Рафаел Сабатини
Скарамуш (13)

IV
Излиза мосьо Парвисимус

В четири часа следобед в понеделник завесата се вдигна за „Фигаро-Скарамуш“ пред публика, която изпълваше три четвърти от пазарищното помещение. Мосьо Бине отдаде това добро посещение на големия брой хора, придошли в Гишен за панаира, и на великолепното парадно шествие на трупата по улиците на градеца през най-оживените часове на деня. Андре-Луи го отдаде само на заглавието. Този дъх на „Фигаро“ бе докарал според него по-заможната буржоазия, изпълнила повече от половината места по двадесет су и три четвърти от тези по дванадесет су. Примамката ги беше привлякла. Дали щеше да продължи така, зависеше от начина, по който планът, разработен от Андре-Луи за прослава на Бине, щеше да бъде изпълнен от трупата. В достойнствата на самия план той не се съмняваше ни най-малко. Авторите, от които бе заимствувал разните моменти, бяха солидни, а младежът беше отбрал най-доброто от тях, което, както твърдеше, само оказваше на тези автори дължимата чест.

Трупата надмина себе си. Публиката следеше с увлечение хитрите интриги на Скарамуш, наслаждаваше се на хубостта и свежестта на Климен, беше трогната почти до сълзи от жестоката съдба, която в течение на четири дълги действия я делеше от прегръдките на копнеещия за нея хубав Леандър, ревеше от възторг пред подлостите на Панталоне, шутовщините на немирния му слуга Арлекин и самохвалното перчене и гръмогласна свирепост на страхливия Родомонт.

Успехът на трупата Бине в Гишен бе осигурен. Тази вечер целият състав пи бургундско вино за сметка на мосьо Бине. Приходът възлизаше на осем луидора — повече от това мосьо Бине не беше събирал през цялата си кариера. Бе много доволен. Задоволството се излъчваше като пара в затлъстялата му фигура. Дори прояви снизхождението да припише част от заслугите за успеха на мосьо Парвисимус.

— Неговото внушение — заяви той предпазливо, като внимаваше да не придаде ненужна важност на тази заслуга — бе много ценно, както го схванах, още на времето.

— Ами подрязването на перата? — изръмжа Полишинел. — Не забравяй и това. От първа важност е да имаш до себе си човек, който умее да подрязва пера, а аз винаги ще го помня, когато стана писател.

Но дори тази подигравка не можа да изтръгне мосьо Бине от летаргията на удовлетвореността.

Във вторник успехът се повтори в сценично и се повиши във финансово отношение. Десет луидора и седем ливри бе огромната сума, която Андре-Луи, разпоредителят, наброи на мосьо Бине след представлението. Никога още мосьо Бине не беше спечелвал толкова пари за една вечер, а едно малко селце като Гишен положително бе последното място, където можеше да очаква такъв късмет.

— Да, но Гишен по време на панаир — напомни му Андре-Луи. — Тука има хора чак от Нант и Рен, дошли да купуват и продават. Утре, понеже е последният ден на панаира, ще има още повече народ. Би трябвало да повишим прихода от тази вечер.

— Да го повишим ли? Ще бъда предоволен, ако не вземем по-малко, драги.

— Можете да бъдете сигурен в това — увери го Андре-Луи. — Ще пием ли бургундско?

И тогава ги сполетя нещастието. То извести за идването си с редица тупвания и друсания, завършили с трясък пред вратата, който ги накара всички да наскачат в тревога.

Пиеро се втурна да отвори и видя свито тяло на мъж, паднал в дъното на стълбите. Той издаваше стонове, следователно беше жив. Пиеро пристъпи напред да го обърне и откри факта, че мъжът имаше сбръчканото лице на Скарамуш — един кривещ се, стенещ, потрепващ Скарамуш.

Всички други актьори, струпали се зад Пиеро, се заляха от смях.

— Винаги съм казвал, че трябва да смениш ролята си с мен — извика Арлекин. — Ти си такъв прекрасен акробат! Упражняваше ли се?

— Глупак! — сопна му се Скарамуш. — Смееш ми се, когато малко остана да си строша врата!

— Прав си. Трябваше да заплачем, че не си го строшил. Хайде, човече, ставай! — И той протегна ръка на просналия се мошеник.

Скарамуш пое ръката, вкопчи се в нея, надигна се от Земята и с писък се отпусна пак долу.

— Кракът ми! — оплака се той.

Бине се търколи като топка през скупчилите се актьори, като ги помиташе наляво и надясно. Бе завладян от мрачни предчувствия. Съдбата беше му изигравала такива номера и преди.

— Какво ти има на крака? — попита той кисело.

— Трябва да съм го счупил — изхленчи Скарамуш.

— Счупил ли? Ами! Я ставай! — Бине го хвана под мишниците и го повдигна.

Скарамуш със стонове стъпи на единия крак; другият се подви, когато се опита да го опре на земята, и ако Бине не го държеше, щеше пак да се строполи. Къщата екна от писъците му, докато Бине редеше изумителни и чудно разнообразни ругатни.

— Защо трябва да ревеш като теле, глупак такъв? Млъкни! Някой да даде един стол.

Пред него бутнаха стол. Той стовари Скарамуш на него.

— Дай да видим тоя твой крак!

Без да обръща внимание на болезнените викове, Бине смъкна обувката и чорапа.

— Какво му има? — попита той, загледан в крака. — Аз не мога да видя нищо — Той го сграбчи за петата с едната си ръка, а за предната част с другата и го завъртя. Скарамуш се разписка така, че Климен стисна Бине за рамото и го накара да спре.

— Боже мой, нямаш ли капка съчувствие? — укори тя баща си. — Нещастника го боли кракът. Трябва ли да го измъчваш? Ще го излекува ли това?

— Боли го кракът! — рече Бине. — Не виждам да му има нещо на крака… нещо, което да оправдава цялата тая врява. Може да го е натъртил…

— Човек с натъртен крак не писка така — обади се Мадам през рамото на Климен. — Може да го е изкълчил.

— Точно от това ме е страх — изхълца Скарамуш. Бине се изправи възмутен.

— Сложете го на легло — заповяда той — и повикайте доктор да го види.

Това бе направено и докторът дойде. След като прегледа пациента, той заяви, че нямало нищо сериозно, но при падането Скарамуш очевидно понавехнал глезена. Няколко дена почивка и всичко щяло да мине.

— Няколко дена! — възкликна Бине. — Да пукне макар! Да не искате да кажете, че не може да ходи?

— Би било неразумно, всъщност той не би могъл да направи повече от няколко крачки.

Мосьо Бине плати на лекаря за визитата и седна да мисли. Наля си чаша бургундско, гаврътна я без нито една дума и остана да седи, забил поглед в празната чаша.

— Разбира се, това е нещо което, така или иначе, трябва да ми дойде до главата — промърмори той, без да се обръща към някого. Всичките членове на трупата стояха смълчани пред него, обзети от същата тревога. — Трябваше да си зная, че това… или нещо като него… щеше да се случи, за да развали първата ми сполука от години насам. Е, няма що, край. Утре събираме багажа и тръгваме. Най-хубавия ден от панаира, когато сме се издигнали до гребена на вълната на успеха… цели петнадесет луидора от вход, и да се случи такова нещо! Да го вземат дяволите!

— Нима възнамерявате да се откажете от утрешното представление?

Всички се обърнаха заедно с Бине и се втренчиха в Андре Луи.

— Да не играем „Фигаро-Скарамуш“ без Скарамуш? — попита Бине с насмешка.

— Разбира се, не — Андре-Луи пристъпи напред. — Но положително може да се прередят някак ролите. Например Полишинел е прекрасен актьор.

Полишинел му направи нисък поклон.

— Трогнат — промълви той, язвителен както винаги.

— Но Полишинел си има своя роля — възрази Бине.

— Малка роля, която може да изиграе Паскариел.

— А кой ще играе Паскариел?

— Никой. Ще я махнем. Пиесата няма да пострада.

— Той мисли за всичко — подметна Полишинел. — Какъв човек!

Но Бине съвсем не беше съгласен.

— Нима вие предлагате Полишинел да играе Скарамуш? — попита той, без да може да повярва.

— Защо не? Не му липсват способности!

— Трогнат още веднъж! — подхвърли Полишинел.

— Да играе Скарамуш с тая фигура? — Бине се вдигна, за да посочи с изобличителен пръст трътлестата, нисичка фигура на Полишинел.

— Като няма друг по-добър — каза Андре-Луи.

— Още повече трогнат! — Поклонът на Полишинел беше ненадминат този път. — Бога ми, трябва май да поизляза на въздух, да се разхладя, след като съм се червил толкова много.

— Махай се по дяволите! — изруга го Бине.

— Все по-хубаво и по-хубаво! — Полишинел се запъти към вратата. На прага се спря и застана в театрална поза. — Разбери ме, Бине. Сега няма да играя Скарамуш при никакви обстоятелства — И излезе. Общо взето, излизането му бе изпълнено с достойнство.

Андре-Луи сви рамене, разпери ръце и ги отпусна пак.

— Вие развалихте всичко — каза той на мосьо Бине. — Цялата работа можеше лесно да се нареди. Както и да е, господарят тука сте вие, а понеже искате да съберем багажа и да заминаваме, предполагам, че именно това ще направим.

Той също излезе. Мосьо Бине постоя замислен за миг и излезе подир него с много хитър поглед в очите. Настигна го на външната врата.

— Хайде да се поразходим заедно, мосьо Парвисимус — предложи той много любезно.

Бине хвана Андре-Луи под ръка и го изведе на улицата, където още имаше доста голямо движение. Те минаха край сергиите, наредени пред пазарището, и заслизаха от хълма към моста.

— Не вярвам да събираме багажа утре — каза мосьо Бине след малко. — Всъщност ще играем утре вечер.

— Доколкото познавам Полишинел, няма да играем. Вие…

— Аз не мисля за Полишинел.

— За кого тогава?

— За вас.

— Чувствувам се поласкан, господине. И в качеството на какъв ме виждате? — Имаше нещо твърде угодническо и мазно в гласа на Бине, не по вкуса на Андре-Луи.

— Виждам ви в ролята на Скарамуш.

— Фантазии! — каза Андре-Луи. — Разбира се, вие се забавлявате.

— Ни най-малко. Говоря напълно сериозно.

— Но аз не съм актьор.

— Казахте ми, че бихте могли да бъдете.

— А, при случай… някоя малка роличка може би…

— Е, тука ви се предлага голяма роля, случай да победите с един скок. Колцина са имали такъв случай?

— Това е случай, за който не ламтя, мосьо Бине. Да променим ли темата? — Тонът му бе съвсем леден, може би понеже подуши в държанието на мосьо Бине нещо смътно заплашително, ако не по някоя друга причина.

— Ще променим темата, когато аз пожелая — заяви мосьо Бине, като остави под кадифената му мекота да се усети нещо твърдо и студено като стомана. — Утре вечер вие ще играете Скарамуш. Вие сте достатъчно находчив, фигурата ви е идеална и имате точно този вид хаплив хумор, който е необходим за ролята. Ще имате огромен успех.

— Много по-вероятно е да завърша с нечуван провал.

— Това няма да има значение — каза цинично Бине и дообясни: — провалът ще бъде личен, само за вас. Приходът ще бъде осигурен дотогава.

— Много съм ви признателен — каза Андре-Луи.

— Би трябвало да вземем петнадесет луидора утре вечер.

— За нещастие нямате Скарамуш — забеляза Андре-Луи.

— За щастие имам, мосьо Парвисимус.

Андре-Луи дръпна ръката си.

— Започвате да ставате отегчителен — каза той. — Аз май ще се върна.

— Един момент, мосьо Парвисимус. В случай че ми се наложи да изгубя тези петнадесет луидора, няма да ми се сърдите, ако ги компенсирам по друг начин, нали?

— Това е ваша лична работа, мосьо Бине.

— Извинете, мосьо Парвисимус. Може да се окаже и ваша — Бине отново го хвана под ръка. — Бъдете толкова любезен да прекосите улицата с мен. Само ей там, до пощата. Искам да ви покажа нещо.

Андре-Луи тръгна. Преди да стигнат до този лист хартия, закачен на вратата, той знаеше какво точно пише на него. И наистина, там пишеше, както бе предположил, че този, който със сведенията си подпомогне задържането на някой си Андре-Луи Моро, адвокат от Гаврийак, търсен от кралския наместник в Рен за подстрекателство към бунт, ще получи двадесет луидора.

Мосьо Бине го наблюдаваше, докато той четеше. Бяха хванати под ръка и Бине го държеше здраво.

— Сега, драги — каза той, — мосьо Парвисимус ли ще бъдете и ще играете утре Скарамуш, или ще бъдете Андре-Луи Моро от Гаврийак и ще отидете в Рен, за да отговаряте пред кралския наместник?

— Ами ако случайно имате грешка? — попита Андре-Луи с лице, което приличаше на маска.

— Ще поема такъв риск — цинично се ухили мосьо Бине. — Вие споменахте, ако не се лъжа, че сте адвокат. Едно недомислие, скъпи мой. Няма вероятност двама адвокати да се укриват по едно и също време в същия окръг. Виждате, че всъщност няма нужда да съм бог знае колко умен. Е, мосьо Андре-Луи Моро, адвокат от Гаврийак, кое ще изберете?

— Ще поговорим за това на връщане — каза Андре-Луи.

— Какво има да говорим?

— Едно-две неща според мен. Трябва да зная положението си. Хайде, господине, ако нямате нищо против.

— Добре — съгласи се Бине и двамата се запътиха пак нагоре по улицата, но мосьо Бине продължаваше здраво да държи ръката на младия си приятел и да бъде нащрек за всеки номер, който би хрумнало на младия господин да му изиграе. Това бе излишна предпазливост. Андре-Луи не беше човек, който да хаби силите си напразно. Той знаеше, че физически съвсем не може да се сравнява с тежкия и здрав Панталоне.

— Ако се поддам на вашите тъй красноречиви и примамливи увещания, мосьо Бине — каза той сладко, — каква гаранция ще ми дадете, че не ще ме продадете за двадесет луидора, след като си послужите с мен за изпълнение на целите си?

— Имате честната ми дума — Тонът на мосьо Бине бе убедителен.

Андре-Луи се изсмя:

— О, ние ще говорим за чест, а? Наистина ли, мосьо Бине? Ясно е, че ме смятате за глупак.

В мрака той не видя руменината, която заля кръглото лице на мосьо Бине. Минаха една-две минути, преди Бине да му отговори.

— Може би сте прав — изръмжа той. — Каква гаранция искате?

— Не зная каква гаранция бихте могли изобщо да ми дадете.

— Казах ви, че ще удържа на думата си.

— Докато ви се види изгодно да ме продадете.

— Имате пълната възможност да направите по-изгодно за мен да държа на думата си пред вас. Това, че имаме такъв успех в Гишен, се дължи на вас. О, аз го признавам открито.

— На четири очи — забеляза Андре-Луи.

Мосьо Бине отмина сарказма с мълчание.

— Това, което направихте за нас тук с „Фигаро-Скарамуш“, можете да направите другаде с други неща. Естествено аз ще гледам да не ви загубя. Това е вашата гаранция.

— И въпреки това тази вечер бяхте готов да ме продадете за двадесет луидора.

— Защото, дявол да го вземе, вие ме вбесявате, като ми отказвате услуга, която е напълно по силите ви. Не смятате ли, че ако бях такъв подлец, за какъвто ме мислите, можех да ви продам още миналата събота? Искам да ме разберете, драги ми Парвисимус.

— Моля ви да не се извинявате. Така ще станете още по-отегчителен.

— Разбира се, вие не можете без подигравки. Никога не пропускате случай да се подиграете. Има да патите от това до края на живота. Хайде, ето че вече стигнахме хана, а вие още не сте ми казали какво сте решили.

Андре-Луи го изгледа.

— Трябва да се съглася, разбира се. Нямам друг изход.

Мосьо Бине пусна най-сетне ръката му и сърдечно го тупна по гърба.

— Добре казано, момчето ми. Никога не ще съжалявате за това. Ако разбирам нещо от театър, тогава не се лъжа, че сте взели най-важното решение в живота си. Утре вечер ще ми благодарите.

Андре-Луи сви рамене и се запъти пред него към хана. Но мосьо Бине го върна.

— Мосьо Парвисимус!

Той се обърна. Огромният мъжага стоеше пред него, луната осветяваше кръглото му мазно лице и той му протягаше ръка.

— Мосьо Парвисимус, без да ми се сърдите. Това е нещо, което отбягвам в живота си. Стиснете ми ръка и да забравим цялата тази работа.

Андре-Луи го изгледа с отвращение. Започваше да се ядосва. После, като си даде сметка за това, си помисли, че е глупаво смешен, почти толкова глупаво смешен, колкото този хитър нехранимайко Панталоне. Той се изсмя и стисна протегнатата му ръка.

— Без да ми се сърдите? — настоя мосьо Бине.

— О, без да ви се сърдя — отговори Андре-Луи.