Ги Шантпльор
Спътница в любовта (14)

Брюж, 11 декември

О! Много съм отчаяна, много съм нещастна! Просто не ми се пише…

Вали!… И какъв дъжд! Непрекъснат, ситен и бавен дъжд тропа по прозорците и покривите. Небето се е затворило, улиците са наводнени и всичко е грозно, ужасно грозно!

Когато Кержан дойде да ме види, намери ме потънала в скръб и се опита да ме утеши.

— Не се безпокойте, бедна малка. Днес ще вземем едно такси и ще започнем с черквите и музеите. Ще отложим за утре скитането из града, дъждът е много досаден, но няма защо да се отчайвате толкова.

Не, аз съм отчаяна. Първото ми впечатление от Брюж бе развалено. Много тъжно и неприятно беше да гледам през мокрите стъкла на автомобила… Аз мръзнех, въпреки че бях цяла увита в кожи, струваше ми се, че и мокрият град с манастирите, кулите и камбанариите трепери като мен, като моето сърце.

Къде са прелестните и мистични кътчета, които ми описваше един поет?

— Не искам — се провикнах аз, — не искам да ходим днес на Езерото на любовта!

— Ще отидем, когато пожелаете — отговори невъзмутимо Кержан.

Неговото спокойствие ме дразнеше. Исках и той заедно с мен да се ядосва за лошото време и да роптае против съдбата… Не зная защо, но струва ми се, че Кержан е доволен от това неприятно време, сигурно, защото е малко сърдит, че дойдохме в Брюж. Като го слушам да ме успокоява, бих казала, че дъждът му е почти приятен.

— Чуйте как тихо и звучно се ронят капките. Не мисля, че дъждът е толкова ужасен, колкото го намирате вие. Гледайте в какъв хубав воал е обвил целия Брюж! Не намирате ли, че придава особена прелест на града?

Ох, че твърдоглав инженер! Повдигнах пердето и погледнах злобно към небето.

Целият ден разглеждахме черкви, паметници и музеи. Кержан ме сваляше бързо от колата, скриваше ме под чадъра си и тичешком се отправяше към каменния свод на някоя черква или музей.

Не си спомням къде ходихме и какво гледахме през този ден. Всичко е объркано в главата ми и не мога, и не искам нищо да си припомням. Зная само, че в мрачния и мистичен параклис „Сен Базил“ имаше страшни статуи, които много ме изплашиха. Хванах ръката на Кержан и прошепнах: „Да си вървим, страх ме е“.

Той се засмя, хвана нежно ръцете ми и не искаше да излезем веднага. Каза ми, че не трябва да се страхувам от нищо, когато съм с него.

Трябва да призная, че моят стар Кержан е чудесен чичероне и търпелив приятел. Без преувеличение днес бях нетърпима.

Вечерта останахме в хотела, защото не ми се излизаше. Слязохме долу в хола, разглеждахме една колекция от „Илюстрасион“ и скучахме.

От време на време се развличах като наблюдавах под око една млада двойка, дошла в Брюж едновременно с нас… Французи и почти сигурна съм — младоженци. Говорят си тихо, гледат се с глупаво възхищение… Струва ми се, че всеки момент ще се целунат… Мисля, че умират от желание да го направят, но наоколо има толкова много досадни хора!

Младата жена е прелестна и добре сложена. Тя е кестенява, свежа и има чудесен профил.

Мъжът й, доста хубаво и елегантно момче, рус и бледен, дребен и с мекушав вид.

Не бих се омъжила за такъв мършав и незначителен човек, даже и за да ми бъде брат.

Кержан не е „хубаво момче“. Някои хора може да го намират грозен, но в строгото му, слабо и загоряло лице, като че ли изгаряно едновременно от слънцето и от някакъв вътрешен пламък, има мисъл, воля и жизнена сила. Той е едър, гъвкав и движенията му са приятни.

Питам се, дали Кержан ме намира така хубава, както кестенявата млада жена?