Рафаел Сабатини
Скарамуш (21)

I
Промяната

„Може да си съгласен — писа Андре-Луи от Париж на Льо Шапелие в запазило се до наши времена писмо, — че е жалко, дето ми се наложи да се откажа завинаги от костюма на Скарамуш, понеже явно не би могло да има за мен друг по-подходящ. Като че ли моята роля винаги е да предизвикам спречкване и да се измъкна, преди да бъда увлечен от сблъскването на воюващите стихии, разбунени от мен. Това е унижаващо размишление. Аз търся утеха в напомнянето от Епиктет^[1] (четеш ли изобщо някога Епиктет?), че ние сме само актьори, играещи в пиесата ролята, която е благоволил да ни определи режисьорът. Обаче не мога да се утеша с това, че ми е била отредена такава достойна за презрение роля: вечно да се отличавам с изкуството да бягам. Но ако не съм смел, поне съм предпазлив, тъй че като ми липсва една добродетел, мога да претендирам, че притежавам друга, кажи-речи, в излишък. При един предишен случай искаха да ме обесят за подстрекаване към размирици. Трябваше ли да остана и да бъда обесен? Този път може да искат да ме обесят за няколко неща, включително и убийство, защото не знам дали този негодник Бине е жив или мъртъв от дозата олово, която вкарах в тлъстия му търбух. Нито мога да кажа, че ме е много грижа. Ако изобщо храня някаква надежда по този въпрос, тя е, че е мъртъв и прокълнат. Но ми е наистина безразлично. Собствените ми грижи ме тревожат достатъчно много. Горе-долу изхарчих малкото пари, които бях успял да укрия, преди да избягам от Нант онази ужасна нощ, а единствените две професии, от които, мога да твърдя, разбирам нещо — правото и сцената, — са изключени за мен, понеже не мога да намеря работа нито в едната, нито в другата, без да разкрия, че съм човек, търсен спешно от палача. При съществуващото положение много е възможно да умра от глад, особено ако вземем под внимание сегашните цени на хранителните продукти в този изгладнял град. И пак ще се обърна за утеха към Епиктет. «По е добре — казва той — да умреш от глад, след като си живял без скръб и страх, отколкото да живееш сред изобилие с тревога в душата.» За мен съществува вероятност да загина в състояние, което според него е достойно за завиждане. Това, че то не ми се вижда съвсем достойно за завиждане, доказва само, че не мога да отбележа голям успех като стоик.“

Има и още едно негово писмо, писано горе-долу по същото време на маркиз дьо Ла Тур д’Азир — писмо, обнародвано след това от мосьо Емил Керсак в книгата му „Подмолните течения на революцията в Бретан“, намерено от негов архивите на Рен, където е било предадено от мосьо дьо Ледигиер, който го получил за съдебни цели от маркиза.

„Парижките вестници — пише в него Андре-Луи, — които съобщиха със значителни подробности за сбиването в театър Фейдо и разкриха истинската самоличност на Скарамуш, който го предизвикал, ме осведомяват също, че Вие сте се избавили от съдбата, която бях определил за Вас, когато вдигнах тази буря на общественото мнение и общественото възмущение. Не бих искал да Ви доставя удоволствието да мислите, че съжалявам за избавлението Ви. Аз не съжалявам. То ме радва. Да наложиш на някого смъртно наказание има едно неудобство: жертвата не знае, че е била застигната от правосъдието. Ако бяхте умрели, ако бяхте разкъсан парче по парче, сега щеше да ме измъчва мисълта за вечния Ви мирен сън. Не с лека и безболезнена смърт, а с душевни терзания трябва да изкупи грешката си виновният. Виждате ли, аз не съм сигурен дали в задгробния живот наистина съществува ад, но съм напълно сигурен, че той положително може да съществува приживе, и искам да поживеете още, та да можете да вкусите от горчилката му.

Вие убихте Филип дьо Вилморен, понеже Ви беше страх от това, което нарекохте «негова много опасна дарба на красноречието». Същия ден аз дадох клетва, че злодейството Ви ще остане безплодно, че аз ще го направя безплодно, че гласът, за заглушаването на който Вие извършихте убийство, ще прозвучи въпреки това като тръба по цялата страна. Това беше моят план за отмъщение. Давате ли си сметка как съм го изпълнявал, как ще продължа да го изпълнявам, щом ми се удаде случай? В речта, с която запалих жителите на Рен още на другия ден след това деяние, не чухте ли Вие гласа на Филип дьо Вилморен да изрича своите идеи с жар и страст, по-големи, отколкото би могъл да вложи в тях сам той, понеже Немезида^[2] ми помогна със своя огън? В гласа на Omnes Omnibus в Нант (пак моя глас) поискал подаването на петицията, която се превърна в погребален звън за надеждите Ви да накарате Третото съсловие да млъкне, не чухте ли пак гласа на Филип дьо Вилморен? Не си ли помислихте, че именно духът на човека, когото убихте, възкръснал в мен, неговия останал жив приятел, е бил този, който е наложил необходимостта от безуспешния Ви въоръжен опит миналия януари, след който Вашите редици, окончателно разбити, се видели принудени да търсят убежище в манастира на корделиерите? А вечерта, когато от сцената на Фейдо бяхте изобличен пред народа, не чухте ли пак в гласа на Скарамуш гласа на Филип дьо Вилморен да използува тази опасна дарба на красноречието, за която тъй глупаво си бяхте въобразили, че ще можете да я пресечете с един удар на шпагата си? Това се превръща в гонение, нали — този глас от гроба, който настоява да бъде чут, който не ще да млъкне, докато не бъдете сринат в бездната. Сигурно вече съжалявате, че не сте убили и мен, както Ви приканвах при онзи случай. Мога да си представя колко горчиво е това съжаление. Съжалението за пропуснатия удобен случай е най-мъчителният ад, в който може да се намери една жива душа, особено душа като Вашата. Тъкмо затова се зарадвах, когато узнах, че сте останали жив след метежа във Фейдо, макар на времето в сметките ми да не е влизало да останете жив. Поради това съм доволен, че сте жив, за да беснеете и страдате в сянката на злото си дело и най-после узнаете (понеже досега Ви е липсвало прозрение да го разберете сам), че гласът на Филип дьо Вилморен ще ви преследва, за да Ви изобличава все по-високо, все по-настойчиво, докато след живот, прекаран в страх, кръвта Ви не бъде пролята от справедливия гняв, който опасната дарба на красноречието на жертвата Ви разпалва срещу Вас.“

Вижда ми се странно, че Андре-Луи не споменава в това писмо съвсем нищо за мадмоазел Бине и съм склонен да сметна, че поне отчасти не е искрен, когато приписва постъпката си във Фейдо напълно на самоналожената си мисия и ни най-малко на уязвената си гордост по отношение на Климен.

Единственият пряк резултат от тези две писма, писани и двете през април на същата 1789 година, се изрази в засиленото търсене на Андре-Луи Моро.

Льо Шапелие искаше да го намери, за да му помогне и да се помъчи още веднъж да го убеди да прегърне политическата кариера. Избирателите на Нант искаха да го намерят — поне искаха да намерят Omnes Omnibus, за чиято идентичност с Андре-Луи още не знаеха — във всеки от няколкото случая, когато при тях се откриваше ваканция. А маркиз дьо Ла Тур д’Азир и мосьо дьо Ледигиер искаха да го намерят, за да могат да го пратят на бесилката.

С не по-малко отмъстителна цел го търсеше и мосьо Бине, много нещастен, понеже се беше видял съвсем опропастен след оздравяването от раната си. Трупата му го беше напуснала през време на боледуването и преустроена под ръководството на Полишинел, се опитваше със задоволителен успех да продължава да работи в насоката, очертана от Андре-Луи. Господин маркизът, възпрепятствуван от сбиването да съобщи на мадмоазел Бине лично за намерението си да прекъсне своята връзка, се видя принуден да пише на Климен в този смисъл подир няколко дена от Азир. Той смекчи удара, като приложи за пълното уреждане на задълженията му чек за сто луидора срещу Caisse d’Escompte^[3]. Въпреки всичко това почти сломи клетата Климен и създаде възможност за баща й, когато оздравя, да я вбесява, като й доказва, че този обрат в хода на събитията се дължи на преждевременната й капитулация, противно на трезвия му житейски съвет. Много естествено както бащата, така и дъщерята приписваха бягството на маркиза на сбиването във Фейдо. Те пишеха това наред с всичко останало на сметката на Скарамуш и, щат не щат, трябваше с огорчение да признаят, че този негодник си е отмъстил по ненадминат начин. Климен може би дори се питаше дали нямаше да спечели повече, ако бе останала вярна на Скарамуш и като се омъжеше за него, се оставеше на несъмнените му дарби да я издигне до върховете, към които я тласкаше амбицията й, и да се домогва до които сега беше безполезно. Ако беше така, тази мисъл трябваше да й е достатъчно наказание. Защото, както Андре-Луи с пълно право твърди, няма по-голям ад от този, който създава съжалението за пропилените удобни случаи.

Междувременно търсеният с такова настървение Андре-Луи Моро засега съвсем се беше стаил. И неуморната парижка полиция, подтиквана от кралския наместник в Рен, напразно търсеше неговите следи. Все пак той би могъл да бъде намерен в една къща на Рю дю Азар на един хвърлей място от Пале Роял, където го беше отвела чиста случайност.

Това, което в писмото си до Льо Шапелие той представя като вероятност в близко бъдеще, всъщност беше положението, в което вече се намираше. Беше останал без средства. Парите му бяха свършили, включително и онова, което бе успял да вземе от продажбата на свои украшения, които не представляваха абсолютна необходимост.

Положението му беше така отчаяно, че както крачеше една ветровита априлска утрин надолу по Рю дю Азар, тръгнал напосоки да припечели нещо, той се спря да прочете бележка, закачена на входа на една къща от лявата страна на улицата малко преди Рю дьо Ришельо. Нямаше причина да не тръгне по тази улица „Съдба“. Може би името й беше привлякло като подходящо за неговия случай.

Бележката, написана с едър, закръглен почерк, съобщаваше, че мосьо Бертран дез-Ами от втория етаж търси млад мъж с добри обноски и известно умение да се фехтува. Над тази бележка имаше продълговата черна табелка, а на нея — щит, който с прости думи можеше да се опише като червен, украсен с две кръстосани шпаги и четири лилии, по една във всеки ъгъл на образувания от тях диагонален кръст. Под щита със златни букви се четеше надписът:

Андре-Луи стоеше и мислеше. Можеше да претендира, както му се струваше, че притежава исканите качества. Беше положително млад и вярваше да има сносно държане, а уроците по фехтовка, които беше взимал в Нант, му бяха дали поне основни познания по това изкуство. Бележката, изглежда, е била закачена там преди няколко дена, което подсказваше, че кандидатите за тази служба не са чак толкова многобройни. Може би при това положение мосьо Бертран дез-Ами нямаше да бъде прекалено взискателен. От друга страна, Андре-Луи не беше ял от двадесет и четири часа и при все че предлаганата служба (точното естество на която тепърва щеше да узнае) не изглеждаше да е такава, на каквато Андре-Луи би се спрял при свободен избор, сега не можеше в никой случай да придиря.

Освен това хареса му се името Бертран дез-Ами. В него сполучливо се съчетаваха намеци за рицарство и дружелюбие. Също така, понеже в професията на този човек се криеше и известен елемент на романтика, съществуваше вероятност мосьо Бертран дез-Ами да не задава прекалено много въпроси.

В края на краищата той се качи на втория етаж. На площадката спря пред врата, на която пишеше: „Академия на Бертран дез-Ами“. Андре-Луи отвори вратата и се намери в оскъдно мобилирана празна чакалня. От отвъдната стая, вратата на която беше затворена, долиташе тропот на крака, звънтене и удари на стомана о стомана и надделяващ над тези звуци еклив мелодичен глас, говорещ на език, който положително беше френски, но френски, какъвто никога не се чува извън някое училище по фехтовка.

— Coulez! Mais coulez donc… Така! Сега фланконадата — en carte… А ето и riposte… Да започнем отначало. Хайде! Отбранителното положение tierce… Направете coupe, а след това quinte par dessus les armes… O, mais allonges! Allonges! Allez au fond!^[4] — насърчаваше гласът. — Хайде, това беше по-добре — Шпагите млъкнаха.

— Помнете: ръката с дланта надолу, лакътят не много напред. За днес стига. В сряда ще видим tirer au mur^[5]. То е по-бавно. Бързината ще дойде, когато движенията стават по-механични и по-сигурни.

Друг глас замърмори в отговор. Стъпки тръгнаха настрана. Урокът бе свършил. Андре-Луи почука на вратата.

Отвори му висок строен мъж с изящно телосложение, на около четиридесет години. Черни копринени панталони до коленете и черни копринени чорапи, губещи се в леки обувки, бе облеклото му от кръста надолу. Нагоре до брадичката беше стегнат в плътно прилягаща кожена куртка. Лицето му бе орлово и мургаво, очите — големи и тъмни, устата — решителна, а косата — лъскаво черна, с по някой сребрист косъм тук-там.

В извивката на лявата си ръка носеше маска — кожен шлем с телена мрежа за защита на очите. Острият му поглед измери Андре-Луи от глава до крака.

— Мосьо? — попита той учтиво.

Ясно беше, че греши повода за посещението на Андре-Луи, защото въпреки печално намалелите средства, външността му бе безукорна и мосьо дез-Ами не можеше да допусне, че посетителят носи на гърба си всичките си притежания.

— Сложили сте долу една бележка, мосьо — каза той и по светналия изведнъж поглед на учителя по фехтовка разбра, че е бил прав в предположението си, че кандидатите за длъжността не са се блъскали пред вратата му. А след това проблясъкът на радост бе последван от учудване.

— Вие идвате във връзка с тази работа?

Андре-Луи сви рамене и наполовина се усмихна.

— Трябва да се живее.

— Но влезте. Седнете тука. Аз ще бъда на ваше раз… ще мога да се занимая с вас след един момент.

Андре-Луи седна на пейката, сложена до една от белосаните стени. Стаята беше дълга и ниска, подът — съвсем гол. Прости дървени пейки като тази, на която седеше, имаше тук-там край стените, покрити с принадлежности за фехтовка: маски, кръстосани рапири, куртки и всевъзможни шпаги, ками и мишени от най-различни столетия и страни. Имаше също портрет на затлъстял господин с голям нос, много сложно накъдрена перука и синята лента на ордена „Свети дух“, в когото Андре-Луи позна краля. Имаше и поставен в рамка пергамент — свидетелството на мосьо дез-Ами от Кралската академия. В единия ъгъл стоеше шкаф с книги, а близо до него, обърнати към последния от четирите прозореца, които изобилно осветяваха стаята, имаше малко писалище и кресло. Пълен и хубаво облечен млад господин стоеше до писалището и тъкмо си слагаше дрехата и перуката. Мосьо дез-Ами се запъти към него, като се движеше, както си помисли Андре-Луи, с изключителна грация и гъвкавост, и остана на разговор с него, докато му помагаше да довърши тоалета си.

Най-после младият господин се сбогува, като се бършеше с хубава кърпичка, от която остана дъх на парфюм във въздуха. Мосьо дез-Ами затвори вратата и се обърна към молителя, който веднага се изправи.

— Къде сте учили? — попита кратко учителят по фехтовка.

— Учили? — Андре-Луи се слиса от въпроса. — А, в „Луи льо Гран“.

Мосьо Дез-Ами се навъси и го погледна втренчено, сякаш да се увери дали кандидатът не си позволява да си прави шеги с него.

— Боже мой! Аз не ви питам къде сте завършили образованието си, а в коя академия сте учили фехтовка.

— А… фехтовка! — На Андре-Луи и на ум не му беше идвало, че шпагата може сериозно да се нареди между учебните предмети. — Никога не съм я учил много. Взимал съм уроци по едно време в… в провинцията.

Преподавателят повдигна вежди.

— Но тогава? — възкликна той. — Защо си правите труда да се качвате чак на втория етаж? — Той губеше търпение.

— Обявлението не изисква много голяма вещина. Ако не съм достатъчно вещ, но съм запознат с основните положения, може скоро да напредна. Аз усвоявам повечето неща много лесно — препоръча се Андре-Луи. — Колкото до останалото, другите качества ги притежавам. Млад съм, както виждате, и сам отсъдете дали греша, като смятам, че обноските ми са добри. По професия съм човек на адвокатската тога, макар и да ми е ясно, че тука девизът е „codat toga armis“^[6].

Мосьо Дез-Ами се усмихна с одобрение. Без съмнение младият мъж имаше добри обноски и беше доста съобразителен, както изглеждаше. Той прецени с критичен поглед физическите му данни.

— Как се казвате?

Андре-Луи се поколеба за миг и след това рече:

— Андре-Луи.

Проницателните черни очи го изгледаха още по-проницателно.

— Добре де, Андре-Луи, чий?

— Само Андре Луи. Луи е фамилното име.

— А! Чудновато фамилно име. Вие сте от Бретан, ако съдя по изговора. Защо сте дошли тука?

— Да си спася кожата — отговори, без да помисли, Андре-Луи. И веднага побърза да прикрие грешката. — Имам един враг — обясни той.

Мосьо Дез-Ами се намръщи и се потърка по ъгловатата брадичка.

— Вие сте избягали?

— Може да го наречете така.

— Страхопъзльо, а?

— Мисля, че не.

И тогава започна да разправя романтична лъжа:

— Виждате ли, моят враг е фехтувач от висока класа, най-добрият в Бретан, ако не и най-добрият във Франция. Такава му е славата. Аз реших да дойда в Париж да понауча това изкуство и след това да се върна да го убия. Ето защо, да си кажа, ме привлече бележката ви. Виждате ли, аз нямам средства да взимам уроци по друг начин. Мислех да си намеря работа тука в юридическата професия. Но не сполучих. Оказа се, че в Париж има твърде много адвокати и докато чаках, изядох малкото пари, които имах, тъй че… тъй че в края на краищата вашата бележка ми се видя като специално изпратена от провидението.

Мосьо Дез-Ами го хвана за рамената и го погледна в лицето.

— Вярно ли е това, приятелю? — попита той.

— Няма нито една вярна дума — отговори Андре-Луи и провали всичките си шансове поради някакъв непреодолим подтик да каже нещо неочаквано. Но всъщност не ги провали. Мосьо дез-Ами избухна в смях, а след като се насмя, призна, че е очарован от принципиалната честност на кандидата.

— Свалете си дрехата — каза той — и да видим какво можете да направите. Природата поне ви е предопределила за фехтувач. Вие сте лек, подвижен и гъвкав, с достатъчно дълга ръка и, изглежда, схватлив. Може и да направя от вас нещо, да ви дам достатъчно знания за моята цел, която е да предавате основните начала на изкуството на нови ученици, преди да ги поема аз за усъвършенствуването им. Да опитаме. Вземете тази маска и шпага и елате тук.

Той го заведе в дъното на стаята, където голият под бе разчертан с тебешир, за да знае начеващият какво да прави с краката.

След десетминутна схватка мосьо дез-Ами му предложи службата и обясни задълженията. Освен предаването на основните начала на новаците трябваше да измита стаята всяка сутрин, да лъска шпагите, да помага на господата, които идваха на урок, да се събличат и обличат, както и да прислужва във всяко отношение. Заплатата му засега щяла да бъде четиридесет ливри на месец и можел да спи в нишата зад стаята за фехтовка, ако си нямал друга квартира.

Длъжността, както виждате, имаше своите унизителни страни. Но ако Андре-Луи искаше да се наобядва, трябваше да започне обеда, като изяде за ордьовър гордостта си.

— И тъй — каза той, сдържайки гримаса, — тогата отстъпва не само пред шпагата, но и пред метлата. Тъй да бъде. Приемам.

Характерно е за него, че взел веднъж това решение, той се хвърли в работата с въодушевление. Типично бе каквото и да вършеше, да го върши с всичките способности на ума и с всичките сили на мишците си. Когато не обучаваше много млади господа на основните начала на изкуството — не им показваше сложния и заплетен поздрав към противника, който за няколко дена усилени упражнения бе усвоил до съвършенство, и осемте защити, — сам той съсредоточено изработваше същите тези защити и обиграваше окото, китката и колената си.

Забелязал увлечението му и доловил очевидната възможност да го превърне в действително полезен помощник, много скоро мосьо дез-Ами започна да се занимава с него по-сериозно.

— Вашето прилежание и жар, приятелю, заслужават повече от четиридесет ливри на месец — каза му учителят в края на седмицата. — Засега обаче ще допълням, каквото смятам, че заслужавате, като ви посвещавам в тайните на това благородно изкуство. Бъдещето ви зависи от това каква полза ще извлечете от изключителния ви късмет да бъдете обучаван от мен.

От този ден нататък всяка сутрин преди отварянето на академията учителят се фехтуваше половин час с новия си помощник. Под това наистина превъзходно наставничество Андре-Луи напредваше с бързина, която и изненадваше, и ласкаеше мосьо дез-Ами. Той щеше да бъде по-малко поласкан и повече изненадан, ако знаеше, че поне половината от тайната на изумителния напредък на Андре-Луи се крие във факта, че младежът жадно поглъща съдържанието на библиотеката на учителя си, която се състоеше от десетина трактата върху фехтовката от такива велики майстори като Ла Бесиер, Дане и главата на Кралската академия Огюстен Русо. За мосьо дез-Ами, чието майсторство почиваше напълно върху практиката и ни най-малко върху теорията, а той всъщност не беше никакъв теоретик, нито човек на книгите в кой да е смисъл, тази библиотечка беше само подходящо допълнение към школата за фехтовка, умствена украса към обстановката. Самите книги не представляваха за него нищо важно в никакво отношение. Той нямаше този вид ум, който би извлякъл нещо от прочитането им, нито разбираше, че някой друг може да извлече. Андре-Луи, напротив, като човек, свикнал да учи, придобил способността да усвоява знания от книги, извличаше огромна полза от четенето на тези трудове, запомняше дадените там наставления, критично противопоставяше казаното от един майстор на казаното от друг и правеше избор, който веднага прилагаше на практика.

В края на месеца мосьо дез-Ами изведнъж прозря, че помощникът му е станал фехтувач от завидна класа, човек, в схватка с когото ставаше нужда да напряга сили, ако искаше да избегне поражение.

— От самото начало ви казах, че природата ви е създала за фехтувач — каза му той един ден. — Вижте колко прав съм бил, вижте също колко добре съм знаел как да оформя материала, с който ви е надарила природата.

— Хвала на учителя! — отвърна Андре-Луи.

Отношенията му с мосьо дез-Ами бяха станали междувременно най-приятелски и той започваше вече да получава от него не само начеващи ученици. Всъщност Андре-Луи започваше да става помощник в много по-пълен смисъл на думата. Мосьо дез-Ами, човек с рицарски разбирания, щедър, съвсем не искаше да се възползува от затрудненото, както се досещаше, положение на младия мъж и възнагради старанието му, като му увеличи заплатата на четири луидора месечно.

От сериозното и задълбочено проучване на чужди теории Андре-Луи премина, както нерядко се случва, към развиване на свои собствени теории. Една юнска утрин той лежеше на малкия си одър в нишата зад помещението на академията и размишляваше върху пасаж за двойния и тройния финт, който беше прочел предишната вечер в трактата на Дане. Беше му се сторило, когато го четеше, че Дане е спрял на половин път пред голямо откритие в изкуството на фехтовката. Теоретик по начало, Андре-Луи долови загатнатата теория, която самият Дане, който я загатна, не бе успял да долови. Андре-Луи лежеше сега по гръб, разглеждаше пукнатините в тавана и обсъждаше въпроса по-нататък с тази яснота, която ранното утро често дарява на проницателния ум. Трябва да помните, че вече близо два месеца Андре-Луи всеки ден се занимаваше и почти всеки час мислеше за шпагата. Продължителното съсредоточаване върху този въпрос развиваше у него извънредна прозорливост. Фехтовката, както я предаваше и както я предаваха на него, и както я виждаше всекидневно упражнявана, се състоеше от редица атаки и защити, редица удари, преминаващи от една линия в друга. Но винаги ограничена редица. По пет-шест удара от двете страни беше обикновено, строго казано, максимумът за всяка схватка. След това се започваше наново. Но дори и така, тези удари се нанасяха произволно. Какво ли, ако човек ги пресметнеше от първия до последния?

Това бе една част от мисълта — единият от двата крака, на които трябваше да стъпи теорията му; другият беше: какво ли ще стане, ако човек разработи идеите на Дане за тройния финт така, че да ги обедини в редица наистина пресметнати удари, която да завършва с четвъртия или петия, или дори шестия удар? С други думи, ако човек направи редица атаки, предизвикващи рипости, които да бъдат отбити на свой ред, като всеки от контраударите бъде предназначен не да попадне в целта, а да отклони шпагата на противника в една линия, която ще го разкрие в крайна сметка и според предварителния план за поразяващия удар. Всеки контраудар на противника ще трябва да бъде предвиден в това разширяване на отбраната му, разширяване толкова постепенно, че сам той да не го осъзнае и цялото време да мисли само как да улучи целта си при един от тези контраудари.

Андре-Луи бе играл на времето шах с доста завиден успех и в шаха бе преуспявал благодарение на способността си да мисли напред. Тази способност, внесена във фехтовката, щеше да преобърне това изкуство. Разбира се, такава тактика вече се прилагаше, но само по елементарен и много ограничен начин, само във финтове — единични, двойни и тройни. Но дори тройният финт щеше да изглежда тромав похват в сравнение с метода, върху който той теоретизираше.

Андре-Луи продължи да разсъждава и у него се затвърди убеждението, че държи в ръцете си ключ към откритие. Нямаше търпение да изпита теорията си.

Тази сутрин му се падна доста силен ученик, да се отбранява от когото обикновено му костваше доста усилия. Когато застана ангард, той реши да го улучи след четвъртото париране, като определи предварително четирите удара, които да го доведат до него. Започнаха с терца и Андре-Луи поведе нападението с удар и изпъване на ръката. Противникът отговори с полуконтрата, която той очакваше и която веднага отби със затворено мушкане в квинта; когато противникът парира, той продължи още по-долу и след като противникът пак парира правилно, според пресмятанията му, мушна, като насочи върха в кварта и опря шпагата право в гърдите на противника си. Леснотата на цялата работа го изненада.

Започнаха отново. Този път Андре-Луи реши да порази съперника на петия удар и постигна това със същата лекота. Тогава реши да усложни играта още повече и да се опита да го порази на шестия път — и изработи мислено комбинацията от петте предварителни удара. И този път сполучи така лесно, както преди.

Младият господин, който се упражняваше с него, се изсмя с едва доловима нотка на обида в гласа.

— Съвсем не ме бива тази сутрин — каза той.

— Не сте във форма както обикновено — учтиво се съгласи Андре-Луи. А сетне дръзко добави, само за да изпита докрай тази своя теория: — До такава степен, че мога горе-долу със сигурност да ви улуча както и когато пожелая.

Способният ученик го изгледа с полунасмешка и рече:

— Чак толкова не.

— Хайде да опитаме. На четвъртия удар ще ви улуча.

— Allons! En garde!

И както му обеща, така и стана.

Младият господин, който дотогава не беше имал особено високо мнение за Андре-Луи като фехтувач и го бе смятал за подходящ само да се упражнява с него, когато преподавателят бе зает с друго, широко отвори очи. В изблик на великодушие, примесено с опиянение, Андре-Луи беше почти готов да разкрие своя метод — метод, който скоро след това щеше да стане нещо обикновено във фехтовалните зали. Но навреме се сдържа. Да разкрие тайната, би значило да пресече престижа, който щеше да си спечели с прилагането й.

По пладне, понеже академията беше празна, мосьо дез-Ами повика Андре-Луи на един от редките уроци, които все още от време на време му даваше. И за първи път през цялото си познанство с Андре-Луи мосьо дез-Ами бе победен от него с пряко попадение още през първата схватка. Той се засмя, много доволен, с присъщото му великодушие.

— Аха! Вие напредвате много бързо, приятелю!

Той продължаваше да се усмихва, макар и с не толкова доволен вид, когато бе победен във втората схватка. След това започна да се бие много сериозно, в резултат на което Андре-Луи бе победен три пъти поред. Бързината и точността на преподавателя по фехтовка, когато напрегнеше всички сили, объркваха теорията на Андре-Луи, която, неупражнена на практика, все още изискваше сериозно обмисляне.

Но това, че теорията му бе правилна, той смяташе за напълно установено и то го задоволяваше за момента. Оставаше само да усъвършенствува чрез упражнение приложението й. На това сега се посвети със страстното увлечение на откривател. Ограничи се с пет-шест комбинации, които упражнява усърдно, докато не почна да изпълнява всяка от тях почти автоматично. И доказа безпогрешността им върху най-добрите измежду учениците на мосьо Дез-Ами.

Най-после седмица, седмица и нещо след последния му двубой с Дез-Ами преподавателят го покани пак да се поупражнят.

Победен отново в първата схватка, учителят приложи цялото си майсторство срещу помощника си. Но днес нищо не му помагаше пред стремителните нападения на Андре-Луи.

След третото поражение мосьо дез-Ами се дръпна назад и свали маската си.

— Каква е тази работа? — попита той. Беше блед и черните му вежди бяха смръщени. От години насам самолюбието му не бе така оскърбявано. — Да не са ви научили на някакъв таен удар?

Мосьо Дез-Ами винаги се хвалеше, че знае твърде много за шпагата, за да вярва разни глупости за тайни удари, но тези постижения на Андре-Луи разклатиха увереността му в това отношение.

— Не — отговори Андре-Луи. — Много съм се упражнявал и работата е там, че се фехтувам с ума си.

— Виждам го. Е, хубаво, струва ми се, че достатъчно добре съм ви обучил, приятелю. Съвсем не възнамерявам да държа помощник, който е по-добър от мен.

— Няма такава опасност — каза Андре-Луи с весела усмивка. — Вие сте се фехтували усилено цялата сутрин и сте уморен, докато аз нямах много работа и съм напълно свеж. Това е единствената тайна на краткотрайния ми успех.

Неговият такт и безкрайното добродушие на мосьо дез-Ами помогнаха въпросът да не се задълбочи в насоката, в която имаше опасност да се отклони. А след това, когато се фехтуваха двамата, Андре-Луи, който продължаваше да усъвършенствува теорията си в почти безпогрешна система, целеше мосьо дез-Ами винаги да печели по два удара срещу всеки от неговите. Такава жертва правеше пред благоразумието, но не повече. Искаше мосьо дез-Ами да съзнава силата му, без обаче да открие дотолкова истинските й размери, че да събуди у него нежелателна степен на завист.

И така успешно съумяваше да го прави, че от една страна, ставаше все по-необходим помощник на преподавателя си, понеже стилът и фехтуването му изобщо се бяха подобрили чувствително, а, от друга, караше мосьо дез-Ами да се гордее с него като най-блестящ ученик, минал някога през академията му. Андре-Луи не се опитваше да разбие илюзиите на преподавателя с разкриването на факта, че майсторството му се дължи много повече на библиотеката и на собствената му вродена схватливост, отколкото на каквито и да било уроци.