Ги Шантпльор
Спътница в любовта (3)

Глава III

Нямаше още десет часа…

Чакайки Кержан, Фил наведена над въртележките на три хлапета се забавляваше, лапайки шоколад. Тази сутрин щастието беше благосклонно към нея.

Кержан я завари, когато се готвеше да отхапе едно голямо парче шоколад.

— Добро утро, Фил! Виждам, че не се безпокоите за талията си.

— Здравейте, Кержан. Чудесен шоколад! Хапнете си!

— Не, благодаря!

Младото момиче беше облечено в розов костюм, красив цвят за нейната младост. Златните й коси искряха под тъмната шапка. Очите й, блестящи и весели, се усмихваха нежно. Свежите устни, които се стремяха към шоколада, сякаш се стремяха и към живота, търсещи през топлия и ароматен въздух неговите радости и властните му целувки.

Малката Фил беше послушала Кержан. Черните мисли бяха отлетели. Тя беше тъй розова и свежа, както розата, която красеше ревера й.

— Чудесна роза, имате, Фил. Откъде е?

— Искате да кажете: „От кого е“, но аз не мога да ви кажа, понеже никаква картичка не придружаваше цветята.

— Няма значение.

— Не ме закачайте, Кержан!

Същите думи тя бе казала и предната вечер, но колко различно звучаха те сега! Тази сутрин Филис Боажоли искаше да я „закачат“.

— Не намеквам за никаква личност, мила приятелко, но винаги, когато се изпраща един букет без визитна картичка, има друго нещо.

Филис започна да се смее.

— Е, добре! Вие като че ли имате право. Преди три дни казах на някого — без задни мисли, моля ви се — че обожавам розите с цвят на зората… Моят букет не е без подпис, но той е едва забележим… невидим. Фабрис де Мов. Доволен ли сте?

Кержан не се учуди. Той очакваше това име. Да, усмивката и розите бяха дошли от една и съща страна.

— Мисля, че Фабрис де Мов не е във Виши.

— Да, от няколко дни не е тук, понеже поставя една своя пиеса в Диеп. Цветята са от Париж. Днес сутринта получих една илюстрована картичка. Пише, че ще се връща във Виши и довечера ще дойде на гарата, за да ни изпрати. Защо се смеете?

— Ах, тези илюстровани картички! Колко често играят ролята на провидението! Затвореното писмо е опасна работа, но да изпратиш картичка е най-обикновено нещо, което всички ще намерят за много естествено.

— Кержан, Кержан, какво ви е прихванало днес? Какви са тези подигравки… Кержан, да завием надясно, искам да си купя едно колие от корали. Познавате ли Фабрис де Мов?

— Да. Много малко.

— Няма значение… Какво мислите за него?

— Прекалено хубав мъж.

— О! Нали? — потвърди тя очарована, без да долови иронията му. — Но той не е само красив, Кержан…

— Не, разбира се, Де Мов е писател с голям талант. Надявам се, че това ви е известно само от разговори с хората.

Филис се изчерви.

— О! Аз съм чела някои от работите му, откъси… и сонета, който беше написал за мен! Истински шедьовър.

— Уверен съм. Къде е госпожица Риб?

— Тя остана при кръстницата, която имаше да пише няколко писма… Сутрин мога да излизам и сама. Кажете, Кержан, въпреки че много малко познавате Де Мов, харесва ли ви?

Младият човек се колебаеше. Той беше откровен, но не груб.

— Е, добре, не… не много.

Филис се смути.

— Но защо?

Гийом продължаваше да се колебае, страхуваше се от прибързани заключения… Че този красив писател, чиито произведения бяха на мода, обичаше успеха във всичките му форми: слава, богатство, любов… беше ясно. Но различаваше ли се по това от останалите мъже? И ако външността на Фабрис де Мов беше неприятна, трябваше ли да съди по нея за характера му?

Смеещите се очи питаха. Изведнъж младият мъж се уплаши да не угаси радостния пламък, който ги оживяваше.

— Защо? — каза той. — О! Много просто… защото се различаваме напълно. Между нас няма никакви допирни точки, но повтарям ви, познавам много малко Фабрис де Мов.

— Така е, драги приятелю! — каза доверчивото дете. — Вие не го познавате… Когато човек не го познава, той изглежда малко безочлив, нали? Даже и аз го намирах такъв в началото!

О, малка Фил, добре сте хлътнала! — помисли си Кержан.

Радостна от получения букет и от картичката, девойката с удоволствие бе оставила да изтръгнат любовната й тайна, но Гийом не разпитваше, предпочитайки да не знае нищо, за да не се види принуден да замъгли блестящите й очи.

Увлечени в разговора, младите хора бяха стигнали до бижутера, от който Филис купи желаното колие и някои украшения, които й се видяха забавни.

— Сега можем да се върнем в градината, Кержан. Знаете ли, че няма да заминем днес?

— Нима! Кога заминавате?

— След един ден, заедно със семейство Морисо, те отиват също в Екс… Кръстницата измени решението си. Тя прави често така.

Изведнъж гласът на младото момиче стана тъжен.

— Кержан, видяхте ли я вчера. В тази ужасна игрална зала?

Той кимна утвърдително с глава.

— Тя печелеше, нали? Да, да, знам. Когато печели, тя е доволна… изпада в опиянение… Въпреки това тя не държи на парите. Кръстницата ми не знае цената им… и аз съм като нея.

— Но, струва ми се, че парите, не са ви толкова безразлични? — каза Кержан, за да промени разговора и да види отново очите й весели.

— Защото ги пръскам ли? Това е съвсем друго. Аз не обичам тях, но обожавам това, което те дават. О, да мисля за пари, да ги желая, да ги събирам и пазя като скъпоценности — никога!

— Моя малка, и аз не обичам парите и даже прекрасно минавам без разкоша и удоволствията, които ви доставят на вас. Но трябва да призная, че от рождението си до днес съм принуден да мисля за проклетите пари, понеже винаги са ми били недостатъчни.

— Търпение! Вашият съвършен мотор ще ви донесе достатъчно.

— Моят съвършен мотор, както го наричате, ще донесе пари, желая го от все сърце, но не на мен, а на собственика, Жорж Патен.

— Не на вас! Но това е несправедливо. Та нали вие ще бъдете изобретателят.

— Защо несправедливо. Мислите ли, че бих могъл да осъществя мечтите, които ме въодушевяват, ако не беше Патен? Бих ли имал пари за моите опити, за безкрайните ми изследвания… Щях ли да имам необходимите условия?

Филис продължи покупките си в един магазин за дантели. Продавачът, предавайки й пакетите, каза:

— Двеста франка, госпожо.

Усмихната, Филис ги пое.

— Мислят ме за ваша жена, Кержан. Колко смешно! Тази якичка е хубава, нали? Обичам дантелите повече и от скъпоценностите. Знаете ли, Фабрис де Мов ми каза, че купил от Брюж прекрасни дантели. Той ми разказа такива забавни неща! Били ли сте в Брюж, Кержан?

— Да.

— Тъй бих искала да отида там! Той е страната на моите мечти! О, единадесет часа! Трябва да се прибираме, но преди това искам да купя малко цветя за кръстницата.

Те влязоха в една цветарница. Младото момиче избра цветя, отвори чантата си, за да плати, но започна да се смее.

— Това е вече много! Цялото ми богатство е петнадесет сантима, а ми трябват петнадесет франка!

Смеейки се, Кержан плати.

— Виждате ли как хвърчат парите, Кержан — заключи весело тя. — Тази сутрин излязох с четиристотин франка… просто да не повярваш, че сега нямам нито сантим.

— Нищо чудно. Само за колието и дантелите дадохте триста и двадесет франка!

— Вярно! И четиридесет дадох в сладкарницата… и петдесет на един антиквар… и десет на една бедна жена, която продаваше увехнали цветя…

— Всичко: четиристотин и тридесет франка.

— Значи съм имала повече пари, отколкото мислех. Нали ви казах, че не знам да ценя парите. Кръстницата ме глези прекалено много. О! Кержан, помислете, че без нея щях да бъда принудена да работя, за да живея. Какво ли щях да правя тогава?

Тази мисъл й се видя забавна и я развесели.

Безгрижието й накара Кержан да потръпне. Той си спомни за съмненията и страховете на Лекултьо… и сега на свой ред се питаше какво би станало с Филис Боажоли, ако не получи наследството на госпожа Даврансей…

Той и не подозираше, че още същия ден ще чуе думи, които ще премахнат напразните му безпокойства.

Сред познатите си госпожа Даврансей беше известна с богатството си, но малцина я обичаха, поради намръщения й вид. Само най-близките й знаеха, че е способна на нежност и любов. Грубата й мъжка външност криеше срамежлива и чувствителна душа. Смъртта на сина й я хвърли отначало в отчаяние, а по-късно я подтикна към хазарта, който скоро й стана необходимост и непобедима страст. Единствено голямата любов, която хранеше към Филис Боажоли, я свързваше още с живота.

След обяда, сервиран както винаги в апартамента, който госпожа Даврансей заемаше в хотел „Екселсиор“, госпожица Риб и Филис се оттеглиха. Старата жена остана насаме с Кержан.

Очите й проследиха с любов малката Фил, докато вратата се затвори след нея.

— Много хубава е станала, нали, Кержан? Каква прелест. Ах, малката чародейка! Вече има няколко обожатели, знаете ли? Но тя е още млада… много млада… не искам да ми я отнемат толкова рано!

— Да — каза Кержан, — тя е много млада и въпреки това…

Госпожа Даврансей започна да се смее.

— Фабрис де Мов, нали? Прелестен е! Но аз се правя на глуха и на сляпа… ако има нещо сериозно, тогава ще видим. Аз се страхувам от зестрогонци, драги приятелю, а Филис ще бъде богата, много богата. Аз нямам семейство… племенницата ми, Лора Арден, е стара, набожна и намусена мома, която не мога да понасям. Ще й оставя доживотна рента, а всичко друго, всичко каквото притежавам, ще бъде на Филис.

Щастлива от одобрението, което Кержан й изказа, госпожа Даврансей продължи да говори за Филис.

— Кержан, Филис Боажоли ще бъде моя наследница не само, защото го желая от цялото си сърце, но и защото така трябва да бъде. Вземайки я при себе си, аз приех отговорността за съдбата й. Подготвих ли я за бедност, за борба с живота? Уви, не! Тя беше моя утеха, надежда и щастие. Дадох й всичко хубаво и добро и скрих от нея всичко грозно, грубо и низко. Да, въпреки скитническия ми живот, въпреки долната ми страст; моята любов издигна това дете над мизериите и тревогите на живота. Исках да бъде щастлива. С неумелото си възпитание можех да я направя непоносима, но добрата й природа не позволи това. Тя е прелестна, Кержан. Сърцето й е цяло съкровище. Тя е от тези нежни и безгрижни създания, които внасят радост, веселие и прелест в семейното огнище. Филис е топъл слънчев лъч, който осветява и стопля всичко. Кержан, искам животът на моята малка Фил да бъде охолен и блестящ!

Младият човек одобри напълно намеренията на госпожа Даврансей. Все пак той не можеше да не мисли за несигурността на човешките богатства и за последиците от едно неразумно възпитание.

— Ето вече отдавна мисля да направя завещанието си, но ме е страх. Да… пропъждам мисълта за смъртта… Вечният покой не ме плаши, но агонията, бавното преминаване от живота към смъртта. О! Агонията ме ужасява! Глупаво, нали, но нямах достатъчно смелост да направя завещанието си. Сега съм решила да повикам нотариуса и да осиновя Филис… Тогава ще бъда спокойна.

— Мога ли да ви дам един съвет, госпожо? — каза Кержан почтително. — Дръжте в тайна осиновяването на Филис. Нека нашата малка Фил бъде обичана само заради личните й качества.

Госпожа Даврансей кимна утвърдително.

— Имате право, добри ми Кержан, благодаря ви.

Тя му направи знак да мълчи.

Филис влизаше в стаята. Почти веднага младият мъж се сбогува със старата дама и кръщелницата й.

— Кержан — каза госпожа Даврансей, — след един месец ще ви пиша от Пьоплиер. Ще ни дойдете на гости за няколко дни, трябва и вие да си починете малко.

— С удоволствие приемам поканата ви, госпожо.

— Ще ви видим преди заминаването ни, нали? — попита младото момиче.

— Надявам се. На гарата няма да мога да дойда, но ще гледам да намина покрай хотела.

— О, сигурно ще се видим пак — каза госпожа Даврансей, — но въпреки това, за всеки случай…

За всеки случай те се сбогуваха.