Ги Шантпльор
Спътница в любовта (39)

Глава II

Предварително Жаклин мислеше за изповедите, които Филис можеше да й направи, когато станат по-близки. Тя ги очакваше с безпокойство и страстно любопитство. Какво щеше да прочете в сърцето й, чиито дълбочини не познаваше? Може би тайната, от която ще зависи нейното бъдеще.

Три седмици вече бяха изминали. Въпреки че общият им живот се видя приятен и на двете, въпреки че всекидневният контакт, в който се намираха, им позволи да забележат неподозирано сходство между характерите и разбиранията си, които се допълваха, без да се сблъскват, въпреки че взаимната им симпатия нарасна, Филис не беше направила никакви изповеди пред Жаклин.

Тя бе мила и сърдечна, винаги заета да направи удоволствие и да угоди на приятелката си. Тя се възхищаваше от Жаклин и госпожица Албен беше трогната от искрения й възторг. Филис бе съвсем естествена и непринудена, но Жаклин си я спомняше по-весела и по-разговорлива. Тя не беше тъжна и намусена, но звънкият й смях се чуваше по-рядко. Въпреки това изглеждаше, че не крие мислите си. Та нали самата тя бе поискала Жаклин да знае всичко!

Изминаха дни след заминаването на Гийом и пристигането й у госпожица Албен, а Филис не споменаваше нищо за уговорения развод. Една сутрин, като се завърна от разходката си, която бе предприела сама, тя каза на Жаклин, че е била при адвоката, посочен й от Гийом. Господин Грандие, специалистът по бракоразводни дела, щеше да защитава интересите на Филис. Сега той съставял молбата й за развод — първата стъпка към делото.

— Господин Грандие ми обясни всичко, Жаклин. Знаете ли как се започва тази история? Лично аз трябва да представя молбата си, подписана от адвоката ми, на председателя на съда, чиято задача в подобни случаи е да изслуша „съпруга-просител“ и да се постарае да го склони към помирение. Глупаво, нали? Как е възможно, когато си дошъл до такова решение, един съвсем чужд човек да те накара да го промениш! Но какво да се прави! Най-после, ако „съпругът-просител“ не промени решението си, председателят заповядва двамата съпрузи да се явят в съда. Господин Грандие казва, че след тази среща под покровителството на доброжелателния поглед на правосъдието съпрузите винаги се разделяли още по-непримирими от преди! Много ме е срам да отида да предам молбата си на председателя. Сигурно и той ще ме попита, както господин Грандие: „Значи, много държите да се разведете, госпожо?“

На господин Грандие, който е много съвременен, много любезен, който разбира… и е мой довереник и приятел на Гийом, казах: „Не мислете, че сме сърдити и че разводът ще е в състояние да ни раздели“. Но струва ми се, че пред председателя трябва да се покажа сърдита и да наговоря много лоши работи за „съпруга ответник“. „Не мога да му простя! Аз го ненавиждам!“ Ох, ще бъде много трудно!

Филис говореше с ясен, едва забележимо потрепващ глас. Накрая тя целуна Жаклин, казвайки:

— Трябваше най-после да се свърши и с тази работа, нали? Понеже Гийом искаше да стане така. Взех му свободата, сега трябва да му я върна.

Вечерта тя се оттегли в стаята си по-рано от обикновено, като заяви: „Ще ме извините, Жаклин, искам да напиша едно дълго писмо на Гийом и да му разкажа за посещението ми при адвоката…“

Всеки два-три дни Филис получаваше кратки писма от Гийом и му отговаряше най-редовно.

Всяка сутрин тя четеше вестниците и следеше с жив интерес изпитанията на машините, които бяха предприели обиколката на френските владения.

Често вестниците споменаваха името на Гийом до това на Жорж Патен: „Сред тълпата се забелязва стройният силует на господин Кержан, даровитият инженер на къщата «Патен»!“ „Господин Кержан, известният инженер авиатор, ни осведоми любезно и ясно по въпроса, който ни интересуваше“.

Един ден в едно илюстровано списание, което поместваше снимка от обиколката, сред една група тя забеляза „стройния силует на господин Кержан“ и изряза снимката, за да си я запази.

За нея това състезание беше сигурен успех на колите Патен, „птиците на Гийом“, и когато научи, че автомобилите „Патен“ са излезли първи в състезанието, радостта й беше толкова голяма, че сълзи бликнаха от очите й.

— О! Аз съм така горда и доволна, Жаклин — каза тя, усмихвайки се през сълзи. — Гийом трябва да е много щастлив от успеха на машините „Патен“, защото те са негово дело! Представям си очите му — блестящи и съвсем сини.

Тя говореше за Гийом просто и естествено, с голяма обич, както преди, когато Жаклин я мислеше за спокойна и щастлива. Думите й смущаваха госпожица Албен.

— Кога мислите, че ще се върне, Жаклин? Така ми се иска да го видя. Разделихме се много студено. Аз бях в лошо настроение… и, струва ми се, че и двамата се страхувахме да не се разнежим. Ах! Да се свърши веднъж с този ужасен развод. Тогава ще започнем отново хубавия ни някогашен живот!

Жан, малкото куче на Гийом, беше последвало Филис в новия й дом. Вярното животно имаше запазено място в стаята и автомобила на господарката си.

Понякога в някой по-скрит ъгъл на салона тя вземаше Жан на коленете си, скриваше лицето си в копринената козина на кучето и оставаше дълго време така, без да проговори.

Друг път тя играеше весело с Жан:

— Къде е господарят ти, Жан? Къде е той? И тя започваше да вика: „Гийом, Гийом!“

Жан ставаше неспокоен, скачаше, махаше опашка, лаеше лудо. Тогава, радостна, Филис грабваше малкото животно в ръцете си и викаше, че Жан е единственото куче в света!

Малката Фил не беше правила никакви изповеди пред Жаклин и нищо не показваше, че има нещо да доверява. Въпреки това имаше моменти, в които Жаклин мислеше, че Филис обича Гийом, макар че има много детинско държание.

Един ден, когато съвсем невинно Жаклин й показа в едно списание една новела от Фабрис де Мов, Филис се провикна:

— Знаете ли, Жаклин, много отдавна, когато бях млада, Фабрис де Мов ме ухажваше и аз бях влюбена в него!

— Не, не знаех — каза Жаклин и после прибави откровено, — знаех само, че по много оправдателни причини сте се разочаровали от един млад мъж, който ви е ухажвал.

Без горчивина Филис разказа накъсо цялата история:

— Много ми беше трудно — каза тя. — Ако Фабрис де Мов се беше оженил докато кръстница бе още жива, сигурно нямаше да страдам толкова. О! Жаклин, бях вложила цялата си надежда в него; загубвайки кръстница, имах такава нужда от подкрепа, от нежност. И точно тогава той се отдръпна. О, колко страдах! Въпреки това сега бих предпочела да умра, отколкото да стана жена на Фабрис де Мов.

— Защото го осъдихте?

— Да, но главно, защото вече не го обичам. Как се променя сърцето!

— Невинаги — каза тихо Жаклин.

— Не, о, невинаги! Уверена съм! Колко е мъчно да четеш в себе си, Жаклин! Преди да познавам Фабрис де Мов аз имах голямо желание да обичам. Очите и сърцето ми търсеха избраника си. И Фабрис се появи. Тогава помислих, че го обичам. Обичах в него идеала на моите първи момински мечти, а истинския Фабрис никога, никога не съм обичала.

Тя размисли за момент и после, поруменявайки, каза:

— Струва ми се, че за да можеш да кажеш за едно старо чувство. „Това не е било истинска любов“, би трябвало да го сравниш с едно ново чувство.

— Искате да кажете — я прекъсна Жаклин, — че ще бъдете напълно сигурна, че не обичате Фабрис де Мов, чак когато… се влюбите в някой друг?

— О! — се провикна малката Фил. — Аз съм вече съвсем сигурна!

Ясният й глас бе още по-бистър и звънлив от обикновено. Тя целуна нежно Жан и прибави тихо:

— Бях съвсем малко момиче, мислех, че всичко разбирам, но много съм се мамила. Оттогава много неща ми станаха ясни.

— Откакто остаряхте ли? — замита Жаклин.

— Откакто сърцето ми не е вече така младо, Жаклин, но човек не може да започне отново живота си и струва ми се, че никога вече няма да бъда щастлива.

Жаклин попита срамежливо:

— Съжалявате ли за развода?

— Не, виждам, че е необходим… не за мен, а за Гийом! Той разруши всичко!

— Как можете да казвате такова нещо, Филис? Отричате ли неговата преданост? Той би пожертвувал всичко за вас.

— Той пожертвува всичко, Жаклин, всичко, освен гордостта си. Да, той не би пожертвувал лудата си гордост даже… даже и да ме обичаше повече, отколкото ме обича сега. В моя живот всички неща идват или много рано, или много късно.

Филис замлъкна и започна да гали Жан.

Този ден госпожица Албен си помисли, че младото и нежно сърце на малката Фил може би вече биеше пламенно, както сърцето на истинска жена.