Ги Шантпльор
Спътница в любовта (10)

Глава X

Беше девет часът — любимият момент на Жан и на Гийом. Лампата под зелен абажур пръскаше мека светлина в кабинета на Кержан. Тишината се нарушаваше само от ударите на стария бретонски часовник. В камината гореше буен огън и сенките на пламъците играеха по стените. Седнал близо до огъня, Гийом пиеше кафето си. Жан дремеше близо до него. Уморен от дневния труд, излегнал се в дълбокото кресло, младият човек пушеше и се наслаждаваше на спокойствието си.

Той беше доволен от работата, която бе свършил през деня. Опитите с новия му мотор бяха излезли напълно сполучливи и осигуряваха слава и нови материални облаги на заводите „Патен“. Това не огорчаваше ни най-малко Гийом. Славата не го блазнеше, а още по-малко — богатството. Какво би му донесло то повече от това, което имаше. Той не познаваше разкоша и не го желаеше. Знаеше, че най-големите преимущества на хората не се доставят с пари. Купил ли си е някога някой очи, които знаят да виждат, уши, крито слушат, бистър ум или сърце, способно да разбира и обича? Кержан обичаше охолния си здрав и удобен живот, отговорностите на семейния живот го плашеха… без спътник, без спътница… опияняваща и абсолютна самота!

На вратата се позвъни. Кержан се усмихна. Той чакаше телеграма от приятелката си. Колет сменяше квартирата си и беше му обещала да се обади веднага, щом свърши с пренасянето.

Милата, сладка Колет! Хубаво тяло, добър нрав, малко, много малко сърце, поносим егоизъм и безгрижие на пеперуда… Тя предлагаше любов, която не измъчваше, не беше взискателна и досадна и не пречеше на работата му. Тя беше прекрасно моментно опиянение, без горчивините на ревността, без кавги и мизерии… Леки, бързи стъпки се чуха по паркета в салона, една врата се отвори.

За момент Гийом помисли, че самата Колет идва… Той стана бързо, Жан се събуди и започна да лае уплашено.

— Боже мой, какво търсите тук, по това време? — извика той.

На вратата стоеше Филис Боажоли. Тя пристъпи плахо напред. Пред отчаяния й и жалък вид недоволството на Кержан се изпари.

— Какво има, малка Фил — каза той. — Какво ви се е случило? Вие ме плашите!

— Кержан, тази жена е ужасна…

— Кря жена? Госпожа Шардон-Плюш?

— Да! Тя… тя ме обиди и… ме изпъди!

— Но как? Защо? Говорете!

Филис изглеждаше съсипана.

Гийом я покани да седне, но тя остана права, нервна и отчаяна.

— Вие знаете, тя ме намрази… Изглежда, че онзи ден, когато дойдохте да ме видите, тя се е скрила зад някоя врата в хола, за да ви види… Тя ми каза ужасно обидни и невероятни неща… че съм я излъгала умишлено, че вие сте били млад и посещението ви било неприлично… Но днес Едме й разказа за срещата ни в парка Монсо… и като свършихме вечерята, тя ми направи страшен скандал… Упрекна ме, че… Досега ме търпяла заради госпожица Арден, но след като съм приела насаме един мъж в почтения й дом и след като съм се осмелила да си правя срещите под покровителството на невинните й дъщери и да им представям любовниците си…

Кержан подскочи.

— А! Това е вече друго!

— О! Кержан, не можах повече да понасям обидите й… и й казах всичко, което ми беше на сърцето… И когато това зло същество каза, че ми дава осем дни, за да си потърся друго място, отговорих, че няма да остана нито минута повече в нейния дом. Тя се уплаши малко, разбира се, заради госпожица Арден, понеже се страхуваше да не я обиди и се опита да ме успокои… но беше много късно!… Без да я слушам повече, изтичах в стаята си, събрах нещата си… Ах! Да избягам, да избягам от тук!… Но къде? Къде? Госпожица Арден ми даде да разбера, че не може вечно да ме приютява… При Морисо?… Не исках заради… заради хората, които можех да срещна у тях… Тогава оставахте само вие… И когато шофьорът ме попита къде да ме закара… казах му вашия адрес, приятелю мой…

— Добре сте направили… много добре сте направили — провикна се Кержан.

Филис се отпусна на дивана, зарови глава във възглавниците и зарида.

— Не можех да отида на хотел, Кержан… Страх ме беше… и после, кръстница ме повери на вас.

— Но, повтарям ви, че сте направили много хубаво — настояваше отчаяно Кержан. — Не плачете, моя малка Фил.

Филис се изправи и, продължавайки да хълца, избърса сълзите си. Кержан махна внимателно шапката й и свали палтото й.

— Вие сте много добър — каза тя. — О! Кержан, не мога да започна отново този живот… да търся друго място… пак при непознати хора… пък и кой ли би ме взел сега, след като госпожа Шардон-Плюш ме изгони?… Преди, когато още се надявах и имах вяра в бъдещето, бих посмяла. Но сега… не мога повече, не мога… Ще умра… О! Приятелю мой, вземете ме при вас! Ще ви стана секретарка… Моля ви се, моля ви се, вземете ме…

Кержан стоеше прав до нея. Силната му ръка погали нежно русите й коси.

— Мое бедно дете — каза той, — щях да бъда много щастлив, ако можех да ви взема при себе си, но не виждате ли, че това е невъзможно? Вие сте много млада, аз съм тридесетгодишен… не сте ми нито сестра, нито жена… А хората невинаги разбират… Ако останете при мен, ще започнат да говорят за нас двамата… много лоши работи…

— Не ме интересува какво ще говорят, щом нищо няма да е вярно.

— Не сте права… още не разбирате, дете сте, но по-късно, когато…

Очите й се изпълниха отново с отчаяние?

— Тогава какво ще стане с мене? О! Кержан, ако той ме обичаше… щях да бъда толкова щастлива… а сега, сега не мога повече… не мога…

— Успокойте се, Фил — каза Кержан, галейки косата й, — ние ще намерим някакъв изход от това объркано положение. Утре ще си поприказваме и може би ще ни дойде някоя добра идея, но тази вечер трябва да бъдете разумна, да се успокоите, да не се ядосвате и да престанете да плачете.

Тя се провикна:

— У вас ли ще остана тази вечер?

Той се усмихна:

— Разбира се, бих предпочел да ви намеря някое друго убежище, но вече е много късно. Ще кажа на Анаик да приготви стаята на майка ми, тя е най-хубавата в целия апартамент. Ще спите спокойно и не забравяйте, че утрото е по-мъдро от вечерта.

Гласът му, пълен с доброта и обич, я успокояваше.

— Колко ми е приятно да ви слушам! — прошепна тя. — Така добре се, чувствам тук… Анаик позна веднага, че съм плакала и ме нарече „мое бедно агънце“. Изглежда, че е много добра…

— О! Златна жена!… Вие я очаровахте още миналия път. Тя е много горда, че оценихте сладките й… Ще ида да й кажа, че ще останете тук тази вечер… Седнете по-близо до огъня!

Филис се подчини. Тя седна на големия фотьойл близо до огнището и Жан побърза да се настани на коленете й.

— О! — каза тя. — Това е Жан, вашето намерено куче.

Тя повдигна малката му глава с верни, ласкави очи и я целуна.

— Бедни ми Жан! И ти си бил съвсем сам, изоставен, също като мен… Вие сте го прибрали, както прибрахте и мен, Кержан, но него задържахте, а мен не ме искате!

В гласа й се четеше такова трогателно примирение, че Кержан усети очите си да овлажняват.

В хубавата бретонска стая Филис изпадна във възторг.

— О! Колко е хубаво това легло с колони, затворено като малка къщичка, чудесно е!

— Няма ли да ви е студено? — попита Кержан. — Огънят е току-що запален.

— Няма да ми е студено, защото вие стоплихте сърцето ми, приятелю мой! Ще спя чудесно и ще си представям, че майка ви бди над мен! Може би тя ще ми даде добър съвет… Кержан, ако беше жива, щях да остана при вас, нали?

— Да…

В този момент се позвъни отново. Беше телеграма от Колет. Кержан я пусна в джоба си.

— Лека нощ, малка Фил!

— Лека нощ, големи приятелю!

Филис задържа нежно ръката на младия човек и, усмихвайки му се от цялото си сърце, каза:

— Още веднъж „добрият великан“ спаси „принцесата“!