Рафаел Сабатини
Скарамуш (8)

VIII
Omnes omnibus

Андре-Луи препусна от Рен, заплетен в по-голямо приключение, каквото не беше и сънувал, когато напусна глухото селце Гаврийак. Вечерта спря да пренощува в крайпътен хан, рано сутрин потегли отново и стигна в Нант скоро след пладне на другия ден.

Докато измина този самотен и дълъг път през еднообразните равнини на Бретан, сега най-скучни в зимната им премяна, той има достатъчно време да премисли постъпките и положението си. От човек, проявявал досега чисто академичен, подчертано неблагосклонен интерес към новата философия на обществения живот и упражнил съобразителността си с тези нови схващания само както един фехтовач упражнява окото и ръката си с шпагата, без да си позволи някога да се излъже и да помисли, че двубоят е истински, сега се видя неочаквано в ролята на агент-провокатор на революцията, замесен в най-отчаяна революционна дейност. Той, представителят и делегатът на един благородник в Бретанските щати, бе станал едновременно и несъвместимо представител и делегат на цялото Трето съсловие на Рен.

Трудно е да се определи до каква степен в огъня на страстите и повлечен от потока на собствената си реч предишния ден бе навярно успял да измами сам себе си. Но сигурно е поне, че като си припомняше сега спокойно всичко, той не се самозалъгваше с нищичко по отношение на онова, което бе извършил. Цинично беше изложил пред слушателите си само едната страна на разисквания голям въпрос.

Но понеже установеният обществен ред във Франция беше такъв, че заграждаше мосьо дьо Ла Тур д’Азир със защитна стена и му предлагаше пълна неприкосновеност за това и всяко друго престъпление, което би пожелал да извърши, този обществен ред трябваше да понесе последиците за греховете си. В това Андре-Луи съзираше безспорно оправдание.

И така той пристигна без всякакви съмнения с противодържавното поръчение в прекрасния град Нант, който с широките си улици и великолепно пристанище съперничеше по благоденствие на Бордо и Марсилия.

Андре-Луи намери хан на Ке ла Фос; там настани коня си и обядва в нишата на един прозорец, който гледаше към редицата дървета край кея и широката гръд на Лоара, където се полюшваха на котва търговски кораби от всички националности. Слънцето отново беше пробило облаците и лееше бледата си зимна светлина върху жълтите води и високите мачти.

По кейовете имаше движение, каквото се наблюдава на подобно място в Париж. Чуждестранни моряци с чудати дрехи и грубо звучаща чудата реч, снажни рибарки с кошове херинги на главите, с широки фусти над босите крака, пискливо и почти неразбираемо предлагащи стоката си, лодкари с плетени шапки и широки панталони, запретнати до колене, селяни с кожухчета от козя кожа и дървени обувки, потропващи по облите камъни на уличната настилка, строители и работници от корабостроителниците, кърпачи на мехове, ловци на плъхове, водоносачи, продавачи на мастило и други амбулантни търговци. И тук-таме сред тази маса на пролетариата, която сновеше насам-натам, Андре-Луи виждаше занаятчии с тъмни дрехи, търговци с дълги, подплатени с кожа палта; от време на време някой големец от търговския свят минаваше с кабриолет, теглен от чифт коне, и коларят плющеше с камшика и викаше „Gare!“^[1]; от време на време се мяркаше носилка с някоя фина дама, а понякога до нея ситнеше и се препъваше придружаващ я абат от епископията; в други моменти се появяваше надменно препускащ на кон офицер с червена униформа; а веднъж изникна парадна каляска на благородник с герб на вратите и двама напудрени лакеи с бели чорапи и разкошни ливреи, увиснали на стъпалото отзад. Имаше и капуцини с кафяви раса, и бенедиктинци с черни, и безброй свещеници, защото в шестнадесетте енории на Нант добре служеха на господа; а в пълна противоположност на тях имаше мършави и дрипави авантюристи и жандарми със сини куртки и гети на краката — важно разхождащи се пазители на реда.

В човешкия поток, който прииждаше и се оттичаше под прозореца, откъдето Андре-Луи го наблюдаваше, можеше да се видят представители на всички класи, влизащи в състава на седемдесетте хиляди жители на този богат и трудолюбив град.

От прислужника, който задоволи скромните му нужди, като му поднесе супа, варено говеждо и мяра vin gris^[2], Андре-Луи се осведоми за настроенията в града. Прислужникът, непоколебим поддръжник на привилегированите класи, със съжаление призна, че в града царяла несигурност. Много щяло да зависи от това, което ставало в Рен. Ако е вярно, че кралят е разпуснал Щатите на Бретан, всичко щяло да мине добре и недоволниците нямало да имат основания за по-нататъшни безредици. В Нант имало вече предостатъчно неприятности. Хората не искали те да се повторят. Плъзнали били какви ли не слухове и още от ранна сутрин тълпи обсаждали входа на Търговската камара за по-определени новини. Но по-определени новини трябвало тепърва да се очакват. Не се знаело със сигурност дори дали негово величество е наистина разпуснал Щатите.

Часовникът биеше два — най-оживеният час на борсата, когато Андре-Луи стигна Плас дю Комерс. Този площад, където се издигаше величествената класическа сграда на Борсата, бе така претъпкан, че младежът се видя принуден почти с бой да си пробие път до стъпалата на великолепния йонийски портал. Една дума щеше да бъде достатъчна да му отвори пътя в миг. Но хитра мисъл го накара да мълчи. Щеше да се стовари върху главите на това чакащо множество като гръмотевичен удар, точно както предишния ден се беше стоварил върху главите на тълпата в Рен. Не искаше да загуби нищо от ефекта на изненадата при появата си.

Този дом на търговията ревниво бе пазен околовръст от редица разсилни, въоръжени с тояги — охрана, толкова набързо събрана от търговците, колкото и явно необходима. Един от тях сега успя да прегради пътя на младия адвокат, когато направи опит да поеме по стъпалата.

Андре-Луи съобщи шепнешком кой е.

Тоягата незабавно се отпусна и той мина и се заизкачва по стълбището подир разсилния. Горе, пред прага на Камарата, Андре-Луи спря и задържа водача си.

— Аз ще чакам тук — заяви той. — Доведи при мен председателя.

— Вашето име, мосьо?

Готов насмалко да му отговори, Андре-Луи си спомни предупреждението на Льо Шапелие за опасността, с която бе изпълнена мисията му, и дадения му на сбогуване съвет да укрива самоличността си.

— Моето име не му е известно, то няма никакво значение, аз съм гласът на народа и нищо повече. Върви!

Разсилният влезе, Андре-Луи зачака в сянката на високия, крепен от колони портал, а очите му току се плъзгаха да огледат тази гмеж от обърнати нагоре лица непосредствено в краката му.

Скоро председателят дойде, подир него дойдоха други и се стълпиха вън под портала, като се блъскаха от нетърпение да чуят новините.

— Вие сте пратеник от Рен?

— Аз съм делегат, изпратен от Литературния клуб на града да осведомя вас тука в Нант за това, което става.

— Името ви?

Андре-Луи позамълча.

— Може би колкото по-малко споменаваме имена, толкова по-добре.

Очите на председателя широко се разтвориха и го изгледаха сериозно. Той беше пълен и червендалест мъж, горд с парите си и самонадеян. Председателят се поколеба за миг. След това рече:

— Влезте в Камарата.

— С ваше позволение, мосьо, аз ще предам съобщението си от тука, от тези стъпала.

— От тука? — Големият търговец се намръщи.

— Моето съобщение е предназначено за хората от Нант, а от тука аз мога да говоря наведнъж пред най-голям брой нантски жители от всички съсловия; моето желание, както и желанието на тези, които представлявам, е колкото може повече хора да чуят съобщението направо от мен.

— Кажете ми, господине, вярно ли е, че кралят е разпуснал Щатите?

Андре-Луи го изгледа. Усмихна се, сякаш му се извиняваше, и посочи с ръка тълпата, която вече напрягаше очи, за да зърне този строен младеж, накарал да излязат при него председателят и повече от половината членове на Камарата, и която се досещаше вече с този чуден инстинкт на тълпите, че той е очакваният вестител.

— Повикайте господата от вашата Камара, мосьо — каза Андре-Луи, — и ще чуете всичко.

— Така да бъде.

Една дума и те наизлязоха и се струпаха на стъпалата, като оставиха свободно най-горното и един празен полукръг в средата.

Много бавно Андре-Луи излезе на така посоченото му място. Там застана, извисил се над насъбраните, свали шапка и запрати първата бомба от тази реч, която е историческа и бележи една от най-големите стъпки на Франция по пътя й към революцията.

— Граждани на великия град Нант, аз съм дошъл да ви повикам на оръжие!

В последвалото смълчаване — от изумление или по-скоро от уплаха — той ги огледа за миг, преди да подхване:

— Аз съм делегат на гражданите на Рен, натоварен да ви съобщя какво става и да ви подканя в този час, застрашаващ родината ни със смъртна опасност, да се вдигнете и да тръгнете да я защитите.

— Името! Твойто име! — извика един глас и в миг думите му бяха подети и от друг и накрая цялото множество поде този въпрос.

Андре-Луи не можеше да отговори на тази възбудена тълпа, както бе отговорил на председателя. Трябваше да се намери среден път и той сполучи:

— Името ми е Omnes Omnibus, всички за всички. Нека това да ви стигне засега. Аз съм глашатай, вестител, глас, нищо повече. Идвам да ви съобщя, че тъй като привилегированите класи, събрали се на заседание на Бретанските щати в Рен се противопоставиха на вашата воля… нашата воля… въпреки недвусмисления съвет, отправен им от краля, негово величество е разпуснал Щатите.

Тълпата избухна в безумни възгласи на одобрение. Хората се смееха и крещяха, викове „Vive Ie roi!“^[3] ехтяха като гръмотевици. Андре-Луи чакаше и постепенно започнаха да забелязват неестествено сериозното му изражение и да недоумяват дали той не им носи и други вести. Малко по малко тишината се възстанови и най-после Андре-Луи можеше да продължи:

— Много бързате да се радвате. За нещастие благородниците с безочливото си високомерие решиха да не зачетат заповедта на краля за разтурянето и продължиха да заседават и да водят делата, както намерят за добре.

Мълчание на безкрайно смайване посрещна този смущаващ епилог на съобщението, прието с такъв възторг. Андре-Луи продължи след кратка пауза:

— Тъй че тези хора, които вече бяха въстанали против народа, въстанали против правосъдието и справедливостта, въстанали против самата човечност, сега са въстанали и против своя крал. Вместо да отстъпят поне малко от прекомерните привилегии — а те вече твърде дълго им носят благоденствие, — пред немотията на цял народ, господа благородниците предпочитат да се подиграват с авторитета на краля, да изложат самия крал на презрение. Те са решили да докажат, че във Франция няма друга върховна власт освен върховната власт на собственото им паразитно безделие.

Чу се лек ромон на одобрение, ала мнозинството от слушателите мълчаха и чакаха.

— Това не е ново. Винаги е било същото. От десет години всеки министър, видял нуждите и бедственото положение на държавата и предложил мерките, които ние сега искаме като единствено средство да спрем все по-бързото приближаване на родината ни към пропастта, като последица на това само се е виждал махнат от поста си поради влиянието, упражнено против него от привилегированите класи. Два пъти вече мосьо Некер бе назначаван на поста министър, за да бъде два пъти уволнен, когато настойчивите му съвети за реформи застрашаваха привилегиите на духовенството и благородниците. Сега е назначен на тази длъжност за трети път и най-после като че ли ще имаме Генерални щати въпреки привилегированите класи. Но това, което не могат вече да предотвратят, привилегированите класи са твърдо решили да направят безсмислено. Понеже сега е окончателно установено, че тези Генерални щати ще заседават, благородниците и духовенството ще се погрижат (освен ако ние вземем мерки да им попречим) поне да натикат в Третото съсловие свои оръдия и като го лишат от всякаква представителна сила, да превърнат Генералните щати в инструмент на собствената им воля и да узаконят за вечни времена неправдите, от които живеят. За да постигнат тази цел, няма да се спрат пред нищо. Те пренебрегнаха авторитета на краля и с убийства принуждават да млъкнат онези, които вдигат глас да ги заклеймят. Вчера в Рен двама младежи, които говореха на народа, както аз говоря на вас, бяха лишени от живот на улицата от убийци, подучени от благородниците. Кръвта им призовава към отмъщение!

Започнало с мрачен ропот, възмущението, събудено у слушателите му, се надигна и намери израз в гневен рев.

— Граждани на Нант, родината е в опасност! Да се вдигнем да я браним! Нека провъзгласим пред света, че според нас на мерките да се освободи Третото съсловие от робията, в която то пъшка от столетия насам, се противопоставят само тези класи, чийто необуздан егоизъм приема сълзите и страданията на нещастниците като някакъв отвратителен данък, който те искат да завещаят на неродените си още поколения. Като заключаваме от зверския характер на средствата, използувани от неприятелите ни, за да установят над нас вечен гнет, че аристокрацията, която те искат да затвърдят като конституционен принцип за управляването на Франция, представлява за нас всестранна опасност, да се обявим веднага освободени от господството й. Установяването на свободата и равенството трябва да бъде цел на всеки гражданин, спадащ към Третото съсловие, и за да ги постигнем, трябва да се държим неделимо обединени, особено младите и енергичните, особено тези, които, са имали късмета да се родят достатъчно късно, за да могат да вкусят от скъпоценните плодове на философията на нашия осемнадесети век.

Този път бурно избухнаха шумни одобрения. Андре-Луи ги беше впримчил в мрежата на красноречието си. И веднага използува спечеленото предимство.

— Да се закълнем всички сега — извика той с гръмлив глас, — че ще издигнем в името на човечността и свободата защитен вал срещу неприятелите ни, за да противопоставим на кръвожадната им алчност спокойната настойчивост на хора, чиято кауза е правдива. И да протестираме тука предварително срещу всякакви тиранични декрети, които може да ни обвинят в противодържавна дейност, въпреки че сме движени само от чисти и справедливи намерения. Нека се закълнем в честта на нашата родина, че ако някой бъде задържан от несправедлив трибунал, насочил срещу него от тези постановления, определяни като политически целесъобразни, които са всъщност само изяви на деспотизъм, нека се закълнем, казвам, да развихрим цялата скрита в нас сила и го направим за самозащита, диктувана ни от природата, смелостта и отчаянието!

Гръмко и дълго ехтяха одобрителните възгласи, които приветствуваха заключителните му думи, и той забеляза със задоволство и дори някаква вътрешна мрачна насмешка, че богатите търговци, насъбрали се по стъпалата и скупчени сега около него, за да му стиснат ръка и да го поздравят, не бяха само участници, фактически водачи на това безумно въодушевление.

Това потвърди за него, ако имаше нужда от потвърждение, убеждението му, че както философията, залегнала в основата на това ново движение, бе породена от мислители, излезли от средите на буржоазията, така и нуждата да се усвои тази философия за практическите цели на живота най-остро се чувствуваше сега от тази буржоазия, която откриваше, че привилегированите класи й препречват пътя за експанзията, осъществима при тяхното богатство. Ако можеше да се каже за Андре-Луи, че този ден той запали факела на революцията в Нант, с още по-голямо право би могло да се каже, че самият факел му е бил даден от заможната буржоазия.

Не е необходимо да се разпростирам подробно върху последиците. Историята отбелязва как тази клетва, с която Omnes Omnibus закле гражданите на Нант, се превърна в гръбнак на официалния протест, който те съставиха и подписаха с хиляди. Не закъсняха много и резултатите от този мощен протест, който в края на краищата, би могло да се изтъкне, вече беше в съгласие с волята, изразена от самия суверен. Може ли някой да каже доколко е укрепил ръката на Некер, когато на двадесет и седмо число същия ноември той принуди Съвета да приеме най-важната и изчерпателна от всичките мерки, за които духовенството и благородниците бяха отказали да дадат съгласието си? На тази дата бе обнародван кралският декрет, предписващ делегатите, които ще се избират за Генералните щати, да бъдат поне хиляда на брой и депутатите от Третото съсловие да бъдат напълно представителни, като броят им възлиза на толкова, колкото са депутатите на духовенството и благородниците, взети заедно.