Рафаел Сабатини
Скарамуш (35)

XV
Пропускът

Над тялото на тази конвулсивно ридаеща жена — майка на единия и любовница на другия — очите на двамата смъртни врагове се срещнаха, изпълнени със смайване, ужас и интерес, които не им позволяваха да промълвят нито дума.

Оттатък масата, сякаш превърната в камък от това стигнало възможната връхна точка на ужаса откритие, стоеше Алин.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир се раздвижи пръв. В зашеметената му глава възникна мисълта, че мадам дьо Плугастел е споменала някакво писмо, което било на масата. Без някой да го спре, той пристъпи натам. След съобщението си мадам дьо Плугастел не се страхуваше вече от последиците и затова го пусна да върви. Той мина с несигурни крачки край този свой новонамерен син и вдигна листа, който лежеше до свещника. Дълъг миг стоя и го чете, без някой да му обърне внимание. Алин не сваляше изпълнен с изненада и състрадание поглед от Андре-Луи, а Андре-Луи като хипнотизиран гледаше втрещено надолу към майка си.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир бавно прочете писмото. След това много тихо го остави на мястото му. Следващата му грижа, като син на превзето общество, строго възпитан да потиска чувствата, бе да възвърне самообладанието си. Сетне се приближи пак до мадам дьо Плугастел и се наведе да я вдигне.

— Терез — промълви той.

Покорна по инстинкт на вложената в тази дума заповед тя на свой ред направи усилие да се изправи и да се овладее. Маркизът полузаведе, полузанесе контесата до креслото край масата.

Андре-Луи ги гледаше. Все още зашеметен и объркан, той не направи никакъв опит да помогне. Като насън видя маркизът да се навежда над мадам дьо Плугастел. Като насън го чу да пита:

— Откога знаете това, Терез?

— Аз… аз винаги съм го знаела… винаги. Бях поверила сина си на Керкадиу. Видях го веднъж като дете… Ах, какво значение има това?

— Защо никога не е било казано на мен? Защо ме измамихте? Защо ми казахте, че детето умряло няколко дена след раждането? Защо, Терез? Защо?

— Беше ме страх. Мислех… мислех, че ще е по-добре така: никой, никой, дори и вие, да не знае. И никой не е знаел освен Кентен до снощи, когато, за да го накара да дойде тук и да ме спаси, той се видял принуден да му каже.

— Ами аз, Терез? — настояваше маркизът. — Аз имах право да зная.

— Имали сте право? Какво можехте да направите? Да го признаете? Ами после? Ха! — Това бе чудновато, отчаяно изсипване. — Ами Плугастел, ами моето семейство! Ами вие, след като ме бяхте разлюбили, след като страхът от гласността бе задушил обичта! Защо е трябвало да ви кажа тогава? Защо? Аз нямаше да ви го кажа и сега, ако бе имало някакъв друг изход да… да ви спася двамата. Веднъж вече изстрадах също такива ужасни опасения, когато двамата се бихте в Булонския лес. Бях тръгнала да предотвратя дуела, когато ме срещнахте. Щях да разкрия истината като крайно средство да попреча на този ужас. Но господ милостиво ми спести тази необходимост.

Никому от тях не беше дошло на ум да се усъмни в думите й, колкото и невероятни да изглеждаха. Ако някой се беше усъмнил, последните признания щяха да стопят всички съмнения и да обяснят (както и обясниха) много неща, до този миг неясни на присъствуващите.

Мосьо льо Ла Тур д’Азир, сломен, отиде със залитане до един стол и тежко се отпусна на него. Загубил за миг присъствие на духа, той зарови измъченото си лице в ръцете си.

През отворените към градината прозорци долетя от далечината едва доловимо биене на барабан, да напомни на присъствуващите за това, което ставаше наоколо. Но звукът заглъхна, без да бъде чут. Сигурно на всеки му се струваше, че тук е изправен лице срещу лице с ужас, по-голям от всички ужаси, които може би измъчваха Париж. Най-после Андре-Луи заговори и гласът му беше равен и неизразимо студен.

— Мосьо дьо Ла Тур д’Азир — каза той, — вярвам, ще се съгласите, че подобно разкритие, което едва ли може да бъде по-противно и по-ужасяващо за вас, отколкото е за мен, нищо не променя, понеже не може да заличи нищо от това, което се е натрупало помежду ни. Или, ако променя, то е само за да добави нещо към тази сметка. И все пак… — Ах, каква полза има да говорим! Ето, мосьо, вземете този пропуск, издаден за лакея на мадам дьо Плугастел, и се спасявайте с него, както можете. В замяна ще ви помоля да имате любезността да не допуснете да ви видя или чуя някога пак.

— Андре! — Майка му се обърна към него с този вик. И, още веднъж с въпроса: — Нямаш ли сърце? Какво ти е направил, та да храниш към него такава ожесточена омраза?

— Ще чуете, мадам. Веднъж, преди две години, в същата тази стая ви разказах за човек, който зверски уби най-скъпия ми приятел и прелъсти момичето, за което щях да се оженя. Този човек е мосьо дьо Ла Тур д’Азир.

Тих стон бе единственият и отговор. Тя закри лицето си с ръце.

Маркизът отново бавно се изправи. Той бавно пристъпи, устремил изпитателния поглед на горящите си очи в лицето на своя син.

— Вие сте корав — рече той сурово. — Но тази коравост ми е позната. Тя идва от кръвта, която тече в жилите ви.

— Пощадете ме от това — подхвърли Андре-Луи.

Маркизът кимна.

— Няма да го споменавам пак. Но искам поне да ме разберете, и вие също, Терез. Обвинявате ме, господине, че съм заклал най-близкия ви приятел. Ще призная, че средствата, до които прибягнах, може би не бяха достойни. Но с какви други средства разполагах, за да се справя с една неотложна нужда, съществуването на която се е потвърждавало ден след ден оттогава насам? Мосьо дьо Вилморен: беше революционер, човек с нови идеи, които трябваше да сринат обществото и да го изградят наново по-близко до желанията на такива като него. Аз принадлежах към класата, която също тъй основателно желаеше обществото да остане такова, каквото беше. То беше по-добро не само за мен и моята класа, но аз твърдя и вие трябва още да ми докажете моята неправота, че то е по-добро така за целия свят, че всъщност някакво друго мислимо общество не е възможно. Всяко човешко общество трябва по необходимост да се състои от няколко слоя. Може да го разбъркате временно в едно аморфно цяло чрез една подобна революция, но само временно. Скоро хаосът — всичко, което вие и такива като вас можете да докарате — трябва да бъде прекратен или той ще погуби живота; а с възстановяването на реда идва и възстановяването на различните слоеве, необходими за едно организирано общество. Онези, които вчера са били на върха, може да се намерят в новия ред изхвърлени, без някаква изгода за цялото общество. Именно на тази промяна се противопоставях. Аз се борех срещу духа й с всички възможни оръжия, когато и където и да се сблъсквах с него. Мосьо дьо Вилморен бе подстрекател от най-лошите, човек, чието красноречие, изпълнено с лъжливи идеали, заблуждаваше нещастните невежи и ги караше да повярват, че предполагаемата промяна щяла да направи света по-добро място за живот. Вие сте интелигентен човек и бих искал да ми отговорите от все сърце и съвест дали това е вярно, или възможно. Вие знаете, че то не е вярно; знаете, че то е гибелна доктрина; а това, което я правеше по-лоша, излязла от устата на мосьо дьо Вилморен, бе, че той беше искрен и красноречив. Гласът му представляваше опасност, която трябваше да се премахне, да се заглуши. То бе необходимо да се направи за самозащита. И аз го направих за самозащита. Нямах нищо против самия мосьо дьо Вилморен. Той беше човек от моята класа, благородник с приятни обноски, симпатичен, достоен за уважение и способен. Вие смятате, че съм го убил заради удоволствието да убивам, като някакъв звяр от джунглата, който се нахвърля върху предопределената му от природата плячка. Такава е грешката ви от самото начало. Аз извърших това убийство с най-голямо нежелание — ах, спестете ми вашия присмех! — не ви лъжа. Никога не съм лъгал. И ви се кълна сега тук във всичките надежди да спася душата си, че казвам истината. Това, което вършех, ме отвращаваше. Въпреки всичко, заради самия себе си, заради моята класа, трябваше да го направя. Запитайте се дали мосьо дьо Вилморен би се поколебал и миг, ако с отнемането на моя живот би могъл поне малко да ускори осъществяването на утопичните си мечти… По-нататък. Вие решихте, че най-сладкото отмъщение ще бъде осуетяването на моите стремежи, като възкресите в себе си гласа, който аз бях накарал да млъкне, и продължите фантастичното апостолство на равенството, подето от мосьо дьо Вилморен. Липсвало ви е прозрението, което да ви покаже, че господ не е създал хората равни. Е, тази вечер сте в състояние да отсъдите кой от нас е бил прав и кой крив. Виждате какво става тука в Париж. Вие виждате страшния призрак на анархията да крачи из една изпаднала в хаос страна. Може би имате достатъчно въображение, за да си представите какво може да се очаква. И нима се самоизмамвате, че от тази мръсотия и разруха ще се издигне някакво общество с идеална форма? Не разбирате ли, че обществото трябва час по-скоро да се избави от всичко това и да се възстанови? Но защо да говоря повече? Навярно съм казал достатъчно, за да ви накарам да разберете единственото, което има значение: че аз убих мосьо дьо Вилморен в изпълнение на дълга към моята класа. И истината, която, макар да ви се стори оскърбителна, би следвало и да ви убеди, е, че тази вечер мога да гледам на извършеното с равнодушие, без никакво угризение, като оставим настрана всичко, което лежи между вас и мен. Когато, коленичил до трупа на приятеля си онзи ден в Гаврийак, вие ме оскърбявахте и предизвиквахте, ако бях тигър, за какъвто ме смятате, сигурно щях да убия и вас. Аз съм, както вярвам да знаете, човек избухлив. Въпреки това сдържах естествения гняв, който събудихте в мен, понеже можех да простя една обида към самия мен, докато не можех да отмина една обмислена нападка срещу моята класа.

Той замълча за миг. Андре-Луи стоеше скован, слушаше и недоумяваше. Другите — също. После господин маркизът заговори пак, но не с такава сигурност:

— По въпроса за мадмоазел Бине нямах късмет. Аз ви напакостих без умисъл. Не съм знаел нищо за отношенията помежду ви.

Най-сетне Андре-Луи го прекъсна рязко с въпроса:

— Щеше ли да има за вас някакво значение, ако знаехте?

— Не — отговори откровено маркизът. — Аз притежавам грешките на моята класа. Не мога да твърдя, че някакви скрупули като тези, които споменавате, биха имали тежест за мен. Но можете ли, в случай че сте способен да съдите за нещо безпристрастно, можете ли да хвърлите върху мен много голяма вина заради това?

— Ако взема под внимание всичко, мосьо, много скоро ще ми се наложи заключението, че е невъзможно да обвиниш никого в нищо на този свят; че всички ние сме пионки на провидението. Вижте, мосьо, това събиране… това семейно събиране тука тази вечер, докато там вън… О, боже мой, хайде да сложим край! Да си тръгнем всеки по своя път и да напишем „край“ на тази ужасна глава в нашия живот.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир мълком го изгледа сериозно, тъжно.

— Може да е най-добре — каза накрая той полугласно и се обърна към мадам дьо Плугастел: — Ако има някаква злина, която трябва да призная в живота си, злина, за която горчиво да се разкайвам, това е тази, която извърших към вас, скъпа моя…

— Не сега, Жерве! Не сега! — прекъсна го контесата със сподавен глас.

— Сега… за първи и последен път. Аз си отивам. Не вярвам да се срещнем някога пак… да имам случай да видя някого от вас отново… вас, които би трябвало да ми бъдете най-близки и най-скъпи. Ние сме всички, казва той, пионки на провидението. Но не съвсем. Провидението е разумна, целенасочена сила. Ние приживе плащаме за злото, което вършим приживе. Това е урокът, който научих тази вечер. Чрез един акт на изневяра, без да зная, аз създадох син, който в също такова неведение за родствената ни връзка стана злият гений на моя живот, той заставаше на пътя ми и ми пречеше, а накрая помогна за моето падение и унищожение. Това е справедливо — в поетичния смисъл справедливо. Моето пълно и безропотно приемане на този факт е единственото изкупление за греха, което мога да ви предложа.

Маркизът се наведе и пое ръката на контесата — тя лежеше отпусната в скута й.

— Сбогом, Терез! — Гласът му се пресече. Беше изчерпал докрай желязното си самообладание.

Тя се изправи и се притисна до него за миг, без да се срамува от другите. Пепелта на този погребан роман бе дълбоко разровена тази нощ и дълбоко на дъното се бяха намерили няколко тлеещи въглена, които припламнаха ярко сега, преди окончателно да угаснат. Но въпреки това контесата не направи опит да задържи маркиза. Разбираше, че техният син е посочил единствения мъдър, единствения възможен път, и бе благодарна, че мосьо дьо Ла Тур д’Азир го прие.

— Да ви пази господ, Жерве — промълви тя полугласно. — Вземете пропуска и… ми се обадете, когато бъдете в безопасност.

Той стисна лицето й между дланите си за миг, след това много нежно я целуна и остави. Съвсем изправен и външно спокоен, той отново погледна Андре-Луи, който му протягаше лист хартия.

— Ето пропуска, мосьо. Вземете го. Това е първи и последен подарък от мен и положително последното, което някога би ми дошло на ум да направя: да ви подаря живота. В известно отношение сега сме квит. Иронията на това положение, господине, не е моя, а на съдбата. Вземете пропуска, мосьо, и си идете с мир.

Мосьо дьо Ла Тур д’Азир го взе. Очите му жадно се вглеждаха в слабото лице пред него, тъй сурово и сковано. Той мушна листа в пазвата си и тогава рязко, конвулсивно, протегна ръка. В очите на сина му се четеше въпрос.

— Да бъде мир между нас, за бога — рече хрипливо маркизът.

Жалост се събуди най-сетне в Андре-Луи. Лицето му се посмекчи. Той въздъхна.

— Сбогом, мосьо — каза той.

— Вие сте твърд — забеляза баща му с тъга. — Но може би имате право да бъдете. При други обстоятелства бих се гордял с такъв син. Но както е всъщност… — Той се прекъсна рязко и също толкова рязко добави: — Сбогом!

После пусна ръката на сина си и направи крачка назад. Двамата се поклониха официално един на друг. Мосьо дьо Ла Тур д’Азир се поклони в пълно мълчание на мадмоазел дьо Керкадиу — поклон, в който имаше нещо безвъзвратно, нещо окончателно.

Сетне се обърна и сковано напусна стаята, а с това и живота на всички тях. Месеци по-късно те щяха да чуят, че е постъпил на служба при австрийския император.