Рафаел Сабатини
Скарамуш (28)

VIII
Паладинът^[1] на третото съсловие

Господин шевалие дьо Шабрийан, както си спомняте, бе близко свързан със злодеянието, в което Филип дьо Вилморен изгуби живота си. Ние знаем достатъчно много, за да приемем, че е бил само секундант на Ла Тур д’Азир, а не фактически подстрекател на цялата работа. Поради това Андре-Луи може да е изпитвал оправдано задоволство, задето е принесъл живота на Шабрийан в жертва пред духа на убития си приятел. Може да го е виждал като акт на обикновено правосъдие, което не може да се постигне по никакъв друг начин. Не бива да се забравя също, че Шабрийан бе отишъл самоуверено на дуела със съзнанието, че той, обиграният фехтувач, ще има работа с един буржоа, съвсем незапознат с изкуството на шпагата. Морално в такъв случай малко се е различавал от убиец, а това, че сам той падна в ямата, която смяташе, че е изкопал за Андре-Луи, бе поетично възмездие. И все пак въпреки всичко бих сметнал циничния тон, с който Андре-Луи съобщи на Събранието изхода от дуела, за крайно противен, ако вярвах в искреността му. Той би оправдал изразеното от Алин мнение, поддържано и от мнозина други, които са били в близък досег с Андре-Луи, че младежът е напълно безсърдечен.

Вие видяхте донякъде същото безсърдечие в поведението му, когато откри изневярата на мадмоазел Бине, макар то ида бе опровергано от мерките, които взе, за да си отмъсти. По-късното му презрение към тази жена смятам да е било породено от обичта, която бе изпитвал известно време към нея. Не вярвам тази обич да е била толкова дълбока, колкото отначало си е представял Андре-Луи; но не вярвам и в това, че обичта му е била толкова повърхностна, колкото почти се мъчеше да я представи, като си даваше вид, че е напълно заличил в паметта си малката актриса, когато открил каква негодница е тя. Нито пък, както казах, постъпките му биха могли да ме накарат да повярвам. От друга страна, и грубият му цинизъм, когато изказва надеждата, че е убил Бине, е също преструвка. Понеже е знаел, че е по-добре да няма на света такива същества като Бине, не ще да е изпитвал някакви угризения; той имаше, не бива да забравяте, редкия трезв поглед, който вижда нещата в истинските им пропорции и никога нито ги преувеличава, нито омаловажава поради сантиментални съображения. В същото време съвсем не е за вярване, че е могъл да замисля отнемането на човешки живот с такова пълно и цинично равнодушие въпреки всички съществуващи оправдания.

Също така и сега не може да се повярва, че върнал се направо от Булонския лес, веднага след като е убил човек, той показа истинските си чувства, като говори за това с такава нечувана непочтителност. Не чак до такава степен беше той въплъщение на Скарамуш. Но все пак беше дотолкова, че да може винаги да прикрие истинските си чувства с някой спиращ вниманието жест, истинските си мисли — с ефектна фраза. Беше винаги актьор, човек, който винаги държи сметка за ефекта, който ще произведе, винаги избягваше да разбули себе си, винаги внимаваше да прикрие истинския си нрав с престорен и съвсем недействителен ход. В това имаше нещо пакостническо, имаше и още нещо.

Никой не се засмя сега на неговата непочтителност. Нито пък той беше целял да ги разсмее. Беше целял да се покаже страшен и знаеше, че колкото по-непочтителен и по-нехаен е неговият тон, толкова по-страшно ще бъде въздействието му. И постигна желания ефект.

Какво стана после на това място, където чувствата и отношенията бяха станали такива, каквито ги видяхме, не е трудно да се отгатне. Когато заседанието свърши, в преддверието го причакаха десетина шпагоубийци и този път хората от неговата партия положиха по-малко грижи да го запазят. Изглеждаше във всяко отношение способен да се запази сам; въпреки цялото си благоразумие, като че ли беше дотолкова пренесъл войната в лагера на неприятеля, дотолкова възприел собствените им похвати, че другарите му, кажи-речи, не чувствуваха никаква нужда да го охраняват както предишния ден.

Когато излезе от залата, Андре-Луи хвърли поглед към тази враждебна редица, чието държане и облекло ясно издаваше принадлежността й. Той се поспря и затърси човека, когото очакваше, човека, когото имаше най-голямото желание да удовлетвори. Но мосьо дьо Ла Тур д’Азир отсъствуваше от тази настръхнала редица. Това му се видя странно. Ла Тур д’Азир беше братовчед на Шабрийан и най-близък негов приятел. Положително трябваше да бъде между първите днес. Работата беше там, че Ла Тур д’Азир бе обзет от твърде дълбоко изумление и скръб след съвсем неочакваната случка. А и нещо чудновато сдържаше желанието му да отмъсти. Може би и той си спомняше ролята, изиграна от Шабрийан в историята в Гаврийак, и виждаше в този неизвестен Андре-Луи Моро, който тъй упорито го преследваше оттогава досега, предопределен отмъстител. Нежеланието, което изпитваше да стигне до дуел с младежа, особено след последното ненадминато предизвикателство, озадачаваше дори и самия него. Но нежеланието беше налице и то го сковаваше.

За Андре-Луи, понеже Ла Тур д’Азир не беше в числото на чакащите го във вторник сутрин, нямаше голямо значение кой ще е следващият. Следващият се случи да бъде младият виконт дьо Мот-Роайо, един от най-страшните дуелисти в групата.

В сряда сутрин, когато дойде пак с час, час и нещо закъснение в Събранието, Андре-Луи съобщи почти със същите думи, с които бе съобщил за смъртта на Шабрийан, че мосьо дьо Ла Мот-Роайо вероятно не ще нарушава хармонията в Събранието в течение на няколко седмици, ако се приеме, че ще има късмета изобщо да оздравее от последиците на неприятно произшествие, което е имал нещастието съвсем неочаквано да претърпи тази сутрин.

В четвъртък той направи подобно съобщение по отношение на сеньор дьо Блавон. В петък им каза, че бил задържан от мосьо дьо Троакантен, а след това, придал на лицето си съчувствено изражение, се обърна към членовете на десницата:

— Радвам се да ви осведомя, господа, че мосьо дьо Троакантен се намира в ръцете на много вещ хирург, който се надява с известни усилия да го върне в редиците ви след няколко седмици.

Това беше парализиращо, фантастично, недействително — и приятели, и врагове в това събрание седяха еднакво втрещени от ироничните всекидневни съобщения. Четирима от най-опасните шпагоубийци, отстранени за известно време (единият от тях — убит), и всичко това извършено с такъв равнодушен вид и съобщено с такива нехайни изрази от едно нищо и никакво провинциално адвокатче!

Той започна да придобива в очите им романтичен характер. Дори групата философи от левицата, които отказваха да се кланят на коя да е сила освен силата на разума, започнаха да го гледат с уважение и почит, каквито не биха му спечелили никакви ораторски постижения.

А от Събранието славата му постепенно плъзна из цял Париж. Демулен написа за него словословие във вестника си „Ле Революсион“, в който го нарече „Паладин на Третото съсловие“ — име, което допадна на хората и му прилепна за известно време. С пренебрежение бе споменат й в „Акт дез-Апотр“ („Делата на апостолите“), хумористичния орган на партията на привилегированите, тъй лекомислено и предизвикателно издаван от група господа, страдащи от изключително умствено късогледство.

В петъка на тази много заета седмица от живота на младия мъж, който дори и след това държи да ни напомня, че в никой случай не е човек на действието, когато, без да бърза и изпълнен с очакване, излезе в преддверието между Льо Шапелие и Керсен, той го намери празно, без всякакви шпагоубийци.

Беше така изненадан, че дори се спря насред път.

— Нима им стига толкова? — учуди се той, като се обърна с въпроса към Льо Шапелие.

— Предполагам, че им стига толкова от теб — отговори приятелят му. — Ще предпочетат да обърнат вниманието си върху някой, който не е чак толкова способен да брани себе си.

Това беше разочарование. Андре-Луи се беше отдал на тази работа с ясно определена цел. Покосяването на Шабрийан само по себе си бе задоволително. Андре-Луи го смяташе за нещо като приемлив ордьовър. Но тримата след него съвсем не му влизаха в работа. Беше излязъл на дуел с тях с известно нежелание и поразил всекиго от тях толкова леко, колкото му бяха позволили съображенията за лична безопасност. Дали хайката против него щеше да спре сега, без човека, когото бе целил да му предложи желаната възможност? В такъв случай щеше да се наложи да насили хода на събитията!

Вън, под тентата, група господа стояха задълбочени в сериозен разговор. Като обхвана групата с бърз поглед, Андре-Луи се увери, че Ла Тур д’Азир е между тях. Той стисна устни. Не биваше да отправя никакво предизвикателство. Трябваше да ги накара те да се спречкат с него. Тази сутрин „Акт дез-Апотр“ бе вече свалил маската от лицето му и съобщил, че той е преподавателят по фехтовка от Рю дю Азар, приемникът на Бертран дез-Ами. Колкото рисковано е било досега за човек в неговото положение да влезе в двубой, то ставаше двойно по-рисковано, след като така го излагаха и предлагаха тази новина на публиката като извинение за аристокрацията.

Все пак работите не можеше да се оставят така, иначе всичко, каквото беше вършил, щеше да отиде на вятъра. Андре-Луи старателно се извърна настрана от тази групичка господа и издигна гласа си тъй, че думите му да стигнат до техните уши.

— Като че ли страховете ми да не би да прекарам остатъка от живота си в Булонския лес ще се окажат напразни.

С крайчеца на окото той долови раздвижването, което думите му породиха в групата. Членовете й се бяха обърнали да го изгледат, но за момента това беше всичко. Трябваше още малко. Както крачеше бавно между приятелите си, Андре-Луи подхвана пак:

— Но не е ли чудно, че убиецът на Лагрон ме предприема нищо против приемника му? Или навярно не е чудно. Може да си има добри основания. Може господинът да се пази.

Беше вече отминал групата и оставил това последно изречение да отзвучи подире му, а след него изпрати смях, безочлив и предизвикателен.

Не стана нужда да чака дълго. Отзад се чуха бързи стъпки и една ръка падна на рамото му и буйно го завъртя. Той се намери лице срещу лице с мосьо дьо Ла Тур д’Азир, чиито хубави черти бяха спокойни и сдържани, но очите отразяваха донякъде събудилия се внезапно гняв. След него, по-бавно, идваха още неколцина от групата. Другите, както и двамата другари на Андре-Луи, ги гледаха отдалече.

— Вие говорихте за мен, струва ми се — рече спокойно маркизът.

— Говорих за един убиец, да. Но говорих на тези мои приятели — Държанието на Андре-Луи не беше по-неспокойно, всъщност дори по-спокойно, понеже беше по-опитен актьор.

— Говорихте достатъчно високо, за да бъдете чут — каза маркизът в отговор на намека, че е подслушвал.

— Тези, които искат да дочуят, често сполучват да го направят.

— Виждам, че имате за цел да ме оскърбите.

— О, не, грешите, господин маркизе. Нямам никакво желание да ви оскърбявам. Но не обичам да ме хващат насилствено с ръце, особено когато това са ръце, които не мога да смятам за чисти. При тези обстоятелства едва ли може да се очаква от мен да бъда учтив.

Клепките на по-възрастния мъж потрепнаха. Той почти улови себе си, че се възхищава от държанието на Андре-Луи. По-скоро го беше страх, че собственото му държане не може да издържи сравнение с това на предизвикателя. Затова съвсем се вбеси и загуби самообладание.

— Вие говорихте за мен като убиец на Лагрон. Смятам, че не съм ви разбрал погрешно. Вие вече ми изложихте веднъж възгледите си и аз помня това.

— Вие ме ласкаете, мосьо.

— Тогава ме нарекохте убиец, защото бях използувал изкуството си, за да се отърва от необуздан размирник, който правеше живота ми несигурен. Но колко ли повече струвате вие, господин преподавателю по фехтовка, щом излизате на дуел срещу хора, чието изкуство естествено е също толкова по-несъвършено от вашето!

Приятелите на мосьо дьо Ла Тур д’Азир изглеждаха сериозни, разтревожени. Направо не беше за вярване, че този голям благородник дотолкова ще се забрави, щото да се унижи да спори с един адвокат-фехтовчик от простолюдието. А което беше по-лошо, това бе спор, който го правеше смешен.

— Аз да излизам на дуел срещу тях! — развеселено продума Андре-Луи. — Ах, извинете, господин маркизе, те сами пожелават да излязат срещу мен… и то тъй глупаво! Те ме блъскат, удрят ми плесници, настъпват ме по краката, наричат ме с неприятни епитети. Какво от това, че съм преподавател по фехтовка? Длъжен ли съм поради това да се подлагам на какво ли не малтретиране от страна на невъзпитаните ви приятели? Може би ако бяха открили по-скоро, че съм учител по фехтовка, обноските им щяха да бъдат по-добри. Но да хвърляте вината за това върху мен! Колко несправедливо!

— Комедиант! — с презрение подхвърли маркизът. — Променя ли това положението? Нима тези мъже, които излязоха на дуел срещу вас, живеят от шпагата, както вие?

— Тъкмо обратното, господин маркизе, аз открих, че бяха мъже, които умираха от шпагата с удивителна лекота. Не мога да повярвам, че имате желание и вие да влезете в техния брой.

— А защо, ако нямате нищо против? — Лицето на Ла Тур д’Азир беше пламнало като божур от подигравката.

— О… — Андре-Луи повдигна вежди и сви устни, въплъщение на размисъл. Той рече бавно: — Защото, мосьо, вие предпочитате лесните жертви: лагроновците и вилмореновците на този свят, истински овце, готови да бъдат заклани от вас. Ето защо.

И тогава маркизът му удари плесница.

Андре-Луи отстъпи. Очите му припламнаха за миг, в следващия миг те се усмихваха в лицето на високия му враг.

— И вие не сте по-добър от другите в края на краищата! Няма що! Забележете, моля ви се, как се повтаря историята… с известни промени. Понеже бедният Вилморен не можа да понесе подлата лъжа, с която го предизвикахте… той ви удари плесница. Понеже вие не можахте да понесете една също толкова подла истина, която изрекох аз, вие ми ударихте плесница. Но и в двата случая подлостта е ваша. И сега, както и тогава, за удрящия има… — Той се прекъсна. — Вие си спомняте какво има. Сам вие го написахте: онзи ден с острието на твърде бързата си шпага. Но както и да е. Ще се дуелирам с вас, щом го желаете, мосьо.

— Какво друго, мислите, мога да желая? Да разговарям?

Андре-Луи се обърна към приятелите си и въздъхна:

— И тъй, ща не ща, трябва да се поразходя още веднъж до Булонския лес. Исак, може би ще бъдеш така любезен да поговориш с някого от тези приятели на господин маркиза и да уредиш за утре в девет часа, както обикновено?

— Не утре — отсече маркизът на Льо Шапелие. — Утре имам излизане извън града, което не мога да отложа.

Льо Шапелие погледна Андре-Луи.

— Тогава, за да е по-удобно на господин маркиза, да речем, в неделя, в същия час.

— Аз не се бия в неделя. Не съм езичник, та да нарушавам святия ден.

— О, положително добрият господ не би си позволил да прокълне заради това един благородник с достойнствата на господин маркиза. Е, добре. Исак, нареди, моля ти се, за понеделник, ако не е някой пост или господинът няма някоя друга неотложна среща. Оставям това на теб.

Той се поклони с вид на човек, отегчен от тези подробности, хвана под ръка Керсен и се оттегли.

— Ах, боже господи! Какъв похват имаш в тия работи — каза бретонският представител, съвършено необигран в това отношение.

— Разбира се, че имам. Самите те са ме научили — Андре-Луи се засмя. Беше в отлично настроение. И Керсен се присъедини към тези, които смятаха Андре-Луи за човек без сърце и съвест.

Но в своите „Изповеди“ той ни разказва (и това е един от кратките моменти, които разкриват истинския човек под всичките му преструвки) как вечерта, като коленичил, призовал покойния си приятел Филип, за да бъде духът му свидетел, че е на път да предприеме последната стъпка в изпълнение на клетвата, дадена над трупа му преди две години в Гаврийак.