Ги Шантпльор
Спътница в любовта (8)

Глава VIII

Париж, 3 октомври

Мили ми Кержан, получих двете ви картички от Анверс. О! Как ви завиждам, че пътувате!… Ето ме най-после у госпожа Шардон-Плюш, изпълнявайки от два дни длъжността си на компаньонка.

Семейството Шардон-Плюш се е пренесло току-що в Париж и е наело един голям апартамент в Паси, който е мебелиран много модерно и в един невъзможен стил. Както е нареден и украсен, домът им е ужасен. Струва ми се, че съм в хотел и често си мечтая за моя стар Пьоплиер и вашия хубав салон.

Госпожа Шардон-Плюш е в пълен контраст с ултрамодерната обстановка. Тя е едра, кокалеста и жълта, без определена възраст, не е елегантна, но е според собственото й мнение спретната. Дрехите й, винаги в убити тонове, не принадлежат на никоя епоха.

Тя управлява домакинството си с умение, което липсва у дъщерите и. Към мене е любезна, тържествена и снизходителна. Явно е, че в нейните очи съм една луксозна вещ купена и платена, както новите й мебели. Вчера несъзнателно тя се показа жестока към мен. „Колко е хубаво, че и вие сте в траур, госпожице Боажоли — ми каза любезно тя. — Когато ще излизате с Марсел и Едме, които трябва да носят още няколко месеца черно, ще бъдете много издържана и изискана група!“

Когато видях Марсел и Едме, едва не се изсмях. Каква компаньонка ще им бъда, когато Марсел е двадесет и шест годишна, а Едме двадесет и четири. Как ще ги придружавам на разходки и концерти, когато съм толкова по-малка от тях? Те изглеждат много по-възрастни, отколкото са в действителност, и страхувам се, когато излизаме заедно да не ме мислят за някое много зле възпитано момиче, което има нужда от две гувернантки… Едме е красавицата на семейството! Тя е мургава, с черни коси и големи сини очи. По-добре и по-просто съблечена щеше да е много приятна, но тя е глупава и превзета и в държанието си, и в говора.

Марсел, която физически е много по необлагодетелствана, ми изглежда доста добро момиче. Тя е много по-мила и по-сърдечна от Едме. Двете сестри се карат постоянно и би помислил човек, че не се обичат. Марсел ревнува Едме, която е явно предпочитана от госпожа Шардон-Плюш.

Днес ми казаха, че разчитат на мен да ги науча на „парижкия шик“. Марсел ми каза:

— Госпожице Боажоли, вие сте истинска парижанка и спечелихте точно с това. Ние искахме една чистокръвна парижанка!

— Но работата е, че аз не съм чистокръвна парижанка — отговорих аз, смеейки се. — Само баща ми е бил парижанин… Майка ми, на която приличам, е била англичанка…

— Няма значение! Вие сте толкова шик! Бих искала да съм като вас.

Едме не е така наивна и откровена като Марсел, въпреки че имитира прическата ми, шапките и дрехите ми.

Чудна работа! Идеалът им е да станат парижанки. Уверени са, че те притежават тайната на красотата елегантността и всички средства за разхубавяване. Да знаете само какви въпроси ми задават! Питаха ме как си боядисвам косите, с какво си мажа лицето и устните и още какво ли не!

Надявам се, Кержан, че вече сте добре осведомен и разбрахте какви са разговорите и заниманията ни. Двете сестри се интересуват само от тоалети, дребни домашни събития и клюки. Не знаят какво става навън по света. Четат само романите, които се намират в семейната им библиотека. Майка им е много подозрителна към книгите.

Аз трябва да им покажа музеите и забележителностите на Париж. Това задължение ми харесва много и ще го изпълнявам с удоволствие. Купих си един указател, който изучавам всяка вечер и сега съм много добре подготвен чичероне.

Лошото е, че понякога моите възторзи са доста шумни и двете сестри ми казват с презрение: „Колко лесно се ентусиазирате… Не можете ли да се възхищавате само в душата си?“

В Лувъра видяхме старите италиански майстори. Тъкмо се бях спряла пред „Йоан Кръстител“ на Леонардо да Винчи, Марсел ме дръпна незабелязано за ръкава…

— Елате, мама ни е казала да не се спираме дълго пред картини с голи хора, тя казва, че не е красиво за…

Не можах да се сдържа и избухнах в смях. Чували ли сте някога подобна глупост, Кержан? Защо им прави такова впечатление, че бедният светец бил гол? Това ли е най-важното, в картината! Не виждат ли очите му, благата усмивка!

Драги приятелю, както виждате госпожици Шардон-Плюш са доста забавни! Струва ми се, че най-после намерих сигурност и спокойствие в това семейство, ограничено и скучно, но почтено… прочее, доволна съм… Може би, невинаги ще бъда така самотна и изоставена, Кержан? Понякога щастието идва съвсем ненадейно… Колко е хубаво човек да има своя къща, свое огнище и особено, особено да си намери едно вярно и любещо сърце!

Довиждане, Кержан, днес се разнежих много.

Филис

Париж, 10 октомври

Мили ми Кержан,

Благодаря ви за илюстрованите картички, но които следя пътешествието ви. Марсел и Едме ме питат очаровани: „Кой ви изпраща постоянно тези картички?“ Аз отговарям: „Един стар приятел, когото обичам“.

Лека-полека почвам да свиквам с новата обстановка. Двете сестри могат да бъдат весели и понякога прекарваме приятни часове. Марсел е винаги по-любезна и по-разговорлива от Едме. Тя ми повери, че майка им ги е довела в Париж с надеждата да им намери съпрузи, достойни за богатството им.

Госпожа Шардон-Плюш ме дразни доста и аз полагам големи усилия да не бъда рязка и груба. Вчера ми каза, че косите ми били много руси и много буйни, а шапката много ексцентрична и съвсем не ми придавала почтен вид. С престорена учтивост и отвърнах, че не мога да си боядисам косите. Тогава тя, като си прехапа устните, ми предложи брилянтин, за да ги затъмня и пригладя. Аз отказах учтиво.

„Тогава, надявам се, че поне когато излизате с дъщерите ми, няма да слагате онази шапка — каза тя. — Ще ви дам една от моите шапки.“

Приех скромно шапката, но веднага щом се озовах в стаята си се постарах да я преправя, колкото ми беше възможно и макар, да не придоби много елегантен вид — стана нещо много по-важно — не приличаше никак на шапката на госпожа Шардон-Плюш. Като ме видя с нея, тя не можа да я познае и каза:

— Решили сте, че моята шапка не е достойна за вас.

Аз повдигнах невинно очи към нея.

— Но, госпожо, аз съм с нея!

Учудена, госпожата ми каза сухо:

— Не я познах… съвсем друга изглежда на вашата глава.

„За щастие!“ — си помислих аз. Лека нощ, Кержан… късно е вече… и писмото ми е странно глупаво… Лека нощ.

Вашата Фил

Париж, 18 октомври

Мили приятелю,

Дните текат еднообразно и философското ми настроение ми помага да ги прекарвам лесно. При все това в неделя имахме едно забележително развлечение. Марсел, Едме и аз бяхме поканени на интимен чай у госпожа Дерош, приятелка на госпожа Шардон-Плюш. Тя беше поканила и още няколко други млади момичета и господа.

Право да си кажа, много забавно беше. Не танцувахме, поради траура ни, но говорихме, свирихме, играхме на разни игри и флиртувахме по малко. Знаете, че обикновено не държа на флирта, но този път… Е, добре!

Този път ми правеше удоволствие да флиртувам. Аз се харесах много на господата и особено на един от тях, един млад адвокат, много мил. Бях доволна… и си казвах: „Значи аз съм момиче като всички други, а не само една компаньонка…“

Непринуденото ми държание не убегна от очите на госпожа Шардон-Плюш и тя ми заяви кисело: „Вие сте свикнала да се движите в обществото, госпожице Боажоли. Знаете как да говорите с мъжете… В провинцията не харесват такова държание и затова моите дъщери нямат вашата опитност… Те са създадени за семеен живот… и щом работата дойде до женитба, мъжете предпочитат такива като тях. Да, да, скромността се цени повече от прекалената свобода“.

Не е ли това студен душ, а Кержан? Но аз не се смущавам лесно и злонамерените намеци на госпожа Шардон-Плюш не ме нараняват, а даже понякога ме забавляват.

Уважаемата вдовица ме упреква, че съм говорили пред дъщерите й неща, които не били предназначени за невинните им уши?

Да знаете каква история ми направиха вчера!

Връщайки се от някаква вечеря, Марсел и Едме — дойдоха в моята стая, за да ми разкажат как са прекарали. Аз се бях приготвила за лягане и довършвах едно писмо за вас… едно писмо, което не ви изпратих и в което пишех за човека, когото трябва, а не мога да забравя… Косата ми, както винаги, беше разпусната и превързана с бяла панделка.

Когато видяха нощния ми тоалет и двете сестри се провикнаха в един глас:

— О! Вие сте смешна с бялата панделка! Приличате на бебе. Защо си нравите така косата, а не си сложите книжки като нас. Аз се провикнах ужасена:

— Книжки! Но те са ужасни! И защо? Аз не си къдря косите.

— Какво от това, че книжките са грозни? — каза Едме. — Кой ще ви гледа през нощта?

— Няма значение — отговорих аз, — обичам винаги да съм спретната и хубава, като че ли очаквам някого.

Има ли нещо неприлично в думите ми, Кержан? Е, добре! На другия ден госпожа Шардон-Плюш ме повика настрана и ми каза:

— Госпожице Боажоли, Марсел и Едме ми казаха за вашата „нощна прическа“. Право да ви кажа, за първи път чувам младо момиче… или почтена жена да си прави подобен тоалет за през нощта, но това не е моя работа. Бих ви помолила само да не навеждате моите дъщери, които трябва да бъдат целомъдрени съпруги, на мисли, които даже не са им идвали на ума… Вие сте им казали: „Като че ли очаквам някого!“ (О! Кержан, само да чуехте тона, с който повтори думите ми…) Бъдете така добра друг път да избягвате подобни разговори, макар и моите бедни деца да не разбират напълно смисъла им!

— О, госпожо, кълна се, че и аз не го разбирам повече от тях!

Аз бях слисана и възмутена. Госпожа Шардон-Плюш ме погледна учудена.

— Това показва, мило дете, че не намеренията и мислите ви са лоши, а инстинктите ви… Вие трябва да се борите против тях. Като майка, чувствам се длъжна да ви дам този съвет.

Този път бях така поразена, че изгубих даже способността да говоря. Когато се съвзех, госпожа Шардон-Плюш беше излязла.

Тогава вдигнах рамене и реших да не се тревожа. Мнението на тази ограничена жена не ме огорчи… Нали ви казах, човек трябва да е малко философ.

Мой стари великане, само вие сте добър на този свят! Да ми пишете точно кога се връщате, за да мога още първата неделя да се измъкна и да дойда у вас… ако неделята е далече, ще дойдете вие да ме видите, нали?

Четохте ли, Кержан? Театър „Франсе“ ще дава една пиеса от Фабрис де Мов — „Царицата на Ис“.

Довиждане, приятелю мой!

Вашата малка Фил