

— Андре, не бива! Това значи смърт за теб! — В тревогата тя накара коня си да отстъпи назад и го изви пряко пътя, за да не позволи на Андре да мине.

Нощта вече беше почти съвсем настъпила, но иззад куп носени от вятъра облаци изплува сърпът на луната и поразсея мрака.

— Хайде, Андре! — настоя пак девойката. — Бъди разумен! Направи каквото те моля. Виж, там зад тебе пристига някаква карета. Нека да не ни видят тука така заедно.

Той бързо взе решение. Не беше човек, движен от фалшив героизъм по отношение на смъртта, и съвсем не го привличаше бесилото, подготвяно му от мосьо дьо Ледигиер. Непосредствената задача, която си беше поставил, може би беше постигната. Беше накарал да се чуе — да закънти — гласът, който мосьо дьо Ла Тур д’Азир си представяше, че е накарал да млъкне. Но той още съвсем не беше свършил с живота.

— Алин, само при едно условие.

— А именно?

— Че ще ми се закълнеш никога да не потърсиш помощ за мен от мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

— Понеже настояваш, а време няма, съгласна съм. А сега ела с мен до страничния път. Тази карета се приближава.

Страничният път, за който тя спомена, се отделяше около триста крачки по-нататък към селото и водеше право нагоре, до самия замък. Мълком двамата препуснаха натам и заедно свиха в тази оградена от живи плетове тясна пътека. Когато навлязоха петдесетина крачки навътре, девойката го спря.

— Хайде! — заповяда тя.

Покорно той скочи от коня и й подаде поводите.

— Алин — каза Андре-Луи, — нямам думи, с които да ти благодаря.

— Не е необходимо — отговори тя.

— Но ще се надявам някой ден да ти се отплатя.

— И това не е необходимо. Можех ли да направя по-малко от това, което правя? Не искам да чуя, че са те обесили, Андре, нито иска да го чуе чичо ми, макар и да ти е много сърдит.

— Вярвам, че е така.

— И това няма защо да те изненадва. Ти беше негов делегат, негов представител. Чичо разчиташе на теб, а ти мина на страната на противниците. Той с право се възмущава, нарича те предател и се кълне, че никога вече не ще ти проговори. Но той не иска да те обесят, Андре.

— Тогава поне в това сме единодушни, защото и аз не искам.

— Ще те помиря с него. А сега… сбогом, Андре. Обади ми се, когато се видиш в безопасност.

Тя му протегна ръка, която изглеждаше призрачна в дрезгавата светлина. Андре я пое и поднесе до устните си.

— Бог да те благослови, Алин!

Девойката препусна, а той остана да стои, заслушан в заглъхващото в далечината топуркане на конските копита. Сетне бавно, със свити рамене и глава, оборена на гърдите, се върна обратно на главния път, като обмисляше накъде трябва да отиде. Изведнъж рязко се спря, понеже си спомни с ужас, че е почти съвсем без пари. В самия Бретан не познаваше надеждно скривалище, а докато оставаше там, не можеше да се отърве от надвисналата над него смъртна опасност. Но пък за да напусне тази провинция, и да я напусне толкова бързо, колкото му подсказваше предпазливостта, щяха да му трябват коне. А как щеше да си осигури коне, като нямаше никакви пари освен един-единствен луидор^[1] и няколко сребърни монети?

Имаше още и това, че беше много уморен. Беше спал много малко от вторник вечер, пък и тогава не бе спал много, а голяма част от времето беше прекарал на седлото — уморително нещо за човек, толкова малко навикнал на продължителна езда. Както беше изтощен, немислимо бе да отиде далече тази нощ. Навярно би могъл да стигне до Шаван. Но там трябва да вечеря и да спи, а после, утре, какво?

Да беше се сетил за това преди, може би Алин щеше да му помогне и да му даде назаем няколко луидора. Първият му подтик бе да се върне подире й към замъка. Но предпазливостта го накара да отхвърли това хрумване. Преди да стигне при нея, щеше да бъде видян от слуги и мълвата за присъствието му да тръгне от ухо на ухо.

Пред него нямаше друг избор: трябваше да отиде пеша до Шаван, да намери къде да преспи и да напусне селището, преди да се зазори. С това решение той се обърна с лице в посоката, от която беше дошъл. Но пак се спря. Шаван лежеше на пътя за Рен. Да поеме натам, значеше да се приближи още повече към опасността. Щеше да поеме пак на юг. В долния край на няколкото ливади от тази страна на селото имаше сал, с който можеше да се прехвърли оттатък реката. Така щеше да избегне селото, а като оставеше реката между себе си и непосредствената опасност, щеше да добие допълнително чувство на сигурност.

Черен път, който се отделяше на четвърт миля от тази страна на Гаврийак, водеше надолу към сала. По този път подир двадесетина минути пристигна Андре-Луи с влачещи се крака. Той отбягна къщурката на салджията, чийто прозорец светеше, и в тъмното се смъкна към сала с намерението, ако може, да премине реката сам. Напипа веригата, която държеше сала, и прокара пръсти по нея до мястото, където беше вързана. Тука за свой ужас намери катинар.

Андре се изправи в мрака и се изсмя без глас. Разбира се, трябвало е да го знае. Салът беше собственост на мосьо дьо Ла Тур д’Азир и нямаше никаква вероятност да остане незаключен, та разни бедняци да могат да го изиграят със сеньоралния му налог.

Като не виждаше друг възможен изход, той се върна при къщичката и почука на вратата. Когато тя се отвори. Андре-Луи се дръпна по-назад и настрана, извън лъча светлина, проточил се от стаята.

— Сала! — отсечено рече той.

Салджията, плещест нехранимайко, когото добре познаваше, се обърна настрана да вдигне фенера и излезе, послушен на заповедта. Когато прекрачи прага, той повдигна фенера така, че светлината да падне върху лицето на пътника.

— Боже господи! — изтръгна се от него.

— Ти разбираш, както виждам, че аз бързам — каза Андре-Луи, впил поглед в стреснатото му лице.

— Че как да не бързате, като ви чака в Рен бесилка — изръмжа салджията. — Понеже сте били толкова глупав да се върнете в Гаврийак, по-добре ще е да си вървите, колкото може по-скоро. Аз няма да кажа, че съм ви видял.

— Благодаря ти, Френел. Твоят съвет съвпада с намерението ми. Точно затова ми трябва салът.

— А, това не — каза решително Френел. — Аз ще си мълча, но кожата ми е твърде скъпа, за да ви помогна.

— Ти може да не си ми видял лицето. Забрави, че си го видял.

— Това ще направя, мосьо. Но само това и нищо повече. Не мога да ви прекарам през реката.

— Тогава дай ми ключа от сала и аз ще мина реката сам.

— То е същото. Не мога. Аз ще си затварям устата, но няма… не смея да ви помогна.

Андре-Луи загледа за миг навъсеното, непоколебимо лице и разбра. Този човек, който живееше в сянката на Ла Тур д’Азир, не смееше да упражни никаква воля, която можеше да се окаже в разрез с волята на страшния му господар.

— Френел — каза Андре-Луи спокойно, — ако, както ти казваш, ме чака бесилка, това, което ме е докарало до подобно безизходно положение, води началото си от убийството на Мабе. Ако Мабе не беше убит, нямаше да се яви нуждата да издигна глас, както направих. Мабе беше твой приятел, мисля. Няма ли заради него да ми окажеш тази мъничка помощ, та да си спася живота?

Салджията се мъчеше да не го погледне и навъсеното му лице стана още по-мрачно.

— Бих го направил, ако смеех, но не смея — След това съвсем неочаквано се ядоса. Като че ли търсеше подкрепа от яда. — Не разбирате ли, че не смея? Нима бихте искали един бедняк да си рискува живота заради вас? Какво сте направили някога вие или такива като вас за мен, та да го искате от мен? Тая вечер няма да минете с моя сал! Разберете това, мосьо, и си вървете веднага… вървете си, преди да съм си спомнил, че може да е опасно дори да съм приказвал с вас, без да съобщя за това. Вървете си!

Той се завъртя кръгом, за да влезе наново в къщата си, и вълна от безнадеждност заля Андре-Луи.

Но това чувство мина след една секунда. Трябваше да принуди този човек, а той разполагаше със средство за това. Изведнъж си спомни за пистолета, който му тикна Льо Шапелие в момента на тръгването от Рен — подарък, на който бе погледнал тогава почти с презрение. Наистина пистолетът беше празен и Андре-Луи нямаше патрони. Но отде щеше да знае това Френел?

Той не загуби нито миг. С дясната ръка издърпа пистолета от джоба, а с лявата хвана салджията за рамото и го завъртя.

— Какво искате сега? — попита ядно Френел. — Не ви ли казах, че аз…

Изведнъж той се пресече. Дулото на пистолета беше на една педя от очите му.

— Искам ключа от сала. Това е всичко, Френел. И ти можеш или да ми го дадеш веднага, или аз ще го взема, след като ти пръсна черепа. Жал ще ми е да те убия, но няма да се поколебая. Въпросът е за твоя живот или за моя, Френел, и може да ти се види чудно, но ако един от нас трябва да умре, предпочитам това да си ти.

Френел бръкна в джоба си и извади оттам ключа. Когато го протегна на Андре-Луи, пръстите му трепереха — повече от яд, отколкото от страх.

— Отстъпвам пред насилието — каза той и се озъби като ръмжащо куче. — Но не си въобразявайте, че много ще спечелите от това.

Андре-Луи взе ключа. Пистолетът му остана насочен във Френел.

— Ти ме заплашваш, струва ми се — каза той. — Не е никак трудно да разтълкувам заплахата ти. В момента, когато си отида, ще изтичаш да ме издадеш. Ще изпратиш стражата по дирите ми, за да ме настигне.

— Не, не! — извика салджията. Бе схванал бедственото си положение. Долавяше присъдата си в студения, зловещ тон, с който му говореше Андре-Луи, и се уплаши. — Кълна ви се, мосьо, че нямам такива намерения.

— Мисля, че ще е по-добре да бъда съвсем сигурен в това.

— О, боже! Имайте милост, мосьо! — Негодникът се скова от ужас. — Не ви искам злото… кълна ви се в божието име, че не ви искам злото! Няма да кажа нито дума! Няма…

— По-добре ще е да се осланям на твоето мълчание, отколкото на уверенията. И все пак няма да те убия. Може да съм глупак, но нямам желание да проливам кръв. Влез в къщата, Френел. Влизай, човече. Аз след тебе.

В сиромашката главна стая на това жилище Андре-Луи го спря пак.

— Дай ми някакво въже — заповяда той и салджията веднага му се покори.

След пет минути Френел беше здраво вързан за един стол, а устата му — много сигурно запушена с помощта на дървено чуканче и шалче.

На прага излизащият Андре-Луи се обърна.

— Лека нощ, Френел — каза той. Яростният поглед бълваше срещу него няма омраза. — Не вярвам още някой да потърси твоя сал тази нощ. Но някой положително ще дойде и ще те освободи съвсем рано сутринта. Дотогава ще изтърпиш неудобствата, ще събереш колкото имаш твърдост, като помниш, че сам си го докарал до главата си с твоята липса на състрадание. Ако прекараш нощта в размисъл за това, урокът може да хване място. До сутринта може да станеш дори толкова състрадателен, че да не знаеш кой те е вързал. Лека нощ.

Той излезе и затвори вратата.

Да отключи сала и да се придърпа по въжето през бързите води, по които слабата лунна светлина правеше сребърни вълнички, бе работа, която му отне не повече от шест-седем минути. Той прекара предния край през гниещата острица, с която бе обрасъл южният бряг на потока, скочи на сухо и върза малкия сал. След това, като не можа да налучка в тъмното пътеката, запъти се през подгизнала ливада да търси пътя.