Ги Шантпльор
Спътница в любовта (12)

Глава XII

Тя беше бледа и суха жена със строг вид.

Студеното й, безизразно и мъртво лице изглеждаше като издялано от камък, но нейните сиво-зелени очи бяха живи и подвижни. Веднага те се впиха във Филис, пребледняла и безпомощна.

— Нещастно дете! Казаха ми, че ще те намеря тук, но преди да повярвам, исках да видя със собствените си очи…

Кержан стана.

— Извинете, госпожице — каза той студено, — мога ли да ви помоля преди всичко да ми кажете на какво дължа честта на вашето посещение?

Спокойните му и откровени очи на честен човек я гледаха строго.

Малките блестящи и подвижни очички се отделиха от бялата дреха и русите коси на Фил и срещнаха предизвикателно погледа на младия човек.

— О! Сигурна съм, че това е чест, на която не сте се надявали — отговори тя.

— Ни най-малко, мога да ви уверя.

Филис стоеше неподвижна. Жан скочи на коленете й, погледна я учудено и близна малките й ръце.

— Още рано сутринта, господине — продължи неканената гостенка, — госпожа Шардон-Плюш дойде много развълнувана, че Филис Боажоли, разбирайки зле някои нейни забележки, е избягала снощи от дома й…

— Ето първото лъжливо твърдение — забеляза Гийом.

Преструвайки се, че не слуша, госпожица Арден продължи:

— Аз осъдих госпожа Шардон-Плюш, че е оставила да си отиде в такъв час едно младо момиче, без семейство, което не знае къде да отиде, но приятелката ми отговори: „Госпожица Боажоли знаеше къде да отиде… Тя изпратила портиера да й доведе едно такси и той ми повтори адреса, който тя без колебание дала на шофьора. Адресът беше на нейния люб…“ Устните ми отказват да произнесат думата, която госпожа Шардон-Плюш сметна, че може да употреби в случая.

Филис трепна, но не проговори. Сигурна в покровителството на Кержан, тя оставяше с удоволствие той да я защитава… Уморена и измъчена от последните дни, пълни с неприятности, девойката нямаше сили да спори.

— Хубаво правите, че не се осмелявате да повторите подобна мръсна клевета — отсече Гийом.

Външно той изглеждаше спокоен и господар на себе си, но гласът му беше сдържан и сух и издаваше едва овладян гняв.

— Много уважавам девойката, която ни слуша, госпожице, за да опровергавам пред нея подобно обвинение. Калта, с която я замерват, цапа само този, който я хвърля. Госпожа Шардон-Плюш не може да прости на Филис заради нейната прелест, заради налагащото се сравнение между нея и дъщерите й, твърде неблагоприятно за тях и, най-после, не може да й прости, заради пропуснатата „блестяща партия“…

— Зная — каза госпожица Арден — и осъждам Филис Боажоли, че не е приела предложението.

— Филис не е искала да се продаде и смятам, че заслужава похвала, но не е това въпросът. Забелязвам, че за много работи вашата добра приятелка ви е излъгала или е поизменила истината, което е още по-хитро и по-подло. Филис е избягала от дома на госпожа Шардон-Плюш, защото тя я е изпъдила с обиди и намеци, които едно честно момиче не може да понесе. Първата й мисъл е била да се приюти при вас, но много се е съмнявала в добрия ви прием… Тогава, много невинно, без да подозира, че хората могат да изтълкуват зле постъпката й, тя дойде при стария си и верен приятел, който…

За момент Гийом се поколеба и после завърши:

— … скоро ще бъде и неин съпруг.

— Неин съпруг! — повтори, вцепенена от учудване, госпожица Арден… — Вие ще се ожените за Филис Боажоли?

— Филис знае отдавна, че аз я обичам и тя е съгласна да ми повери живота си, госпожо.

Несъзнателно Гийом бе повторил думите на Филис. Девойката не мърдаше, тя беше прегърнала Жан и галеше машинално малката му глава.

Старата мома беше смутена.

— Слава Богу! — каза тя. — Поздравявам ви и одобрявам постъпката ви, господине, но все пак Филис се е изложила, като е дошла снощи у вас и това положение не може да продължава.

— Не, разбира се, Филис не може да остане повече при мен. Имате право, госпожице. Още днес ще се постарая да й намеря едно сигурно убежище. Ние ще побързаме с женитбата си, за да сложим край на хорските клюки, макар че Филис е още много млада и е в траур. След един месец Филис Боажоли ще бъде моя жена.

Госпожица Арден се замисли за момент и после съобщи тържествено, че би се съгласила да вземе девойката при себе си до деня на сватбата й.

Гийом благодари сухо и отказа.

Старата госпожица се обиди.

— Струва ми се, че вие ми приписвате най-лоши намерения, господине. Моите постъпки са винаги продиктувани от справедливостта и съвестта ми. Нямам никакви лични причини, за да мразя Филис.

— Вярно е, госпожице, че нямате никакви действителни причини, за да я мразите и че винаги сте били в правото си — отговори сериозно младият човек. — Но ако попитате искрено и безпристрастно съвестта си, ще научите нещо, което никой, даже и вие самата, не знаете. Вие мразите Филис Боажоли! Не зная какви са причините за жестоката ви омраза, но виждам, че всичките ви постъпки са продиктувани от нея. Повтарям ви, попитайте съвестта си, бъдете строга и безмилостна и ще видите, че не се лъжа.

Малките зеленикави очи се разтвориха широко, тънките сухи устни помръднаха, но госпожица Арден не отговори. Тя повдигна презрително слабите си рамене и пристъпи към Филис.

Девойката стана.

— Сбогом, Филис! — каза госпожица Арден. — Благодарете на Бога за особената му щедрост към вас. Надявам се, че ще бъдете добродетелна и предана съпруга на човека, който ви взима бедна и лишена от всичко.

Филис наведе глава.

— Надявам се — каза тя сериозно.

Госпожица Арден излезе с достойнство, последвана от Гийом, който я изпрати учтиво.

Когато влезе отново в стаята, той се усмихваше особено и принудено.

— Е, добре, мое дете — каза той, — изглежда, че съдбата искаше…

Но той не можа да се доизкаже. Радостни сълзи оросиха клепачите на Филис. Със страстна благодарност тя се спусна към него и ръцете й обгърнаха врата му:

— О! Кержан, мой стари Кержан, верни ми приятелю — извика тя. — Вие сте добър! Вече не съм сама, не ме е страх, доволна съм! Благодаря, благодаря, благодаря.

— Мое бедно, малко момиче, голяма лудост направихме. Дали няма да съжалявате някога?

— Ние ще бъдем много щастливи! — заяви тя.

Без да отговори, Кержан целуна ръката й.

Той си мислеше: Едва преди дванадесет часа бях доволен от съдбата си. Животът ми беше свободен и посветен на труда; домът ми — тих и спокоен. Мечтаех за радостите на самотата… С една дума, бях доволен от съдбата си!… И ето сега, едно малко момиче, което, разбира се, не любя, но обичам като сестра, обичам силно и дълбоко, как и защо и аз сам не зная, поиска да преобрази целия ми живот — и аз отстъпих. Отстъпих, защото не можех да гледам отчаяните й и разплакани очи, защото не можех да оставя хората да развалят хубавото ни и чисто приятелство, отстъпих, защото един безумен порив на моето сърце унищожи всичките ми предразсъдъци. Ах! Каква лудост! Впускам се в чудно, смешно и безизходно приключение, което започва с една невероятна женитба и което сигурно ще завърши с един още по-невероятен развод… Отказах се от мирното и тихо съществование, което обичах… Натоварих се с отговорности, усложних живота си, попречих на изследванията си, лиших се от свобода и, може би, разбих живота си. О! Жорж Патен, моят шеф и приятел, имаше право да ме нарича Дон Кихот!

В това време Филис каза нежно:

— Ние ще бъдем щастливи, добри великане… Приятелството е най-хубавото нещо… По дяволите любовта!