Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Compagne d’amoure, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Радка Крапчева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- malko_kote (2009)
- Разпознаване и корекция
- Daniivanova (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Ги Шантпльор. Спътница в любовта
ИК „Румена“, Пловдив, 1992
Редактор: Красимир Колев
Коректор: Красимира Атанасова
ISBN: 123–456–789–0
История
- — Добавяне
Париж, 8 март, 6 ч. вечерта
Сутринта след тази безсънна нощ спах до късно. Десет часът биеше, когато отворих отново очите си. Първата ми мисъл беше, че Гийом сигурно е излязъл вече и че ще го видя чак вечерта. Но Анаик ме успокои. Гийом е вкъщи — някакъв господин го беше търсил по важна работа и сега той ме чакаше.
Това нарушение на всекидневното правило ми достави голямо удоволствие. Когато влязох в кабинета на Гийом, преди още той да проговори почувствувах, отгатнах, че нещо се беше случило.
— Какво има, Гийом? — запитах аз. — Трябваше Анаик да ме събуди по-рано.
Поднесох му челото си. Той ме целуна, разсеян и загрижен.
— Бяхте много уморена снощи, малка Фил, и не исках да ви будя. Нотариусът Боден току-що си отиде. Госпожица Арден умряла.
Аз се провикнах със съжаление:
— Бедната госпожица Лора! Тя умря съвсем сама, както и живя! О, ако знаех само… Защо не са ни предупредили по-рано?
— Умряла е без страдания за няколко минути от удар, както вашата бедна кръстница.
Гийом замлъкна за момент. Забелязах, че беше много бледен.
— Госпожица Арден е предвиждала възможността за един ненадеен край и е била направила завещанието си — каза най-после той с особена студенина. — Вие сте единствената й наследница.
— Аз?
— Нотариусът Боден, у когото е било депозирано завещанието, е бил натоварен да ви предаде и това писмо.
Не разбирах нищо. Поех писмото от ръцете на Гийом, разтворих го безмълвно и се приближих до него, за да може и той да чете.
— Не — каза той тихо. — Писмото се отнася до работа, която засяга лично вас. Може да ми го дадете само след като вие първа го прочетете.
Извадих писмото от плика. Листът беше изписан със ситен и сбит почерк. Никакво обръщение.
„Един ден Гийом Кержан ми каза: «Запитайте искрено и безмилостно съвестта си и тя ще ви отговори, че мразите Филис Боажоли». Бях обхваната от някакъв тайнствен ужас. Тези съдбоносни думи на Гийом Кержан събудиха съвестта ми.
Аз бях вярваща, търсех Божията любов и вечния живот, мислех се за праведница. И ето че строгият и, спокоен глас на Гийом Кержан ми разкри истината — омраза разяждаше сърцето ми. Това откритие ме порази.
Филис, мразех ви, макар че бяхте невинна, заради всичките неправди и разочарования, които бях претърпяла и когато станах богата радвах се, че оставахте в нищета. Завладяна напълно от омразата си към вас, оставих ви неопитна и слаба да се борите с живота. А себе си и другите залъгвах, че постъпвам справедливо към вас, стараех се да си внуша, че новият ви живот ще е от голяма полза за вас.
Благодаря на Бога, че отвори очите ми!
Оттогава, просейки милосърдие, намерих успокоение в разкаянието и любовта. Сега, Филис, вие сте щастлива съпруга. Когато научих, че сте ми направили посещение, почувствувах, че мир настава между нас. Аз не дойдох у вас, защото знаех, че моята визита щеше да бъде досадна и безразлична. С последната си постъпка, надявам се, че ще изкупя греха си.
Днес, в присъствието на нотариуса Боден и други четирима свидетели, в името на Бога, поправих неправдата, която извърших спрямо вас и ви направих моя наследница.
Уморена съм от живота и чувствам близкия си край. Оставям ви цялото си богатство, което наследих от леля си, госпожа Даврансей, вашата приемна майка.
Използвайте го добре и не забравяйте нашите братя — бедните! Бъдете щастлива, чека Божията благословия ви закриля.
Подадох писмото на Гийом, за да го прочете.
— Бедната жена! — прошепна той. — Писмото е трогателно, колкото и да е сухо.
Бавно той ми върна писмото. Очите ми бяха пълни със сълзи и едва доловимо треперех. Не мога точно да изразя какво изпитвах. Чувствах се тъжна, объркана… сякаш малко засрамена… Това наследство не ме радваше. О, как могат да се радват хората на това, което смъртта им донася!
Новопридобитото богатство ми се струваше тежко и черно, като траурна дреха.
— О, Гийом — казах аз, — искам да отидем да занесем цветя.
И изведнъж избухнах в плач. Не знам какво си е помислил Гийом, но той изглеждаше раздразнен.
— Не се тревожете — каза той. — Ще отидем. Трябва да говорите и с нотариуса Боден.
Овладях нервите си и избърсах очите си, хълцайки слабо.
— Ще дойдете ли с мен, Гийом?
— Ако искате… — отговори той по-нежно. — Ще телефонирам в заводите „Патен“ да не ме чакат.
На прага на стаята, в която почиваше госпожица Арден, образът на кръстница на смъртно легло се появи пред очите ми и за момент се поколебах да вляза, но Гийом хвана ръката ми и тихо пошепна:
— Не се тревожете, мое дете!
Страховете ми бяха напразни. Смъртта бе разхубавила старата мома, тя беше спокойна и почти красива, приличаше на статуя, изваяна от слонова кост. За първи път си я представих такава, каквато е изглеждала, когато младата й кръв е кипяла в жилите й. Сърцето ми се сви. Коленичих и се помолих за нея, докато Гийом седеше прав и замислен до мен.
След обяда бях много уморена и помолих Гийом да отиде сам у нотариуса Боден.
Жаклин дойде да ми прави компания. Много я обичам.