Ги Шантпльор
Спътница в любовта (5)

Глава V

Беше изминала една седмица от погребението на госпожа Даврансей. Кержан отиваше да навести Филис, печална и самотна в голямата парижка къща на кръстницата й. Пред пътната врата на дома на покойната той едва не се сблъска с Лекултьо, който изглежда току-що бе излязъл оттам.

— Без съмнение и този път съдбата има пръст в срещата ни! — се провикна добрият младеж.

— Да не би да сте поискали ръката на Филис Боажоли? — попита Гийом.

Лекултьо повдигна рамене.

— Не се шегувайте, Кержан. Оставих визитната си картичка за малката Фил, не за старата Арден, разбира се… дяволите да я вземат. Много ми е мъчно. Обичах това хубаво дете, Кержан и ако майка ми… да, и ако майка ми искаше…

Кержан го прекъсна:

— Е, дявол да ви вземе, Роро, вечно ли ще слушате майка си. Ако обичате Филис, женете се за нея. Кълна се, сега е моментът!

Лекултьо хвана под ръка младия инженер и го поведе по огрения от яркото слънце тротоар.

— Значи вярно е, тя няма нищо? Нищо! Бедната!

— Да, нищо няма. Това беше неизбежно… Госпожа Даврансей не остави завещание и според закона, госпожица Лора Арден е единствената й наследница.

— Какво нещастие! — прошепна Лекултьо гневно. — Какво безобразие. Тази стара умопобъркана, тази…

Той замлъкна, после заговори бързо:

— Знаете ли, Кержан, не си въобразявайте. Даже и сега Фил не би искала да се ожени за мене. Тя обича другиго. Последните дни във Виши, когато Де Мов се върна, бях сигурен, че ще обявят годежа си. Той беше винаги с нея. Когато разбра, че Филис ще замине за Екс каза, че и той ще отиде там, понеже някакви приятели отдавна го канели. Още виждам усмивката на малката Фил… Тя сияеше! Но аз познавам Де Мов… Сега той няма да поиска ръката й.

— Естествено — отсече Кержан, — но това не му попречи да бъде на погребението, нали?

— Разбира се, трябваше да се покаже възпитан и внимателен. Той не направи нищо по-малко от останалите познати на Фил, но не направи и нищо повече. Той е чувствителен човек, уважава скръбта й и се страхува да не я смути, затова стои настрана… О! Ако малката беше наследила богатството, работата щеше да бъде съвсем друга! Де Мов щеше да продължи ухажванията си и нямаше да се безпокои да не смути с това тихата скръб на Фил… Но тъй като тя не наследява…

— Да, тъй като тя не наследява кръстницата си, уважението му към скръбта й ще продължи безкрайно. А Сорбие?

— Мисля, че Сорбие е още във Виши… Бедната малка Фил. Виждали ли сте я от погребението, Кержан?

— Да, два пъти. Тя обожаваше кръстницата си и я оплаква отчаяно. Струва ми се, че няма точна представа за материалните трудности, които й предстоят.

— Тя ви обича много, Кержан.

— Да, Филис знае, че може да разчита на моята вярност. Обичам я като брат… Но, уви! Какво мога да направя за нея?

— Сигурно няма да остане тук или в Поилиер с тази стара фанатичка?

— О, бъдете спокоен! Госпожица Арден няма да й предложи подобно нещо, защото не може да понася малката.

— Морисо трябваше да я вземат със себе си, поне до зимата.

— Морисо водят светски живот, а Филис е в траур.

— Но какво ще стане с нея, Кержан.

— Госпожица Риб, компаньонката на госпожа Даврансей, й търси някакво място като учителка или компаньонка.

Лекултьо поклати глава загрижено.

— Бедното дете! Учителка! Та какво ще преподава! Какво нещастие, какво нещастие! — повтори той и като се сбогува с Кержан се отдалечи.

Младият човек позвъни. Отвори му старият Лоран.

— Господинът иска да види госпожица Филис, разбира се?

— Да, Лоран, как е тя?

Добрият Лоран, който служеше от петнадесет години при госпожа Даврансей, се чувствуваше в правото си да изкаже впечатлението си.

— Тя не е болна, господин Кержан, но жално ми е да я гледам как се старае да бъде твърда и да не плаче. Изглежда, че няма да остане тук, но и ние дълго няма да се задържим. Бедната госпожа, много рано ни остави!

— Мой бедни Лоран, ако бъдете уволнен, разчитайте на мен. Аз ще се опитам да ви намеря някое добро място.

Като премина през обширния хол и стария салон, Кержан се озова в малкия уютен кабинет на госпожа Даврансей. Чакайки Филис, той си припомняше за десети път разговора, който бе водил с нотариуса на старата жена.

Добрият човек, който знаеше всички желания на покойната, се бе опитал да омилостиви госпожица Арден, да я накара да осигури на Филис един сносен живот, но усилията му бяха отишли напразно „Господ е с мен, той поиска аз да наследя, Филис Боажоли няма да получи нищо“ — му беше отговорила Лора Арден, но истината беше, че тя ненавиждаше хубавата, млада и весела Филис, която бе спечелила сърцето на леля й. Кержан на свой ред направи постъпки пред коравосърдечната наследница и защищавайки интересите на Фил, употреби цялото си красноречие и убедителност. Невъзмутима и непроницаема, старата мома беше отговорила:

— Филис Боажоли ще работи, както толкова млади момичета и жени, както собствената й майка. Тя сама ще си изкарва хляба и това ще й подействува благотворно.

— Трудът е най-хубавото и добро училище, госпожице — бе отговорил Кержан, — но и най-трудното за неподготвените жени. Помислили ли сте за опасностите, на които е изложено едно младо и хубаво момиче без средства и без близки.

Лора Арден бе отговорила с ледено спокойствие:

— Едно честно момиче не е заплашено от никакви опасности, господине. И струва ми се, че Филис Боажоли не трябва да се страхува от нищо, докато има такива доброжелатели… като вас.

Кержан една се бе въздържал да не нагруби старата мома, но мисълта, че Филис живее под един покрив с нея, го спря.

Вратата се отвори, младото момиче влезе и изтръгна Кержан от мислите му.

Тя му протегна и двете си ръце, Гийом ги стисна сърдечно и ги задържа в своите.

— О, Кержан, приятелю мой! Колко сте добър!

Тя беше отслабнала. Черната й рокля я правеше още по-бледа. Разширените й трескави очи блестяха.

Филис заведе Кержан до любимия фотьойл на госпожа Даврансей.

— Седнете там — каза младото момиче, като се настани срещу него на едно ниско столче.

Подпряла глава на ръцете си, тя прикова в него очите си, които изведнъж се изпълниха със сълзи.

— Мое мило дете, толкова съм нещастен, толкова ми е мъчно за вас, че не знам какво да ви говоря, като някой глупав човек! И въпреки това, Филис, не вярвам да има друго сърце, което да ви разбира по-добре и да ви съчувства по-искрено от сърцето на вашия стар Кержан…

— Зная — каза тя тихо, докато сълзите й, неподвижни и блестящи, стояха на края на клепачите й.

Гледайки сдържаното й отчаяние, Кержан не се осмеляваше да я запита какво бе решила за бъдещето си. Сега той почувствува безсилието на приятелството си. Фил заговори отново:

— Предложиха ми една длъжност. Едни хора, които ще прекарат два месеца в Улгейт искат да ме вземат като възпитателка на малката им дъщеря. Ако след двата пробни месеца бъдат доволни от мен, ще остана на службата си и след завръщането им в Париж. Аз приех.

Кержан взе малката й бледа ръка и мълчаливо я целуна.

— Доволна съм, че няма да бъда при някоя стара дама, щеше да ми напомня за кръстница…

— Мило дете, смелостта ви ме радва. Кой ви намери това място? Госпожица Риб!

— Да, тя търсеше за себе си и за мен едновременно. Госпожица Арден също ми предложи да потърси някаква служба. Изглежда, че ще е доволна да се отърве по-скоро от мен.

— Без съмнение. Ужасно създание!

Филис се усмихна тъжно.

— Страхувам се, че ние сме несправедливи към нея, Кержан. Имаме ли право да й се сърдим, че получи цялото наследство!

— Но аз не се сърдя заради това!

— Разбирам. Упреквате я заради неприязнените чувства, които храни към мен. Но, помислете, няма ли никакво извинение за бедната стара Арден? Никога не е обичала и никой не я е обичал! Сърцето й се е вкаменило… За нея аз съм чужденката, която открадна любовта на леля й и която се опита да завладее богатството й. Сега и аз съм като нея сама в света, никой не ме обича и никого не обичам… освен вас Кержан.

— Филис, не преувеличавайте. Аз държа да съм „вашият най-добър и единствен приятел“, въпреки това вие имате и други приятели.

— Да, кръстница имаше някои приятели, но какво съм аз сега? На кого мога да разчитам?

Кержан поиска да отговори, но с едно нервно движение Филис го прекъсна. Неспокойните й очи се устремиха към очите на младия човек и със сподавен глас тя каза:

— Кержан, ако обичате някое момиче и ако то се намираше в моето положение, бихте ли го оставили цяла седмица без една дума от вас… не бихте ли отишли да го видите? Кажете, Кержан?

Филис замлъкна. Кержан разбра желанието й да му се довери.

— Не е важно какво бих направил аз в подобен случай, Фил. Аз не се придържам винаги към благоприличието. Може би е по-дискретно и по-деликатно от страна на един мъж, който обича, да не говори за любовта си в подобен момент.

Филис го прекъсна:

— О! Кержан, нима е неуважение към скръбта да кажеш или пишеш на едно бедно момиче: „Вие не сте сама, аз ви обичам и ще ви подкрепя. Разчитайте на мен“. Кержан, сигурна съм, че за да кажете тези думи, вие бихте избрали именно този момент.

— Моя малка Фил — каза Гийом с бащинска нежност, — имаше ли някой право да ви каже тия думи.

Бледите страни на девойката поруменяха.

— Не мисля, че въпросът ми е много смел. Вие почти ме насърчихте да ви го задам — продължи Гийом, — въпреки това, отговорете ми само, ако желаете. Мълчанието ви няма да ме накара да се съмнявам нито в приятелството ви, нито даже в искреността ви.

Филис въздъхна.

— Защо да не отговоря, приятелю мой? Вие знаете, че се касае за Фабрис де Мов. Срещнах го последната пролет в Париж, у Морисо… Видях го отново във Виши. Той ми харесваше много. Бях нещастна, когато мислех, че не ме обича и щастлива, когато бях уверена в любовта му. О! Чувствах се така доволна. Той се занимаваше само с мене, гледаше само мен! Знаете, Кержан, че не разбирам нищо от паричните въпроси… Аз си казвах: „Аз съм богата, понеже кръстница е богата… Може би Фабрис де Мов не се решава да поиска ръката ми, поради богатството ми. Трябва да го насърча!“ И когато, изпращайки ни на гарата във Виши, той каза: „Какво ще правя сега без вас?“ — аз му отговорих мило: „Ще дойдете при нас в Екс“… Тогава той взе ръката ми и я целуна… О! Но никога не ми е говорил за любов.

— Видяхте ли го отново в Екс?

— Не! Той пристигна в деня, когато… когато кръстница… Видях го на другия ден в черквата… Бях трогната от присъствието му. Оттогава не съм го виждала, без съмнение той е напуснал Париж.

Такава мъка се четеше в очите й, че Кержан трогнат каза:

— Може би Де Мов е смятал, че моментът е неподходящ за подобно обяснение, Фил.

— О! Как бих искала да е така! И въпреки това, въпреки това… Кержан, Фабрис де Мов е близък приятел на Морисо, и може би, преди да замине те са му казали, че… че съм бедна… и тогава… Ако съм се излъгала така жестоко във Фабрис де Мов, Кержан, аз не мога вече да го обичам, ще го презирам, но нещо ще се случи… ще умре в мен.

Кержан я гледаше с безкрайно състрадание.

— Не трябва да се отчайвате, малка приятелко — каза той, без да даде да се разбере, дали говореше за Фабрис де Мов, или за бъдещето й.

— Точно защото се надявах на посещение или на писмо, имах смелостта да остана тук — каза тя. — Сега трябва да си вървя… След три дни заминавам.

— Ще ми пишете, нали?

— О! Много често… ще ви разказвам всичко. Може би малката ми ученичка ще бъде мила…

— Госпожица Риб познава ли родителите?

— Господин и госпожа Валоа? Не вярвам. Господинът е печатар в Париж… Изглежда, че са почтени хора. Дано да им харесам. Представяте ли си каква невъзможна възпитателка ще бъда, Кержан? Сега, когато съм принудена да работя, виждам, че не съм способна за нищо. Нямам никаква диплома, мога малко да рисувам, да пея и да свиря на пиано. Учила съм от всичко по малко и затова нищо не знам. Ами ако малката е по-учена от мен!

— По-скоро страхувам се да не изглеждате на една възраст с малката… Тя е осемгодишна, нали? Но всяко зло за добро. Слушайте… Веднъж вие ми казахте, че аз съм за вас като стар брат или… добър чичо, нали?

Филис се усмихна.

— Да, вярно е, казах.

Тя му протегна мило ръка и Кержан я задържа в своята.

— Тогава… ще позволите ли на чичо си да ви запита нещо? Вие ще отидете при чужди хора, мое бедно дете, не се ли нуждаете от пари? Филис, ще приемете помощ от мен, нали?

Младото момиче се усмихна отново.

— Всичко бих приела от вас, приятелю мой! Но сега не се нуждая от пари. Кръстница ме глезеше толкова много. Аз още не съм похарчила парите, които тя ми даде в навечерието на… на…

Развълнувана Филис замлъкна.

— Добре — каза Гийом, — но обещайте ми, че когато се нуждаете от нещо, ще се отнесете веднага към мен.

— Обещавам ви, мили ми Кержан… Ще дойдете ли да се сбогуваме?

— Разбира се.

— На гарата?

— О! Не… Вие заминавате сама… и може да си помислят нещо…

Тя не можа да не се засмее.

— Забравих… Аз бях свикнала винаги да ме изпращат и да ми носят шоколад, когато заминавам…

— Вие пак ще получите шоколад, Фил, но не на гарата…

— Боже мой, каква смешна и невъзможна учителка ще бъда. Кержан, мислите ли, че е изключено… Де Мов… да ми пише?

— Ни най-малко, напротив, нали ви казах…

Бедното момиче, помисли Кержан, когато я напусна. Не е създадена за скръб, бедност и работа… те я сломяват!

Както и Лекултьо той смяташе за окончателно оттеглянето на Фабрис де Мов. Без съмнение писателят беше възхитен от предвидливостта си. Забавлявайки се, той бе очаровал невинното сърце на едно младо момиче, имайки предпазливостта да не отиде по-далеч от един безобиден флирт. Сега Фабрис де Мов се оттегляше. Черните дрехи и тъжното лице на Филис не го привличаха.

Каква примка за доверчивото сърце на Филис! Да, наистина, девойката обичаше Фабрис де Мов. Тя има нещастието да бъде изоставена едновременно от кръстницата си и от този, когото обичаше…

Въпреки това Кержан благодареше на Провидението, че макар и с цената на скъпи жертви попречи на малката му приятелка да се ожени за Фабрис де Мов.